Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и втора глава

Зед рязко отвори очи. Във въздуха се усещаше наситен аромат на зеленчукова супа. Без да се движи, той внимателно се огледа наоколо. Лежеше в стая, по чиито стени висяха кости, до него лежеше Чейс, тъмнината надничаше през прозореца. Погледна надолу към тялото си. Беше затрупан с кости. Все още неподвижен, той внимателно ги накара да се повдигнат бавно във въздуха, след което безшумно се понесоха настрани и най-накрая докоснаха земята. Изправи се тихо като котка. Намираше се в къща, пълна с кости, кости на зверове. Обърна се.

Изненада се да се окаже лице в лице с жена, която се обръщаше точно в същия момент.

И двамата уплашено извикаха и протегнаха ръце във въздуха.

— Коя си ти? — попита той, като се навеждаше напред, вгледан в белите й очи. Тя хвана патерицата си точно преди да се стовари отгоре му и я върна под мишницата си.

— Аз бъда Ейди — дрезгаво отвърна. — Ти ме уплаши! Събуди се по-рано, отколкото очаквах.

Зед оправи робата си.

— Колко яденета пропуснах? — попита.

Ейди намръщено го огледа от главата до петите.

— Така като те гледам, твърде много.

Широка усмивка проряза лицето на Зед. Той на свой ред огледа Ейди от главата до петите.

— Хубава си — произнесе накрая. Леко докосна устни до ръката й с поклон, след което се изправи гордо и произнесе с вдигнат към небето кокалест пръст: — Зедикус Зу’л Зорандер, на вашите услуги, скъпа госпожо — наклони се напред. — Какво е станало с крака ти?

— Нищо. Той бъде съвсем добре.

— Не, не — намръщено посочи той. — Не този, другия.

Ейди погледна надолу към липсващия си крак, после отново вдигна поглед към Зед.

— Не стига до земята. Какво бъде станало с очите ти?

— Е, надявам се си научила урока си; след като, така да се каже, си останала без едно стъпало — усмивка замени смръщения поглед на Зед. — А проблемът с очите ми — каза той с тъничкия си гласец — е, че дълго време гладуваха, но сега пируват.

Ейди леко се усмихна.

— Какво ще кажеш за паница супа, магьоснико?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш, чародейке.

Зед последва Ейди, която се отправи към висящия над огнището съд и след като тя сипа две паници супа, той ги занесе до масата. Тя подпря патерицата си на стената и седна срещу него, отряза и на двамата по един дебел резен хляб и по парче сирене и му ги подаде през масата. Зед се наведе и моментално започна да яде, но още след първата лъжица спря и погледна в белите й очи.

— Тази супа я е готвил Ричард — каза той с равен глас, втората лъжица увисна във въздуха между паницата и устата му.

Ейди откъсна парче хляб и го потопи в супата си, без да сваля очи от него.

— Това бъде вярно. Ти бъдеш с късмет; моята нямаше да е толкова вкусна.

Зед върна лъжицата в паницата си и се огледа.

— А къде е той?

Ейди отхапа от хляба и задъвка, загледана в Зед. След като преглътна, му отговори:

— Двамата с Майката Изповедник тръгнаха през просеката към Средната земя. Макар за него тя да е просто Калан; тя все още не е разкрила самоличността си пред него.

Ейди разказа на магьосника как Ричард и Калан дошли при нея с молба да помогне на пострадалите им приятели.

Зед взе сиренето в едната си ръка, хляба в другата и като отхапваше ту от едното, ту от другото, се заслуша в разказа на Ейди. Когато разбра, че са го поддържали само с каша, потръпна.

— Ричард пожела да ти предам, че не може да те чака — каза тя, — но бе сигурен, че ще го разбереш. Търсачът ми нареди да предам на Чейс да се върне и да направи приготовления за момента, в който границата ще падне, да е готов да посрещне армията на Рал. Съжаляваше, че не знае какъв бъде плана ти, но се страхуваше, че времето му бъде скъпо.

— Толкова по-добре — каза под носа си магьосникът. — Планът ми не го включваше.

Зед продължи да лапа лакомо. Когато изяде супата си, отиде до огнището и си сипа втора паница. Предложи на Ейди да сипе и на нея, но тя още не беше привършила с първата, тъй като през по-голямата част от времето седеше с очи вперени в магьосника. Когато той отново седна, му подаде още хляб и сирене.

— Ричард пази от теб една тайна — тихо каза тя. — Ако не беше свързана с тая работа около Рал, нямаше да говоря за това, но мисля, че трябва да знаеш.

Светлината на лампата осветяваше тънкото лице и бялата му коса и изостряше чертите му, правеше го да изглежда още по-слаб сред ръбестите сенки. Той взе лъжицата си, за момент сведе очи към супата си, после отново ги вдигна към Ейди.

— Както добре знаеш, всички ние имаме тайни, магьосниците повече от всеки друг. Ако всеки от нас знаеше тайните на другия, светът щеше да изглежда доста странно. Освен това щеше да се изгуби очарованието на това да си ги споделяме — тънките му устни се разтегнаха в усмивка, очите му заискриха. — Но аз не се страхувам от тайните на човек, комуто вярвам, така че и той не бива да се страхува от моите. Това е част от приятелството.

Ейди се облегна на стола си, празните й бели очи го гледаха, леката й усмивка отново се върна на лицето й.

— За негово добро се надявам да си прав, задето му имаш доверие. Не искам да създавам на един магьосник причина да се ядосва.

Зед сви рамене.

— Та защо, като магьосник аз съм напълно безобиден.

Тя се вгледа в очите му на светлината на лампата.

— Това бъде лъжа — прошепна тихо с дрезгавия си глас.

Зед се покашля и реши, че би било добре да промени темата на разговор.

— Изглежда, трябва да ти благодаря за грижите, скъпа госпожо.

— Това бъде вярно.

— И че си помогнала на Ричард и Калан — той хвърли поглед към Чейс и го посочи с лъжицата си, — а също и на граничния надзирател. Длъжник съм ти.

Усмивката на Ейди грейна.

— Може би някой ден ще ми върнеш услугата.

Зед повдигна полите на робата си и отново се зае със супата си, но не тъй настървено като преди. Двамата с чародейката не сваляха очи един от друг. Огънят в огнището пращеше, навън цвърчаха нощните насекоми. Чейс продължаваше да спи.

— От колко време са на път? — най-после попита Зед.

— Това бъде седмият ден, откакто той повери теб и граничния надзирател на моите грижи.

Зед привърши с яденето и внимателно бутна паницата си встрани. Сключи тънките си ръце върху масата и като сведе поглед, забарабани с палци. Светлината на лампата проблясваше и танцуваше върху разрошената му бяла коса.

— Ричард каза ли как да го намеря?

За момент Ейди остана мълчалива. Магьосникът продължи да чака отговор, докато накрая тя проговори.

— Дадох му нощен камък.

Зед скочи на крака.

— Какво си направила!

Ейди кротко го погледна.

— Да не искаш да го изпратя през просеката нощем, без да има с какво да си свети? Да ходиш из просеката слепешката означава сигурна смърт. Исках да успее. Това бъде единственият възможен за мен начин да му помогна.

Магьосникът опря кокалчетата си в масата и се наведе напред, оредялата му бяла коса се разпиля около лицето му.

— А предупреди ли го?

— Разбира се.

Той присви очи.

— Как? С някоя от твоите загадки?

Ейди извади две ябълки и подхвърли едната на Зед. Той прати срещу плода безмълвно заклинание.

Ябълката се понесе във въздуха и започна бавно да се върти. Зед продължаваше да гледа втренчено старицата.

— Седни си на мястото, магьоснико, и престани да ми се правиш на велик. — Тя отхапа парче ябълка и задъвка бавно. Зед седна намусен. — Не исках да го плаша. И без друго вече беше достатъчно наплашен. Ако му бях казала какво може нощният камък, сигурно щеше да се страхува да го използва и всичко щеше да завърши със сигурната победа на отвъдния свят над него. Да, предупредих го със загадка, за да може да я разбере по-късно, след като вече е преминал през просеката.

Клечестите пръсти на Зед се протегнаха във въздуха и хванаха ябълката.

— По дяволите, Ейди, ти не разбираш. Ричард мрази загадките, винаги ги е мразил. Възприема ги като оскърбление към искреността. Не се занимава с подобни неща. Това е принципното му отношение. — Той мощно заби зъби в ябълката.

— Той бъде Търсач; Търсачите правят това: решават загадки.

Зед издигна кокалестия си пръст във въздуха.

— Загадките на живота, а не на думите. Има разлика.

Ейди остави ябълката си на масата и се наведе напред. Лицето й придоби по-мек израз, погледът й стана загрижен.

— Зед, опитвах се да помогна на момчето. Искам да успее. В просеката загубих крака си; на него можеше да му струва живота. Ако един Търсач загуби живота си, ние всички губим нашите. Не исках да му причиня нищо лошо.

Зед остави ябълката си на масата и с махване на ръка потуши гнева си.

— Ейди, знам, че не си искала да го нараниш. И през ум не ми е минавало подобно нещо. — Той взе ръцете на Ейди в своите. — Всичко ще се оправи.

— Аз бъда глупак — горчиво каза тя. — Той ми каза, че не обича загадките, но аз не се замислих върху думите му. Зед, открий го чрез нощния камък! Виж дали е успял да премине оттатък.

Зед кимна. Затвори очи и остави брадичката си да се отпусне върху гърдите му, като същевременно си пое три пъти дълбоко дъх. След това спря да диша за дълго време. Въздухът наоколо се изпълни с тихия, мек звук на далечен вятър, вятър, реещ се из открито поле: самотен, гибелен, неотстъпен. Най-после този звук затихна и магьосникът отново започна да диша. Главата му се повдигна, отвори очи.

— Той е в Средната земя. Преминал е през просеката.

Ейди кимна с облекчение.

— Ще ти дам една кост, така че да можеш безопасно да преминеш и ти. Веднага ли тръгваш след него?

Магьосникът сведе поглед към масата, встрани от белите й очи.

— Не — каза тихо. — Ричард трябва да се справи сам. Както ти самата каза, той е Търсач. Щом сме се заели с Мрачния Рал, ще трябва да свърша още някоя и друга важна работа. Междувременно се надявам Ричард да е в безопасност.

— Тайни? — попита чародейката, усмихвайки се леко.

— Тайни — кимна магьосникът. — Трябва да тръгвам веднага.

Тя измъкна ръката си измежду неговите и погали увисналата му кожа.

— Вън бъде тъмно.

— Тъмно — съгласи се той.

— Защо не прекараш нощта тук? Тръгни на зазоряване.

Очите на Зед отскочиха нагоре, поглеждайки я изпод вежди.

— Да прекарам нощта?

Галейки ръцете му, Ейди сви рамене.

— Понякога тук бъде самотно.

— Ами — дяволитата усмивка на Зед грейна на лицето му, — както казваш, навън е тъмно. И предполагам би било по-добре да тръгна сутринта — той внезапно се намръщи. — Това не е някоя от загадките ти, нали?

Тя поклати глава и усмивката отново грейна на лицето му.

— Нося със себе си магьосническия си камък. Не искаш ли да опитаме?

Лицето на Ейди омекна и на устните й се появи срамежлива усмивка.

— Много бих желала — тя се отпусна назад на стола си и без да сваля очи от него, отхапа от ябълката.

Зед изви вежда.

— Голи?

* * *

Докато двамата се движеха напред през откритото равно поле, вятърът и дъждът накланяха избуялата трева, която се поклащаше на тежки, бавни вълни. Дърветата бяха нарядко и далеч на хоризонта, предимно брези и елши, струпани на ивици покрай потоците. Калан внимателно оглеждаше тревата; приближаваха земите на Калните. Ричард я следваше безмълвно, както винаги без да я изпуска от наблюдателното си око.

Не й се искаше да го води при тях, но той имаше право, трябваше да знаят къде да търсят последната кутия, а наблизо нямаше никой друг, който да ги насочи в правилната посока. Есента си отиваше, времето им изтичаше. Оставаше обаче възможността Калните да откажат да им помогнат и в такъв случай времето им щеше да се окаже пропиляно напразно.

Нещо повече, макар Калан да знаеше, че те вероятно не биха се осмелили да убият Изповедник, макар да пътува без закрилата на магьосник, тя нямаше представа дали е възможно да посегнат на Търсач. Никога преди не беше пътувала из Средната земя без магьосник. Нито един Изповедник не го беше правил; криеше прекалено много опасности. Ричард й беше по-добра закрила от Гилер, последният прикрепен към нея магьосник, но неговата задача не беше да я закриля, напротив, тя трябваше да пази него. Тя не би позволила той отново да изложи живота си на риск заради нея. Неговата роля беше по-важна от нейната в играта срещу Рал. Това имаше най-голямо значение. Тя беше обрекла живота си в закрила на Търсача… на Ричард. Никога в живота си не се бе отдавала на някаква кауза с такава жар. Ако настъпи момент, в който трябва да се прави избор, тя трябваше да бъде тази, която да умре.

Пътеката през тревите стигна до два кола, забодени от двете й страни. Коловете бяха увити в кожи, боядисани на червени ивици. Ричард застана до тях и се загледа в забодените отгоре им черепи.

— Това някакво предупреждение да се махаме ли е? — попита той и посегна с ръка към една от кожите.

— Не, това са черепите на техни уважавани предци, които трябва да пазят земите им. Подобна чест се оказва само на най-тачените.

— Това не ми звучи като заплаха. Може би в крайна сметка няма да се окажат чак толкова негостоприемни.

Калан се обърна към него и повдигна вежда.

— Един от начините да се превърнеш в уважавана от Калните личност е да убиваш чуждоземци.

Ричард отдръпна ръката си от кола и въздъхна дълбоко.

— Да видим дали ще успеем да ги накараме да ни помогнат, за да могат да продължават да почитат предците си и да държат чуждоземците далеч.

— Помни какво ти казах — предупреди го тя. — Те може да откажат. Ако такова е решението им, ще трябва да се съобразиш с него. Калните са единият от народите, които се опитвам да спася. Не искам да ги нараняваш.

— Калан, нямам нито желание, нито намерение да ги наранявам. Не се тревожи, ще ни помогнат. В техен интерес е.

— Те може да не гледат на нещата по същия начин — настоя тя. Дъждът беше спрял, на негово място се появи искряща студена мъгла, която тя почувства върху лицето си. Отметна назад качулката на пелерината си. — Ричард, обещай ми, че няма да ги нараниш.

Той също отметна качулката си, постави ръце на хълбоците си и я изненада с лека усмивка, извила крайчеца на устните му.

— Сега вече знам какво е.

— Моля? — попита тя, като в гласа й се усещаха нотки на подозрение.

Той я погледна и усмивката му се разшири.

— Помниш ли, когато бях в треска от змийската лоза и те помолих да не причиняваш зло на Зед? Сега вече знам как си се чувствала, не можейки да ми обещаеш подобно нещо.

Калан погледна сивите му очи и си помисли колко силно е желанието й да попречи на Рал, сети се за всички убити от него.

— А аз разбрах как си се чувствал ти, след като не можех да ти обещая подобно нещо. — Тя се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна. — И ти ли се чувстваше така глупаво, когато трябваше да ме молиш да го направя?

Той кимна.

— Когато разбрах какво става. И когато разбрах що за човек си, когато разбрах, че по никакъв начин не би наранила който и да е, освен ако нямаш друг избор. Тогава се почувствах глупаво. Че не ти бях повярвал.

Тя също се чувстваше глупаво, по същата причина. Но знаеше, че той й вярва прекалено много.

— Съжалявам — каза тя, все още с усмивка на уста. — Би трябвало да те познавам по-добре.

— Знаеш ли някакъв начин да ги накараме да ни помогнат?

Тя беше ходила в селото на Калните няколко пъти, но нито веднъж по тяхна покана; те никога не биха поканили Изповедник. Сред Изповедниците беше обичайна практика да правят професионални визити на различни места в Средната земя. Калните бяха достатъчно любезни да ги приемат, не се страхуваха от тях, но недвусмислено показваха, че живеят по свои закони, че не се нуждаят от външна намеса. Не бяха хора, които могат да бъдат заплашвани.

— Калните свикват една среща, наречена Съвещание на пророците. Никога не ми е било разрешавано да присъствам на него, не знам дали защото съм чужденка, или защото съм жена. Там се предричат отговорите на въпроси, касаещи селото. Те не биха организирали тази среща принудително; ако решат да ни помогнат, ще свикат Съвещанието по своя воля. Ти ще трябва да ги спечелиш на наша страна.

Той се вгледа настоятелно в очите й.

— С твоя помощ ще успеем. Длъжни сме да успеем.

Тя кимна и още веднъж се извърна към пътеката. Над тревистите поляни бяха надвиснали ниски, плътни облаци, които се движеха бавно в безкрайна процесия, небето приличаше на огромен врящ казан. Тук, на полето, сякаш имаше повече небе откъдето и да е другаде. Едно всеобемащо присъствие, от което безкрайната, равна земя изглеждаше нищожно малка.

Дъждовете бяха погълнали потоците и сега завихрящата се кална вода подскачаше и се пенеше с бумтене в долната страна на пъновете, изпълняващи ролята на мостове. Калан усещаше силата на водата, от която тези пънове трепереха под краката им. Тя пристъпваше внимателно, тъй като повърхността им беше хлъзгава и нямаше странични въжета, за които да се хванат. Ричард й подаде ръка, за да я придържа, докато минат по моста, и тя се зарадва, защото си намери извинение да я поеме. Установи, че търси с поглед бродове, където ще може отново да държи ръката му. Но болката й беше толкова силна, че не можеше да си позволи да насърчава чувствата му. Толкова силно й се искаше да бъде просто жена като всяка друга. Но не беше. Тя беше Изповедник. Въпреки всичко в някои редки моменти си позволяваше да забрави този факт и се преструваше, че не е.

Искаше й се Ричард да върви до нея, но наместо това той я следваше плътно, без да я изпуска нито за миг от погледа си, като същевременно внимателно оглеждаше околността. Това място му беше непривично, тук не можеше да разчита на нищо, във всичко виждаше потенциална заплаха. Тя изпитваше същото в Западната земя, така че усещането й беше познато. За да се пребори с Рал, да излезе срещу някой, който не е виждал никога през живота си, той подлагаше живота си на голям риск, така че имаше право да бъде нащрек. В Средната земя човек бързо забравяше за притесненията си, но още по-бързо можеше отново да се сблъска с тях.

След като прекосиха още един поток, за да навлязат обратно в подгизналата трева, пред тях изведнъж изскочиха петима мъже. Калан и Ричард се заковаха на местата си. Телата на мъжете бяха обвити почти изцяло в животински кожи. Непокритите с кожи участъци, а също и лицата им бяха намазани с лепкава кал, която дъждът не можеше да отмие и от която косата им се спускаше надолу на сплъстени кичури. Около ръцете и телата им, както и в превръзките на главите им, бяха втъкнати туфи трева, така че когато легнат на земята, да се сливат с терена. Те стояха мълчаливо пред двамата. Всички гледаха със строги лица. Калан разпозна някои от тях; беше ловната дружина на Калните.

Най-възрастният — здрав, жилав мъж, когото Калан познаваше като Савидлин — се приближи към нея. Другите изчакаха на местата си с отпуснати надолу, но готови за употреба копия и лъкове. Калан усещаше Ричард много близо зад себе си. Без да се обръща, тя му прошепна да стои спокойно и да прави каквото прави тя. Савидлин спря пред нея.

— Сила на Изповедник Калан — каза той.

— Сила на Савидлин и народа на Калните — отвърна тя на техния език.

Савидлин й удари силна плесница през лицето. Тя му отвърна със също толкова силна плесница. Внезапно Калан чу металическия звън на извадения от ножницата меч на Ричард. Тя се обърна на пети.

— Ричард, не! — Той стоеше с вдигнат нагоре меч, готов да нанесе удар. — Не! — Тя го сграбчи за китките. — Казах ти да стоиш спокоен и да правиш каквото правя аз.

Очите му хвърляха искри ту към нея, ту към Савидлин. В тях се четеше неконтролируем гняв — магията, готова да убива. Напрегна мускулите на лицето си, стисна зъби.

— А ако ти прережат гърлото, да ги оставя да прережат и моето ли?

— По този начин те посрещат хората. Така изразяват почитта си към силата на другия. — Той се поколеба, смръщвайки вежди. — Съжалявам, че не те предупредих. Ричард, свали меча.

Очите му се плъзнаха към Савидлин, после отново се спряха на Калан, след това той изкрещя и ядосано пъхна меча обратно в ножницата. Тя с облекчение отново се обърна към Калните, а Ричард застана по-плътно зад нея, за да може да реагира незабавно, ако се наложи. Савидлин и останалите ги наблюдаваха спокойно. Те не разбираха думите им, но очевидно схванаха смисъла на случилото се. Савидлин премести погледа си от Калан върху Ричард. Той произнесе на своя диалект:

— Кой е избухливият мъж?

— Казва се Ричард. Той е Търсачът на истината.

Между останалите членове на ловната дружинка се понесе шепот. Очите на Савидлин потърсиха тези на Ричард.

— Сила на Ричард, Търсача.

Калан му преведе думите на Савидлин. Погледът на Ричард още пламтеше.

Савидлин пристъпи напред и удари Ричард, не с отворена длан, както беше ударил нея, а с юмрук. Ричард незабавно му отвърна с юмручен удар, от който Савидлин отхвръкна назад и падна по гръб на земята. Той лежеше на земята смаян, със смешно щръкнали настрани крака и ръце. Юмруците стиснаха здраво оръжията. Ричард настръхна и хвърли на мъжете поглед, който ги прикова по местата им.

Савидлин се повдигна на една ръка, потърквайки с другата челюстта си. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Никой досега не е показвал такова уважение към силата ми! Ето един мъдър човек!

Останалите се засмяха. Калан сложи ръка пред устата си, като се опита да прикрие собствената си усмивка. Напрежението се стопи.

— Какво каза той? — попита Ричард.

— Че показваш голямо уважение към него, че си мъдър. Мисля, че си спечели един приятел.

Савидлин протегна ръка към Ричард, подканяйки го да му помогне да се изправи. Ричард предпазливо я пое. След като стана на крака, Савидлин потупа Ричард по гърба и го прегърна.

— Искрено се радвам, че видя силата ми, но се надявам повече да не се налага да даваш израз на уважението си към мен. — Мъжете се засмяха. — За народа на Калните ти ще бъдеш Ричард Избухливия.

Докато превеждаше думите му, Калан се опита да скрие усмивката си. Мъжете все още се кикотеха. Савидлин се обърна към тях.

— Може би вие бихте искали да поздравите огромния ми приятел и да го накарате да изрази уважението си към силата ви.

Те всички изпънаха напред ръце и енергично заклатиха глави.

— Не — каза един от тях, задъхвайки се от смях, — той вече изрази уважение, достатъчно за всички ни.

Той отново се обърна към Калан.

— Изповедник Калан както винаги е добре дошла в земите на Калните. — Без да поглежда зад нея, той кимна с глава към Ричард. — Това твоят другар ли е?

— Не!

Савидлин настръхна.

— Тогава си дошла да си избереш за другар някой от нашите мъже?

— Не — каза тя, гласът й започна да възвръща спокойния си тон.

Савидлин я погледна с искрено облекчение.

— Изповедник Калан си избира опасни спътници.

— Той не е опасен за мен, а за онези, които биха искали да ми причинят зло.

Савидлин се усмихна и кимна, след това огледа Калан от главата до петите.

— Облечена си странно, не както преди.

— В същността си съм същата както преди — каза Калан, приближавайки се към него, за да го убеди в думите си. — Това е, което трябва да знаеш.

Строгото й изражение накара Савидлин леко да се отдръпне, след което кимна. Присви очи.

— А защо си дошла?

— За да си помогнем взаимно. Има един човек, който иска да подчини вашия народ на своята власт. Търсачът и аз искаме да ви помогнем да останете господари сами на себе си. Дойдохме да търсим помощ от силата и мъдростта на вашия народ в общата ни борба.

— Татко Рал — разбиращо произнесе Савидлин.

— Знаеш за него?

Савидлин кимна.

— Дойде един човек. Нарече се мисионер, каза, че иска да ни научи на добротата на човек, наречен Татко Рал. Три дни говори на хората ни, докато накрая ни писна от него.

Калан настръхна на свой ред, огледа другите мъже, които започнаха да се подхилкват под мустак при споменаването на мисионера. Отново се обърна към намазаното с кал лице на най-възрастния.

— И какво стана с него, след като изтекоха тези три дни?

— Беше добър човек — многозначително се усмихна Савидлин.

Калан се изпъна. Ричард се наведе към нея.

— Какво казват?

— Искат да знаят защо сме тук. Казват, че са чували за Мрачния Рал.

— Кажи им, че искам да говоря с хората, че трябва да свикат Съвещанието.

Тя го погледна изпод вежди.

— Това и правя. Ейди добре го каза — не си от търпеливите.

Ричард се усмихна.

— Не, тя е в грешка. Много съм търпелив, но не съм особено толерантен. Има разлика.

Докато говореше с Ричард, Калан се усмихна на Савидлин.

— Е, тогава те моля точно сега да не проявяваш нетолерантността си, нито пък да им засвидетелстваш повече уважението си. Знам какво правя и виждам, че нещата се развиват добре. Нека постъпя както смятам за правилно, съгласен ли си?

Той кимна и скръсти недоволно ръце на гърдите си. Тя отново се обърна към възрастния мъж, който й хвърли строг поглед и попита нещо, което я изненада.

— Ричард Избухливия ли ни докара дъждовете?

Калан се намръщи.

— Ами, мисля, че може да се каже. — Въпросът му я обърка и понеже не знаеше какво да отговори, каза истината: — Облаците го следват.

Възрастният мъж настойчиво се вгледа в лицето й, след което кимна. Калан се чувстваше неудобно под погледа му и търсеше начин да върне разговора на причината за посещението им.

— Савидлин, Търсачът дойде да се срещне с вашия народ по мой съвет. Той не е тук, за да ви носи неприятности или да ви се бърка в живота. Познаваш ме. Била съм сред вас и друг път. Знаеш колко уважавам народа на Калните. Не бих довела чужд човек в земите ви, освен ако не се отнася за нещо важно. Точно сега времето е наш враг.

Савидлин помълча, замислен над думите й, и най-накрая проговори:

— Както вече казах, ти си добре дошла при нас — той погледна усмихнат Търсача, после отново спря очи върху нея. — Ричард Избухливия също е добре дошъл в селото ни.

Останалите приеха решението му със задоволство; Ричард очевидно им се хареса. Събраха си нещата, между които два елена и един глиган, всеки от които вързани за по един кол. До този момент Калан не беше видяла улова им, тъй като той лежеше в избуялата трева. Когато всички тръгнаха надолу по пътеката, мъжете се струпаха около Ричард, като го докосваха предпазливо, засипваха го с въпроси, които той нямаше как да разбере. Савидлин го потупваше по раменете и се оглеждаше на всички страни, доволен да покаже пред цялото село огромния си нов приятел. Калан вървеше до него, но на нея почти никой не обръщаше внимание. Тя се радваше, че харесаха Ричард. Чувството й беше познато — трудно можеше да не го харесаш. В радушния им прием обаче тя подозираше и друга причина. Притеснено се запита каква ли може да е тя.

— Казах ти, че ще ги спечеля — усмихна й се Ричард, като я погледна над главите им. — Само дето не си представях, че това ще стане, като поваля на земята един от тях.