Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 145 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

Тери Гудкайнд, ПЪРВОТО ПРАВИЛО НА МАГЬОСНИКА

първо издание

превод: Невена Кръстева

редактор: Йоана Томова

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: „Балкан прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД, всички права запазени

Страници: 752.

Цена: 6800.00 лв.

ISBN: 954-733-011-X

 

Terry Goodkind, WIZARD’S FIRST RULE

Tom Doherty Associates, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
ПоредицаМечът на истината
АвторТери Гудкайнд
ГероиРичард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книгапърва
ISBNISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Външни препратки

Четиридесет и осма глава

Ситният дъжд мокреше лицето на Ричард, водата се събираше на струйки, стичащи се надолу, гъделичкащи го по върха на носа, където увисваха под формата на капки. Той ядосано ги обърса. Беше толкова уморен, че почти беше изгубил представа какво точно прави. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не може да намери Калан, Зед и Чейс. Беше ги търсил неуморно по безкрайни пътища и пътеки, беше ходил напред и назад, беше обиколил всички подстъпи към Народния дворец и не беше видял нито следа от тях. Беше спирал само за по няколко часа на нощ, най-вече за да почине конят му, понякога ги търсеше и пеша. Откакто напусна брат си, облаците ставаха все по-ниски и дебели, ограничаващи видимостта. Беше страшно ядосан, че се появиха именно сега, когато се нуждаеше от Скарлет повече отвсякога.

Чувстваше, че всичко се обръща против него, че съдбата наистина работи за Мрачния Рал. Рал сигурно вече бе хванал Калан.

Той пришпори коня си нагоре по планинската пътека между израсналите на групички по стръмните склонове смърчове. Подгизналият мъх затрудняваше движението на коня. Почти всичко наоколо тънеше в мрак. Докато се изкачваше все по-нагоре сред мъглата и тъмнината, дърветата изтъняваха, излагайки го на студения вятър, нахлуващ от върха на хълма. Той развяваше пелерината му и плющеше в ушите му. Пътеката се пресичаше от черни петна облаци и мъгла. Ричард вдигна качулката си. Макар да не виждаше нищо, разбра, че е стигнал върха и започва да се спуска от другата страна.

Беше късно през нощта. Зората щеше да донесе първия ден на зимата. Последният ден свобода.

Ричард намери малък навес над един камък и реши да поспи няколко часа, преди да посрещне последната си зора. Той внимателно се смъкна от хлъзгавия гръб на коня и го затътри до един бор, който стърчеше самотен сред високата трева. Дори не свали раницата си, а само се загърна в пелерината и се опита да заспи, мислейки си за Калан, за онова, което трябваше да направи, за да я спаси от ръцете на Морещицата. След като помогне на Мрачния Рал да отвори кутията, която ще му осигури търсената сила, Рал щеше да го убие. Независимо от твърденията му, че ще го пусне да живее живота си, какъв ли щеше да е тоя живот след докосването на Калан?

Освен това беше сигурен, че Рал лъже. Рал имаше намерение да го убие. Надяваше се само смъртта му да е от бързите. Знаеше, че решението му да помогне на Рал означава смърт и за Зед, но за сметка на това мнозина други щяха да живеят. Да живеят под грубата сила на Мрачния Рал, но все пак да живеят. Ричард не можеше да понесе мисълта, че може да е отговорен за смъртта на всеки и всичко. Рал му беше казал истината за това, че някой го е предал, вероятно беше истина и че знае коя кутия ще го убие. Дори и да лъжеше, Ричард не можеше да рискува живота на всички. Нямаше какво да се прави; не му оставаше друг избор, освен да помогне на Мрачния Рал.

Ребрата още го боляха от обучението на Дена. Все още му беше трудно да лежи, все още го болеше, когато диша. Сънят му докара кошмарите, които сънуваше всяка вечер, откакто беше напуснал Народния дворец, кошмари, припомнящи му онова, което Дена беше правила с него, кошмарите, които й беше обещал да сънува. Сънуваше как виси безпомощен, а Дена го измъчва, как не може да я накара да престане, как не може да избяга, каквото и да прави. Сънуваше, че Майкъл стои там и гледа. Сънуваше, че измъчват Калан, а Майкъл отново гледа.

Събуди се подгизнал от пот, треперещ от страх, чу се да стене от ужаса на сънищата си. Светлината се прокрадваше странично към навеса над камъка. Оранжевото слънце току-що беше прорязало хоризонта на изток.

Ричард се надигна и разкърши ръце, за да отпусне мускулите си, като в същото време погледна зората в първия ден на зимата. Беше високо в планината. Околните върхове се врязваха в пелената от облаци, проснала се, докъдето поглед стига, към хоризонта на изток, подобно сиво море, оцветено тук-там в оранжево.

Морето от облаци беше абсолютно равно, погледът се спираше само в едно препятствие — Народния дворец. Докоснат от слънчевата светлина, далече пред него, той гордо се издигаше на платото си, извисяваше се над облаците и го чакаше. През тялото му премина студена вълна; беше прекалено далеч. Не беше преценил добре разстоянието; оказа се много по-далеч, отколкото предполагаше. Нямаше време за губене. Когато слънцето достигнеше зенита си, кутиите можеха да бъдат отворени.

Докато се обръщаше, погледът му беше привлечен от някакво движение. Конят изцвили ужасен. Утринната тишина бе раздрана от вой. Преследвачи на сърца.

Когато те се подадоха над камъка, Ричард изтегли меча си. Преди да успее и да стигне до коня си, преследвачите го повалиха. Със страхотна скорост към него се стрелнаха други. Вцепенен от изненада за миг, в следващия Ричард вече беше скочил върху камъка, под който беше спал. Преследвачите, тракайки със зъби, започнаха да драпат нагоре към него. Той посече първата редица, после се отдръпна по-навътре в скалата, тъй като го нападнаха още повече. Ричард въртеше меча, посичайки ги, докато те напредваха към него с вой и лъснали зъби.

Беше като море от сива козина, нападаща го на вълни. Той бясно ги удряше и посичаше, като в същото време се опитваше да отстъпва назад. Някои от тях започнаха да се промъкват в гръб. Отскочи встрани, а двете групи преследвачи се вкопчиха едни в други, разкъсвайки се взаимно, оспорвайки си правото кой пръв да се докопа до сърцето му.

Ричард се изкачи още по-високо, като даваше отпор на зверовете и убиваше всеки, приближил се прекалено близо. Усилията му бяха безполезни, знаеше това; бяха повече, отколкото можеше да задържи. Остави се на гнева на магията и започна да се бие неистово, като настъпи напред в редиците им. Не можеше да измени на Калан, не и сега. Въздухът сякаш се изпълни с жълти зъби, всички жадни за него. Всичко плувна в кръв. Светът стана червен.

След това дойде огънят.

Всичко изведнъж се взриви. Преследвачите виеха от смъртна болка. Драконът ръмжеше яростно. Сянката на Скарлет надвисна над него. Мечът на Ричард разсичаше приближилите се прекалено близо преследвачи. Замириса на кръв и опърлена козина.

Скарлет го сграбчи с един нокът през кръста и го отнесе далеч от подскачащите, тракащи със зъби зверове. Ричард едва дишаше от изтощение, докато драконът летеше към една полянка на съседната планина. Тя внимателно го пусна на земята и се приземи до него.

Ричард, почти разреван, се хвърли да прегръща червените й люспи, започна да ги гали, положи глава върху тях.

— Благодаря ти, приятелко. Ти ми спаси живота. Ти спаси живота на много хора. Ти си истински доблестен дракон.

— Просто имахме сделка, това е всичко — тя избълва облак дим. — Освен това някой трябва да ти помага; ти очевидно винаги се забъркваш в нещо, когато останеш сам.

Ричард се усмихна.

— Ти си най-прекрасното чудовище, което някога съм виждал. — Все още задъхан, Ричард се опита да нормализира дишането си и посочи към платото. — Скарлет, трябва да стигна до Народния дворец. Ще ме отнесеш ли? Моля те!

— Не намери ли приятелите си? Брат си?

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Брат ми ме е предал. Предал е мен и всички останали на Мрачния Рал. Ще ми се хората да имаха поне наполовина доблестта на драконите.

Скарлет изръмжа, люспите по врата й затрепериха.

— Съжалявам, Ричард Сайфър. Качвай се. Ще те откарам.

Драконът уверено и плавно размаха криле, издигайки го над морето от облаци, което покриваше полетата Азрит, отнасяйки го на последното място в света, където би искал да попадне, ако имаше избор. Пътешествието, което би му отнело цял ден, ако се движеше с кон, продължи по-малко от час с дракона. Тя прибра криле, спускайки се над платото. Когато започна да се приземява, вятърът заплющя в дрехите му. От въздуха Ричард можеше да види колко огромен е в действителност Народният дворец. Трудно беше за вярване, че е строен от човешка ръка. Приличаше на някакъв град на градовете, събран в един невероятно огромен комплекс.

Скарлет направи един кръг над платото, минавайки покрай кулите, стените и покривите. Те проблеснаха пред погледа му в безкрайното си разнообразие, замаяха го. Скарлет се издигна над външната стена и се сниши към една просторна ливада, като запърха с крила, за да омекоти кацането. Не се виждаха нито хора, нито стражи.

Ричард се плъзна надолу по червените й люспи и се приземи на крака с глух звук. Тя завъртя глава, след това я килна надолу и го погледна. Ушите й се насочиха напред.

— Сигурен ли си, че искаш да те оставя тук? — Ричард кимна, като заби поглед в земята. Скарлет изсумтя. — Тогава шестте дена приключиха. Сделката ни е изпълнена. Следващия път, когато те видя, започваме отначало.

Ричард й се усмихна.

— Съвсем отначало, приятелю. Но няма да имаш такава възможност. Днес аз ще умра.

Скарлет го погледна с жълтото си око.

— Опитай се да не позволиш това да се случи, Ричард Сайфър. Все още не бих отказала да те хапна.

Усмивката на Ричард се разтегли още повече, той се притисна до лъскавите й люспи.

— Грижи се за малкото си драконче, когато се излюпи. Толкова ми се иска да можех да го видя. То също ще бъде красиво, сигурен съм. Разбирам, че не обичаш да разкарваш насам-натам хора, защото е противно на принципите ти, но ти благодаря, че ми даде възможност да изпитам удоволствието от летенето. Считам го за голяма привилегия.

Тя кимна.

— И аз обичам да летя. — Тя избълва облак дим. — Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Никога не съм виждала такъв като теб.

— Аз съм Търсачът. Последният Търсач.

Тя още веднъж кимна с огромната си глава.

— Пази се, Търсачо. Ти имаш дарбата. Използвай я. Използвай всичко, което притежаваш, за да се пребориш. Не се предавай. Не се оставяй той да те ръководи. Ако трябва да умреш, поне умри, борейки се със всички сили и средства, с всичко, което знаеш. Така постъпват драконите.

— Де да беше толкова лесно — Ричард вдигна поглед към червения дракон. — Скарлет, преди границата да падне, ти отнасяла ли си Мрачния Рал в Западната земя?

Тя кимна.

— Няколко пъти.

— Къде го водеше?

— В една къща, по-голяма от другите къщи. Беше от бял камък, с плочи на покрива. Веднъж го отнесох до друга къща, обикновена. Там той уби един човек. Чух виковете. И после още веднъж, до друга обикновена къща.

Къщата на Майкъл. И на баща му. И неговата собствена.

Ричард с болка сведе глава към земята и кимна.

— Благодаря ти, Скарлет — той се пребори с буцата в гърлото си и отново вдигна поглед. — Ако Мрачният Рал се опита отново да те управлява, се надявам малкото ти драконче да е в безопасност и ти да имаш възможност да се биеш до смърт. Ти си твърде благородна, за да можеш да бъдеш управлявана.

Скарлет пусна една драконска усмивка и се издигна в небето. Ричард гледаше как кръжи над главата му, без да го изпуска от поглед. Обърна глава на запад, тялото последва главата й. Ричард остана така, загледан след нея, докато тя се смаляваше все повече и повече в далечината. Обърна се към двореца.

Огледа стражите на входа, готов да се бие, но те просто любезно кимнаха. Гостът се завръща. Огромните коридори го погълнаха.

Знаеше най-общо посоката, където се намираше градината с кутиите и тръгна натам. Вървя известно време и коридорите все му се струваха непознати, но мина още малко и като че ли започна да разпознава някои от тях. Разпозна арките и колоните, площадите за отдавания. Мина през коридора, където се намираха покоите на Дена. Не обърна поглед натам.

Беше замаян, сломен от взетото решение. Дори само идеята, че той е човекът, който ще предостави силата на Орден на Мрачния Рал, го съкрушаваше. Знаеше, че така спасява Калан от още по-зла участ, че спасява много други хора от смърт, и въпреки това се чувстваше като предател. Щеше му се този, който ще помогне на Рал, да е всеки друг, но не и той. Но не можеше да е никой друг. Само той знаеше отговорите, които търсеше Рал.

Спря край един площад за отдавания с басейн и се загледа във вълничките, под които се стрелкаха риби. Да се бори с всички сили и средства, беше му казала Скарлет. Какво щеше да спечели с това? Какво щяха да спечелят другите? Накрая щеше да бъде същото или по-лошо. Можеше да залага на карта своя живот, но не и живота на всички останали. Не и живота на Калан. Беше тук, за да помогне на Мрачния Рал, и точно това трябваше да направи. Беше го решил.

Би камбаната за отдаване. Ричард наблюдаваше как хората започват да се събират и да коленичат, след което запяха. Две Морещици, облечени в червено, се приближиха, вперили поглед в него. Не беше време да си създава проблеми. Падна на колене, допря чело до плочките и започна да пее отдаването. След като вече беше решил, нямаше какво да мисли повече, така че остави мисълта си да се изпразни.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Повтаряше го отново и отново, оставяйки се на песента, забравяйки тревогите си. Съзнанието му се успокои, когато потърси покоя в себе си и се съедини с него.

Една мисъл накара думите в гърлото му да заседнат.

След като щеше да прави отдаване, то щеше да е към някой, който означава нещо за него. Ричард промени думите.

Калан ме ръководи. Калан ме учи. Калан е моята защита. В твоята светлина процъфтявам. Твоята милост ме закриля. Твоята мъдрост е моето смирение. Живея само за да те обичам. Животът ми ти принадлежи.

Внезапно осъзнал, той рязко се изправи на пети с широко отворени очи.

Знаеше какво трябва да направи.

Зед му беше казал, казал му беше, че повечето от нещата, в които вярват хората, са грешни. Първото правило на магьосника. Достатъчно време беше живял като глупак, достатъчно време беше слушал другите. Повече нямаше да избягва истината. Лицето му грейна в усмивка.

Той се изправи. Повярва с цялото си сърце. Въодушевен, се обърна и закрачи между коленичилите хора, пеещи отдаването.

Двете Морещици се изправиха. Застанаха на пътя му рамо до рамо, със строги лица. Той спря. Едната от тях, руса със сини очи, издигна своя Агиел в нападателна позиция, размахвайки го срещу него.

— На никого не се разрешава да пропуска отдаване. На никого.

На лицето на Ричард се върна заплашителният израз.

— Аз съм Търсачът — той вдигна Агиела на Дена, стиснат в юмрука му. — Другар съм на Дена. Аз я убих. Убих я с магията, чрез която ме държеше. Направих последното си отдаване на Татко Рал. Следващото ви движение ще определи дали ще живеете, или ще умрете. Избирайте.

Една вежда се повдигна над студено синьо око. Двете Морещици се спогледаха, след това отстъпиха встрани. Ричард се насочи към Градината на живота, към Мрачния Рал.

* * *

Зед внимателно се огледа, когато стъпиха на пътя, изкачващ се нагоре към платото, колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-ослепителен ставаше пейзажът. Тримата изскочиха от мъглата и потънаха в утринната светлина. Пред тях започна да се спуска подвижен мост. Чу се тракането на задвижените механизми, докато накрая платформата опря от другата страна на бездната. Там бяха подредени в очакване няколко десетки войници, при вида на които Чейс разхлаби ножницата на меча, висящ от рамото му. Никой от войниците не посегна към оръжието си, нито пък се опитаха да препречат пътя на тримата, всички стояха спокойно, подредени от двете страни на пътя, очевидно без да проявяват интерес към приближаващите.

На минаване покрай тях Калан не ги удостои с поглед. Чейс обаче го направи. Изглеждаше като човек, който всеки миг е готов да се впусне в кървава битка. Стражите закимаха и му се усмихнаха любезно.

Граничният надзирател се приближи към Зед, без да изпуска от поглед въоръжените до зъби войници.

— Това не ми харесва. Прекалено лесно е.

Зед се усмихна.

— Ако Мрачният Рал е решил да ни убие, трябва първо да ни остави да стигнем до мястото, където ще го стори.

Чейс се намръщи срещу магьосника.

— От това не ми става по-добре.

Зед сложи ръка на рамото на Чейс.

— Това няма нищо общо с доблестта, приятелю. Върви си в къщи, преди вратата да се е затворила завинаги зад нас.

Чейс настръхна.

— Не и преди всичко да свърши.

Зед кимна и усили темпото, за да бъде по-близо до Калан. Когато стигнаха до върха на платото, пред тях се изпречи огромна стена, простираща се и в двете посоки. Бойните кули горе бъкаха от хора. Без да спира, Калан се отправи към портата. Огъвайки се под тежестта й, двама стражи бутнаха огромните врати навътре, щом се приближи. Тя не забави крачка и когато прекрачи прага, оказвайки се от вътрешната страна на стената.

Чейс стрелна с поглед капитана на стражите.

— Всеки ли пускаш вътре?

Капитанът го погледна изненадан.

— Очаквана е. От Господаря Рал.

Чейс избоботи и я последва.

— Толкова усилия, само и само да се промъкнем до него.

— Никой не може да се промъкне при магьосник с уменията на Рал.

Чейс сграбчи Зед за ръката.

— Магьосник! Рал е магьосник?

Зед се намръщи.

— Разбира се. Как иначе е възможно да управлява магията, която владее? Той е наследник на древен род магьосници.

Чейс изглеждаше очевидно разочарован.

— Мислех, че магьосниците само помагат на хората, а не ги управляват.

Зед въздъхна дълбоко.

— Преди някои от нас да решат да не се бъркат повече в делата на хората, магьосниците управляваха. Последва разрив — войните на магьосниците, както бяха известни. Малцина от онези, които бяха на тяхна страна, оцеляха и продължиха да следват древните традиции, да използват силата за собствено благо, да управляват хората. Мрачният Рал е пряк наследник на тази част от тях — на фамилията Рал. Той е роден с дарбата, това не се случва на всеки. Но я използва само за себе си; той е човек, който не е обременен с тежестта на съвестта.

Чейс се умълча, когато започнаха да се изкачват по хълм от стъпала, минавайки между сенките на орнаментирани колони и през поляна, заобиколена с каменна ограда, с издълбани в нея цветя и лози. Влязоха в коридорите. Чейс въртеше глава във всички посоки, удивен от размерите, красотата, от смазващите обеми на полирания камък, който ги заобикаляше. Калан вървеше по средата на просторен коридор и не забелязваше никой покрай себе си, полите на роклята й плющяха, мекият звук на стъпките й по камъка отекваше глухо надалеч.

По коридорите се движеха облечени в бяло хора. Някои от тях седяха на мраморни пейки, други бяха коленичили на площади, в средата на които се виждаше камък с камбана отгоре, и медитираха. На лицата на всички грееше вечната усмивка на изпадналите в божествено заблуждение, спокойното изражение на хора, абсолютно убедени във фантазиите си за сигурност и разбиране. Истината за тях представляваше слой мъгла, който трябваше да бъде разкъсан от светлината на неопровержимите им основания. Последователи, ученици на Мрачния Рал, всички до един. Повечето от тях не обръщаха никакво внимание на тримата, удостоявайки ги с не повече от протоколно кимване.

Зед забеляза две Морещици, движещи се гордо в червените си кожи, които приближаваха към тях по един страничен коридор. Щом видяха Калан с изрисуваното на лицето й изображение на двете огледални светкавици на Кон Дар, двете пребледняха, свиха встрани и изчезнаха.

Тримата стигнаха до кръгла зала, в която се пресичаха огромни коридори. Овалните прозорци от матирано стъкло над главите им пропускаха разноцветни снопове слънчева светлина, които се събираха в просторната централна част.

Калан спря и обърна зелените си очи към магьосника.

— Накъде?

Зед посочи един коридор надясно. Калан се запъти натам без колебание.

— Как разбра накъде да вървим? — попита Чейс.

— Има два начина. Първо, Народният дворец е строен по модел, който познавам, моделът на магическо заклинание. Целият дворец представлява гигантско заклинание, начертано върху земята. Това е мощно заклинание, което пази Мрачния Рал, тук той е в безопасност, силата му се умножава. Това е заклинание, което го пази от други магьосници. В центъра му се намира едно място, наречено Градината на живота. Ще намерим Мрачния Рал там.

Чейс го погледна притеснен.

— Какъв е вторият начин?

Зед се поколеба.

— Кутиите. Обвивките им са свалени. Мога да ги усетя. Те също са в Градината на живота.

Нещо не беше наред. Зед знаеше какво трябва да усети от една кутия, за две усещането трябваше да бъде два пъти по-силно. Но не беше; то беше три пъти по-силно.

Магьосникът водеше Майката Изповедник по правилните коридори, когато стигаха до тях, по правилните стълбища, изпречващи се пред погледа им. Всеки коридор, всеки следващ етаж беше изграден от различен по вид и цвят камък. На някои места колоните се издигаха с няколко нива по-нависоко. Те свързваха балкони, гледащи към коридорите. Всички стълбища бяха мраморни, всяко с различен цвят. Минаваха покрай огромни статуи, изправени от двете страни край стените, които сякаш бдяха над коридорите. Тримата вървяха няколко часа, проправяйки си път все по-нагоре към центъра на Народния дворец. Беше невъзможно да се върви направо; такъв път не съществуваше.

Най-сетне стигнаха до затворени врати, върху които беше издълбан някакъв пейзаж, гравиран със злато. Калан спря и погледна към магьосника.

— Това е мястото, скъпа моя. Градината на живота. Кутиите са тук. Мрачният Рал също.

Тя го погледна съсредоточено.

— Благодаря ти, Зед, на теб също, Чейс.

Калан се обърна към вратата, но Зед нежно постави ръка на рамото й, обръщайки я обратно към себе си.

— Мрачният Рал притежава само две от кутиите. Скоро ще умре. Без твоята помощ.

В центъра на непоколебимото й лице с изрисувани върху него две червени светкавици проблясваха с леден огън очите й.

— В такъв случай нямам време за губене.

Тя отвори вратата и влезе в Градината на живота.