Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и трета глава

Докато Калан и Ричард, заобиколени от ловната дружинка, навлизаха в селото на Калните, под краката им се разбягаха пилци. Разположено на леко възвишение, което сред равните тревисти полета на Дивото минаваше за хълм, селото представляваше група постройки, изградени от някакъв вид тухли, направени от кал. За покриви им служеха кафеникави глинени плоскости с разстлана отгоре трева, които започваха да капят веднага щом поизсъхнат и трябваше постоянно да бъдат подменяни, за да не пропускат дъжда. Вратите им бяха дървени, а врязаните в дебелите стени прозорци — без стъкла, тук-там покрити с парче плат, спиращо вятъра.

Подредени в неправилен полукръг около една открита централна площ, постройките представляваха едностайни фамилни къщи, притиснати плътно една в друга. Заемаха южната част на селото, като повечето от тях имаха поне една обща стена със съседната къща. Помежду им тук-там се виждаха тесни пътечки. Обществените сгради на селото бяха струпани в северната му част. Между двете половини се разполагаха множество най-различни постройки, разхвърляни на изток и запад. Някои от тях представляваха просто четири кола с покрив от трева над тях — нещо като навеси, използвани за хранене, готвене или изработка на оръжия и посуда. В сухо време селото потъваше в дебел слой прах, който полепваше по очите, носа и езика на обитателите му, но сега дъждът беше измил всички сгради, а хилядите следи от стъпки по земята се бяха превърнали в локви, в които се отразяваха еднообразните постройки над тях.

Жени в прости рокли от ярки платове седяха под навесите за работа и счукваха корени от тава, от които правеха плоския си хляб — основната храна на Калните. От огнищата се разнасяше сладостен аромат. Девойчета с късо подстригани коси, пригладени с лепкава кал, седяха край жените и им помагаха.

Калан почувства върху себе си свенливите им погледи. От предишните си посещения тук знаеше, че е обект на особен интерес от страна на младите момичета като пътешественик, обиколил странни места, видял всякакви неща. Жена, която всява страх и респект. По-възрастните жени приемаха привлечените им от нея погледи с разбиращо снизхождение.

От всички краища на селото заприиждаха деца, любопитни да видят що за чужденци е довела дружинката на Савидлин. Струпаха се около ловците, като започнаха да надават въодушевени крясъци, да пляскат с босите си крака в калта, пръскайки мъжете. В обикновена ситуация вниманието им би било привлечено от елена и глигана, но сега уловът оставаше на заден план, предимство имаха чужденците. Мъжете приемаха всичко това с приветливи усмивки — на малките деца тук никой никога не се караше. Щом пораснеха, те биваха подлагани на строго обучение, за да усвоят основните дейности, упражнявани от народа на Калните — да ловуват, да намират храна, запознаваха се с духовете, — но дотогава те можеха да бъдат само деца с почти неограничени възможности за игра.

Те започнаха да предлагат на мъжете огризки от храна като подкуп, за да им разкажат кои са чужденците. Мъжете се смееха, отклонявайки даровете им, за да запазят разказите си за старейшините на селото. Леко разочаровани, децата продължаваха да танцуват наоколо, тъй като това беше най-вълнуващото нещо, случило се през целия им кратък живот; нещо твърде необичайно, нещо, в което долавяха нюанси на опасност.

Шестима старейшини стояха под капещото прикритие на един от навесите в очакване Савидлин да доведе при тях чужденците. Бяха обути в панталони от еленова кожа, голи от кръста нагоре; на раменете на всеки от тях имаше наметка от кожа на койот. Макар израженията на лицата им да бяха сурови, Калан знаеше, че са по-дружелюбни, отколкото се представят. Калните никога не се усмихваха на чужденци, преди да си разменят поздрави с тях, за да не бъдат откраднати душите им.

Децата стояха настрана от техния навес, насядаха в калта, за да наблюдават как ловната дружинка ще заведе чужденците при старейшините. Жените бяха прекъснали работата си край огнищата, също и младите мъже, занимаващи се с правене на оръжия, всички мълчаха, включително и седналите в калта деца. При Калните всичко се вършеше на открито, така че всеки да може да види какво става.

Калан пристъпи към шестимата старейшини, Ричард стоеше зад гърба й, малко вдясно, от дясната му страна беше Савидлин. Шестимата огледаха чужденците.

— Сила на Изповедник Калан — каза най-възрастният.

— Сила на Тофалар — отвърна тя.

Той леко я плесна през лицето, не по-силно от потупване. Обичаят повеляваше в рамките на селото да се поздравяват със съвсем леко потупване. По-сърдечните плесници, като онази на Савидлин, се пазеха единствено за случайни срещи на полето, извън селото. По-смекченият обичай запазваше реда… и зъбите им. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет поред й пожелаха сила и леко я плеснаха. Калан им върна поздравите, плясвайки ги по същия начин. Обърнаха се към Ричард. Савидлин пристъпи напред, дърпайки след себе си новия си приятел. Той с гордост показа на старейшините подутата си устна.

Калан тихичко повика Ричард с въпросителна интонация и предпазлив глас.

— Това са първенците на селото. Моля те, не им избивай зъбите.

Той й хвърли бърз поглед с крайчеца на окото си и се усмихна закачливо.

— Това е Търсачът, Ричард Избухливия — каза Савидлин, горд от находката си. Той се наведе към старейшините и изрече с многозначителен глас:

— Изповедник Калан го е довела при нас. Той е онзи, за когото говорехте, онзи, който доведе дъждовете. Тя така ми каза.

Калан започна да се тревожи; не знаеше какво има предвид Савидлин. Старейшините останаха с каменни лица освен Тофалар, който повдигна вежда.

— Сила на Ричард Избухливия — каза той. После леко го удари по бузата.

— Сила на Тофалар — отвърна Ричард на своя език, след като бе разпознал името на поздравилия го, и незабавно отвърна на плесницата му.

Калан си отдъхна, когато видя, че го удря леко. Савидлин засия, показвайки още веднъж подутата си устна. Най-после Тофалар се усмихна. След като и останалите изразиха и приеха поздрави, също се усмихнаха.

След което направиха нещо много странно.

Шестимата старейшини и Савидлин застанаха на коляно и сведоха глави пред Ричард. Калан моментално настръхна.

— Какво става? — попита Ричард, мърдайки крайчеца на устата си, объркан от безпокойството й.

— Не знам — тихо отвърна тя. — Може би по този начин поздравяват Търсача. Никога преди не съм ги виждала да правят това.

Мъжете, всички усмихнати, се изправиха на крака. Тофалар вдигна нагоре ръка и над главите им помаха на жените.

— Моля ви — обърна се след това към Калан и Ричард, — елате насам. За нас е чест да сте сред нас.

Дърпайки Ричард след себе си, Калан седна с кръстосани крака на влажния дървен под. Старейшините изчакаха двамата да се настанят и чак тогава самите те седнаха, без да обръщат внимание, че ръката на Ричард все още стоеше близо до меча. Жените се приближиха с плетени подноси, отрупани със самуни кръгъл плосък хляб от тава и с други храни, които поднесоха първо на Тофалар, а след това и на останалите, като през цялото време не сваляха поглед от Ричард и му се усмихваха. Те тихо си споделяха впечатленията от огромните размери на Ричард Избухливия, от странните му дрехи. Почти не забелязваха Калан.

Жените в Средната земя не обичаха особено Изповедниците. Гледаха на тях като на зло, което може да отнеме мъжете им, като заплаха за начина им на живот; според техните разбирания жената не можеше да е независима.

Калан не обръщаше внимание на студените им погледи; беше привикнала към тях.

Тофалар взе своя хляб и го разчупи на три парчета, предложи едното от тях на Ричард, другото подаде на Калан. Друга усмихната жена обиколи всички с паница, пълна с печени чушки. Калан и Ричард си взеха по една и следвайки примера на старейшините, ги увиха в хляба си. Тя точно навреме забеляза, че Ричард държи дясната си ръка близо до меча и се готви да яде с лявата.

— Ричард! — предупреди го с дрезгав шепот. — Не слагай храна в устата си с лявата ръка.

Той се вкамени.

— Защо?

— Според вярванията им с лявата ръка ядат злите духове.

— Това е глупаво — каза той и по гласа му тя разбра, че започва да му писва.

— Моля те, Ричард. Те са повече от нас. Всичките им оръжия са напоени с отрова. Времето не е подходящо за теологически аргументи.

Усмихвайки се на старейшините, тя усети върху себе си погледа на Ричард. С крайчеца на окото си с облекчение забеляза, че той премества храната в дясната си ръка.

— Моля да ни простите за скромната храна — каза Тофалар. — За довечера предвиждаме празненство.

— Не! — побърза да отговори Калан. — Искам да кажа, че не искаме да се натрапваме.

— Както желаете — отвърна леко разочарован Тофалар и повдигна рамене.

— Тук сме, защото народът на Калните, наред с всички останали, е в голяма опасност.

Старейшините кимнаха и се усмихнаха.

— Да — обади се Сурин. — Но след като си довела при нас Ричард Избухливия, всичко е наред. Благодарим ти, Изповедник Калан, няма да забравим стореното от теб.

Калан огледа радостните им, усмихнати лица. Не знаеше как да разбира това развитие на нещата, така че отхапа от плоския хляб и увитата в него чушка, за да спечели време за размисъл.

— Какво казаха? — попита Ричард, преди сам да отхапе.

— По някаква причина са доволни, че съм те довела тук.

Той я погледна.

— Попитай ги защо.

Тя кимна и се обърна към Тофалар.

— Уважаеми старейшина, трябва да си призная, че не зная онова, което ти знаеш за Ричард Избухливия.

Той се усмихна разбиращо.

— Съжалявам, дете. Забравих, че ти не беше тук, когато свикахме Съвещанието на пророците. Нали разбираш, по земите ни върлуваше суша, посевите ни изсъхваха, заплашваше ни глад. Така че свикахме Съвещанието, за да помолим духовете за помощ. Те казаха, че ще дойде човек, който ще донесе със себе си дъжда. Дъждът се появи, а с него и Ричард Избухливия, точно както обещаха духовете.

— Значи се радвате, че той е тук, защото така е било предречено?

— Не — каза Тофалар с очи, широко отворени от възбуда. — Радостни сме, че един от духовете на нашите предци е решил да ни посети. — Той посочи Ричард — Този човек е дух.

Калан едва не изпусна хляба си. Тя седна назад изненадана.

— Какво има? — попита Ричард.

Тя се втренчи в очите му.

— Свикали са Съвещанието, за да молят за дъжд. Духовете им казали, че ще се появи човек, който ще им донесе дъжда. Ричард, те мислят, че си дух на техен предтеча. Вземат те за дух.

За миг той се вгледа в лицето й.

— Е да, ама не съм.

— Убедени са, че си. Ричард, те биха направили всичко за един дух. Ако пожелаеш, ще свикат Съвещанието на пророците.

Не й се щеше да го кара да прави това; знаеше, че не е правилно да мами Калните, но нали трябваше да разберат къде е скрита кутията. Ричард обмисли думите й.

— Не — каза той, без да сваля очи от нейните.

— Ричард, имаме важна задача. Щом мислят, че си дух, а това може да ни помогне да намерим последната кутия, какво значение има?

— Има значение, защото е лъжа. Няма да го направя.

— Вместо това предпочиташ Рал да победи? — тихо попита тя.

Той я погледна намусено.

— Първо на първо, няма да го направя, защото няма да е честно да мамя тези хора за нещо толкова важно. Второ, те са силни; ето защо сме тук. Доказаха го с предсказанието, че ще се появи човек, който ще донесе дъжд. Това е вярно. Във въодушевлението си са стигнали до грешно заключение. Казаха ли, че оня, който ще дойде, ще бъде дух? — тя поклати глава. — Понякога хората вярват на нещо просто защото го искат.

— Ако ще ни е от полза, а също и на тях, какво лошо има?

— Проблемът е в силата им. Какво ще стане, ако свикат Съвещанието и прозрат истината, ако разберат, че не съм дух? Мислиш ли, че ще се зарадват, че сме ги измамили, че сме ги изиграли? Тогава сме мъртви и Рал печели.

Тя се облегна назад и си пое дълбоко въздух. Магьосникът добре избира своите Търсачи, помисли си.

— Нима събудихме гнева на духа? — попита Тофалар със сянка на загриженост върху закаленото си лице.

— Пита защо си ядосан — каза тя. — Какво да му кажа?

Ричард погледна към старейшините, после спря поглед върху нея.

— Аз ще им кажа. Превеждай думите ми.

Калан кимна в знак на съгласие.

— Калните са мъдър и силен народ — започна той. — Ето защо дойдох тук. Духовете на вашите предци бяха прави, че аз ще донеса дъждовете. — Когато Калан им предаде думите му, всички изглеждаха доволни. Цялото село се беше вкаменило, всички слушаха. — Но те не са ви казали всичко. Както знаете, духовете винаги постъпват така. — Старейшините кимнаха разбиращо. — Оставили са на мъдростта ви да открие останалата част от истината. По същия начин постъпвате и вие — напътствате децата си, а не задоволявате наготово всяко тяхно желание и така запазвате своята сила, а децата ви придобиват тяхна. Мечтата на всеки родител е да види децата си силни и мъдри, самостоятелни.

Някои кимнаха, но не всички.

— Какво искаш да кажеш, велики дух? — попита Арбрин, един от старейшините, застанал по-назад.

След като Калан преведе въпроса му, Ричард прокара пръсти през косата си.

— Това, което казвам, е, че да, докарах ви дъжд, но има и още нещо. Може би духовете са видели по-голяма опасност за народа ви и това е по-важната причина да съм тук сред вас. Има един много опасен човек, който иска да ви подчини на властта си, да ви направи свои роби. Името му е Мрачният Рал.

Старейшините се закикотиха.

— Той изпраща глупаци да ни ръководят — каза Тофалар.

Ричард ги погледна гневно. Смехът затихна.

— Това е начинът му да приспи бдителността ви, да ви направи самоуверени. Не се оставяйте да ви изиграе. Той е използвал мощта и магията си да завладее народи много по-многобройни от вашия. Пожелае ли, ще ви унищожи. Дъждовете се появиха, защото той изпрати облаци да ме преследват, за да знае къде се намирам, за да може да ме убие, когато пожелае. Аз не съм дух, аз съм Търсач. Обикновен човек. Искам да спра Мрачния Рал, така че вашият народ, наред с много други, да може сам да е господар на живота си.

Тофалар присви очи.

— Ако онова, което казваш, е вярно, тогава човекът, наречен Рал, ни е изпратил дъждовете и е спасил народа ни. В това се опитваше да ни убеди неговият мисионер — че Рал ще ни спаси.

— Не. Рал изпрати облаците, за да ме следят, а не защото е искал да ви спаси. Аз реших да дойда при вас, точно както са предрекли вашите предци. Те са казали, че дъждът ще завали и когато това стане, ще се появи един човек. Не са твърдели, че ще дойде дух.

Когато Калан преведе думите му, на лицата на всички старейшини се изписа голямо разочарование; тя се надяваше то да не се превърне в гняв.

— Тогава може би съобщението на духовете е било предупреждение относно човека, който ще се появи — каза Сурин.

— А може предупреждението е било относно Рал — моментално отвърна Ричард. — Чуйте истината. Трябва да използвате мъдростта си, в противен случай народът ви е загубен. Предлагам ви възможност да помогнете за собственото си спасение.

Старейшините мълчаливо обмисляха чутото.

— Думите ти звучат правдоподобно, Избухливи Ричард, но е още рано да се правят изводи — каза най-сетне Тофалар. — Какво е онова, което искаш от нас?

Старейшините слушаха мълчаливо, по лицата им не бе останала и следа от веселие. Другите хора в селото чакаха с тих ужас. Ричард плъзна поглед по старейшините, оглеждайки лицата им едно по едно, след това започна тихо.

— Мрачният Рал търси магията, която ще му позволи да стане властелин на света, включително и на народа на Калните. Аз също търся тази магия, за да мога да му отнема силата. Бих искал да свикате Съвещанието на пророците, за да ми кажете къде да търся тази магия, преди да е станало твърде късно, преди Рал да я е намерил пръв.

Лицето на Тофалар придоби сурово изражение.

— Ние не свикваме Съвещанието заради чужденци.

Калан забеляза, че Ричард започва да се изнервя, че прави опити да овладее гнева си. Без да мърда глава, тя плъзна очи по всичко наоколо, фиксирайки положението на хората, особено на въоръжените, за да са подготвени, в случай че се наложеше да се бият. Не мислеше, че шансовете им да избягат са особено големи. Изведнъж й се прииска да не го беше водила никога тук.

Очите на Ричард шареха по хората от селото, след това се плъзнаха по старейшините. В тях блестяха гневни искри.

— В замяна на това, че ви донесох дъжда, единственото, за което ще ви помоля, е да не вземате прибързани решения. Направете преценката си за мен — гласът му остана спокоен, но във важността на думите му нямаше съмнение. — Помислете добре върху това. От решението ви зависи животът на много хора. Моят. На Калан. Вашите.

Докато превеждаше, Калан внезапно бе обладана от леденото чувство, че Ричард не говори на старейшините. Той се обръщаше към някой друг. Внезапно почувства погледа на този някой върху себе си. Потърси с очи из тълпата. Всички гледаха втренчено в тях двамата; не можеше да каже чий поглед усеща върху себе си.

— Справедливо е — каза най-после Тофалар. — Двамата сте свободни да останете в селото ни като почитани гости, докато размислим. Моля, ползвайте се от всичко, което имаме, споделете храната и домовете ни.

Под лекия дъждец старейшините се оттеглиха към обществените сгради. Тълпата се върна към работата си, децата се пръснаха. Савидлин си тръгна последен. Той се усмихна и предложи помощта си за всичко, от което биха могли да имат нужда. Когато той тръгна да излиза навън под дъжда, Калан му поблагодари. Двамата с Ричард останаха сами на мокрия дървен под, опитваха се да избягват дъждовните капки, процеждащи се през покрива. Зад тях останаха плетените подноси, пълни с хляб от тава и печени чушки. Тя се протегна и си взе по едно от двете, увивайки хляба около чушката. Подаде комата на Ричард, а за себе си направи друг.

— Сърдиш ли ми се? — попита я той.

— Не — призна усмихнато тя. — Гордея се с теб.

Лицето му грейна, сякаш беше малко момче. Започна да яде с дясната ръка. След като преглътна и последната си хапка, заговори отново:

— Погледни през дясното ми рамо. На стената се е подпрял един човек със скръстени на гърдите ръце. Кажи ми дали го познаваш.

Калан отхапа от хляба и чушката и хвърляйки поглед в указаната посока, задъвка.

— Казва се Пилето. Не знам нищо за него, освен че може да вика при себе си птиците.

Ричард си взе друго парче хляб, зави го на руло и отхапа.

— Мисля, че е време да отидем да си поговорим с него.

— Защо?

Ричард я погледна изпод вежди.

— Защото той е човекът, който знае какво става тук.

Калан се намръщи.

— Старейшините са тези, които знаят какво става тук.

Ричард се усмихна с крайчеца на устата си.

— Брат ми винаги казваше, че същинската власт никога не се излага на показ — той настойчиво я погледна със сивите си очи. — Старейшините са за показ. Тях ги уважават и за това ги показват. Като черепите, забучени на коловете, само дето те все още имат глави около черепите си. Хората ги ценят, уважават ги, но нещата не се ръководят от тях — с бързо отместване на погледа си Ричард посочи облегнатия на стената зад него човек, наречен Пилето. — А от него.

— В такъв случай защо не ни се представи?

— Защото — каза той широко усмихнат — иска да разбере колко струваме.

Ричард се изправи и й протегна ръка. Тя пъхна останалата част от хляба в устата си, избърса се в панталона си и пое ръката му. Докато я издърпваше нагоре, тя си помисли колко много харесва начина, по който Ричард винаги й подава ръка да се изправи. Беше първият човек, правил подобно нещо. А то представляваше само малка частичка от всичко, което правеше живота с него толкова приятен.

Прекосиха калното пространство под студения дъжд и се отправиха към Пилето. Той все още стоеше опрян на стената и ги наблюдаваше с пронизителните си кафяви очи. По раменете му се спускаше дълга коса, преобладаващо сребристосива, която покриваше отчасти туниката му от еленова кожа, избрана в тон с панталона му. По дрехите му нямаше украса, само на врата му висеше кожена връв, на която беше закачена резбована кост. Не беше нито стар, нито млад, все още приятен на вид, висок почти колкото Калан. Кожата на закаленото му лице изглеждаше жилава, подобна на тази, от която бяха ушити еленовите му дрехи.

Двамата спряха пред него. Той продължаваше да стои с рамене, опрени в стената, и свит десен крак, така че коляното му стърчеше напред, а стъпалото му опираше в измазаната тухлена стена. Изучаваше лицата им със скръстени пред гърдите ръце.

Ричард скръсти своите по същия начин.

— Бих искал да говоря с теб, ако не се страхуваш, че съм дух.

Докато Калан превеждаше, очите на Пилето я гледаха, след това отново се спряха върху Ричард.

— Виждал съм духове — каза той тихо. — Те не носят мечове.

Калан преведе думите му. Ричард се засмя. Хареса й естествения му смях.

— И аз съм виждал духове, прав си, не носят мечове.

Ъгълчетата на устата на Пилето се извиха в лека усмивка. Той отпусна ръце и се изправи.

— Сила на Търсача — плесна той леко Ричард.

— Сила на Пилето — отвърна Ричард, като му върна плесницата.

Пилето хвана увисената на кожената връв резбована кост и я целуна. Калан осъзна, че го направи с подсвирване. Духна леко в костта и бузите му изпуснаха въздуха, но звук не се чу. Всмуквайки обратно въздуха си, той протегна ръка напред, без да изпуска Ричард от очи. След миг от сивото небе се появи ястреб, който кацна на протегнатата му ръка. Разпери перата си, след което ги прибра край тялото, докато черните му очи примигваха, а главата му се въртеше на кратки, отсечени движения.

— Ела — каза Пилето. — Ще говорим.

Той ги поведе между големите обществени сгради към една по-малка в края, встрани от останалите. Калан познаваше тази сграда без прозорци, макар никога да не беше влизала в нея. Това беше къщата на духовете, където свикваха Съвещанието си.

Докато Пилето отваряше вратата и им кимаше да влизат, ястребът стоеше на ръката му. В ъгъла гореше малък огън, осветявайки слабо иначе тъмната стая. Димът излизаше през малка дупка в покрива, но тя явно не беше достатъчна, мястото беше изпълнено с остра миризма на пушек. Около вратата се въргаляха керамични съдове, а върху плоска дъска по продължение на едната стена имаше двайсетина черепа на предци. Това бяха единствените предмети в стаята. Пилето намери място в центъра на помещението, където не капеше, и седна върху мръсния под. Калан и Ричард седнаха един до друг срещу него, ястребът следеше всяко тяхно движение.

Пилето погледна Калан в очите. Тя усети, че той е свикнал хората да изпитват страх от него, щом ги погледне. Разбра го, тъй като усещането й беше познато. Този път той не срещна страх в очите им.

— Майко Изповедник, ти все още не си си избрала другар — загледан в нея, той леко погали ястреба по главата.

Калан реши, че тонът му не й харесва. Проверяваше я.

— Не съм. Да не би да ми предлагаш себе си?

Той леко се усмихна.

— Не. Извинявай. Не исках да те обидя. Защо си без магьосник?

— Всички магьосници, освен двама, са мъртви. От тези двама единият продаде услугите си на една кралица. Другият беше ударен от звяр от отвъдния свят и почива в сън. Не остана никой, който да ме защитава. Всички останали Изповедници са убити. Времената са тежки.

Очите му гледаха с искрена симпатия, но тонът му все още не беше такъв.

— Опасно е един Изповедник да пътува сам.

— Да, също както е опасно и човек да остане насаме с Изповедник, който силно желае нещо. От моя гледна точка изглежда, че ти си в по-голяма опасност от мен.

— Може би — каза той, като галеше ястреба, а леката усмивка отново се върна на устните му. — Може би. Този тук истински Търсач ли е? Определен от магьосник?

— Да.

Пилето кимна.

— Доста години минаха, откакто за последен път съм виждал истински Търсач. Веднъж тук дойде един, който се представи за Търсач. След като не получи каквото искаше, уби някои от хората ми.

— Съжалявам за тях — каза тя.

Той бавно поклати глава.

— Недей. Умряха бързо. Съжалявай за Търсача. Той нямаше този късмет. — Ястребът я погледна и примигна.

— Никога не съм виждала човек, който се представя за Търсач, но съм била свидетел на гнева на този тук. Повярвай ми, ти и хората ти не би трябвало да му давате повод да изважда меча си, когато изпадне в ярост. Той знае как да използва магията. Виждала съм дори как убива зли духове.

За миг той се взря в очите й, очевидно осъзнавайки, че тя говори истината.

— Благодаря, че ме предупреди. Ще запомня думите ти.

Най-накрая Ричард се обади.

— Вие двамата приключихте ли със заплахите един към друг?

Калан го погледна изненадано.

— Мислех, че не разбираш езика им.

— Не го разбирам. Но мога да чета по очите. Ако от погледите ви можеха да излизат искри, това място би пламнало.

Калан се обърна отново към Пилето.

— Търсачът иска да знае дали сме престанали да се заплашваме един друг.

Той погледна първо Ричард, после отново спря поглед на нея.

— Нетърпелив е по характер, нали?

Тя кимна.

— Аз самата му го казах. Той обаче отрича.

— Сигурно трудно се пътува с него.

Калан грейна в усмивка.

— Съвсем не.

Пилето отвърна на усмивката й, след което се обърна с поглед към Ричард.

— Ако решим да не ти помагаме, колцина от нас ще убиеш?

Калан превеждаше думите им още докато ги изговаряха.

— Нито един.

Пилето задаваше следващия си въпрос с вперен в ястреба поглед:

— А ако откажем да помагаме на Мрачния Рал, той колко ще убие?

— Рано или късно, доста.

Той свали ръка от ястреба и погледна Ричард с пронизителните си очи.

— Излиза, че ни убеждаваш да помогнем на Мрачния Рал.

На лицето на Ричард се изписа усмивка.

— Ако решите да не ми помагате и останете неутрални, колкото и глупаво от ваша страна да е това, то е ваше право и аз няма да навредя на никой от хората ви. Но Рал ще го направи. Аз ще продължавам да се боря с него до последен дъх, ако се наложи.

На лицето му се изписа страховито изражение. Той се наклони напред.

— Ако, от друга страна, решите да помагате на Мрачния Рал, а аз го победя, тогава ще се върна и… — той прокара пръст през гърлото си с рязко движение, което не се нуждаеше от превод.

Пилето стоеше с каменно лице и не отговори веднага.

— Единственото, което искаме, е да бъдем оставени на мира.

Ричард повдигна рамене и заби поглед в земята.

— Разбирам желанието ви. Аз мечтая за същото — вдигна очи. — Мрачният Рал уби баща ми и изпраща след мен зли духове в образа на баща ми. Изпраща хора да убият Калан. Срива границата, за да завладее родината ми. Подчинените му повалиха двамата ми най-стари приятели, които в момента спят дълбоко, съвсем близо до смъртта, но добре поне, че ще оживеят… освен ако той не успее да ги унищожи следващия път. Калан ми разказа колко много други хора е убил. И деца; разкази, от които дъхът ти ще спре — Ричард кимна, гласът му беше тих, съвсем малко по-силен от шепот. — Да, приятелю, аз също не искам нищо друго, освен да бъда оставен на мира. В първия ден на зимата, ако Мрачният Рал сполучи да намери магията, която търси, той ще спечели сила, срещу която никой няма да може да се възправи. Тогава ще е станало твърде късно — ръката му посегна към меча. Очите на Калан се разшириха. — Ако той беше тук, на моето място, щеше да извади този меч и да ви накара да му помогнете, а ако не го направите — да ви обезглави.

Той отдръпна ръката си от меча.

— Ето защо, приятелю, аз не мога да ви причиня нищо лошо, ако откажете да ми помогнете.

За известно време Пилето остана безмълвен и без да помръдва.

— Вече разбирам, че не бих искал Мрачният Рал да бъде мой враг. Нито пък ти — той се изправи, отиде до вратата и пусна ястреба в небето. След това отново седна, въздъхвайки дълбоко под тежестта на мислите си. — Думите ти сякаш казват истината, но все още не мога да бъда напълно сигурен. Освен това ми се струва, че макар да искаш да ти помогнем, ти също искаш да ни помогнеш. Надявам се да си искрен. Мъдрец е онзи, който търси помощ, помагайки, а не със заплахи и номера.

— Ако исках по нечестен начин да ви накарам да ми помогнете, щях да ви накарам да продължите да вярвате, че съм дух.

Крайчетата на устата на Пилето се закръглиха в лека усмивка.

— Ако бяхме свикали Съвещание, щяхме да разберем, че не си дух. Мъдрецът би предположил това. Така че какво те е накарало да говориш истината пред нас? Не желаеш да ни мамиш или се страхуваш да го правиш?

Ричард отвърна на усмивката му.

— Искаш да чуеш истината ли? И двете.

Пилето кимна.

— Благодаря ти, че каза истината.

Ричард замълча, въздъхна дълбоко, след което бавно произнесе:

— И така, Пиле, разказах ти историята си. Ти трябва да отсъдиш истина ли казвам или лъжа. Времето е срещу мен. Ще ми помогнете ли?

— Не е толкова просто. Хората ми чакат нареждания от мен. Ако бяхте помолили за храна, можех да кажа: „Дайте им храна“, и те щяха да го направят. Но ти искаш да се свика Съвещание. Това е друго нещо. В Съвещанието на пророците участват шестимата старейшини, с които говорихте, и аз. Те са възрастни хора, верни на миналото си. Никога досега не е било позволявано на чужденец да предизвика събиране на Съвещанието, никога не е било позволявано на чужденец да смущава духовете на нашите предци. Тези шестима старейшини скоро ще се присъединят към духовете на предците ни и не искат да си мислят, че някой ден могат да бъдат извикани от света на духовете по желание на някой чужденец. Ако нарушат традицията, резултатът от това ще лежи върху плещите им за вечни времена. Не мога да им заповядам да го направят.

— Тук не става въпрос просто за желанието на един чужденец — каза Калан, превеждайки думите си и на двама им. — Помогнете ли на нас, помагате и на народа на Калните.

— Може би накрая ще се окаже така — каза Пилето, — но не и в началото.

— А ако аз бях един от вас? — попита Ричард, присвивайки очи.

— Тогава биха свикали Съвещание за теб, това не би противоречало на традицията.

— Можеш ли да ме направиш един от вас?

Докато мислеше, сребристосивите очи на Пилето блестяха на светлината на огъня.

— Ако преди това направиш нещо добро за народа ни, нещо, което да му е от полза, без да е от полза за теб, с което да докажеш, че намеренията ти към нас са добри — ако направиш това, без да обещавам, че ще отвърна на помощта ти с помощ, и ако старейшините се съгласят, мога да опитам.

— И веднъж станал един от вас, ще мога да помоля да се свика Съвещание и те ще изпълнят молбата ми?

— Ако си един от нас, те ще знаят, че взимаш интересите на народа си присърце. Тогава ще свикат Съвещанието на пророците, за да ти помогнат.

— И когато го направят, ще могат ли да ми кажат къде се намира предметът, който търся?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Понякога духовете не отговарят на въпросите ни. Няма гаранция, че ще можем да ти помогнем, дори и да свикаме Съвещанието. Онова, което мога да обещая, е, че ще направим всичко възможно.

Ричард замислено сведе поглед в земята. Зарина с пръст няколко от образуваните от дъжда локви.

— Калан — тихо попита той, — знаеш ли някой друг, който би могъл да ни каже къде да търсим кутията?

Калан бе мислила за това цял ден.

— Знам. Но от всички, за които се сещам, няма такъв, който ще го направи с по-голямо желание от Калните. Някои биха ни убили още докато задаваме въпроса си.

— Е, поне онези, които няма да ни убият, докато ги питаме, на какво разстояние от тук са?

— На най-малко три седмици път на север, през много опасни земи, контролирани от Рал.

— Три седмици — каза Ричард на висок глас и силно разочарован.

— Но, Ричард, Пилето може да ни обещае нещо малко, но безценно. Ако намериш начин да им помогнеш, ако това се хареса на старейшините, ако те помолят Пилето да те направи един от Калните, ако Съвещанието на пророците получи отговор, ако духовете знаят отговора… ако, ако, ако. Твърде много възможности за една грешна стъпка.

— Не беше ли ти, която ми каза, че ще трябва да ги спечеля? — попита я той с усмивка.

— Аз бях.

— Е, какво мислиш? Смяташ ли, че трябва да останем и да ги убедим да ни помогнат, или трябва да вървим да търсим отговорите другаде?

Калан бавно поклати глава.

— Мисля, че ти си Търсачът и ти трябва да решиш.

Той отново се усмихна.

— Ти си ми приятел. Мога да те помоля за съвет.

Тя затъкна кичур коса зад ухото си.

— Не знам какво да те посъветвам, Ричард, моят живот също зависи от това да направиш правилния избор. Но като твой приятел аз вярвам, че ще вземеш мъдро решение.

— Ще ме намразиш ли — ухили се той, — ако сгреша?

Тя се вгледа в сивите му очи, очи, които проникваха вътре в нея, очи, които я разтапяха от желание.

— Дори да сгрешиш и това да струва живота ми — прошепна, преглъщайки буцата в гърлото си, — никога не бих могла да те намразя.

Ричард отмести поглед от нея, след това вдигна глава към Пилето.

— На твоя народ харесва ли му да има покриви, които текат?

Пилето повдигна вежда.

— На теб да не би да ти е приятно, докато спиш, по лицето ти да капе вода?

Ричард поклати глава усмихнат.

— Тогава защо не си правите покривите така, че да не текат?

Пилето сви рамене.

— Защото това е невъзможно. Не разполагаме с необходимите материали. Глинените тухли са твърде тежки и ще падат. Дървеният материал е малко; доставяме си го от много далеч. Онова, с което разполагаме, е трева, а тя пропуска.

Ричард взе един от глинените съдове и го обърна с дъното нагоре под една от дупките в покрива.

— Разполагате с глина, от която правите съдовете си.

— Пещите ни са малки, не бихме могли да направим толкова голям съд, а освен това той би се счупил, така че пак ще пропуска. Невъзможно е.

— Грешно е да казвате, че нещо е невъзможно да се направи, само защото не знаете как да го направите. Ако беше така, сега нямаше да съм тук — каза той спокойно, без злоба. — Хората ви са силни и мъдри. За мен би било чест, ако Пилето ми позволи да науча народа му как да прави покриви, които не текат, като в същото време оставят дима да излиза от стаите.

Пилето обмисляше думите му, без да показва чувствата си.

— Ако можеш да направиш това, то би било голям дар за хората ми и те ще ти бъдат много признателни. Но не мога да ти обещая нищо повече.

Ричард сви рамене.

— Не съм те и молил.

— Отговорът може да е не. Трябва да приемеш това, ако наистина се случи. Не наранявай народа ми.

— Ще направя каквото мога, за да им помогна и единственото, на което се надявам, е да ме съдят честно.

— Тогава си свободен да опиташ, но не виждам как ще направиш глинен покрив, който да не се счупи и да не тече.

— Ще направя покрив за къщата на духовете, който ще има хиляди пукнатини, но няма да тече. После ще науча и вас.

Пилето се усмихна и кимна.