Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Петнадесета глава

Нямаше нужда да пришпорват конете, които се понесоха напред с пълна скорост. Жребците, подгонени от воя на преследвачите на сърца, се носеха като вятър. Изпод копитата им хвърчеше кал и вода, по гърбовете им дъждът се стичаше на струйки, но калта беше повече, полепваше по краката и коремите им и засъхваше там. При всеки писък на преследвачите, конете им изцвилваха от страх.

Ричард пусна Калан отпред, за да може той да остане между нея и зверовете. Гласовете им все още идваха от разстояние, но по това, как се усилваха отляво, двамата разбираха, че нападението е въпрос само на време. Ако можеха да тръгнат надясно и да се отдалечат от границата, имаше шанс да им избягат, но гората беше гъста, непроходима; дори да намереха пролука, придвижването щеше да става бавно, опитаха ли, чакаше ги сигурна смърт. Единственото им спасение беше да останат на пътя и да намерят блатото, преди преследвачите да са ги настигнали. Ричард нямаше представа колко им остава дотам, нито пък какво ще правят, когато стигнат, знаеше само, че трябва да го направят.

С настъпването на нощта цветовете на деня избледняваха в потискащо сиво. Дъждът го замеряше с леденостудени капки, които попиваха в потта му и се стопляха, след което тръгваха надолу по врата. Ричард наблюдаваше как телата на двамата му приятели подскачат и се тресат на седлата и се надяваше да са ги вързали достатъчно здраво, да не са ранени тежко, да дойдат в съзнание скоро. От ездата нямаше да се почувстват по-добре. Калан не се обръщаше и не поглеждаше назад. Яздеше приведена, тъмната й сянка се очертаваше над препускащия кон.

Пътят криволичеше напред-назад между безформени дъбове и оголени скали. Мъртвите дървета бяха по-нарядко. Листата на дъбове, кленове и изпепелени дървета отнемаха на ездачите последните останки небе над главите им и пътеката изглеждаше още по-тъмна. Когато започнаха да се спускат към една мокра кедрова горичка, воят на преследвачите се чу по-ясно. Добър знак, помисли си Ричард, кедърът често расте на влажна почва.

Конят на Калан се скри зад ръба на една падина. Ричард стигна до мястото, откъдето се спускаше стръмният склон и я видя отново да потъва в друга вдлъбнатина. На хоризонта се виждаха сплетените върхове на дървета, поне доколкото можеше да ги различи на слабата светлина и в мъглата. Най-после стигнаха до блатото Скоу.

Докато забързано я следваше надолу, пресичайки мъглата, миризма на влага и разложено го удари в носа. Откъм гъстата растителност се носеха остри викове и подсвирквания. Отзад ги следваше воят на преследвачите на сърца, вече идващ по-отблизо. Във водата, израснали върху прилични на нокти на хищник корени, се виждаха гладки, усукани клони, от които висяха увивни растения, а около всичко, достатъчно силно, за да ги издържи, се увиваха по-малки видове, отрупани с листа. Изглежда, тук всичко растеше върху нещо друго, борейки се за надмощие. Водата, тъмна и спокойна, се ширеше неподвижна, промъкваше се под храстите, обгръщаше дънерите на дебелите дървета. Водната леща образуваше на повърхността на водата дебел матрак, подобен на обработено парче земя. Буйната растителност поемаше шума от копитата на конете им.

Пътят се стесни в пътечка, опитваща се да остане над черната вода, което ги накара да забавят ход от страх конете да не си счупят някой крак в корените. Ричард забеляза, че след коня на Калан водата се завърташе лениво и блатните обитатели се размърдваха. Тя се обърна натам, откъдето идваше воят. Останеха ли на пътеката, преследвачите щяха да ги нападнат след броени минути. Ричард се огледа и извади меча си. Над тъмната вода се разнесе специфичният му звън. Калан се обърна и го погледна.

— Там — той посочи с меча си надясно през водната повърхност. — Ей онзи остров. Изглежда достатъчно висок, за да е на сухо. Може би преследвачите на сърца не могат да плуват.

Надеждата му се стори нищожна, но не можа да измисли нищо друго. Чейс каза, че в блатото ще са на сигурно място, но не уточни как. Това беше единственото, което можа да измисли. Калан не се поколеба. Поведе коня си право напред през водата, като дръпна зад себе си и коня на Зед. Ричард заедно с коня на Чейс вървеше точно зад нея, погледът му следеше пътеката зад тях, между дърветата забеляза движение. Водата не изглеждаше по-дълбока от три-четири фута, с тинесто дъно. Докато конят на Калан си проправяше път напред, приближавайки се уверено към острова, един бурен се откъсна от корена си и се понесе към повърхността на водата.

Тогава Ричард видя змиите.

Във водата, точно под повърхността, се извиваха тъмни тела, които ги обграждаха от всички страни. Някои повдигаха глави и червените им езици проблясваха във влажния въздух. Тъмнокафявите им тела бяха обсипани с неправилни петна с цвят на мед, почти невидими в тъмната вода. При движенията им водата почти не помръдваше. Ричард никога не беше виждал по-големи змии. Калан не сваляше поглед от острова пред тях и още не ги беше видяла. Сушата беше твърде далеч. Знаеше, че няма да успеят да стигнат там, преди змиите да ги нападнат.

Ричард се обърна и погледна зад себе си, за да прецени дали могат да се върнат обратно на брега. На мястото, където бяха напуснали пътеката, се бяха събрали тъмните фигури на преследвачите на сърца, зъбеха се и ръмжаха. С наведени напред глави огромните черни туловища пристъпваха напред-назад, искаха да влязат във водата, да стигнат до плячката си, но вместо това само надаваха вой.

Ричард потопи острието на меча си във водата, оставяйки го да направи малка диря и се приготви да нанесе удар на първата змия, престрашила се да се приближи достатъчно близо. Тогава се случи нещо неочаквано. Щом мечът докосна водата, змиите внезапно се обърнаха назад и с неспокойни движения забързаха с всички сили в обратната посока. Магията на меча някак си ги плашеше. Нямаше представа защо тя им подейства така, но се радваше, че се случи.

Проправяха си път между огромни дънери, забити като статуи в тинята. Отместваха в движение увивните растения и прорасналия на ленти мъх. Стигнаха до по-плитко място във водата и върхът на меча му престана да докосва повърхността й. Змиите моментално се стрелнаха назад. Той се наведе, връщайки острието обратно във водата, и змиите отново обърнаха посоката, очевидно нямаха желание да си имат работа с тях двамата. Ричард се запита какво ли ще стане, когато стъпят на земята. Дали змиите щяха да ги последват там? Дали мечът щеше да ги държи далеч от тях и на сушата? Това можеше да се окаже не по-малък проблем от преследвачите на сърца.

Докато конят на Калан се изкачваше към острова, нивото на водата слезе под корема му. В центъра на острова се виждаха няколко тополи, а от другата му страна сушата беше опасана от кедрови дървета, но като цяло преобладаваха тръстики и ириси. За да види какво ще стане, Ричард извади меча от водата по-рано, отколкото трябваше. Змиите се спуснаха към него. Щом той излезе от водата, някои от тях се обърнаха и се отдалечиха, някои тръгнаха по бреговата линия, но нито една не го последва на сушата. Ричард положи Зед и Чейс под тополите в тъмнината. От раницата си извади мушама, която завърза за дърветата така, че да се образува неголям навес. Всичко беше мокро, но тъй като нямаше вятър, непромокаемият плат отклоняваше по-голямата част от дъжда от тях. Засега нямаше как да напалят огън, тъй като всички дървета наоколо бяха мокри. Добре че нощта не беше студена. Във влагата на мрака се чуваше постоянното крякане на жабите. Ричард сложи няколко дебели свещи върху едно дърво, за да имат малко светлина под навеса.

И двамата се заеха със Зед. Не се виждаше никаква външна рана, но той все още беше в безсъзнание. В състоянието на Чейс също нямаше промяна.

Калан удари Зед по челото.

— Не е добър знак, когато очите на един магьосник са затворени така. Не знам какво можем да направим.

Ричард поклати глава.

— Нито пък аз. Можем да се радваме, че нямат треска. Може би в Южния град има лечител. Ще направя носилки, които да вържем за конете. Мисля, че би било по-добре, отколкото да продължат като днес.

Калан извади още две одеяла, с които завиха приятелите си, за да им е топло; после двамата с Ричард седнаха близо до свещите, около тях се чуваше плисъкът на водата. На пътеката, назад в черното между дърветата, ги чакаха няколко чифта пламтящи жълти очи. Те се придвижваха напред-назад заедно с огромните туловища на преследвачите на сърца. От време на време Ричард и Калан чуваха безнадеждно скимтене. Те не сваляха поглед от зверовете от другата страна на тъмната вода.

Калан се вгледа в пламтящите очи.

— Чудя се защо не ни проследиха.

Ричард я погледна косо.

— Мисля, че се страхуват от змиите.

Калан скочи на крака и стреснато се заоглежда с глава, опряна в навеса.

— Змии ли, какви змии? Не обичам змии — изстреля бързо тя.

Той вдигна поглед.

— Някакъв вид големи водни змии. Те се отдалечиха от нас, щом потопих меча във водата. Мисля, че няма от какво да се притесняваме; не ни последваха на сушата. Мисля, че тук сме в безопасност.

Тя внимателно се огледа и пристегна пелерината си, след това седна, този път по-близо до него.

— Можеше да ме предупредиш — намръщено каза тя.

— Аз самият не знаех, докато не ги видях, а зад нас бяха преследвачите на сърца. Мисля, че нямахме кой знае какъв избор в тоя случай, и затова реших да не те плаша.

Тя не каза нищо повече. Ричард извади една наденица и самун твърд хляб, последният. Разчупи хляба на две и накъса наденицата на парчета, подавайки й няколко. И двамата държаха по едно канче под дъжда, стичащ се от ръба на навеса. Ядоха, без да говорят, оглеждайки се наоколо за какъвто и да е знак за заплаха, заслушани в мелодията на дъжда.

— Ричард — най-после се обади тя, — там, на границата, видя ли сестра ми?

— Не. Каквото и да беше онова, което те хвана, не ми изглеждаше като човешко същество и мога да се обзаложа, че нещото, което повалих най-напред, не ти е приличало на баща ми. — Тя кимна с глава в знак на съгласие. — Мисля — каза той, — че те се явяват във формата на човека, когото би искал да видиш, за да те подмамят.

— Сигурно си прав — въздъхна тя и отхапа малко наденица. Когато я сдъвка, добави: — Така е по-добре. Би ми било неприятно да знам, че е трябвало да ги нараним.

Той кимна в знак на съгласие и погледна през рамо. Косата й беше мокра и няколко кичура бяха залепнали отстрани на лицето й.

— Въпреки това обаче има едно нещо, което ми се струва странно. Когато онова нещо от границата, каквото и да е то, нападна Чейс, то беше бързо и го уцели от първия път и преди да можем да направим каквото и да било, те сграбчи без никакви проблеми. Същото стана и със Зед, хвана го от първия път. Но когато се върнах за тях, то посегна към мен и не улучи, а след това дори не опита наново.

— Забелязах — каза Калан. — То замахна доста встрани от теб. Сякаш не знаеше къде се намираш. Знаеше къде се намира всеки от нас тримата, но теб явно не можа да те открие.

Ричард се замисли за момент.

— Може би е било заради меча.

Калан сви рамене.

— Каквато и да е причината, радвам се, че стана така.

Той изобщо не беше сигурен, че е било заради меча. Змиите се уплашиха от меча и се отдалечиха от него. Онова нещо на границата явно не го беше страх; по-скоро сякаш просто не можа да го намери. Имаше и още нещо, което не разбираше. Когато повали онова нещо, приличащо на баща му, той не почувства болка. Зед му беше казал, че ще трябва да заплати някаква цена, задето убива с меча, и че ще усеща болката от всичко, което прави. Може би не изпита болка, защото нещото е било вече мъртво. Може би просто е било плод но въображението му, не е съществувало в действителност. Това не можеше да бъде; то беше достатъчно истинско, за да удари приятелите му. Увереността му, че онова, което е ударил, не е било баща му, започна да се разколебава.

Доядоха остатъка от храната мълчаливо, докато той си мислеше какво може да се направи за Зед и Чейс. Отговорът беше нищо. Зед носеше лекарства, но само той знаеше как се използват. Може би някаква магия от границата ги беше повалила. Зед носеше и магия със себе си, но и в този случай беше единственият, който знаеше как се използва тя.

Ричард извади ябълка и я наряза на парчета, махна семките и подаде половината на Калан. Тя се приближи по-плътно до него и докато ядеше ябълката, положи глава на ръката му.

— Уморена ли си? — попита той.

Тя кимна, след това се усмихна.

— И ме боли на места, които не искам да споменавам. — Изяде още един резен ябълка. — Знаеш ли нещо за Южния град?

— Чувал съм други водачи да споменават това име, минавайки през Еленовата гора. По думите им разбирам, че е свърталище на крадци и пропаднали типове.

— Не звучи като място, където би имало лечител. — Ричард не отговори. — Какво ще правим, ако е така?

— Не знам, но те ще се оправят, ще оздравеят.

— А ако не се оправят? — настоя тя.

Той дръпна ябълката от устата си и я погледна.

— Калан, какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че трябва да се подготвим да ги оставим. Да продължим.

— Не можем — твърдо отговори той. — Имаме нужда и от двамата. Помниш ли, когато Зед ми даде меча? Той каза, че иска да изведа всички ни от другата страна на границата. Спомена, че има план. Не ми каза какъв е. — Погледна през водата към преследвачите. — Имаме нужда от тях — повтори.

Тя зачовърка кората на ябълката.

— Ами ако им е писано да умрат тази вечер? Тогава какво ще правим? Ще трябва да продължим.

Ричард знаеше, че тя е вдигнала очи към него, но не отвърна на погледа й. Разбираше необходимостта й да спре Рал. И той изпитваше същото желание и нямаше да позволи нищо да му попречи, дори ако трябваше да изостави приятелите си, но този момент още не беше настъпил. Знаеше, че тя просто се опитва да успокои себе си, че той е готов на необходимите жертви. Беше отдала всичко на мисията си, Рал й беше причинил непоправими загуби, също както и на Ричард. Тя искаше да знае дали той може да продължи на всяка цена да ги води.

Свещите осветяваха лицето й с мека светлина, малко пламъче в тъмнината. В очите й танцуваха отразените пламъци. Той знаеше, че тя му говори всичко това с нежелание.

— Калан, аз съм Търсачът, разбирам тежестта на тази голяма отговорност. Ще направя всичко, за да спра Мрачния Рал. Всичко. Можеш да ми се довериш за това. При все това не смятам с лекота да жертвам живота на приятелите си. Засега си имаме достатъчно проблеми. Нека не си създаваме нови.

По дърветата се стичаха дъждовни капки, които падаха във водата и отекваха кухо в тъмнината. Калан постави ръка на рамото му, с което сякаш му казваше, че съжалява. Той знаеше, че няма за какво; тя просто се опитваше да застане лице в лице с истината, с възможната истина, въпреки всичко. Щеше му се да може да я успокои.

— Ако състоянието им не се подобри — каза той, хващайки погледа й в своя — и ако намерим безопасно място, където да ги оставим при някой, на когото имаме доверие, тогава ще го направим и ще продължим.

Тя кимна.

— Това е всичко, което имах предвид.

— Знам. — Той дояде ябълката си. — Защо не поспиш малко. Аз ще стоя на пост.

— Не бих могла да заспя — каза тя, посочвайки с глава към преследвачите на сърца. — Не и докато те ни гледат така. Не и със змиите навсякъде около нас.

Ричард й се усмихна.

— Добре тогава, какво ще кажеш да ми помогнеш да направя носилките? Така сутринта ще можем да потеглим веднага след като преследвачите си тръгнат.

Тя му върна усмивката и се изправи. Ричард измъкна една грозна бойна секира от колана на Чейс. Предполагаше, че Чейс едва ли би одобрил използването на едно от най-ценните му оръжия по подобен начин; всъщност беше сигурен, че няма да го одобри. Усмихна се на себе си. Беше нетърпелив да му го каже. Мислено си представи недоволното изражение на огромния си приятел. Чейс, разбира се, щеше да облече тази история с нови и нови детайли. За него история без детайли е като месо без сос; абсолютно безвкусно.

Приятелите му трябваше да се оправят, помисли си той. Просто трябваше. Нямаше да го понесе, ако умрат.

Работата им отне няколко часа. Калан не се отдалечаваше от него, тъй като я беше страх от змиите, а преследвачите на сърца не ги изпуснаха от поглед нито за миг. За момент Ричард си помисли, че може да използва арбалета на Чейс и да се опита да улучи някой от тях, но в крайна сметка реши да не го прави: Чейс би бил ядосан да разбере, че Ричард е разхищавал ценни амуниции напразно. Преследвачите нямаше как да ги стигнат, а зазореше ли се, щяха да си отидат.

Когато свършиха, провериха как са другите двама, след това отново седнаха един до друг близо до свещите. Ричард знаеше, че Калан е уморена — едва държеше собствените си очи отворени, — но тя все още не искаше да си ляга, така че той я остави да се облегне на него. За нула време дишането й се успокои и тя заспа. Сънят й беше накъсан; беше сигурен, че тя сънува нещо лошо. Когато започна да скимти и да се мята, я събуди. Дишаше учестено и почти плачеше.

— Кошмари? — попита той и успокоително погали косата й с обратната страна на ръката си.

Калан кимна.

— Сънувах онова нещо от границата, което се беше увило около краката ми. Представих си го като голяма змия.

Ричард обгърна раменете й с ръка и я притисна до себе си. Тя не се противопостави, а сви нагоре колене и ги обви с ръце, сгушвайки се в Ричард. Той се притесни, че може да чуе туптенето на сърцето му. Дори и да го беше чула, Калан не каза нито дума повече и скоро отново заспа. Вслуша се в дишането й, в жабите и в дъжда. Този път спеше спокойно. Той стисна зъба под ризата си. Следеше с поглед преследвачите на сърца. Те също го наблюдаваха.

Калан се събуди някъде преди зазоряване, беше още тъмно. От умора главата на Ричард щеше да се пръсне. Калан настоя той да легне и поспи, докато тя будува. Той не искаше; искаше да продължава да я държи в прегръдката си, но му се спеше твърде много, за да й се противопостави.

Когато тя нежно го потупа да става, беше вече сутрин. Слаба сива светлина се просмукваше през тъмнозеленото блато и през гъстата мъгла, от което светът изглеждаше малък и затворен. Водата около тях сякаш цяла киснеше в разлагаща се растителност, отвара, полюшваща се от невидимо вълнение под повърхността. През водната леща се прокрадваха немигащи черни очи и ги наблюдаваха.

— Преследвачите на сърца си тръгнаха — каза тя. Изглеждаше по-суха от снощи.

— Преди колко време? — попита той, разтърквайки схванатите си ръце.

— Преди двайсет, може би трийсет минути. Щом просветна, изведнъж се втурнаха назад.

Калан му подаде канче горещ чай. Ричард я погледна въпросително.

Тя се усмихна.

— Държах го над свещта, докато се стопли.

Остана изненадан от изобретателността й. Тя му подаде и парченце сушен плод и сама хапна малко. Ричард забеляза до крака й бойната секира и си помисли, че тя знае как се стои на пост.

Все още леко ръмеше. Отвъд блатото бързо и пронизително се обаждаха странни птици, други им отвръщаха в далечината. На сантиметри от водната повърхност се рееха насекоми и от време на време се чуваше невидимо плискане.

— Някаква промяна със Зед или Чейс? — попита той.

Тя като че ли не искаше да му отговори.

— Дишането на Зед е по-бавно.

Ричард бързо отиде да провери. Зед изглеждаше полужив. Лицето му беше хлътнало, с пепелив цвят. Той постави ухото си на гърдите на стареца и установи, че сърцето му бие нормално, но дишането му е още по-слабо, и почувства хлад и студ.

— Струва ми се, че вече няма защо да се страхуваме от преследвачите на сърца. По-добре да тръгваме и да видим дали ще можем да намерим някаква помощ — каза той.

Знаеше, че Калан се страхува от змиите — той също се страхуваше и й го каза. Но тя не позволи на страха си да попречи на онова, което трябваше да направят. Довери се на думите му, че змиите няма да се приближат до меча и премина през водата без колебание, когато той й каза да тръгва. Наложи се да пресичат блатото на два пъти, веднъж със Зед и Чейс и втори път, за да приберат частите за носилките, които можеха да бъдат използвани единствено на сушата.

Закачиха прътовете за конете, но все още не можеха да ги пуснат в действие, тъй като пътеката близо до блатото беше отрупана с корени, което щеше да попречи на ездата им. Трябваше да изчакат, докато стигнат до по-добър път, когато се отдалечат от блатото.

Това стана към средата на сутринта. Спряха за малко, колкото да успеят да положат пострадалите си приятели на носилките и да ги покрият със одеялата и непромокаемото покривало. Ричард с удоволствие установи, че разположението на прътовете вършеше добра работа; не ги забавяше изобщо, а калта помагаше носилките да се плъзгат леко. Двамата с Калан обядваха, без да слизат от конете си, яздеха един до друг, така че можеха да си подават храна. Спряха само за да проверят как са Зед и Чейс и продължиха напред в дъжда.

* * *

Стигнаха в Южния град преди мръкнало. Той представляваше сбирщина от разнебитени постройки и къщи, закрепили разкривените си силуети между дъбовете и брезите, готови аха-аха да обърнат гръб на пътя, на питанията, на добродетелните погледи. Изглежда нито една от тях не беше боядисвана никога. Някои бяха закърпени с ламаринени парчета и силният дъжд барабанеше по тях. В центъра на всичко това имаше магазин, а до него се виждаше сграда на два ката. Непохватно издялан надпис обявяваше, че това е хан, но не посочваше как се казва. От прозорците на първия етаж се виждаше жълта светлина от лампи и това беше единственият цвят, различен от сивотата на деня и сградата. Отстрани, подобно на стар пияница, лежеше цяла купчина боклук, а вратата на съседната къща съчувствено стоеше килната на една страна.

— Не се отделяй от мен — каза Ричард, докато слизаха от конете. — Хората тук са опасни.

Калан се усмихна загадъчно с крайчеца на устата си.

— Свикнала съм с такива като тях.

Ричард се зачуди какво ли значеше това, но не попита.

Когато се появиха на прага, разговорите заглъхнаха и всички лица се обърнаха към тях. Мястото беше такова, каквото Ричард очакваше. Газени лампи осветяваха една стая, изпълнена с лютив цигарен дим. Безразборно разхвърляните маси бяха от груб материал, някои представляваха просто плот, поставен върху варел. Столове нямаше, само пейки. Вляво се виждаше затворена врата, вероятно водеща към кухнята. Вдясно, в мрака, имаше стълба без перила към стаите за гости. Дървеният под беше набразден от множество пътечки, върху които се забелязваха тъмни петна и локвички.

Вътре се беше събрала сбирщина от трапери, пътници и разбойници. Мнозина с неподдържани бради. Повечето огромни. Миришеше на бира, дим и пот.

Калан стоеше гордо изправена до Ричард; не беше от жените, които се плашат лесно. Ричард си помисли, че може би в случая трябваше. Сред тая сган тя изглеждаше като златен пръстен на ръката на просяк. Поведението й внесе повече от смут сред мъжете.

Когато свали качулката си, навсякъде се появиха ухилени физиономии, разкриващи богата колекция от криви и липсващи зъби. Зажаднелите погледи на мъжете не подхождаха на усмивките им. На Ричард му се прииска Чейс да е с тях.

Някакво неясно чувство му подсказа, че ще си имат неприятности.

Един здравеняк се запъти към тях и се спря. Носеше риза без ръкави и престилка, която изглеждаше така, сякаш никога не е била бяла. Горната част на лъскавата му бръсната глава отразяваше светлината от лампите, а къдравата окосменост по здравите му ръце се състезаваше с гъстотата на брадата му. Обърса ръцете си в един мазен парцал, който веднага след това хвърли през рамото си.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита сухо. Докато чакаше отговор, запремята в устата си клечка за зъби.

Ричард му отвърна с естествения си глас и поглед, като по този начин му показа, че не иска неприятности.

— Има ли лечител в града?

Съдържателят плъзна поглед към Калан, после обратно към Ричард.

— Не.

Ричард забеляза как той, за разлика от останалите мъже, огледа Калан. Това беше важна информация за него.

— В такъв случай бихме желали стая — той сниши глас. — Отвън има двама наши ранени приятели.

Мъжът извади клечката от устата си и скръсти ръце.

— Не искам никакви проблеми.

— Нито пък аз — каза Ричард откровено заплашително.

Плешивият мъж го огледа от главата до петите, очите му за миг застинаха върху меча. Без да отпуска скръстените си ръце, той оцени подобаващо погледа на Ричард.

— Колко стаи ще желаете? Тук е доста пълно.

— Една ще бъде достатъчна.

В центъра на стаята се изправи огромен мъжага. Гледаше с подли очички, разположени твърде близо сред чорлава клечеста червена коса. От гъстата му брада капеше бира. На едното му рамо се виждаше наметната вълча кожа. Ръката му стискаше дръжката на дълъг нож.

— Май си водиш с теб скъпа курва, момче — каза червенокосият. — Сигурно няма да имаш нищо против, ако се качим в стаята ти и си я поразменим?

Ричард го измери с поглед. Знаеше, че това е предизвикателство, което може да завърши единствено с кръв. Очите му не помръднаха. Ръката му — бавно — се придвижи към меча. Гневът му се надигна и го облада напълно още преди ръката му да е докоснала дръжката.

Настъпи денят, в който щеше да се наложи да убива хора.

Много хора.

Стисна релефната дръжка, докато кокалчетата на ръката му побеляха. Калан го дръпна здраво за ръкава на ръката, държаща меча. Тихо произнесе името му, повишавайки глас в края, също както правеше майка му, когато го предупреждаваше да не се бърка в дадена работа. Той я погледна крадешком. Тя сладко се усмихваше на червенокосия.

— Вие всички май нещо не сте разбрали — каза тя гърлено. — Нали разбирате, днес ми е свободен ден. Аз съм тая, която го нае за вечерта. — Тя плясна Ричард отзад. Здраво. Това го изненада толкова много, че той замръзна на място. Калан облиза горната си устна, докато продължаваше да държи очите си върху червенокосия. — Но ако не остана доволна от онова, за което съм му платила, е, тогава ти ще си първият, когото ще повикам на помощ. — Тя се усмихна похотливо.

Настъпи пълна тишина. Ричард с всички сили се съпротивляваше на необходимостта да извади меча. Не смееше да си поеме дъх, в очакване да види как ще се развият събитията. Калан продължаваше да ръси усмивки около себе си по начин, от който гневът му само кипваше още по-силно.

В очите на червенокосия се гонеха животът и смъртта. Никой не помръдваше. След това лицето му плувна в широка усмивка и той избухна в смях. Всички останали започнаха да дюдюкат, да крещят, да се смеят. Червенокосият седна на мястото си, а разговорите продължиха, мъжете забравиха за Ричард и Калан. Ричард въздъхна дълбоко. Съдържателят поведе двамата след себе си. Усмихна се на Калан с уважение.

— Благодаря ви, госпожо. Радвам се, че мисълта ви е по-бърза от ръката на приятеля ви. Това място може да не ви се струва нищо особено, но си е мое, а вие току-що ми го запазихте цяло.

— Няма нищо — каза Калан. — Имате ли стая за нас?

Съдържателят лапна обратно клечката за зъби.

— Има една там горе, в края на коридора, вдясно, с резето на вратата.

— Отвън са двамата ни приятели — каза Ричард. — Бих се радвал някой да ми помогне да ги внесем.

Мъжът кимна назад към пълната стая.

— Няма да е добре тая сган да види, че носите ранени. Вие двамата се качвайте, точно както те очакват. Синът ми е в кухнята. Ще пренесем приятелите ви горе по задната стълба, така че никой да не забележи. — На Ричард не му хареса тая идея. — Повярвай ми, приятелю — тихо каза другият, — или ще навредиш на другарите си. Между другото, казвам се Бил.

Ричард погледна Калан; лицето й беше непроницаемо. Отново обърна очи към съдържателя. Мъжът беше грубоват, здрав, но не изглеждаше мошеник. Въпреки това в неговите ръце оставяше живота на приятелите си. Опита се гласът му да не звучи толкова заплашително, колкото го чувстваше вътрешно.

— Добре, Бил, ще направим каквото казваш.

Бил превъртя клечката между зъбите си, усмихна се леко и кимна.

Ричард и Калан се качиха в стаята си и зачакаха. Таванът беше по-нисък от необходимото, за да бъде стаята уютна. Стената до единственото легло беше покрита с трупана през годините плюнка. В другия край имаше трикрака масичка и къса пейка. Върху масата едва мъждукаше една-единствена газена лампа. Това изчерпваше напълно интериора, стаята нямаше дори прозорци, което засилваше впечатлението за голотата й. Вонеше на развалено. Калан седна на леглото и погледна Ричард, който започна да кръстосва стаята, някак притеснен. Най-накрая изплю камъчето.

— Не мога да повярвам, че направи онова нещо долу.

Тя се изправи и го погледна в очите.

— Единствено резултатът е важен, Ричард. Ако те бях оставила да направиш онова, което се канеше, животът ти би бил подложен на голям риск. За нищо.

— Но тези мъже си мислят…

— Теб да не би да те е грижа какво си мислят тези мъже?

— Не… но… — Той усети как се изчервява.

— Заклела съм се да защитавам живота на Търсача с цената на собствения си живот. И ще направя всичко необходимо, за да го сторя. — Тя го погледна многозначително и повдигна вежда. — Всичко.

Вгледан в зелените й очи, той се успокои, гневът му се охлади.

— Ричард, трябва да държиш мисълта си насочена в правилната посока.

— Какво искаш да кажеш?

— Мрачният Рал. Това е правилната посока на мисълта ти. Онези мъже долу не ни интересуват. Те просто се оказват на пътя ни, това е всичко. Нищо повече. Не занимавай мисълта си с тях. Това е разхищение. Пази енергията си за нашата работа.

Той въздъхна и кимна с глава.

— Права си. Съжалявам. Ти постъпи мъдро тази вечер. Макар и да не ми беше по вкуса.

Тя го обгърна с ръце, отпусна глава на гърдите му и дълго го притиска до себе си. На вратата леко се почука. След като се убеди, че е Бил, Ричард отвори. Съдържателят и синът му внесоха Чейс и внимателно го положиха на пода. Когато синът, върлинест младеж, видя Калан, моментално и безнадеждно се влюби в нея. Ричард разбра чувствата на момчето и не му стана приятно.

Бил посочи с пръст.

— Това е синът ми, Ранди.

Ранди беше изпаднал в транс и не отделяше поглед от Калан. Бил се обърна към Ричард, като с парцала, който държеше на рамото си, избърса капките дъжд от главата си. Клечката за зъби все още се валяше в устата му.

— Не ми каза, че приятелят ти е Дел Брандстоун.

Ричард застана нащрек.

— Има някакъв проблем ли?

Бил се усмихна.

— С мен — не. Не че не сме имали нашите несъгласия един с друг, но той е честен човек. Не ми е създавал проблеми. Понякога отсяда тук, когато обикаля наоколо по работа. Но онези долу биха го разкъсали, ако разберат, че е тук.

— Могат да се опитат — поправи го Ричард.

Краищата на устата на Бил се завъртяха в лека усмивка.

— Ще донесем и другия.

Щом излязоха, Ричард подаде на Калан две сребърни монети.

— Когато се върнат, дай на момчето едната, за да отведе конете в плевнята и да се погрижи за тях. Кажи му, че ако остане да ги наблюдава през нощта, а на сутринта ги приготви за път, ще му дадеш и другата.

— Защо си мислиш, че би го направил?

Ричард се изсмя.

— Не се тревожи, ще го направи, ако ти го помолиш. Просто му се усмихни.

Бил се върна, носейки Зед в силните си ръце. След него вървеше Ранди, натоварен с по-голямата част от багажа им. Бил внимателно положи стареца на пода до Чейс. Той погледна Ричард изпод къдравите си вежди, после се обърна към сина си.

— Ранди, иди донеси на младата дама леген и стомна вода. И кърпа. Чиста кърпа. Тя сигурно би искала да се поизмие.

Ранди излезе от стаята усмихнат и се запрепъва надолу по стълбата. Бил изчака да се отдалечи, после се обърна към Ричард със сериозен поглед. Извади клечката от устата си.

— Тези двамата са зле. Няма да те питам какво се е случило, защото разумен човек не би ми казал, а аз си мисля, че ти си разумен. Наоколо няма лечител, но има един човек, който може би ще намери начин да помогне, една жена на име Ейди. Наричат я царицата на костите. Повечето хора се страхуват от нея. Оная паплач долу не би се доближила до къщата й.

Ричард си спомни, че Чейс спомена Ейди като свой приятел. Намръщи се.

— Защо?

Бил хвърли поглед на Калан, после погледна пак Ричард с присвити очи.

— Защото са суеверни. Мислят си, че тя по някакъв начин носи лош късмет и защото живее близо до границата. Казват, че хората, които Ейди не харесва, имали лошия навик да умират. Пак ти казвам, не твърдя, че са прави. Самият аз не вярвам, че е така. Мисля си, че всичко това е плод на собственото им въображение. Тя не е лечител, но познавам хора, на които е помагала. Може би ще успее да помогне на приятелите ви. Най-малкото, поне се надявайте, че ще успее, защото без помощ едва ли ще изкарат дълго.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Как да намерим тази жена?

— Тръгнете по пътеката срещу плевнята, която завива на ляво. На около четири часа езда е.

— А ти защо ни помагаш? — попита Ричард.

Бил се усмихна и скръсти мускулестите си ръце на гърдите.

— Нека приемем, че помагам на надзирателя. Той държи настрана някои от останалите ми клиенти, а момчетата му с работата си ми носят приходи — за хана и за магазина ми в съседство. Ако се оправи, обещай ми, че ще му кажеш кой е помогнал да бъде спасен животът му — той се изкикоти. — Това ще го разсърди достатъчно.

Ричард се усмихна. Разбра какво има предвид Бил. Чейс мразеше някой да му помага. Бил наистина познаваше Чейс.

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще му кажа кой му е спасил живота. — Другият изглеждаше доволен. — А сега, след като тази Ейди живее сама съвсем близо до границата, а аз ще трябва да я моля за помощ, мисля, че би било добре да й занеса туй-онуй. Можеш ли да спретнеш едно пакетче с провизии за нея?

— Разбира се. Хората ме познават като добър доставчик; продуктите идват от Града на елените. Но този съвет от мошеници прибира обратно по-голямата част под формата на данъци. Ако сте по държавна работа, мога да го запиша в тефтера си за кредити.

— По държавна работа сме.

Ранди се появи с легена, водата и кърпите. Калан постави сребърната монета в ръката му и го помоли да се погрижи за конете. Той погледна въпросително към баща си. Бил кимна.

— Само ми кажете кой кон е вашият и аз ще се погрижа отлично за него — каза Ранди широко ухилен.

Калан му върна усмивката.

— Всички коне са мои. Погрижи се за всичките, животът ми зависи от това.

Лицето на Ранди доби сериозно изражение.

— Можете да ми имате доверие — като не знаеше какво да прави с ръцете си, той най-накрая ги пъхна в джобовете си. — Няма да пусна никой да се доближи до тях. — Той отново се отдръпна към вратата и когато само главата му остана в рамката й, добави: — Само искам да знаете, че не вярвам на нито дума от онова, което говорят за вас онези мъже долу. И им го казах.

Калан се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна.

— Благодаря ти, но не бих искала да се излагаш на опасност заради мен. Моля те, стой настрана от тези мъже. И не им казвай, че сме говорили, това само ще ги направи по-храбри.

Ранди се ухили, кимна и излезе. Бил извърна очи и поклати глава. Обърна се към Калан с усмивка.

— Няма да откажеш да останеш при нас и да се омъжиш за момчето, нали? Ще бъде добре да си има другар.

Странно изражение на болка и паника премина през очите на Калан. Тя се отпусна върху леглото, забила очи в пода.

— Просто се шегувам, момиче — каза Бил с извинение в гласа. После се обърна към Ричард: — Ще ви донеса да вечеряте. Варени картофи с месо.

— Месо? — подозрително попита Ричард.

Бил се изкикоти.

— Не се тревожи. Не бих се осмелил да поднеса на онези долу нещо развалено. Би ми струвало главата.

След няколко минути се върна и остави на масата две димящи чинии с манджа.

— Благодаря за помощта — каза Ричард.

Бил повдигна вежда.

— Не се тревожи, всичко ще бъде записано в тефтера ми. Сутринта ще го донеса да подпишеш. Дали има някой в Града на елените, който би разпознал подписа ти?

Ричард се усмихна.

— Мисля, че да. Казвам се Ричард Сайфър. Брат ми е Първи съветник.

Бил трепна, внезапно развълнуван.

— Съжалявам. Не че брат ти е Първи съветник. Искам да кажа, че съжалявам, че не знаех. Т.е. ако знаех, щях да ви предоставя по-добри условия. Можете да отседнете в къщата ми. Не е нещо особено, но е по-добре от тук. Ще отнеса нещата ви там още сега…

— Бил, всичко е наред. — Ричард се приближи към него и постави ръката си на рамото му, опитвайки се да го успокои. Изведнъж изражението на съдържателя стана не толкова напрегнато. — Брат ми е Първи съветник, не аз. Стаята е чудесна. Всичко е чудесно.

— Сигурен ли си? Всичко? Няма да изпратиш войска тук, нали?

— Ти ни беше от голяма помощ, честно. Нямам нищо общо с войската.

Бил не изглеждаше убеден в думите му.

— Движиш се с началника на граничните надзиратели.

Ричард се усмихна топло.

— Той ми е приятел. От много години. Старецът също. Те просто са ми приятели, нищо повече.

Погледът на Бил просветна.

— Е, щом е така, ще имаш ли нещо против да запиша в тефтера още няколко стаи? Като имаме предвид, че те няма да знаят, че сте пренощували в една.

Ричард продължаваше да се усмихва и потупа мъжа по рамото.

— Това няма да бъде вярно. Не слагам името си под нещо, което не е вярно.

Бил се ухили широко и въздъхна.

— Наистина си приятел на Чейс. — Той кимна на себе си. — Сега вече ти вярвам. Познавам го от толкова години и нито веднъж не успях да го накарам да надпише сметката в тефтера ми.

Ричард постави в ръката на мъжа няколко сребърни монети.

— Но това няма да е нечестно. Благодарен съм ти, че ни помагаш. Освен това бих бил доволен, ако тази вечер поразредиш бирата. Пияните умират много лесно. — Бил му се усмихна разбиращо. Тогава Ричард добави: — Имаш опасни клиенти.

Мъжът се вгледа в очите му, хвърли поглед на Калан, после отново се обърна към Ричард.

— Тази вечер да — съгласи се той.

Ричард го погледна твърдо.

— Ако някой влезе през тази врата нощес, ще го убия, без да задавам въпроси.

Бил го погледна продължително.

— Ще видя какво мога да направя, за да не се случва подобно нещо. Дори ако трябва да счупя някоя друга глава — тръгна към вратата: — Изяжте си вечерята, преди да е изстинала. И се погрижи за дамата си, тя има умна глава на раменете си — той се обърна към Калан и й намигна. — И красива.

— Още нещо, Бил. Границата отслабва. След няколко седмици ще се срине. Пази се.

Гърдите на мъжа се повдигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух. Ръката му стоеше върху топката на вратата, очите му се задържаха върху Ричард.

— Мисля, че съветът е назначил за Първи съветник не този брат, който трябва. Но всъщност хората не стават съветници, за да се притесняват за това кое е правилно.

Когато Бил си тръгна, Ричард и Калан седнаха на малката пейка близо един до друг и изядоха вечерята си. Стаята им беше в задния край на сградата, а мъжете долу бяха в предния, така че беше по-тихо, отколкото Ричард предполагаше. Чуваше се само приглушено боботене. Храната надмина очакванията му, а може би просто беше много гладен. Леглото също му изглеждаше чудесно, тъй като беше смъртно уморен. Калан забеляза това.

— Предната нощ поспа само час-два. Аз ще стоя на пост първа. Ако онези долу решат да се качват при нас, това няма да е веднага, ще трябва да посъберат кураж. А дойдат ли, ще е по-добре да си отпочинал.

— По-лесно ли се убиват хора, когато си добре отпочинал? — Той моментално съжали, че думите му прозвучаха така; не искаше да бъде груб. Осъзна, че сграбчва вилицата си, сякаш беше меч.

— Съжалявам, Ричард. Нямах предвид това. Само исках да кажа, че не искам да пострадаш. Ако си много уморен, няма да можеш да се защитаваш добре. Страхувам се за теб.

Тя забоде с вилицата си един картоф и го затъркаля по чинията си. После зашептя.

— Съжалявам, че трябваше да се забъркаш в тази каша. Не искам да се налага да убиваш хора. Не искам да се налага да убиваш онези долу. Това беше другата причина да постъпя така — за да не се налага да ги убиваш.

Той й хвърли един поглед, тя не вдигна глава от чинията си. Сърцето го заболяваше, когато виждаше на лицето й да се изписва болка. Закачливо я побутна по рамото.

— Не бих пропуснал това пътешествие за нищо на света. Така имам възможност да бъда с приятелката си.

Ричард се усмихна, а тя го погледна с крайчеца на окото си.

Отвърна на усмивката му и дори за секунда опря глава на рамото му, след което изяде картофа си. Усмивката й го стопли.

— Защо ме накара аз да помоля момчето да се погрижи за конете?

— Резултатът. Нали казваш, че това е най-важното. Бедното хлапе е безнадеждно влюбено в теб. Щом е за теб, той ще пази конете по-добре, отколкото ние самите бихме го направили. — Тя го погледна сякаш с недоверие. — Ти въздействаш по този начин на мъжете — увери я той.

Усмивката й помръкна, погледът й се отнесе нанякъде. Ричард знаеше, че се доближава твърде много до тайните й, затова не каза нищо повече. Когато привършиха с вечерята, тя отиде до легена, потопи края на кърпата във водата и се приближи до Зед. Нежно обърса лицето му, след това погледна към Ричард.

— Състоянието му е същото. Няма подобрение. Моля те, Ричард, нека будувам първа, поспи малко.

Той кимна, изтърколи се в леглото и за секунди заспа. По някое време тя го събуди да поеме поста. Когато Калан си легна, Ричард изми лицето си със студената вода от легена, опитвайки се да се разсъни, след това седна на пейката и опря гръб в стената в очакване на знак за някакъв проблем. Засмука парче сушен плод, за да прогони лошия дъх от устата си.

Час преди изгрев слънце на вратата се почука припряно.

— Ричард? — обади се приглушен глас. — Бил е. Отключи вратата. Има проблем.