Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (3)

Глава втора

Щаб Северно оперативно командване

Чернигов, Украйна

 

Векове наред наричали Чернигов „княжески град“, защото той бил крепостта столица на едно от княжествата в самото сърце на Киевска Рус — огромна, независима федерация на воини викинги, наричали себе си господари на всички земи и техните блага, които тепърва щели да се превръщат в бъдещите Русия и Украйна. Някои от най-красивите черниговски катедрали и манастири датират от единайсети и дванайсети век, а златните им кубета и камбанарии придават истинска елегантност на този исторически град. Всеки сезон от Киев там пристигат стотици автобуси с туристи, изминавайки неголямото разстояние от сто и четирийсетина километра в южна посока, за да се наслаждават на древните забележителности и произведения на изкуството.

На малцина от тези туристи обаче им се отдава да забележат изолирания в градските покрайнини военен комплекс от съветско време — множество сгради от стоманобетон. Там — зад тройни телени мрежи, охраняван от тежковъоръжени подразделения — се намира административният център на една от трите най-важни бойни структури на украинските военни — т.нар. Северно оперативно командване.

Днес слънцето бе вече изгряло, но на множество места в комплекса прозорците все още светеха. А на паркингите около триетажната централна сграда още от предната вечер стояха множество щабни автомобили с флагчета на всички главни единици на командването. И тук лампите не бяха загасени.

В претъпканата с офицери зала за инструктаж се намираше и майор Дмитрий Поляков. Грижливо си бе избрал близко стратегическо място, откъдето да вижда максимално добре своя началник — генерал-лейтенант Александър Марчук — човекът, който бе начело на Северното армейско оперативно командване (САОК). Високият млад майор Поляков току опипваше, отваряше и затваряше голямата папка под мишницата си, за да се увери, че не е загубил нито един от докладите и проектозаповедите, от които генералът може евентуално да има нужда по време на извънредното съвещание. Поляков отлично познаваше началството — сурово взискателен, абсолютно професионален воин, очакващ от подчинените и най-вече от старшия си адютант перфектна и светкавична реакция във всяка ситуация, при всяка нужда и спешна заповед.

Марчук, старшите щабни офицери, дивизионните и бригадните командири от САОК се бяха настанили на трите страни на огромната правоъгълна конферентна маса. Голяма подробна карта на тяхната оперативна зона висеше от специална поставка пред четвъртата страна. Всеки старши офицер бе получил нужните му документи в дебела папка, заедно с пепелник и голяма чаша с горещ чай. В повечето пепелници димяха цигари.

— Никакво съмнение няма, че и руснаци, и беларуси са затегнали сигурността по общата ни граница по най-драматичния възможен начин — докладваше в момента един от полковниците, като посочваше съответните места на картата с дълга показалка. — Ето, тук на север, на Добрянка са затворени всички гранични пунктове, дори и най-маловажните, така е и на изток чак до Харков. Движението не е спряно единствено по пропускателните пунктове на главните магистрали. При това там се извършват най-щателни проверки. И още: колегите от Западното и Южното командване докладват за подобни мерки и в техните зони.

— И не е само това, има и други данни — обади се мрачно един от офицерите от най-отдалечените странични столове.

Беше командир на бригада прикриващи сили — нов тип формирование от комбинирани подразделения: бронирани разузнавателни части, разузнавателни и бойни хеликоптери, тежковъоръжена с бронетанкови ракети пехота.

— Предните ни постове докладват за разузнавателни действия с участие на взводен и батальонен тип подразделения на няколко пункта покрай границата. Опитват се да локализират с точност маршрутите и постоянните стоянки на отрядите гранична сигурност.

— Не бива да изпускаме и предадените ни от американците сведения за мащабни раздвижвания на различни руски части. Макар и някои от тях да се базират на слухове… — обади се друг полковник.

Кръстосаните ловни рогчета на пагоните му говореха, че е свързочник. В действителност обаче офицерът бе разузнавач.

Повечето хора около масата поклатиха глави в знак на съгласие. Американското военно аташе в Киев редовно изпращаше разузнавателни доклади и данни на украинските военни ведомства. В някои от тях ставаше дума за внезапно изнесени от постоянните им бази около Москва елитни руски танкови, военновъздушни и пехотни части. Нямаше начин със сигурност да бъдат потвърдени тези доклади, но въпреки това съдържанието им бе достатъчно обезпокоително.

— Какво е официалното обяснение на Москва за необичайното движение покрай границата? — запита едър, възпълен танков дивизионен командир, седнал до офицера от разузнаването.

Беше се навел напред, светлината от лампите над масата се отразяваше в лъскавото му голо теме.

— От Кремъл твърдят, че вземат превантивни антитерористични мерки във връзка с предполагаеми акции — отвърна генерал Марчук бавно и хрипаво, сетне загаси поредната цигара.

Гласът му бе дрезгав, якичката на мундира му — мокра от пот.

Майор Поляков смръщи лице. Бе озадачен и разтревожен. Началникът му изглеждаше болен. Дори и на петдесет години Марчук обичайно поддържаше отлична форма, здрав беше като бик, но днес видимо не бе добре, напротив. Не бе ял от известно време, защото повръщаше погълнатата храна, но отказа да се прегледа и въпреки възраженията на адютанта свика заседанието още снощи.

— Просто един проклет грип, Дмитрий — беше му казал с хрипавия си глас. — Ще мине. В момента военната ситуация е тревожна, изисква цялото ми внимание. Знаеш моето правило: първо дългът, сетне другите неща.

Както всеки добър войник, получил заповед, така и Поляков козирува и толкова. Какво друго можеше да направи, освен да изпълнява — в случая да си замълчи. Но сега отново гледаше началника и започваше да си мисли, че е сбъркал. Трябвало е да бъде далеч по-настоятелен и някак да убеди генерала да потърси лекарска помощ.

— А ние вярваме ли на добрите ни руски приятели и съседи, Саша? — саркастично запита дивизионният командир, съвипускник на Марчук от военната академия. — Имам предвид така наречените предполагаеми терористични действия.

Марчук сви рамене. На адютанта му се стори, че дори и най-дребното движение му струва немалко усилие.

— Тероризмът е сериозен проблем, заплахите не са шега. И чеченци, и други се канят да ударят Москва и интересите й, когато и както могат. Всички знаем това, нали?

Сега се закашля дрезгаво, поспря да си поеме дъх, сетне се насили да продължи.

— Но черно на бяло не съм получавал актуална сигурна информация по този въпрос нито от нашето правителство, нито от руска страна. Имам предвид нещо сериозно, което да оправдае военни мерки в подобни мащаби.

— Тогава какво можем да направим ние тук? — обади се един от старшите офицери.

— Ще вземем наши си мерки — мрачно отвърна Марчук. — Ако не друго, поне да постреснем „Цар Виктор“ и другарчетата му в Москва. Малко демонстрация на сила оттук току-виж свършила голяма работа. Например да предотврати някоя и друга идиотщина от страна на Кремъл.

Изправи се с мъка и застана пред картата. Вече и по челото му се търкаляха капки пот. Лицето му посивя, дори залитна. Поляков скочи от стола, но генералът махна с ръка и го отпрати.

— Добре съм, Дмитрий — изръмжа той. — Малко световъртеж, ще мине.

Офицерите наоколо се спогледаха разтревожени.

Марчук се насили да се усмихне.

— Какво ви става, господа? Не сте виждали начална фаза на грип или какво?

И пак се закашля, този път още по-хрипаво, главата му увисна, задъха се. Съумя да се стегне, усмихна се слабо, направи опит за шега.

— Няма защо да се безпокоите. Обещавам да не ви заразявам — няма да дишам към вас.

Последната реплика предизвика спорадичен, нервен смях.

Генералът се разтъпка, сега изглеждаше почти добре, по лицето му се появи цвят, но след миг се опря с двете ръце на масата и заговори.

— Сега, моля, слушайте ме внимателно… — започна той, но думите излизаха от устата му с мъка. — Късно тази вечер искам повсеместно обявяване на висока бойна готовност. Всички дивизии и бригади да се приведат в нужното състояние. Дайте съответните заповеди, спрете отпуските по гарнизоните. Всички отсъстващи от поделенията офицери да бъдат привикани незабавно, още сега — след заседанието. До изгрев-слънце утре сутринта искам цялата бойна техника да е надлежно заредена с гориво и боеприпаси и напълно готова за мигновени действия — и това важи за абсолютно всеки танк, самоходно оръдие, всеки пехотен бронетранспортьор! Същото се отнася и за транспортните и бойните хеликоптери. След като всичко е готово, започвате да придвижвате частите си до съответните мобилизационни и военновременни дислокации. Ще проведем зимни маневри.

— Привеждането на всичките ни единици в пълна бойна готовност ще струва немалко пари — тихо се обади началникът на щаба. — Всъщност ще бъде ужасно скъпо. В парламента ще започнат да задават въпроси. Тазгодишният военен бюджет е доста ограничен.

— Мамка му на бюджета! — изхриптя гневно Марчук и се изпъчи в цял ръст. — Мамка им и на политиците в Киев! На нас работата ни е да защитаваме родината, не да се тревожим за шибаните бюджети…

Сега лицето му отново посивя и пак залитна. Видимо потрепери, явно го болеше нещо. В следващата секунда се случи нещо безпрецедентно: генералът се разтрепера и бавно се строполи направо върху конферентната маса. Един от пепелниците отхвръкна встрани. По покрития с износен килим под се разпиляха фасове, кибритени клечки и пепел.

Шокираните офицери наскачаха и заобиколиха рухналия си командир.

Без да се съобразява с чин и старшинство, Поляков стремително си проби път сред тях. Докосна генерала по рамото, внимателно постави длан върху челото му, но сетне рязко отдръпна ръка. С широко отворени очи майорът прошепна:

— Боже мой, генералът гори.

— Да го обърнем по гръб — предложи някой. — Разхлабете вратовръзката… разкопчейте яката. Нужен му е повече въздух…

С помощта на друг млад адютант Поляков бързо изпълни всичко, в припряността си дори скъса две копчета на куртката. А когато разкопча ризата и я разтвори, всички мъже наоколо ахнаха. Сетне настъпи гробовна тишина. Застинали от удивление, невярващи на очите си, офицерите гледаха изложените на показ шия и гръден кош на генерала. Кожата му почти навсякъде бе покрита с кървящи скорошни язви.

Поляков пое дъх, преглътна конвулсивно и с мъка се удържа да не повърне. Измъкна се от групата и викна високо:

— Повикайте лекар!

Беше ужасен и целият трепереше.

— За бога, някой да повика лекар!

 

 

Няколко часа по-късно майор Поляков седеше на пейка в коридора пред вратите на интензивното отделение в Областната клинична болница. Бе опрял лакти на коленете си, стиснал глава с двете си ръце — очите му мътни и зачервени. Доста потиснат, вперил очи в напуканите плочки на пода, адютантът разсеяно чуваше неясните и пукащи съобщения по старата радиоуредба: периодично викаха лекари и сестри от персонала на различни места в болницата.

По едно време усети чуждо присъствие пред себе си, а току под наведените му очи се мярнаха чифт нови, лъснати до блясък ботуши. С въздишка повдигна лице, за да види слабоват офицер с кисело изражение и източено лице, който го гледаше с видимо неодобрение. За миг кипна, но веднага забеляза двойката златни звезди на сърмените пагони. Пред него стоеше генерал-лейтенант. Поляков скочи, тракна токове и отдаде чест, изпънат, коремът прибран, раменете изнесени назад, брадичката високо. Както изисква уставът.

— Вие сигурно сте Поляков, старшият адютант на Марчук — рязко рече офицерът.

Но това не беше въпрос, а констатация и не звучеше приятелски, тъкмо напротив.

— Тъй вярно, господин генерал — отвърна майорът, все в същата поза.

— Името ми е Тимошенко — студено заяви по-ниският мъж. — Генерал-лейтенант Едуард Тимошенко. Изпратен съм от Киев да поема командването тук. По заповед на военния министър и на самия президент.

Поляков замръзна, напрегна се да прикрие внезапно обзелата го тревога. Тимошенко бе достатъчно известен в цялата армия като политически интригант, нагаждач и некадърник. Както и десетки други бюрократи, отпаднали от армията по непригодност в дните, когато Украйна възвръщаше независимостта си от разпадащия се Съветски съюз. Репутацията му на действащ командир и професионалист бе ужасяваща: кръгла нула. Така разказваха всички офицери, които са имали нещастието да служат под командването му по едно или друго време. Суетен човек, обръщащ много повече внимание на протокола и лъснатите уставно ботуши, отколкото на реалната боеготовност и армейски умения. Напоследък бе местен от пост на пост във Военното министерство, където умело движеше преписките в угода на поредния си началник, стараейки се да направи нужното впечатление на политиците.

— Какво е състоянието на генерал Марчук? — запита Тимошенко враждебно.

— Генералът е все така в безсъзнание — неохотно отвърна Поляков. — Според лекарите жизненоважните му органи се разпадат, и то бързо. И в настоящия момент лечението няма никакъв ефект.

— Такааа — процеди Тимошенко, изсумтя, оглеждайки обстановката с презрение, сетне отново извърна очи към младия офицер.

— И каква е причината за това неочаквано заболяване? Преди да тръгна от Киев, чух някакви нелепи твърдения за радиационно отравяне.

— Все още не се знае — призна младият мъж. — Лекуващият екип направи множество изследвания, но резултатите не са готови. Някои ще дойдат след часове, други — след няколко дни.

Тимошенко театрално повдигна едната си вежда.

— В този случай, майоре, смятам, че е безсмислено да висите повече в този коридор като изгубено паленце, нали? Никаква полза няма да има от това. Генерал Марчук ще оцелее… или ще умре и това ще стане със или без вашето присъствие. Убеден съм. Междувременно очевидно е, че аз самият се нуждая от адютант. Поне докато съумея да намеря някой по-кадърен и заслужил офицер.

След тези думи се усмихна тънко и го изгледа в очите. Поляков напрегна цялата си воля да не реагира на обидата. Само кимна с безизразно лице и отвърна:

— Слушам, господин генерал. На вашите заповеди.

— Добре тогава — кимна Тимошенко. — Колата ми е отвън. Можете да се върнете с мен в щаба. Щом стигнем, искам незабавно да уредите въпроса за временното ми жилище. Надявам се да е нещо достатъчно удобно, нали? Сетне ще се заемете да изпразните и почистите квартирата на Марчук. Това може да стане и рано утре сутринта.

— Но… — понечи да възрази Поляков.

Дребният генерал го прекъсна веднага.

— Какво но? — сопна се той. — Какво искате да кажете?

— Имах предвид военната ситуация… руските части на границата — почти заекна адютантът, вече не успявайки да прикрие удивлението и тревогата си. — Генерал Марчук възнамеряваше да вдигне по тревога бойните подразделения на САОК на разсъмване с цел започване на маневри…

— Какви маневри по това време? — намръщи се Тимошенко и поклати глава презрително. — Всъщност чух за тях и незабавно отмених заповедта му. Още с пристигането си. Да! Мащабни маневри посред зима! С всичките му разноски по най-скъпата техника ли? И то само заради някакви си параноични слухове относно намеренията на руснаците! Пълна лудост. Дори не мога и да си представя какво си е мислел, че прави Марчук. Вероятно високата температура му е замъглила мозъка. За бога, само парите за гориво биха ни разорили!

И с тези думи новият командир на САОК на украинската армия се обърна кръгом и закрачи към вратата, оставяйки зад себе си недоумяващия Поляков.

 

 

Пентагонът

 

Ефрейтор Матю Демпси от полицейската служба на разположение на Пентагона си подсвиркваше тихо под нос, обикаляйки безкрайните, подобни на лабиринти коридори в масивната сграда. Тази му беше любимата смяна. Знаеше, че тук реално спиране на работата няма. Под повечето врати все още се виждаха тънки ивички светлина — обитателите им работеха. И все пак основната всекидневна дейност повече или по-малко затихваше някъде след полунощ.

Миниатюрният предавател в ухото му тъничко изписука.

— Демпси, говори Миликън.

Демпси отвърна чрез радиостанцията в ръката си:

— Заповядайте, г-н сержант.

— Дежурният диспечер докладва за подозрително обаждане. Някой звъннал на 911, после зарязал линията отворена. Идва от офис на Разузнавателното управление, тукашната дирекция. Операторката твърди, че чувала тежко дишане, но никой не отговарял, колкото и да се опитвала да предизвика реакция. Искам незабавно да провериш ситуацията. Търси стая номер…

Демпси се смръщи. Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната (РАМО) има няколко големи офиса в Пентагона — извънредно поверителни центрове, недостъпни за повечето служители. Изключение прави категорията с право на достъп до строго секретни материали и от нея нагоре. По време на дежурство и при екстремна ситуация охраняващият полицай има право да пренебрегне ограниченията, но това води до куп проблеми, същинско ходене по мъките, знаеше го отлично. Дори и нещо дребно да се окаже, фалшива тревога да е, после ще пише обстойни обяснения няколко часа, ще го оглеждат под лупа, ще го разпитват. Освен това ще го задължат да подпише документи, че няма да говори за онова, което е видял, чак до края на дните си. Но нямаше какво да прави.

— Тръгвам веднага — отговори на сержанта и пое по съответния коридор.

След малко спря пред заключените врати на комплекса офиси на РАМО. На електронното табло от системата за сигурност и охрана встрани светеше червена лампа. Тя предупреждаваше: всеки насилствен опит за влизане включва алармените инсталации в цялата сграда на Пентагона — навсякъде! Демпси въздъхна и бръкна в джоба си за специалната идентификационна карта. Право да я носи има само дежурният полицай. Пъхна я в процепа, червената светлина се промени в жълта — автоматът му даваше извънредно право за влизане.

Отвори вратите и прекрачи в следващия коридор. Вече се намираше в разузнавателната Светая светих, още по-надълбоко в търбуха на сградата. Тук се виждаха няколко остъклени шумоизолирани врати. Стъпвайки меко, безшумно, полицаят закрачи по коридора по посока на вратата със съответния номер, откъдето бе дошло повикването.

На въпросната врата пишеше „РАЗУЗНАВАТЕЛНА ДИРЕКЦИЯ — ОТДЕЛ РУСИЯ“. Боже мой. Демпси бе наясно относно различните разузнавателни отдели и подразделения — отлично знаеше, че тукашните служители докладват лично на министъра на отбраната и на Обединения съвет на началник-щабовете по най-важните текущи военни и политически събития. Тук са най-добрите аналитици, те обработват и тълкуват събираната отвсякъде информация — от полеви агенти, спътници, засечени източници: телефонни, радиовръзки, компютри.

— Полиция! — високо извика той още щом влезе, правилникът го изискваше. — Има ли някого тук! Ало?

Огледа се внимателно, ослуша се. Помещението представляваше лабиринт от бюра, компютри, шкафове за документация, столове. Сега дочу тъничкия глас на дежурната операторка, тя все още се опитваше да получи отговор по отворената линия. Насочи го в правилната посока, към бюро в отдалечения ъгъл на стаята.

На него лежаха разхвърляни куп папки, сателитни снимки. Няколко бяха разпръснати и по килима на пода отпред. Въпреки че всячески се стараеше да не гледа в тях, ефрейторът неволно прочете няколко заглавия: ЧЕТВЪРТА ГВАРДЕЙСКА ТАНКОВА ДИВИЗИЯ — КАЗАРМЕН КОМПЛЕКС НАРОФОМИНСК; ПРИХВАНАТИ РАДИОСЪОБЩЕНИЯ — 45-А БРИГАДА СПЕЦНАЗ; АНАЛИЗ ЖП ТРАФИК — МОСКОВСКИ ГАРНИЗОН. По папките имаше залепени червени стикери, предупреждаваха, че материалите са строго поверителни или в още по-висша категория.

Демпси примига няколко пъти. Е, нямаше да му се размине.

Компютърът на бюрото тихичко изшумя. Включи се скринсейвърът, скри текста — какъвто и да е бил той, — по който очевидно е работил служителят. Полицаят съзнаваше отлично: тук нищо не бива да пипа, най-малко компютъра. Пристъпи встрани, огледа околното пространство.

Както и очакваше, видя преобърнатия стол зад бюрото, до него падналия мъж. Изглеждаше възрастен, но кожата по лицето и врата му бе неестествено оцветена, червеникава, на петна. Демпси пристъпи, човекът изпъшка, очите му се отвориха за миг, сетне отново се затвориха. Изглежда, се унасяше, идваше в съзнание и отново го губеше. В ръка все още стискаше телефонната слушалка. Сега полицаят забеляза, че гъстата му сива коса е започнала да пада на кичури, оставяйки по главата му гротескни голи петна.

Демпси се отпусна на коляно, погледна припадналия отблизо. Протегна ръка, опита се да улови пулса. Едва го намери — беше неравномерен, забързан и слаб. Изруга тихо и хвана радиото:

— Г-н сержант, говори Демпси. Пратете ми екип спешна помощ, възможно най-бързо!

 

 

16 февруари

Москва

 

Високите кулички и надстройки на небостъргача на „Котелническая“ се извисяват над града, от тях се открива невероятно красива гледка на запад и над Москва-река към червенотухлените стени и златните кубета и кули на Кремъл. Сравнително импозантната фасада е почти закрита от десетки сателитни чинии, радио и други антени. Това е една от сталинските масивни сгради на име „Седемте сестри“ — седем огромни небостъргача, строени в Москва през петдесетте години по лично нареждане на властния диктатор, сметнал за необходимо да направи нещо, за да премахне разликите между САЩ и СССР относно високото градско строителство.

Навремето там живеят високопоставени партийни лидери и номенклатурата от отговорните икономически звена, като например тежката промишленост. Днес тези високи здания са обитавани предимно от чужденци и членове на новия руски елит — правителствен и делови. Всъщност от онези, които могат да си позволят лукса да плащат месечни наеми от по няколко хиляди щатски долара за апартамент. Най-високите етажи под пилона с петолъчката и тези непосредствено под нея са невероятно скъпи — до тях имат достъп може би само най-богатите и най-влиятелните хора. В същото време някои от тези апартаменти са преустроени в офиси, за да носят още повече пари.

Днес пред прозорците в един от тези преустроени офиси стоеше висок, атлетично сложен мъж. По светлата му руса коса тук-таме изпъкваха бели кичури, а очите му бяха ледено сиви, напълно в тон с тях. Той гледаше съсредоточено към бавно потъващия в мрак град и се мръщеше. Дългата зима все още не пускаше Москва от ледените си обятия, но небето се опитваше да светлее тук и там.

На бюрото зад гърба му иззвъня специалният обезопасен срещу подслушване телефон. Светна цифровият датчик, изписвайки номера на обаждащия се. Мъжът прекрачи бързо към бюрото и вдигна слушалката.

— Москва едно слуша. Докладвайте.

— Прага едно — обади се носов, леко гъгнещ глас. — Петренко е мъртъв.

Русокосият се усмихна.

— Добре. А откраднатите от болницата материали? История на заболяването, био, кръвни изследвания?

— Не можахме да ги вземем — докладва сковано Прага едно. — Бяха в куфарче, което падна във Вълтава заедно с Петренко, преди да успеем да направим нещо.

— В такъв случай значи задачата е приключена.

— Има усложнения — каза бавно онзи отсреща. — Преди да се доберем до Петренко, той си бе уредил среща с друг лекар — американец, който присъства на същата конференция. Когато ги спипахме, те вече разговаряха.

— Е, и?

— Американецът успя да ни избяга — неохотно призна онзи, наричащ себе си Прага едно. — Мисля, че по-късно го прибра чешката полиция.

Русокосият присви очи, изражението му стана съвсем злобно.

— Какво знае той?

Прага едно преглътна трудно и рече:

— Не знам със сигурност. Допускаме, че Петренко е успял да му разкаже нещо за смъртните случаи, преди да се появим. Почти със сигурност мога да кажа, че Петренко е искал да му предаде материалите и изследванията.

Москва едно изскърца със зъби, ръката му стисна слушалката с все сила.

— Кой е този американец? — попита застрашително.

— Името му е Джонатан Смит — отвърна другият. — Според документацията на конференцията е военен лекар — подполковник по чин. Работи в един от медицинско-изследователските институти на САЩ, където, изглежда, е специалист по особено опасни инфекции.

Смит? Русокосият се замисли. Имаше усещането, че и по-рано е чувал името, но не беше сигурен. И все пак нещо се въртеше в съзнанието му, опитваше се да излезе на повърхността. Нещо обезпокоително, даващо основания за тревога. Но какво, по дяволите? Може би ще се досети по-късно? Поклати глава нетърпеливо. В крайна сметка точно сега имаше да решава по-важни дела.

— Чешката полиция взе ли някакви мерки?

— Претърсват реката с драга.

— Заради куфарчето ли?

— Не — отвърна Прага едно. — За щастие в дирекция на полицията имаме информатор. Според него търсели трупа на Петренко. Американецът не им е съобщил за куфарчето.

Русият се загледа през прозореца отново.

— Според вас какво ще намерят?

— Тялото сто на сто. То само ще изплува рано или късно. Но вярвам, че куфарчето е загубено завинаги. Вълтава е голяма река, широка, течението е силно, ще го отвлече някъде далеч.

— Заради вас се надявам да стане точно така, иначе… — заканително рече русият.

— Ще наредите ли нещо относно американеца? — попита Прага едно след няколко секунди неудобно мълчание. — Той може да създаде сериозен проблем. Русокосият се смръщи отново. Това бе вярно, дявол го взел. Този лекар може да не е съобщил на чешките власти за куфарчето, но като нищо може да му хрумне да им разкаже за твърденията на Петренко. И още по-лошо — да се свърже с разузнавателните централи на собствената си страна. Ако това стане, в ЦРУ и сходните организации ще наострят уши и ще слухтят за непознати заболявания и смъртни случаи, може би лесно ще навържат нещата. А такава ситуация би се оказала крайно неприятна за него самия и онези над него. Да, направо рискова ситуация. В момента това бе недопустимо.

Мъжът с кодовото название Москва едно се замисли дълбоко. След малко взе решение. Да се действа открито срещу въпросния Смит може да се окаже извънредно опасно. Ако неочаквано изчезне или умре, чешката полиция непременно ще започне да задава неудобни въпроси и да рови най-вече около Петренко. И със сигурност ще предаде събраната информация на Вашингтон. Ако го оставят жив обаче, съществува още по-голяма потенциална опасност.

— Отстранете американеца, доколкото това е възможно — хладно нареди той. — Действайте предпазливо. И този път не искам живи свидетели.