Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четиридесет и девета глава

Щом влязоха в Градината на живота, ги погълна аромат на цветя. Зед моментално разбра, че нещо не беше наред. Нямаше съмнение; в залата бяха и трите кутии. Беше сгрешил. Рал беше успял да намери и трите. Освен това усети и още нещо, нещо не на място, но тъй като силата му беше отслабнала, не можеше да се довери на усещанията си. С Чейс плътно зад себе си Зед не се отделяше от Калан, която тръгна напред по пътеката между дърветата, покрай покритите с лози зидове и цветните градини. Стигнаха до трева. Калан спря.

От другата страна на полянката имаше кръг от бял пясък. Магьоснически пясък. През целия си живот Зед не беше виждал толкова много магьоснически пясък, събран на едно място, никога не беше виждал повече от една шепа. Такова количество от него струваше колкото десет кралства. Тънки лъчи пречупена светлина танцуваха по лицето му. С нарастващо безпокойство Зед се запита за какво му е на Мрачния Рал толкова много магьоснически пясък, какво ли го прави. С мъка откъсна очи от блясъка му.

Отвъд мястото с пясъка се издигаше свещен олтар. Върху него бяха подредени трите кутии на Орден. Сърцето на Зед прескочи, когато с очите си се убеди, че кутиите наистина са три. И трите без обвивките си. Черни като нощ.

Пред кутиите с гръб към тях стоеше Мрачният Рал. Зед се изпълни с ярост, виждайки човека, наранил Ричард. Под слънчевата светлина, спускаща се направо от стъкления покрив, бялата му роба и дългата му руса коса блестяха. Рал стоеше и гледаше кутиите, своите съкровища.

Зед почувства как лицето му пламва. Как е успял Рал да намери последната кутия? Как се е добрал до нея? Той отхвърли въпросите; бяха безполезни. Въпросът беше какво щяха да правят сега. Притежавайки и трите, Рал можеше да отвори едната. Зед наблюдаваше Калан, която не откъсваше поглед от Рал, застанал насреща й. Ако наистина можеше да докосне Рал със силата си, бяха спасени, но той се съмняваше, че тя ще успее. В този дворец, още повече в тази зала, Зед усещаше как собствената му сила са превръща в нищожна, става безполезна. Цялото това място представляваше едно гигантско заклинание, отправено срещу всеки магьосник освен Рал. Ако Мрачният Рал изобщо можеше да бъде спрян, то това трябваше да направи Калан. Той усети как Кървавата ярост бълва от тялото й, унищожителната омраза.

Калан се запъти през тревата. Зед и Чейс я последваха, но когато почти стигнаха пясъка пред Рал, тя се обърна и постави ръка на гърдите на магьосника.

— Вие двамата оставате тук.

Зед усети гнева в очите й и разбра чувствата й, защото ги споделяше. Той също усещаше болката от загубата на Ричард.

Когато Зед вдигна глава, срещна синия поглед на Рал. Двамата втренчено се гледаха известно време. Очите на Рал се отместиха към Калан, която заобикаляше кръга с пясъка, изражението й беше мъртвешки спокойно.

Чейс се наведе и прошепна.

— Какво ще правим, ако не стане?

— Ще умрем.

Надеждата на Зед се върна, когато видя притеснения поглед на Мрачния Рал. Притеснение и страх от изрисуваното със светкавиците на Кон Дар лице на Калан. Зед се усмихна. Мрачният Рал не беше предвидил това и очевидно беше изплашен.

Притеснението се превърна в действие. Когато Калан се приближи, Мрачният Рал внезапно извади Меча на истината. Той изсъска, освободен от ножницата, острието му беше бяло. Рал протегна меча напред, опирайки върха на острието в Калан.

Двамата бяха прекалено близо един до друг, връщане назад нямаше. Зед трябваше да й помогне, да й помогне да използва единственото нещо, което можеше да ги спаси. Магьосникът напрегна всичката си останала сила, която далеч не беше толкова, колкото му се искаше да е, и пусна една светкавица към магьосническия пясък пред себе си. Вложи цялата си сила в това. Синята светкавица удари меча, който отхвръкна от ръцете на Рал. Мечът се изви във въздуха и се приземи на голямо разстояние от него. Мрачният Рал изкрещя нещо на Зед, след това се обърна към Калан и започна да й говори, но нито един от двамата можеше да го разбере.

Калан настъпи напред, Мрачният Рал се отдръпна назад. Той се блъсна в олтара, повече нямаше накъде да отстъпва. Калан спря пред него, а той прокара пръсти през косата си.

Усмивката на Зед се изпари. Нещо не беше наред. Начинът, по който Рал прокара пръсти през косата си, предизвика някакъв спомен в съзнанието му.

Майката Изповедник протегна ръце и стисна Рал за гърлото.

— Това е заради Ричард.

Очите на Зед се ококориха. През тялото му пробягаха ледени тръпки. Разбра какво не е наред. Ахна.

Това не беше Мрачният Рал.

Зед изкрещя.

— Калан, не! Спри! Това е…

Нещо удари въздуха, гръмотевица без гръм. Листата на околните дървета потрепериха. Тревата се залюля, накланяйки се навън.

— … Ричард! — Твърде късно осъзна магьосникът истината. Болката прониза тялото му.

— Господарке — прошепна той, като падна на колене в краката й.

Зед замръзна на място. Отчаянието измести радостта от това, че вижда Ричард жив. Покрита с лози врата на една странична стена се отвори. Появи се истинският Рал, последван от Майкъл и двама огромни стражи. Калан примигна объркано.

Мрежата се стопи. Обгърнат в слаба светлина, човекът, когото смятаха за Рал, се превърна в себе си. В Ричард.

Калан отстъпи назад, очите й бяха широко отворени от ужас. Силата на Кон Дар потръпна и се стопи. Тя изкрещя от болка, осъзнавайки какво е направила.

Двамата стражи застанаха зад нея. Чейс посегна към меча си. Още преди да го достигне, замръзна на мястото си. Зед вдигна ръце, но не му беше останала никаква сила. Нищо не се случи. Затича се към тях, но още преди да е направил две стъпки, се удари в невидима стена. Беше в капан, като затворник в каменна килия. Изпадна в ярост от собствената си глупост.

Виждайки какво е направила, Калан измъкна ножа от колана на единия от стражите. С болезнен вик тя издигна ножа с две ръце над главата си, готова да го забие в собственото си тяло.

Майкъл се спусна към нея изотзад, изви ножа от ръцете й и го насочи към гърлото й. Ричард бясно се нахвърли върху брат си, но се блъсна в някаква невидима стена и отскочи назад. Калан беше вложила цялата си сила в Кон Дар и беше твърде слаба, за да се съпротивлява; отпусна се, обляна в сълзи. Един от стражите сложи на устата й превръзка, като по този начин й попречи дори да изрича името на Ричард.

Ричард, застанал на колене, падна пред Мрачния Рал, вкопчи се в робата му и започна да го моли.

— Не й причинявайте болка! Моля ви. Не й причинявайте болка.

Мрачният Рал сложи ръка на рамото на Ричард.

— Толкова се радвам, че се върна, Ричард. Така си и мислех. Радвам се, че реши да ми помогнеш. Уважавам твоята отдаденост към приятелите ти.

Зед беше объркан. С какво можеше Ричард да помогне на Мрачния Рал?

— Моля ви — през сълзи повтаряше Ричард, — не й причинявайте болка.

— Е, сега това зависи изцяло от теб. — Той се освободи от ръцете на Ричард.

— Всичко! Ще направя всичко. Само не й причинявайте болка.

Устните на Рал се разтегнаха в усмивка. Облиза връхчетата на пръстите си. С другата си ръка погали Ричард по косата.

— Съжалявам, че се наложи да стане така, Ричард. Наистина съжалявам. Щеше да бъде удоволствие да имам около себе си човек като теб. Макар да не го осъзнаваш, ние с теб много си приличаме. Но се страхувам, че стана жертва на Първото правило на магьосника.

— Не причинявайте болка на Господарката Калан — плачеше Ричард. — Моля ви.

— Ако направиш, каквото ти кажа, ще удържа на думата си и с нея ще се отнасят добре. Мога дори да те превърна в нещо хубаво, нещо, което си искал да бъдеш, може би в кученце. Мога дори да ти позволя да спиш в спалнята ни, за да се убедиш с очите си, че спазвам обещанието си. Може дори да кръстя сина си на теб в твоя чест за това, че ми помогна. Би ли искал това? Ричард Рал. Има известна ирония, не мислиш ли?

— Правете каквото искате с мен, но моля ви, не причинявайте болка на Господарката Калан. Моля ви, кажете ми какво да направя.

Мрачният Рал потупа Ричард по главата.

— Скоро, синко, скоро ще разбереш. Чакай тук.

Мрачният Рал остави Ричард на колене и се плъзна по кръга с белия пясък, приближавайки се към Зед. Сините му очи се втренчиха в стареца. Зед се почувства кух, празен.

Рал спря пред него и облиза пръстите си, приглаждайки с тях веждите си.

— Как се казваш, старче?

Зед отвърна на погледа му, всичките му надежди рухнаха.

— Зедикус Зу’л Зорандер — той вдигна брадичката си. — Аз съм този, който уби баща ти.

Мрачният Рал кимна.

— А знаеш ли, че магьосническият ти огън изгори и мен? Знаеш ли, че той едва не ме уби, когато бях невръстно момче? Че прекарах месеци в агония? И че до ден днешен нося белезите на стореното от теб, както външните, така и вътрешните?

— Съжалявам, задето съм наранил едно дете, независимо кое е било то. Но в този случай бих го нарекъл предварително наказание.

Лицето на Рал остана ведро, усмивката все още се долавяше върху устните му.

— Ще прекараме дълго време заедно, ти и аз. Ще ти покажа нещо по-силно от болката, която изтърпях. Ще разбереш какво ми е било.

Зед го погледна с горчивина.

— Нищо не може да се сравни с болката, която вече ми причини.

Мрачният Рал облиза пръстите си и се извърна.

— Ще видим.

Зед гледаше с безнадеждност в погледа как Рал се връща при Ричард.

— Ричард! — изкрещя той. — Не му помагай! Калан по-скоро би умряла, отколкото да види, че му помагаш!

Ричард празно погледна магьосника, след което вдигна глава към Мрачния Рал.

— Ще направя всичко, което пожелаеш, стига да не й причиняваш болка.

Мрачният Рал му направи знак да се изправи.

— Имаш думата ми, синко. Ако направиш, каквото ти кажа.

Ричард кимна.

— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки.

Зед изпадна в шок. Ричард се обърна към Калан.

— Какво да правя, Господарке?

Калан се мяташе в ръцете на Майкъл срещу ножа, опрян в гърлото й, крещеше неразбираеми думи, заглушавани от превръзката на устата й.

Гласът на Рал беше нежен, спокоен.

— Кажи ми какво гласи Книгата на преброените сенки, Ричард, или ще накарам Майкъл да започне да отсича пръстите й един по един. Колкото повече мълчиш, толкова повече пръсти ще отреже.

Ричард се извърна към Рал с ужас в погледа:

— Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…

Зед се строполи на земята. Не можеше да повярва на ушите си. Още щом чу първите думи на Ричард, който рецитираше книгата, Зед разбра, че е истина; разпозна уникалния синтаксис на магическа книга. Не можеше да си измисля. Това наистина беше Книгата на преброените сенки. Зед нямаше сили да се запита как Ричард я е научил.

Светът, който познаваше, свършваше. Това беше първият ден от властването на Рал. Всичко беше загубено. Мрачният Рал спечели. Светът беше негов.

Зед седна притихнал и се заслуша. Някои от думите сами по себе си бяха магически и никой освен роденият с дарба не можеше да ги запамети в главата си; самата магия щеше да се самоунищожи напълно при някои магически ключови думи. Предпазна мярка срещу непредвидими обстоятелства. Предпазна мярка срещу някой, случайно попаднал в сърцевината на магията. Това, че Ричард можеше да изрече книгата, беше доказателство, че е роден с дарба. Роден със и за магията. Колкото и да ненавиждаше магията, Ричард я притежаваше, точно както бяха предсказали пророчествата.

Зед съжали за онова, което беше направил. Съжали, задето се беше опитвал да предпази Ричард от силите, които сигурно щяха да се опитат да го използват, ако знаеха кой е. Родените с дарба винаги са уязвими като малки. Мрачният Рал беше доказателство за това. Зед съзнателно беше решил да не обучава Ричард като начин да го запази от силите, които биха могли да узнаят за него. Зед винаги се беше страхувал и вярвал, че Ричард е роден с дарба, но се беше надявал, че той ще порасне, преди тя да се е проявила, а когато това стане, той, Зед, ще има време да го обучи, когато Ричард е достатъчно силен, когато вече е пораснал. И преди силата му да го убие. Усилията му се оказаха напразни. Не доведоха до добър край. Зед предположи, че винаги е знаел, че Ричард притежава дарбата, че е по-различен от другите. Всеки, който познаваше Ричард, знаеше, че той е по-различен. Рядък. Знакът на магията.

Зед се разплака при спомена за хубавите времена, които бяха имали двамата с Ричард. Какви прекрасни години бяха. Най-хубавите в живота му. Годините, прекарани далеч от всяка магия. Да имаш до себе си някой, който те обича без страх и само за това, което си ти самият. Да бъдеш приятел.

Ричард продължаваше да рецитира книгата без никакво колебание, без ни най-малко забавяне. Зед се удиви, че той я знае толкова перфектно, улови се, че изпитва гордост, но, от друга страна, му се прищя Ричард да не беше толкова надарен. По-голямата част от онова, което той рецитираше, се отнасяше за неща, които вече бяха станали, като например махането на обвивките на кутиите, но Мрачният Рал не го прекъсна, не му нареди да побърза, вероятно от страх да не бъде пропуснато нещо. Остави Ричард да говори със свое темпо, стоеше безмълвен, слушаше внимателно. От време на време го караше да повтори някой откъс, за да е сигурен, че го е чул правилно, беше погълнат в мисли, докато Ричард говореше за слънчеви ангели, облаци и творения на вятъра.

Следобедът напредваше, Ричард продължаваше да рецитира, Рал стоеше пред него и слушаше, Майкъл не отделяше ножа от гърлото на Калан, двамата стражи я държаха за ръцете, Чейс беше вкаменен с насочена към меча ръка, а Зед седеше на земята обречен, заключен в невидимия си затвор. Зед осъзна, че процедурата по отварянето на кутиите ще отнеме повече време, отколкото беше предполагал. Щеше да отнеме цялата нощ. Трябваше да се рисуват заклинания. Ето защо му беше необходим на Рал толкова много магьоснически пясък. Кутиите трябваше да бъдат поставени точно така, че първите зимни лъчи да ги докосват в определено положение, след като всяка от тях е хвърлила сянката си.

Всяка от кутиите, макар трите да изглеждаха еднакви, хвърляше различна сянка. Колкото повече потъваше слънцето в небето, толкова по-надалеч се разперваха сенките на кутиите. Едната хвърляше само една, другата — две, третата — три. Сега вече знаеше защо се нарича Книгата на преброените сенки.

На определени места в книгата Рал караше Ричард да спре, докато той изрисува магическите заклинания по пясъка. Някои от тях биваха извиквани от имена, които Зед чуваше за първи път. Но не и Рал. Той ги изписваше без колебание. Когато падна мрак, Рал запали факли, разположени в кръг около пясъка. Под тяхната светлина той изрисува необходимите заклинания. Всички стояха притихнали и гледаха как той внимателно рисува по пясъка. Зед беше впечатлен от уменията му и се почувства повече от притеснен, виждайки руническото писмо на отвъдния свят.

Геометричните модели бяха сложни и Зед знаеше, че трябва да се изпълнят без нито една грешка, и то в определен ред, всяка линия да се начертае в определен момент, в определена последователност. Допуснеше ли се грешка, беше невъзможно тя да бъде поправена, линията не можеше да бъде изтрита или начертана отново. Всяка грешка означаваше смърт.

Зед познаваше магьосници, прекарали години в изучаване на едно-единствено заклинание, преди да се осмелят да го нарисуват върху магьоснически пясък, страхувайки се да не допуснат фаталната грешка. Мрачният Рал очевидно нямаше никакви проблеми. Сигурната му ръка се движеше без колебание. Зед никога не беше виждал магьосник с неговите таланти. Ако не друго, горчиво си помисли той, поне ще умрем от ръката на най-добрия. Не можеше да не се възхити от степента на майсторство. Никога досега не беше присъствал на такова великолепно изпълнение.

Всичко това се правеше, за да може Рал да разбере коя е кутията, която търси; можеше по всяко време да отвори една от кутиите, казваше книгата. От други книги с указания Зед знаеше, че цялото това усилие беше предпазна мярка срещу случайното използване на магията. Никой не можеше да реши просто ей така, че ще стане владетел на света и да прочете как да направи това в книгата. Зед не притежаваше необходимите знания, за да разбере тези указания. Мрачният Рал се беше обучавал почти цял живот, за да стигне до този момент. Баща му сигурно е започнал обучението му още от ранна детска възраст. На Зед му се прииска магьосническият огън, който беше убил бащата, да бе покосил и сина. Замисли се за миг над това, след това го отхвърли.

На зазоряване, след като всички заклинания бяха изрисувани, кутиите бяха поставени върху тях; всяка кутия, различавана по броя на сенките, които хвърляше, беше поставена над определена рисунка. Заклинанията бяха направени. Когато слънчевите лъчи на втория ден на зимата огряха камъка, кутиите отново бяха поставени върху олтара. Зед с изумление забеляза, че кутиите, които предишния ден бяха хвърляли определен брой сенки, сега бяха променили този брой — друга предпазна мярка. Според указанията кутиите размениха местата си, така че онази, която хвърляше една сянка, отиде отляво, втората, с двете сенки — в центъра, третата, с трите — вдясно.

Мрачният Рал гледаше втренчено черните кутии.

— Продължавай.

Без колебание Ричард продължи:

— След като веднъж бъдат подредени по този начин, Орден е в готовност да бъде задействан. Защото една сянка е недостатъчна, за да спечели силата, която ще поддържа живота на играча, а три са повече, отколкото може да понесе целия живот, балансът се постига с отварянето на кутията с две сенки; една сянка за тебе е една за света, който ще бъде твой, за да го управляваш със силата на Орден. Един свят под командата на един човек е белязан от кутията с две сенки. Отвори я, за да получиш наградата си.

Мрачният Рал бавно извърна лицето си към Ричард.

— Продължавай.

Ричард примигна.

— Управлявай, както си избрал. Това е краят.

— Трябва да има още.

— Не, Господарю Рал. Управлявай, както си избрал. Това е краят, последните думи.

Рал сграбчи Ричард за гърлото.

— Цялата ли си я научил? Цялата книга?

— Да, Господарю Рал.

Лицето на Рал почервеня.

— Това не може да бъде вярно! Това не е вярната кутия! Кутията с двете сенки ще ме убие! Казах ти, толкова успях да науча сам! Научих коя ще ме убие!

— Казах ви всяка дума както е. Абсолютно всяка дума.

Мрачният Рал отпусна гърлото му.

— Не ти вярвам — обърна се към Майкъл. — Прережи й гърлото.

Ричард с вик се строполи на колене.

— Моля ви! Вие ми дадохте дума! Казахте, че ако ви кажа Книгата, няма да й причините болка! Моля ви! Казах ви истината!

Рал вдигна ръка към Майкъл, но очите му останаха върху Ричард.

— Не ти вярвам. Ако не ми кажеш истината веднага, ще я разпоря. Ще убия господарката ти.

— Не! — изкрещя Ричард. — Казах ви истината! Не мога да ви кажа нищо различно от това, което вече ви казах. То ще бъде лъжа!

— Последна възможност, Ричард. Кажи ми истината или тя е мъртва.

— Не мога да ви кажа нищо различно — проплака Ричард. — Всичко друго би било лъжа. Казах ви всяка дума, както е в книгата.

Зед се изправи на крака. Гледаше ножа, опрян в гърлото на Калан; зелените й очи бяха огромни; Зед погледна Мрачния Рал. Рал очевидно беше намерил някаква информация в източник, различен от Книгата на преброените сенки, и тази информация влизаше в противоречие с написаното в книгата. Това не беше необичайно; Мрачният Рал със сигурност го знаеше. Когато имаше противоречие, информацията от книгата с указания по конкретната магия винаги трябваше да се счита за по-вярна. Обратното винаги беше фатално — предпазна мярка, пазеща магията. Зед, противно на всяка надежда, се надяваше, че дързостта на Рал ще го накара да тръгне срещу книгата.

Усмивката се върна на лицето на Мрачния Рал. Той облиза върховете на пръстите си.

— Добре, Ричард. Просто трябваше да съм сигурен, че казваш истината.

— Така е, кълна се в живота на Господарката Калан. Всяка дума, която ви казах, е истина.

Рал кимна. Той махна с ръка към Майкъл, който отпусна ножа. Калан затвори очи, по бузите й се стекоха сълзи. Рал се обърна към кутиите и въздъхна дълбоко.

— Най-после — прошепна той. — Магията на Орден ми принадлежи.

Зед не можеше да види, но беше сигурен, че Мрачният Рал повдига капака на средната кутия, тази с двете сенки; можеше да прецени по светлината, струяща от нея. Надигна се златна светлина и сякаш беше много тежка, се отпусна върху Господаря Рал, обливайки го в златно сияние. Той се обърна сияещ. Светлината се движеше заедно с него. Той леко се повдигна във въздуха, толкова, колкото да не докосва земята с крака, и се понесе към центъра на магьосническия пясък с разперени настрани ръце, светлината бавно започна да се върти около него. Обърна се с лице към Ричард.

— Благодаря ти, синко, че се върна, че помогна на Татко Рал. Както вече обещах, ще бъдеш възнаграден за това. Ти ми даде онова, което ми принадлежи. Чувствам го. Чудесно е. Чувствам силата.

Ричард стоеше и гледаше безстрастно. Зед отново се отпусна на земята. Какво направи Ричард? Как можа? Как можа да даде на Рал магията на Орден? Да му позволи да управлява света? Беше докоснат от Изповедник, ето как; грешката не беше негова, той нямаше контрол над себе си. Всичко свърши. Зед му прости. Ако имаше сила, Зед щеше да произведе Магьосническия огън на живота и да вложи собствения си живот в него. Но тук силата му я нямаше, не и пред лицето на Господаря Рал. Почувства се страшно стар, страшно изморен. Знаеше, че няма да има възможност да остарее повече от това. Мрачният Рал щеше да се погрижи за това. Но не за себе си скърбеше той, а за всички останали.

Облян в златна светлина, Мрачният Рал бавно се издигна на няколко фута над земята, над магьосническия огън, на лицето му грееше доволна усмивка, сините му очи блестяха. Главата му се завъртя в екстаз, очите му се затвориха, русата му коса падна назад. Около него затанцуваха искри светлина.

Белият пясък придоби златист цвят, който ставаше все по-тъмен, докато се превърна в карамелено кафяв. Светлината около Рал угасна, придоби кехлибарен оттенък. Главата му се сведе надолу, очите му се отвориха, усмивката му изчезна.

Магьосническият пясък почерня. Земята потрепери.

На лицето на Ричард се изписа усмивка. Той отиде и взе Меча на истината, гневът на меча изпълни погледа му. Зед се изправи на крака. Светлината около Мрачния Рал стана грозно кафява. Сините му очи се уголемиха.

От земята се разнесе раздиращ тътен. Черният пясък под краката на Рал се разцепи. Нагоре се стрелна виолетова светлина, която го погълна. Той се загърчи в нея, закрещя.

Ричард стоеше замаян и гледаше, гърдите му се повдигаха.

Невидимият затвор около Зед се разпадна. Ръката на Чейс рязко достигна до местоназначението си и извади меча от ножницата, след което устремено се насочи към Калан. Двамата стражи я пуснаха и го посрещнаха по средата на пътя. Лицето на Майкъл пребледня. Той с ужас гледаше как Чейс посича единия. Калан заби лакът в корема на Майкъл и измъкна ножа от ръцете му. Обезоръжен, Майкъл бясно развъртя очи с бързи движения на главата си, с бесен поглед и се втурна по пътеката между дърветата.

Чейс и вторият страж се завъргаляха по земята. Стражът нададе вой. Чейс се изправи на крака. Той хвърли бърз поглед към Мрачния Рал, след което се спусна по пътеката след Майкъл. Зед мерна роклята на Калан, изгубваща се в друга посока.

Зед, както и Ричард стояха изумени, очите им не се отделяха от Мрачния Рал, който се бореше, хванат в капана на магията на Орден. Виолетова светлина и тъмни сенки го държаха здраво във въздуха над черната бездна.

— Ричард! — неистово изкрещя той. — Какво направи!

Търсачът се приближи до кръга черен пясък.

— Ами точно каквото пожелахте, Господарю Рал! — невинно каза той. — Казах ви онова, което искахте да чуете.

— Но ти каза истината! Каза ми, че думите са верни!

Ричард кимна.

— Да, така е. Просто не ви ги казах всичките. Пропуснах по-голямата част от последния параграф. Внимание. Ефектът от кутиите е променлив. Той зависи от намерението. За да бъдеш Господар на всичко, така че да можеш да помагаш на другите, обърни кутията надясно. За да бъдеш Господар на всичко, така че всички да ти се подчиняват, обърни кутията наляво. Управлявай, както си избрал. Информацията ти е била вярна; кутията с двете сенки е тази, която ще те убие.

— Но ти беше длъжен да направиш, каквото ти казвам! Беше докоснат от силата на Изповедник!

Ричард се усмихна.

— Така ли? Първото правило на магьосника. То е първо, понеже е най-важно. Трябваше да се пазиш по-добре от него. Това е цената на безочието. Аз приемам своята уязвимост, ти не. Не ми харесаха възможностите за избор, които ми предостави. Не можех да спечеля по твоите правила, така че си измислих собствени. В книгата пише, че трябва да потвърдиш истината, като употребиш Изповедник. Ти само си мислеше, че си го направил. Първото правило на магьосника. Повярва, защото искаше да повярваш. Победих те.

— Не може да бъде! Не е възможно! Откъде знаеш как да направиш това!

— Ти ме научи: нищо, включително и магията, не е едностранно. Погледни цялостно, каза ти; нищо съществуващо няма само една страна. Погледни цялостно. — Ричард бавно поклати глава. — Не биваше никога да ме учиш на нещо, което не би искал да знам. Научиш ли ме веднъж на нещо, аз започвам да разполагам с него както намеря за добре. Благодаря ти, Татко Рал, че ме научи на най-важното нещо — как да обичам Калан.

Лицето на Мрачния Рал се изкриви от болка. Той закрещя.

Ричард се огледа.

— Къде е Калан?

Зед посочи с дългия си пръст.

— Видях я да отива натам.

Ричард пъхна меча в ножницата и се обърна към притиснатата от сенки и светлина фигура.

— Довиждане, Татко Рал. Вярвам, че ще умреш и без да гледам как.

— Ричард! — изкрещя Рал, гледайки как Търсачът се отдалечава. — Ричард!

Зед остана сам с Мрачния Рал. Той гледаше как прозрачни пръсти от дим обгръщат бялата роба и разпъват встрани ръцете на Рал. Зед пристъпи напред, сините очи се впиха в стария магьосник.

— Зедикус Зу’л Зорандер, дотук спечели, но това не е всичко.

— Безочлив докрай?

Рал се усмихна.

— Кажи ми кой е той.

Зед сви рамене.

— Търсачът.

Рал се изсмя, борейки се с болката сините очи се върнаха върху Зед.

— Той е твой син, нали? Поне бях победен от магьосническа кръв. Ти си негов баща.

Зед бавно поклати глава, по устните му се плъзна едва забележима усмивка.

— Той ми е внук.

— Лъжеш! Защо иначе ще го обвиваш в мрежа, ще криеш самоличността на баща му, ако това не си ти!

— Сложих мрежата около него, защото не исках да узнае кой е бил онзи синеок копелдак, който е изнасилил майка му и го е създал.

Очите на Мрачния Рал се разшириха.

— Дъщеря ти беше убита. Баща ми каза така.

— Малък номер, за да остане в безопасност — лицето на Зед помръкна. — Макар да не знаеше коя е тя, ти я нарани. Без да го искаш обаче, ти я направи и щастлива. Дари я с Ричард.

— Аз съм неговият баща? — прошепна Рал.

— Когато изнасили дъщеря ми, знаех, че не бих могъл да ти сторя нищо, затова най-напред помислих как да я утеша и да я защитя, така че я заведох в Западната земя. Тя срещна един младеж, вдовец с малко момченце. Джордж Сайфър беше добър, мил човек; бях горд той да е съпруг на дъщеря ми. Джордж обичаше Ричард като собствен син, но той знаеше истината, всичко, с изключение на това кой съм аз; това беше скрито от мрежата. Можех да мразя Ричард заради престъпленията на баща му, но вместо това избрах да го обичам заради самия него. От него излезе истински мъж, не мислиш ли? Ти бе победен от наследника, който искаше. Наследник, роден с дарба. Това рядко се случва. Ричард е истинският Търсач. От кръвта на фамилията Рал той притежава яростта на гнева, способността за жестокост. Но това се балансира от кръвта на фамилията Зорандер, от способността да обича, да разбира, да прощава.

Мрачният Рал проблясваше в светлината на магията на Орден. Гърчеше се от болка, започваше да става прозрачен като дим.

— Така да се каже, кръвта на Рал и на Зорандер се смеси. И въпреки това той е мой наследник. В известен смисъл — успя да промълви той. — Аз спечелих.

Зед поклати глава.

— Ти загуби, и то по повече от един начин.

Пара, дим, сенки и светлини се завихриха с тътен. Земята се разтресе мощно. Магьосническият пясък, вече черен като абанос, беше погълнат от вихрушката. Целият се завъртя над бездната, звуците на света на живите и мъртвите се смесиха в един общ, разтърсващ вой.

Гласът на Мрачния Рал се чу глух, празен, мъртъв.

— Прочети пророчествата, старче. Нещата може да не се окажат толкова окончателни. Аз съм агент.

Ослепителна топка светлина се вряза в центъра на въртящата се маса. Зед стисна очи. Стълбове нажежена до бяло светлина се изстреляха прави нагоре през прозорците на тавана и надолу в черната бездна. Чу се пронизителен писък. Въздухът потрепери от горещината, светлината, звука. Светкавица освети всичко наоколо в бяло, след това настъпи тишина.

Зед внимателно свали ръцете си от лицето. Край. Всичко свърши. Лъчите на зимното слънце стоплиха земята там, където само преди броени мигове се бе отворила страшната бездна. Магьосническият пясък го нямаше. Самият кръг земя, който беше покривал, беше цял. Процепът между световете беше зараснал. Поне така се надяваше Зед.

Магьосникът почувства как силата се възвръща в жилите му. Тези, които бяха нарисували заклинанието срещу него, вече ги нямаше. Ефектът на заклинанието се беше стопил.

Той стоеше пред олтара, разперил пръсти под светлината на слънцето, затворил очи.

— Призовавам мрежите. Аз съм, който бях преди: Зедикус Зу’л Зорандер, магьосникът от Първия орден. Нека отново всички го знаят. Също и останалото.

Народът на Д’Хара беше свързан с рода Рал, връзка, създадена преди много години от управляващите; връзка, приковала народа на Д’Хара с рода Рал и рода Рал към този народ. Сега, когато мрежите бяха махнати, тази връзка ще се усети от мнозина и нека те знаят, че вече Ричард е Господарят Рал.

Зед трябваше да съобщи на Ричард, че Мрачният Рал е негов баща, но не днес. Първо трябваше да намери думите. Имаше много неща да му казва, но не днес.

* * *

Ричард я намери клекнала край един от изоставените басейни за отдавания. Превръзката все още висеше на врата й, след като я беше свалила от устата си. Калан беше превита надве, обляна в сълзи, дългата й коса се спускаше на вълни по сведените й напред рамене, беше стиснала ножа в две ръце, острието опираше в гърдите й. Раменете й потръпваха на тласъци. Ричард спря пред диплите на бялата й рокля.

— Не го прави — прошепна той.

— Трябва. Обичам те. — Калан леко простена. — Докоснах те със силата си. По-скоро бих умряла, отколкото да стана твоя господарка. Това е единственият начин да те освободя. — Тя се разтресе от сълзи. — Искам да ме целунеш, а след това да си тръгнеш. Не искам да го видиш.

— Не.

Очите й се впериха в неговите.

— Какво каза? — прошепна тя.

Ричард постави юмруци на хълбоците си.

— Казах „не“. Няма да те целуна, докато по лицето ти стоят тези глупави рисунки. Направо ми изкараха акъла.

Зелените й очи го гледаха с невярващ поглед.

— Ти не можеш да ми откажеш нищо, след като веднъж съм те докоснала със силата си.

Ричард се отпусна на земята близо до нея. Отвърза превръзката от врата й.

— Ами значи, ти ме нареди да те целуна — той потопи парчето плат във водата, — а аз ти казах, че няма да го направя, докато тези глупави знаци стоят по лицето ти — той започна да изтрива светкавиците от кожата й. — Така че, предполагам, единственото решение е да се отървем от тях.

Тя стоеше на колене, смразена, докато той почистваше червената боя от лицето й. Когато свърши, Ричард погледна в широко отворените й очи. Хвърли парцала настрани и коленичи пред нея, плъзгайки ръце около кръста й.

— Ричард, аз те докоснах с магията си. Почувствах го. Чух го. Видях го. Как е възможно тя да не те е засегнала?

— Бях защитен.

— Защитен? Как?

— От любовта си към теб. Разбрах, че те обичам повече от самия живот и че по-скоро бих отдал живота си на магията ти, отколкото да живея без теб. Исках да ти го дам целия. Предложих на силата всичко, което имам. Цялата си любов към теб. Щом веднъж разбрах колко много те обичам и пожелах да бъда твой на всяка цена, разбрах, че магията всъщност няма какво да промени в мен. Аз вече съм ти изцяло отдаден; няма защо да ме променя. Бях защитен, защото вече бях докоснат от любовта ти. Бях абсолютно убеден, че ти чувстваш същото, и не се страхувах от това какво ще се случи. Ако бях изпитал и най-малкото съмнение, магията щеше да се промъкне през него и да ме порази, но аз не изпитвах абсолютно никакво съмнение. Любовта ми към теб е истинска и безбрежна. Любовта ми към теб ме предпази от магията ти.

Тя му се усмихна с онази нейна особена усмивка.

— Така ли се чувстваше? Не изпита никакво съмнение?

Ричард отвърна на усмивката й.

— Е, трябва да призная, че когато те видях с тези неща, изрисувани на лицето, за миг се притесних. Не знаех какво представляват, какво означават. Извадих меча, опитвайки се да спечеля време за размисъл. Но след това разбрах, че всъщност няма значение; ти пак си беше Калан, аз пак те обичах независимо от всичко. Исках да ме докоснеш повече от всичко на света, за да докажа любовта и отдадеността си към теб, но трябваше да разиграя малка сценка заради Рал.

— Тези символи означават, че аз също отдавам всичко на теб — прошепна тя.

Калан сключи ръце около врата му и го целуна. Двамата коленичиха на плочките пред басейна за отдавания, притиснати плътно един към друг. Ричард целуна нежните й устни така, както бе бленувал хиляди пъти. Продължи да я целува, докато главата му се замая, и още след това, без да обръща внимание на обърканите хора, които минаваха покрай тях и ги гледаха.

Ричард нямаше представа колко време са стояли така прегърнати, но най-сетне реши, че е време да отидат да намерят Зед. Обвила ръка около кръста му и отпуснала глава на раменете му, Калан тръгна заедно с него обратно към Градината на живота, като преди да влезнат през портите, се целунаха още веднъж.

Зед стоеше изправен, едната му ръка беше отпусната на хълбока, другата потъркваше брадичката му, а самият той оглеждаше олтара пред себе си и другите неща отзад. Калан коленичи пред него и взе ръцете му в своите, като ги целуна.

— Зед, той ме обича! Разбрал е как да намери изход, да се справи с магията. Имало е начин и той го е намерил.

Зед се намръщи насреща й.

— Е, доста време му отне.

Калан се изправи на крака.

— Знаел си как може да стане?

Зед явно се обиди от въпроса й.

— Аз съм магьосник от Първия орден. Разбира се, че знаех.

— И не ни каза?

Зед се усмихна.

— Ако го бях направил, скъпа моя, нямаше да се получи. Предварителното знание би посяло зърното на съмнението. А дори едно-единствено зърно е достатъчно, за да провали всичко. За да бъдеш истинската любов на един Изповедник, е необходимо тотално отдаване, само така можеш да победиш магията. Без желанието му да ти се отдаде изцяло, жертвайки себе си, независимо, че знае какво ще последва, нямаше да стане.

— Май знаеш доста за това — намръщи се Калан. — Никога досега не бях чувала, че такова нещо съществува. Колко често се случва?

Зед замислено потърка брадичката си, загледан нагоре към прозорците.

— Ами знам само още един случай освен този. — Очите му се спряха върху двамата. — Но вие не можете да го казвате на никого, също както и аз не можех да ви го кажа. Независимо колко болка може да ви причини това, независимо от последствията, не трябва да го казвате. Ако дори един човек освен вас го знае, може да се разчуе и така завинаги да бъде унищожена възможността за другите. Това е една от ирониите на магията; трябва да приемеш поражението, преди да имаш право на успех. Това е и един от товарите на магията; трябва да приемеш резултатите, смъртта дори на другите, за да запазиш надеждата за бъдещето. Себичността коства живота, възможностите на неродените.

Калан кимна.

— Обещавам.

— И аз — каза Ричард. — Зед, свърши ли всичко? С Мрачния Рал, искам да кажа. Той мъртъв ли е?

Зед погледна Ричард така, че той изпита неочаквано неудобство.

— Мрачният Рал е мъртъв. — Зед постави тънката си ръка на рамото на Ричард, кокалестите му пръсти здраво се впиха в него. — Ти направи всичко както трябва, Ричард, всичко. Направо ми изкара акъла. Никога не съм виждал подобно представление.

Ричард гордо се ухили.

— Просто един малък номер.

Зед кимна, бялата му коса стърчеше във всички посоки, приличаше на дивак.

— Повече от номер, момчето ми. Повече от малък.

Всички се обърнаха при шума на приближаващи се стъпки. Появи се Чейс, влачейки зад себе си Майкъл, когото беше сграбчил за яката. Мръсните бели панталони и риза подсказваха, че Майкъл не идва по собствено желание. Чейс го блъсна към Ричард.

Щом видя брат си, Ричард помръкна. Лукавите очи на Майкъл се спряха на Ричард.

— Никой не може да се отнася така с мен, малки братко. — Гласът му както винаги беше снизходителен. — Нямаш представа в какво се забъркваш, какво се опитвах да направя, как щях да помогна на всички чрез обединяването на Западната земя с Д’Хара. Обричаш хората на безсмислено страдание, което Мрачният Рал щеше да им спести. Ти си глупак.

Ричард си помисли за всичко, което беше преживял, за всичко, което Зед и Калан, и Чейс бяха преживели. Помисли си за всички, които знаеше, че са умрели в ръцете на Рал, за безбройните смърти, за които никога нямаше да узнае. Страданието, жестокостта, бруталността. Помисли си за всичките тирани, процъфтявали под закрилата на Мрачния Рал, всички, от самия Рал до Принцеса Вайълит. Помисли си за онези, които той е убил. Почувства болка и мъка от онова, което трябваше да стори.

Металическият звън на Меча на истината изпълни въздуха. Очите на Майкъл се ококориха, когато върхът на острието му се оказа опрян в гърлото му.

Ричард се наведе към брат си.

— Отдай ми поздрава на губещия, Майкъл.

Лицето на Майкъл стана мораво-червено.

— По-скоро бих умрял.

Ричард се изправи и кимна. Отмести меча встрани, загледан дълбоко в очите на брат си. Овладя гнева си, опита се да накара острието да стане бяло. Не успя. Върна меча обратно в ножницата.

— Радвам се да видя, че си приличаме поне в едно, Майкъл. И двамата сме готови да умрем за онова, в което вярваме — той отмести поглед от Майкъл към голямата кръстата секира на колана на Чейс. Очите му се вдигнаха към строгото лице на граничния страж. — Екзекутирай го — прошепна той. — Предай главата му на личната му охрана. Кажи им, че е бил екзекутиран по моя заповед заради предателство към Западната земя. Западната земя ще трябва да си избере нов Първи съветник.

Мощният юмрук на Чейс сграбчи Майкъл за косата. Майкъл закрещя, падайки на колене, като отдаде поздрава на губещия.

— Ричард! Моля те, аз съм ти брат! Не прави това! Не го оставяй да ме убие. Съжалявам, прости ми. Сбърках. Моля те, Ричард, прости ми.

Ричард гледаше надолу към брат си, паднал на колене в краката му, свил в умолителна поза ръце. Стисна Агиел в ръката си и почувства как болката нахлува в тялото му, изтърпя я, спомни си я, през съзнанието му препуснаха образи.

— Мрачният Рал ти е казал какво ще направи с мен. Ти си знаел. Знаел си какво ще ми се случи, но си бил безразличен към това, тъй като ти е носело лична облага. Майкъл, прощавам ти всичко, сторено срещу мен.

Майкъл въздъхна облекчено. Търсачът настръхна.

— Но не мога да ти простя онова, което си сторил на другите. Ти провали живота им с действията си. Точно за тези престъпления ще бъдеш екзекутиран, не за онези срещу мен.

Майкъл закрещя и зарева, докато Чейс го отвеждаше. Ричард гледаше с болка, треперещ, докато брат му беше отвеждан към мястото на екзекуцията си.

Зед постави ръка върху дланта на Ричард, стискаща Агиел.

— Пусни го, Ричард.

Мислите на Ричард забулваха болката, която Агиел му причиняваше. Погледна Зед, застанал пред него, стиснал дланта му с кокалестата си старческа ръка, в очите на приятеля си видя неща, невиждани никога досега, споделена болка, разбиране. Пусна Агиел.

Очите на Калан проследиха движението му към гърдите на Ричард.

— Ричард, необходимо ли е да носиш това?

— Засега да. Заради едно обещание, което дадох на тази, която убих. Тази, която ме научи на това колко много те обичам. Мрачният Рал си мислеше, че това ще ме съсипе. Наместо това то ме научи как да победя него. Ако сега го махна от себе си, това би означавало да отрека онова, което е вътре в мен, което съм.

Калан постави ръка на рамото му.

— Точно сега не те разбирам, но се надявам някой ден и това да стане.

Ричард огледа Градината на живота, замисли се за смъртта на Мрачния Рал, за смъртта на баща си. Справедливостта дойде, той го видя с очите си. За миг се натъжи, когато спомените му отскочиха към баща му. Но щом си спомни, че е изпълнил задачата, поставена му от баща му, болката утихна. Ричард си беше спомнил без нито една грешка всяка дума от книгата. Беше изпълнил задължението си. Баща му можеше да почива в мир.

Зед заглади робата си и изпухтя.

— По дяволите! В такова огромно място сигурно има нещо за ядене, не мислите ли?

Ричард се ухили, прегърна и двамата и ги изведе от Градината на живота. Заведе ги в една от трапезариите, които си спомняше. Хората седяха на масите и се хранеха, сякаш нищо не се беше случило. Тримата се настаниха на една маса в ъгъла. Прислужници донесоха чинии, пълни с ориз, зеленчуци, черен хляб, сирене, и купи димяща зеленчукова супа. Изненаданите, но усмихнати прислужници продължаваха да носят на Зед блюдо след блюдо, докато той методично ги изпразваше.

Ричард опита сиренето и за негова изненада то му се стори отвратително. Хвърли го обратно на масата и направи кисела физиономия.

— Какво има? — попита Зед.

— Това е най-отвратителното сирене, което съм ял някога!

Зед го подуши и отхапа.

— Нищо му няма на сиренето, момчето ми.

— Ами тогава си го яж.

Зед беше прекалено доволен, за да се оплаква от нещо. Ричард и Калан ядоха зеленчукова супа и черен хляб и се усмихваха, гледайки как старият им приятел продължава да лапа. Най-сетне той се насити и те тръгнаха да излизат от Народния дворец.

Вървейки по коридорите, чуха камбаните да бият веднъж, с проточен звън, призовавайки хората на отдаване. Калан намръщено гледаше как всички се събират на площадите, кланяйки се в центъра, как запяват. Откакто Ричард беше променил думите на своето отдаване, той вече не изпитваше необходимостта, нервния порив да се присъедини към хората. Продължиха нататък и минаха покрай още няколко площада, всички изпълнени с пеещи хора. Ричард се запита дали не може да направи нещо по този въпрос, да ги накара да спрат, но накрая реши, че вече е приключил с най-важното.

Тримата напуснаха бездънните коридори и излязоха навън, под лъчите на зимното слънце. Пред тях се спускаше склонът, нарязан със стълби, вливайки се в огромните ливади долу. Тримата се спряха на ръба. Ричард се изуми от огромния брой хора, събрали се там.

Бяха хиляди, подредени в редици. Най-отпред, в подножието на стълбите, стояха войниците от личната охрана на Майкъл, известни преди като Домашна охрана, докато Майкъл не им беше отнел това име. Ризниците, щитовете и жълтите им знамена блестяха на слънцето. Зад тях се простираха поне хиляда души от войската на Западната земя. А зад тях много повече от тази на Д’Хара. Чейс стоеше пред всички тях със скръстени ръце и вдигнат нагоре по стъпалата поглед. До него, забит в земята, беше колът с главата на Майкъл. Ричард се изправи, онемял от тишината. Ако някой от последните редици, на половин миля разстояние от него, се изкашляше, той щеше да го чуе.

С ръка на гърба му, Зед го подкани да тръгва надолу по стълбите. Всъщност си беше малко повечко от подканяне. Калан стисна ръката му и изправена до него, заслиза по стълбищата, прекъсвани от време на време от просторни площадки. Докато Ричард слизаше, Чейс не отделяше погледа си от очите му. Ричард забеляза Рейчъл до него, обвила с ръката си крака му, стиснала в другата си ръка Сара. Със същата си ръка тя стискаше и ръката на Сидин. Сидин видя Калан и се откъсна от ръката на Рейчъл, затичвайки се да я посрещне. Калан се засмя и го вдигна на ръце. Той широко се усмихна на Ричард и избърбори нещо, което той не разбра, след което обви ръчички около врата на Калан. След като го прегърна и прошепна нещо в ухото му, тя го пусна на земята, като го стискаше здраво за ръката.

Капитанът на Домашната охрана направи крачка напред.

— Домашната охрана е готова да се закълне във вярност пред теб, Ричард.

Командващият армията на Западната земя се изправи до капитана.

— Както и армията на Западната земя.

Приближи се един офицер от армията на Д’Хара.

— Както и армията на Д’Хара.

Ричард безмълвно ги гледаше и примигваше насреща им. Почувства как гневът му кипва.

— Никой не трябва да се кълне във вярност на никого, най-малкото на мен! Аз съм просто горски водач. Нищо повече. Искам да го разберете всички. Горски водач!

Ричард плъзна поглед по морето от глави. Всички погледи бяха вперени в него. Обърна се към гноясващата глава на Майкъл на кола. За миг затвори очи, след това се обърна към неколцина мъже от Домашната охрана, посочвайки им главата.

— Погребете това с останалата част от него. — Никой не помръдна. — Веднага!

Те скочиха и се спуснаха към главата. Ричард се обърна към офицера от армията на Д’Хара, застанал пред него. Всички стояха в очакване.

— Разпратете до всички: враждите приключиха. Войната приключи. Погрижете се всички военни части да бъдат отзовани по места, всички сили да бъдат отдръпнати от окупираните територии. Очаквам всеки, вършил престъпления към невинни хора, независимо дали е пехотинец или генерал, да бъде призован на съд и в случай, че е признат за виновен, да бъде наказан съгласно закона. Военните части от Д’Хара трябва да помогнат на гладуващите хора да изкарат зимата. Огънят вече не е извън закона. Ако някои части, с които се сблъскате, не се подчинят на тези нареждания, ще трябва да се разправяте с тях. — Ричард посочи командващия армията на Западната земя. — Ти му помогни с хората си. Когато сте заедно, никой няма да може да ви устои. — Двамата офицери го гледаха, без да мигнат. Ричард се наведе към тях. — Работата няма да се свърши сама, ако вие не се заемете с нея.

И двамата мъже притиснаха юмрук до сърцето си и се поклониха.

Очите на офицера от армията на Д’Хара се спряха на Ричард.

— На вашите заповеди, Господарю Рал.

Ричард го погледна изненадан, след това го пропусна покрай ушите си. Човекът, каза си той, сигурно не може да отвикне от това „Господарю Рал“.

Ричард забеляза един страж встрани. Позна го. Беше капитанът, когото беше видял до портите, когато излизаше предишния път от Народния дворец. Същият, който му беше предложил кон и го беше предупредил за дракона. Ричард му махна с ръка да се приближи. Той дойде и застана мирно в очакване на заповедите му, като изглеждаше малко притеснен.

— Имам работа за теб. — Мъжът чакаше притихнал. — Мисля, че ще се справиш добре с нея. Искам да събереш всички Морещици. До последната.

— Тъй вярно, сър. — Изглеждаше пребледнял. — Ще бъдат екзекутирани преди залез слънце.

— Не! Не искам да ги екзекутирате!

Човекът примигна объркано.

— Какво да правя с тях?

— Ще унищожиш техните Агиели. До последния. Не искам никога повече да виждам Агиел. — Той вдигна в ръката си Агиела, увесен на врата му. — Освен този. След това ще им намериш нови дрехи. Изгори до последния парцал всички дрехи, принадлежащи на Морещиците. Кажи на хората да се отнасят към тях с нежност, с уважение.

Очите на човека се ококориха.

— Нежност — прошепна той — и уважение?

— Точно така. Трябва да им се намери работа, чрез която да помагат на хората, трябва да се научат да се отнасят към хората така, както останалите се отнасят с тях: с нежност и уважение. Не знам как ще го направиш, сам ще трябва да намериш начин. Изглеждаш ми умен. Ясно?

Човекът се намръщи.

— Ами ако откажат да се променят?

— Кажи им, че ако продължават по стария път, в края му ще ги чака Търсачът с белия меч.

Стражът се усмихна, приближи юмрук до сърцето си за поздрав и се поклони енергично.

Зед се наведе към Ричард.

— Ричард, Агиелите са магия, те не могат да бъдат унищожени току-така.

— Ами тогава му помогни, Зед. Помогни му да ги унищожи или ги заключи някъде, или направи нещо друго. Ясно? Не искам никой никога повече да изпитва болката на Агиел.

Зед пусна тънка усмивка и кимна.

— С радост ще помогна, момчето ми. — Зед се поколеба, потърквайки брадата си с дългия си пръст, след това каза тихо: — Ричард, наистина ли мислиш, че ще се получи, че военните части ще бъдат отзовани, че армията на Западната земя ще помогне?

— Вероятно не. Но ти не можеш на никого да кажеш за твоето Първо правило, така че трябва да печелим време, докато можем отново да приберем хората по домовете им, докато отново издигнеш границата. Тогава отново ще сме в безопасност. Тогава с магията ще е свършено.

От небето се чу тътен. Ричард вдигна глава и видя Скарлет, която кръжеше. Червеният дракон се спусна спираловидно надолу в свежия въздух. Хората нападаха по земята, разпръснаха се и закрещяха, виждайки, че тя се готви да кацне в основата на стъпалата. Скарлет запърха с криле и се приземи пред Ричард, Калан, Зед и Чейс и двете деца.

— Ричард! Ричард! — закрещя тя, подскачайки от крак на крак с разперени криле, трепереща от вълнение. Огромната й червена глава се спусна към него. — Яйцето ми се излюпи! Едно прекрасно малко драконче, точно както ти каза! Искам да дойдеш да го видиш! Толкова е силно. Обзалагам се, че след месец ще може да лети. — Скарлет очевидно в един момент видя всички събрали се хора. Главата й се завъртя, оглеждайки ги. Огромните й жълти очи примигнаха, тя се наклони към Ричард: — Проблем ли имаме? Има ли нужда от драконов огън?

Ричард се ухили.

— Не. Всичко е наред.

— Ами щом е така, качвай се и ще те водя да видиш малкото ми.

Ричард прегърна Калан през кръста.

— Ако вземеш и Калан, с удоволствие идвам.

Скарлет я огледа от главата до петите.

— Щом е с теб, е добре дошла.

— Ричард — каза Калан, — какво ще правим със Сидин? Веселан и Савидлин сигурно са страшно притеснени. — Зелените й очи се вгледаха дълбоко в неговите. Тя се наведе към него и прошепна. — Пък и оставихме нещо недовършено в къщата на духовете. Вярвам, че ябълката, която не доядохме, е все още там. — Ръката й пристегна кръста му, устните й се извиха в усмивка. Усмивка, която изкара дъха му.

Ричард с усилие отмести поглед от нея и вдигна очи към Скарлет.

— Този малкият беше откраднат от народа на Калните когато ти заведе Мрачния Рал там. Майка му болезнено очаква завръщането му, също както и ти копнееше за малкото си. След като видим малкото ти драконче, ще можеш ли да ни отнесеш там?

Огромното око на Скарлет се плъзна към Сидин.

— Е, мисля, че разбирам тревогата на майка му. Дадено. Качвайте се.

Зед пристъпи напред с ръце върху хълбоците, в гласа му имаше нотки, подсказващи, че не може да повярва на очите си.

— Ще позволиш на един човек да се вози на крилете ти? Червен дракон? Ще го отнесеш, където си пожелае?

Скарлет зарина магьосника в облак дим, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Човек не. Но този тук е Търсач. Аз съм на неговите заповеди. Бих го закарала до отвъдния свят и обратно.

Ричард я хвана за шиповете и се покачи на раменете й, след като тя се сниши надолу. Калан му подаде Сидин. Ричард го пое в скута си и хвана ръката на Калан, издърпвайки я на гърба на Скарлет зад себе си. Тя го прегърна през кръста, притиснала длани към гърдите му и глава към раменете му.

Ричард леко се наведе към Зед.

— Пази се, приятелю — той дари стария си приятел с широка усмивка. — Пилето ще бъде щастлив да научи, че най-после съм решил да си взема жена от народа на Калните. Къде да те намерим после?

Зед протегна тънката си ръка и обви с длан глезена му, като го потупа.

— Ще бъда в Ейдиндрил. Елате при мен, щом свършите.

Ричард го погледна с най-строгия си смръщен поглед, навеждайки се още повече.

— И тогава ще си поговорим. Доста.

Зед кимна усмихнат.

— Да, мисля, че има за какво да поговорим.

Ричард се усмихна на Рейчъл, помаха на нея и на Чейс, след това потупа Скарлет по една от люспите.

— Към небето, червена ми приятелко!

Скарлет изръмжа, бълвайки огнени пламъци, и се издигна в небето. Заедно с нея полетяха и мечтите и настроението на Ричард.

* * *

Зед гледаше разрязващия небето дракон и продължаваше да се притеснява. Чейс погали Рейчъл по главицата, след това скръсти ръце и погледна изпод вежди магьосника.

— Доста заповеди раздава за обикновен горски водач.

Зед се засмя.

— Така е.

Дребен плешив човечец се приближи, тичайки по стълбите нагоре с високо вдигнати ръце, като викаше нещо.

— Магьоснико Зорандер! Магьоснико Зорандер! — най-сетне задъхан се спря пред тях. — Магьоснико Зорандер!

— Какво има? — намръщено попита Зед.

Той едва си поемаше дъх.

— Магьоснико Зорандер, появи се проблем.

— Какъв проблем? И кой си ти?

Човекът се наведе към Зед и загадъчно сниши глас.

— Аз съм главният пазител на криптата. Има проблем — мъничките му очички се стрелкаха във всички посоки. — Проблем в гробницата.

— Каква крипта?

Очите на човека го погледнаха с изненада.

— Ами криптата на Панис Рал, дядото на Господаря Рал, разбира се.

Челото на Зед се набръчка.

— И какъв е проблемът?

Главният пазител на гробницата нервно посегна с пръсти към устните си.

— Не съм видял с очите си, Магьоснико Зорандер, но хората ми не биха ме излъгали. Никога. Те ми го казаха, а те не биха ме излъгали.

— Какво става! — сгълча го Зед. — Какъв е проблемът?

Очите на човека отново се стрелнаха встрани, гласът му се превърна в шепот.

— Стените, Магьоснико Зорандер! Стените.

Зед скръцна със зъби.

— Какво стените?

Онзи го погледна със широко отворени очи.

— Стопяват се, Магьоснико Зорандер. Стените на гробницата се стопяват.

Зед настръхна и го погледна.

— По дяволите! Имате ли под ръка бял камък, бял камък от кариерата на пророците?

Мъжът кимна енергично.

— Разбира се.

Зед бръкна в робата си и извади малка кесийка.

— Запечатайте входа на гробницата с бял камък от кариерата на пророците.

— Да го запечатаме? — едва продума онзи.

— Да. Запечатайте го. Или целият дворец ще изчезне — той подаде на мъжа кесийката. — Забъркайте този магически прах с хоросана. Трябва да стане преди залез слънце, разбра ли? Да го запечатате преди залез слънце.

Мъжът кимна, грабна кесийката от ръката на Зед и се втурна обратно нагоре по стълбите, напрягайки с всички сили късите си крачка. Друг мъж, по-висок, втъкнал ръце в противоположните ръкави на извезаната си със злато бяла роба, се размина с бягащия човек. Чейс се вторачи в Зед, притискайки големия си пръст към гърдите му.

— Панис Рал, дядото на Господаря Рал?

Зед се покашля.

— Ами да, ще трябва да си поговорим.

Мъжът в бялата роба се приближи.

— Магьоснико Зорандер, Господарят Рал наблизо ли е? Трябва да обсъдим някои въпроси.

Зед погледна към чезнещия в небето дракон.

— Господарят Рал ще отсъства известно време.

— Но ще се върне?

— Да. — Зед върна поглед към застиналото в очакване лице на мъжа. — Да, ще се върне. Докато това стане, просто я карайте някак си.

Мъжът сви рамене.

— Свикнали сме с това тук, в Народния дворец — да чакаме Господарят да се върне. — Той се обърна и тръгна да си върви, но Зед го повика и той спря.

— Гладен съм. Може ли тук някъде човек да намери нещо за ядене?

Мъжът се усмихна и посочи входа на двореца.

— Разбира се, Магьоснико Зорандер. Нека ви покажа трапезарията.

— Какво ще кажеш, Чейс? Да хапнем набързо, преди да тръгна?

Граничният надзирател погледна надолу към Рейчъл.

— Обяд? — Тя се ухили и енергично закима с глава. — Добре, Зед. А накъде си се запътил?

Зед приглади робата си.

— Да видя Ейди.

Чейс повдигна вежда.

— Да поотмориш малко, а? — ухили се той.

Зед не можа да сдържи усмивката си.

— Така е, а освен това трябва да я заведа в Ейдиндрил, в Магьосническата кула. Имаме доста за четене.

— Че защо ти е да я водиш в Ейдиндрил, в Магьосническата кула, да четете?

Зед погледна косо граничния надзирател.

— Защото тя знае за отвъдния свят повече от всеки друг измежду живите.

Край
Читателите на „Първото правило на магьосника“ са прочели и: