Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и четвърта глава

— Мразя майка си.

Господарят, седнал с кръстосани крака на тревата, погледна към горчивото изражение, изписано на лицето на момчето, и преди да отговори с тих глас, изчака малко.

— Това, което казваш, е много сериозно, Карл. Не бих искал да казваш нещо, за което да съжаляваш, когато размислиш.

— Доста съм мислил — озъби се Карл. — От дълго време говорим за това. Вече знам как са ме мамили и лъгали. Колко себелюбиви са били — той присви очи. — Какви врагове на хората са.

Рал вдигна поглед нагоре към прозорците, към последните загасващи отблясъци слънчева светлина, които превръщаха бледите облаци в прекрасен пурпурночервен плащ, опръскан в златно. Тази нощ. Тази нощ най-сетне, след толкова много чакане, той щеше да се завърне в отвъдния свят.

Дълги дни и нощи Мрачният Рал беше държал момчето будно с помощта на специална отвара, от която то задрямваше на пресекулки. Това се налагаше, за да може мозъкът на малкия Карл да бъде промиван, докато главата му се изпразни напълно до състояние, в което позволява да бъде моделирана. Беше провел с момчето безкрайни разговори, убеждавайки го, че е бил използван от другите, заблуждаваше го, лъжеше го. Понякога го оставяше насаме със себе си, за да има време да осмисли чутото, и използваше случая да посети гробницата на баща си и още веднъж да прочете светите наставления или пък да дремне някой час.

После, последната нощ, бе отвел в леглото си онова момиче, за да се поотпусне малко; незначително, моментно отклонение. Глътка нежност, позволяваща му да усети близостта на нечие чуждо тяло, да отпуши потисканото си въодушевление. Тя би трябвало да се почувства поласкана, особено след като се бе държал толкова мило с нея, толкова галантно. Копнежът й да бъде с него беше достатъчно силен.

Но какво направи после тя? Изсмя се. Щом видя белезите му, тя се изсмя.

Дори сега, когато се сети за това, Рал трябваше да положи усилия, за да потисне гнева си, да се напрегне, за да се усмихне на момчето, да направи опит да овладее желанието си да побърза. Припомни си какво бе направил с момичето, изпита отново радостта от пуснатата на свобода жестокост, от раздиращите въздуха женски писъци. Усмивката се плъзна по устните му с по-голяма лекота. Тя повече нямаше да му се подиграва.

— Какво предизвика тази широка усмивка? — попита Карл.

Рал сведе поглед към големите кафяви очи на момчето.

— Мислех си колко много се гордея с теб. — Усмивката му се разшири още повече, когато си представи как горещата й лепкава кръв бълбукаше и избликваше, докато тя крещеше. Къде остана високомерният й кикот?

— С мен ли? — попита Карл, усмихвайки се свенливо.

Русата глава на Рал кимна.

— Да, Карл, с теб. Малцина са младежите на твоята възраст, които са достатъчно интелигентни, за да видят света такъв, какъвто е в действителност. Да надникнат извън рамките на собствения си живот, към заобикалящите ги опасности и чудеса. Да видят колко усилия полагам, за да живеят хората в безопасност и спокойствие — той тъжно поклати глава. — Понякога сърцето ми се къса, когато гледам как същите онези, за които съм се борил със зъби и нокти, ми обръщат гръб, отхвърлят неуморните ми усилия и дори по-лошо, минават на страната на враговете на хората. Не искам да те товаря с притеснения за мен, но трябва да знаеш, че докато ние с тебе тук разговаряме, злосторници оформят заговор срещу нас, искат да ни подчинят на властта си, да ни победят. Те срутиха границата, която пазеше Д’Хара, а сега повалят и втората граница. Страхувам се, че подготвят нападение. Опитах се да предупредя хората за грозящата ги опасност, идваща от Западната земя, да ги накарам да направят нещо, за да се защитят, но те са просто бедни неуки хорица, които разчитат единствено на моята защита.

Очите на Карл се разшириха.

— Татко Рал, в опасност ли си?

Рал махна небрежно с ръка, за да покаже, че това е без значение.

— Не за себе си се страхувам, а за хората. Ако аз умра, кой ще ги защитава?

— Да умреш ли? — очите на Карл се изпълниха със сълзи. — О, Татко Рал, ние имаме нужда от теб! Моля те, не се оставяй да те хванат! Моля те, позволи ми да се бия на твоя страна. Не мога да понеса мисълта, че някой ще те нарани.

Дишането на Рал се учести, сърцето му заби бясно. Времето наближаваше. Още съвсем малко. Припомняйки си пронизителните писъци на момичето, Рал топло се усмихна на Карл.

— Не мога да понеса мисълта да се излагаш на опасност заради мен, Карл. През последните няколко дни започнах да те опознавам; за мен ти си повече от обикновен младеж, избран да ми помогне в церемонията, ти се превърна в мой приятел. С теб споделих най-съкровените си мисли, надеждите си, мечтите си. Малцина са хората, пред които съм правил подобно нещо. Достатъчно ми е да знам, че те е грижа за мен.

Карл вдигна насълзени очи към Господаря.

— Татко Рал — прошепна той. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, нека остана с теб! След церемонията нека остана и бъда до теб! Ще направя всичко, от което имаш нужда, обещавам, стига да мога да остана при теб.

— Карл, това е толкова мило от твоя страна. Но ти имаш свой живот, родители, приятели. И Тинкър, не забравяй кучето си. Скоро ще пожелаеш да се върнеш при всички тях.

Без да сваля поглед от Рал, Карл бавно поклати глава.

— Не, няма. Единственото, което искам, е да остана с теб. Обичам те, Татко Рал. Готов съм на всичко за теб.

Със сериозно изражение на лицето Рал обмисляше думите на момчето.

— За теб ще е опасно да останеш с мен — усещаше как сърцето му ще се пръсне.

— Не ме интересува. Искам да ти служа, не ме е грижа дали ще ме убият. Единственото, което искам да правя, е да ти помагам в борбата с твоите врагове. Татко Рал, ако докато ти помагам, ме убият, ще си е струвало. Моля те, нека остана. Ще правя всичко, което пожелаеш. Винаги.

За да овладее учестеното си дишане, Рал си пое дълбоко въздух и произнесе бавно:

— Сигурен ли си в това, което казваш, Карл? Сигурен ли си, че наистина го мислиш? Имам предвид, сигурен ли си, че би жертвал живота си за мен?

— Кълна се. Готов съм да умра, за да ти помогна. Животът ми ти принадлежи, само го вземи.

Рал леко се дръпна назад, подпря ръце на коленете си, сините му очи се приковаха върху момчето.

— Да, Карл, ще го взема.

Карл не се усмихна, но леко кимна от възторг, лицето му изразяваше решителност.

— Кога ще извършим церемонията? Искам да помогна на теб и на хората.

— Скоро — каза Рал, като очите му ставаха все по-големи, думите му — все по-бавни. — Тази нощ, след като те нахраня. Готов ли си да започваме?

— Да.

Рал се изправи, усещайки натиска на кръвта във вените си; положи усилие, за да овладее прилива на кръв при ставането. Навън беше тъмно. Факлите излъчваха трепкаща светлина, която танцуваше в сините му очи, блестеше върху дългата му руса коса и караше белите му дрехи да сияят. Преди да влезе в помощната стаичка, той остави рога за хранене близо до устата на Карл. Пазачите, скръстили огромни ръце на гърдите си, го очакваха. Потта, бликаща от телата им, оставяше тънки следи върху покритата им със сажди кожа. На огъня беше поставен казан за топене на метал, от който се разнасяше остра миризма.

С широко отворени очи Рал се обърна към пазачите.

— Демин върна ли се?

— Преди няколко дни, Господарю.

— Кажете му да дойде и да чака — каза Рал, неспособен да произведе нещо повече от шепот. — После искам вие двамата да ме оставите сам.

Те се поклониха и излязоха от задната врата. Рал прокара ръка над огнището и миризмата се промени в сладостен аромат. Притвори очи, произнасяйки на ум молитви към духа на баща си. Дишането му беше накъсано и учестено. Разпалените му чувства не му позволяваха да го овладее. Облиза треперещите си пръсти и ги забоде върху устните си.

Хвана казана с дървени дръжки, за да може да го вдигне, без да се изгори, и използва магия, за да направи тежестта му подходяща за носене, след това излезе през вратата, през която беше влязъл. Факлите осветяваха пространството около момчето, белия пясък с изобразените върху него символи, обръча трева, олтара над клиновидния бял камък. Светлината на факлите се отразяваше от гладкия каменен блок, държащ желязната купа с Шинга върху капака.

Докато се приближаваше към момчето, сините очи на Рал не изпуснаха и най-малката подробност от всичко това. Той спря до широката част на рога за хранене, близо до Карл. Когато се обърна към възбуденото му лице, очите му блестяха.

— Сигурен ли си, че го искаш, Карл? — дрезгаво попита той. — Мога ли да ти се доверя безпрекословно?

— Кълна се във верността си към теб, Татко Рал. Завинаги.

Рал си пое рязко въздух и затвори очи. По лицето му се стичаше пот, робата му полепваше по тялото. От казана, който носеше, към него се плъзгаха горещи вълни. Към това той прибави и топлината на своята магия, за да поддържа съдържанието му врящо.

Тихичко започна да припява на древния език свещените магически формули. Магии и заклинания изпълваха въздуха със сладките си гласове. Рал усети как силата преминава през тялото му, давайки му горещи обещания, и изви гръбнак. Без да прекъсва монотонната си песен, започна да се поклаща, думите му бяха насочени към духа на момчето.

В полуотворените му очи кипеше буйна страст. Дишането му беше накъсано; ръцете му леко трепереха. Сведе поглед към момчето.

— Карл — дрезгаво прошепна той. — Обичам те.

— Обичам те, Татко Рал.

Очите на Рал се затвориха.

— Постави устата си на отвора на рога, момчето ми и стискай здраво.

Докато Карл изпълняваше заръката му, Рал с разтуптяно сърце довърши последното заклинание. Горящите факли съскаха и танцуваха, звуците им се сливаха със звуците на магическите думи.

Той изсипа съдържанието на казана в рога.

Очите на Карл рязко се ококориха и щом разтопената стомана се блъсна в устата му и започна да прониква в тялото му, той, без да иска, едновременно я вдиша и преглътна.

Мрачният Рал потръпна превъзбуден. Остави празния казан да се изхлузи от ръцете му и да падне на земята.

Господарят премина към следващата група заклинания, изпращащи духа на момчето в отвъдното. Той произнесе думите — всяка на своето точно определено място, — които проправяха пътя към отвъдния свят, отваряха празното пространство, черната празнота.

Когато простря ръце нагоре, около него се завъртяха тъмни силуети. Нощният въздух се изпълни с ужасяващи писъци. Мрачният Рал застана до студения каменен олтар, коленичи пред него, простря ръце напред, доближи лице до повърхността му. Произнесе на древния език думите, които щяха да прикрепят духа на момчето към неговия. Набързо направи необходимите заклинания. Щом свърши, се изправи с почервеняло лице и юмруци, прибрани покрай тялото. Демин Нас пристъпи напред, излязъл от сенките.

Погледът на Рал се фокусира върху приятеля му.

— Демин — прошепна той с дрезгав глас.

— Господарю Рал — отвърна в поздрав другият, свеждайки глава.

Рал се приближи до него, лицето му беше изпито и обляно в пот.

— Извади това тяло от земята и го постави върху олтара. Вземи ведрото с вода и го измий — той хвърли поглед към късия меч, който Демин носеше. — Разбий му черепа вместо мен, само това, след това се отдръпни и чакай.

Той прокара ръце около главата на Демин; въздухът потрепери.

— Заклинанието ще те предпазва. Така че ме чакай, докато се завърна, точно преди да настъпи утрото. Ще имам нужда от теб. — Потънал в мисли, той отмести поглед.

Демин се зае с черната работа, която трябваше да свърши, докато Рал продължаваше да припява странните думи, поклащайки се напред-назад със затворени очи, като че изпаднал в транс.

Демин избърса меча в мускулестата си ръка и го върна обратно в ножницата. Хвърли един последен поглед на Рал, който все още не излизаше от транса.

— Мразя това — промърмори той на себе си. Обърна се и отново се скри в сянката на дърветата, оставяйки Господаря сам.

Мрачният Рал застана зад олтара, дишаше дълбоко. Внезапно протегна ръка надолу към огнището и от него с бумтене избълваха пламъци. Вдигна напред ръце с разкривени пръсти и желязната купа се повдигна и отлетя, падайки сама в огнището. Рал извади кривия си нож и го постави върху мокрия корем на момчето. Свали робата от раменете си и я остави да се свлече на земята, след което я ритна надалеч. Жилавото му тяло се обливаше в пот, която се спускаше на струйки надолу по врата му.

Кожата му бе опъната и гладка над красиво изваяните мускули, освен на лявото бедро, през част от хълбока и корема и в лявата част на еректиралия му член. Там минаваше белегът; там го бяха близнали пламъците, хвърлени от стария магьосник: пламъците на магьосническия огън, които бяха погълнали баща му, докато Рал стоеше от дясната му страна; пламъци, от които пострада и Рал, които го дариха с болката на магьосническия огън.

Този огън се различаваше от всеки друг — той изгаряше, пробождаше, пронизваше, имаше свой живот и цел, Рал бе крещял от болка, докато накрая гласът му бе престанал да се чува.

Мрачният Рал облиза пръстите си, протегна надолу ръка и ги прекара по релефните белези. Колко силно желаеше да направи това, когато го достигна огънят, колко силно желаеше да го направи, за да спре ужаса на непоносимата изгаряща болка.

Но лечителите не му позволяваха. Казаха, че не бива да докосва раната, и вързаха китките му, за да не може да го прави. Той беше започнал да ближе пръстите си и вместо към раната, треперейки, ги притискаше към устните си, за да се опита да спре плача си, да изтрие от очите си спомена за горящия си баща. Плака с месеци, докато задъхано молеше да му позволят да докосне раните си, за да облекчи болката. Не му позволяваха.

Колко силна омраза започна да изпитва оттогава към магьосника, как копнееше да го убие. Мечтаеше да пъхне ръката си в живото му тяло, докато той го гледа в очите, и да извади сърцето му с ръце.

Мрачният Рал махна пръсти от белега и взимайки ножа си, изгони спомена за ония времена от съзнанието си. Вече беше мъж. Господарят. Съсредоточи се върху настоящето. Произнесе необходимото заклинание, след което заби ножа в гърдите на момчето.

Внимателно извади сърцето му и го постави във врящата вода на огнището. После отряза и тестисите му и също ги прибави в купата; най-накрая отпусна надолу ножа. Потта, която го обливаше, се смеси с кръв, която капеше от лактите му.

Положи ръце върху тялото на момчето и започна да произнася молитви към духовете. Докато затваряше очи, без да спира да припява заклинанията си, изплъзващи се с лекота от устата му, лицето му се вдигна към тъмните прозорци над главата му. Още час продължи да произнася думите, съпътстващи церемонията, като в определени моменти размазваше по гърдите си кръв.

Когато приключи с руните от гробницата на баща си, премина към магьосническия пясък, където беше заровено момчето, докато траеше обучението му. Плъзна ръце по пясъка, който полепна по кръвта и образува върху дланите му бяла коричка. Рал клекна и внимателно започна да изписва символите, като ги завъртя в кръг, започвайки от центъра, разклоняваше ги в сложни фигури, запаметени през годините на обучение. Работеше при страхотна концентрация, правата му руса коса падаше върху раменете, челото му се набръчка от напрежение, докато прибавяше всеки следващ елемент, без да пропусне нито една черта, тире или извивка, знаейки, че всяка подобна грешка може да се окаже фатална.

Когато най-накрая приключи, се приближи до свещената купа, в която водата беше почти извряла, както и трябваше да бъде. С магия той отново отнесе купата обратно върху гладкия каменен блок и я остави да поизстине, преди да вземе каменно чукало и да започне да стрива съдържанието й. Докато правеше това, от лицето му капеше пот, продължи, докато превърна сърцето, мозъка и тестисите в хомогенна смес, към която прибави магически прах, взет от джобовете на свалената му роба.

Застанал пред олтара, той вдигна купата със сместа, произнасяйки необходимите заклинания. Щом свърши, свали надолу купата и огледа Градината на живота. Винаги преди да поеме за отвъдния свят, Рал обичаше пред погледа му да минават красиви неща.

Започна да яде с пръсти от купата. Мразеше вкуса на месо и никога не ядеше друго освен растителни храни. В случая обаче нямаше друг избор, правилото си беше правило. Щом искаше да отиде в отвъдния свят, трябваше да яде от тази плът. Без да обръща внимание на вкуса, изяде всичко, като се опитваше да си внуши, че е зеленчуково пюре.

Облиза пръстите си, за да ги почисти, остави купата и седна на тревата пред белия пясък с кръстосани крака. По русата му коса тук-там се виждаха петна засъхнала кръв. Постави върху коленете си ръце с обърнати нагоре длани, затвори очи и започна да диша дълбоко, подготвяйки се за срещата с духа на момчето.

Когато всички подготовки най-после приключиха, когато беше изрекъл всички магически думи и направил всички заклинания, Господарят изправи глава и отвори очи.

— Ела при мен, Карл — прошепна той на тайния древен език.

Настъпи момент на пълна тишина, след това се чу пронизителен рев. Земята потрепери. От центъра на пясъка, в центъра на магията, се възправи духът на момчето, придобил формата на Шинга, звяра от отвъдното.

Шинга се появи, отначало прозрачен като дим, издигащ се и виещ се над земята, сякаш за да се отдели от белия пясък, сякаш примамен от изписаните символи. Докато се опитваше да премине през тях, издишвайки през разширените си ноздри дим, главата му се повдигаше нагоре. Рал спокойно наблюдаваше появяването на страховития звяр, който придобиваше все повече плътност, като непрестанно ровеше земята и изхвърляше нагоре пясък, здравите му задни крака най-после се подадоха на повърхността и той се извиси със вой. В земята се отвори черна дупка. Пясъкът около нея потъна в бездънната чернота. Шинга се понесе отгоре. Свирепи кафяви очи се впиха в Рал.

— Благодаря ти, че дойде, Карл.

Звярът се наведе напред, ровейки с муцуна голите гърди на Господаря си. Рал се изправи на крака и погали Шинга по главата, докато той се дърпаше, за да укроти нетърпението му да тръгне. Когато най-накрая се усмири, Рал се качи на гърба му и здраво го стисна за врата.

Съпътстван от ослепителна светкавица, Шинга, с Мрачния Рал на гърба си, потъна обратно в черната празнота, извивайки се спираловидно надолу. Земята потрепери и дупката се затвори със стържещ звук. Градината на живота внезапно потъна в нощната тишина.

Демин се показа от сянката на дърветата, по челото му беше избила пот.

— Безпроблемно пътешествие, приятелю — прошепна той, — безпроблемно пътешествие.