Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Тридесет и втора глава

Щом сви зад ъгъла, тя почти се блъсна в краката му, толкова безшумно ходеше той. Плъзна поглед по дългата сребриста мантия към лицето му, високо горе над главата й.

— Гилер! Изплаши ме!

Той стоеше пред нея със скръстени ръце, бръкнал в ръкавите си.

— Съжалявам, Рейчъл, не исках да те плаша — той огледа коридора и се наведе към нея. — Какво правиш?

— Поръчки — каза тя и въздъхна тежко. — Принцеса Вайълит иска да отида да се скарам на готвачите, после да се отбия при перачките и да им кажа, че е открила мазно петно върху една от роклите си, въпреки че тя никога не си капе дрехите с мазно и че следователно те са го направили, и че ако някога отново го направят, тя ще се разпореди да им отрежат главите. Не искам да им казвам такива работи, те са добри. — Тя докосна красивия сребърен ширит на ръкава на Гилер. — Но тя каза, че ако не го направя, ще си навлека големи неприятности.

Гилер кимна.

— Ами тогава просто направи каквото ти е казала, сигурен съм, че перачките ще разберат, че това не са твои думи.

Рейчъл се вгледа в големите му тъмни очи.

— Всеки знае, че тя сама си капе роклите.

Гилер тихо се засмя.

— Права си, с очите си съм я виждал. Но няма смисъл да закачаме лъва, докато спи. — Тя не разбра думите му и направи физиономия. — Това означава, че ще загазиш, ако й го кажеш, така че по-добре си мълчи.

Рейчъл кимна; знаеше, че е точно така. Гилер още веднъж огледа коридора, но не видя никой.

Той се наведе още по-близо до нея и прошепна.

— Съжалявам, че нямах възможност да говоря с теб, да проверя как си. Намери ли си куклата-утешителка?

Тя усмихнато кимна.

— Толкова ти благодаря, Гилер. Чудесна е. Откакто ми я подари, два пъти ме изгонват навън през нощта. Тя ми каза, че не бива да говоря с теб, освен ако ти не прецениш, че е безопасно, така че просто изчаквах, както каза тя. Ние говорихме и говорихме, и тя ме кара да се чувствам толкова по-добре.

— Радвам се, дете — усмихна се той.

— Кръстих я Сара. Една кукла трябва да си има име, нали разбираш.

— Така ли? — той повдигна вежда. — Никога не съм го знаел. Е, тогава Сара е чудесно име за нея.

Рейчъл широко се усмихна; радваше се, че Гилер е харесал името на куклата й. Тя обгърна врата му с едната си ръка и доближи уста до ухото му.

— Сара също ми разказва за проблемите си — прошепна тя. — Обещах й да ти помогна. Никога не съм предполагала, че ти също искаш да избягаш. Кога можем да си тръгнем, Гилер? Все повече ме е страх от Принцеса Вайълит.

Когато тя го прегърна, голямата му ръка я потупа по гърба.

— Скоро, дете. Но първо трябва да приготвим някои неща, за да не ни открият после. Не бихме искали някой да ни последва, да ни намери и да ни върне, нали?

Рейчъл поклати глава на рамото му; в този миг чу стъпки. Гилер се изправи, оглеждайки коридора.

— Рейчъл, ще стане много лошо, ако ни видят да разговаряме. Някой може да… разбере за куклата. За Сара.

— По-добре да тръгвам — каза задъхано тя.

— Няма време. Застани до стената, покажи ми колко смела и тиха можеш да бъдеш.

Тя направи, каквото й каза Гилер, който застана пред нея, като я скри с мантията си. Рейчъл чу тракане на оръжие. Просто стражи, помисли си. След това чу тънкия лай. Кучето на Кралицата! Сигурно е Кралицата и нейните стражи! Ще загазят доста, ако Кралицата я намери да се крие зад мантията на магьосника. Тя може да разбере за куклата! Рейчъл се сгуши по-надълбоко в тъмните гънки. Мантията се разлюля, когато Гилер се поклони.

— Ваше Превъзходителство — каза той и се изправи.

— Гилер! — каза тя със злобния си глас. — Какво се промъкваш тук горе?

— Да се промъквам, Ваше Превъзходителство? Доколкото разбрах, мое задължение е да следя за това никой да не се промъква насам-натам. Просто проверявах магическата заключалка на стаята със съкровищата, за да съм сигурен, че никой не е бърникал там. — Рейчъл чу как кучето души около ръбовете на мантията му. — Ако желаете, Ваше Превъзходителство, мога да оставя нещата в ръцете на съдбата и да не проверявам онова, което ме притеснява — Малкото кученце заобиколи и се приближи до Рейчъл; тя чу как то души, души, души. На Рейчъл й се прииска Гилер да можеше да си тръгне, преди кучето да я е открило. — Всички ние просто ще си легнем с обикновена молитва към добрите духове, когато Татко Рал пристигне, всичко да бъде наред. И ако нещо се обърка, ами тогава просто можем да му кажем, че не искаме никой да се промъква насам-натам и затова не сме проверявали. Той може би ще ни разбере.

Малкото кученце започна да ръмжи. Очите на Рейчъл плувнаха в сълзи.

— Недей да настръхваш, Гилер, просто питам.

Рейчъл виждаше малкото черно носленце да рови в полите му.

— Какво има там, Скъпоценен? Какво надуши?

— Страхувам се, Ваше Превъзходителство, че се промъквах и в конюшните, сигурен съм, че това е надушило кучето ви. — Ръката на Гилер се пъхна в дрехата му, точно където беше главата й.

— Конюшните? — злобният й глас все още се долавяше. — Какво би могъл да проверяваш в конюшните? — Рейчъл усети как тя повишава глас; Кралицата се наведе, за да вземе кучето си. — Какво правиш тук, Скъпоценен?

Рейчъл лапна ревера на роклята си, за да не произведе и най-малкия шум, докато Кралицата се навеждаше. Ръката на Гилер се измъкна от дрехата му. Тя видя нещо, стиснато между палеца и показалеца му. Кучето пъхна глава под дрехата му и започна да лае. Гилер разтвори пръстите си и по главата на кучето се посипа магически прах. То започна да киха. Рейчъл видя ръката на Кралицата да се протяга и да издърпва кучето.

— Ето, ето, мой малък Скъпоценен. Всичко е наред. Бедното ми малко същество. — Рейчъл чу как тя целува кучето си по носа по начина, по който непрекъснато го правеше; как веднага след това също започва да киха. — Та какво казваш, Гилер? Каква работа може да има един магьосник в конюшните?

— Както се опитвах да ви обясня, Ваше Превъзходителство — гласът на Гилер също можеше да става злобен, но Рейчъл си помисли, че е забавно, когато говореше с такъв глас на Кралицата, — ако бяхте убиец и искахте да се промъкнете в замъка на Кралицата и да я промушите с огромна, дебела стрела, нима бихте влезли през парадния вход най-безцеремонно? Или по-скоро бихте проникнали в замъка скрит, в някоя каруца, може би под сламата или зад някакви чували, притаен с дългия си лък? И едва след известно време да излезете от мрака на конюшните.

— Ами… аз… но има ли, мислите ли… намерихте ли нещо…

— Но след като не желаете да се промъквам и в конюшните, тогава, ами просто ще зачеркна и това от списъка си! Но ако не възразявате, отсега нататък, когато сме на публично място, ще стоя на разстояние от вас. Не искам да съм наблизо, ако някой от вашите субекти реши да показва от разстояние любовта към своята Кралица.

— Магьоснико Гилер — гласът й беше станал съвсем благ, такъв, с какъвто говореше на кучето си, — моля те да ми простиш. Напоследък съм изнервена, скоро ще настъпи моментът да направим това съглашение с Татко Рал. Просто искам всичко да мине добре; тогава всички ще получим каквото искаме. Знам, че ми мислиш доброто. Моля те, продължавай да го правиш и прости моментната глупост на една дама.

— Както желаете, Ваше Превъзходителство — отново се поклони той.

Кралицата забързано тръгна да се отдалечава надолу по коридора, като не преставаше да киха; после Рейчъл чу тежките й стъпки и дрънкането на оръжие да спира.

— Между другото, магьоснико Гилер — провикна се към него тя, — казах ли ти? Дойде куриер. Каза, че Татко Рал ще пристигне по-рано от очакваното. Много по-рано. Всъщност утре. Той, разбира се, ще очаква от нас кутията, за да сключим съглашението. Моля те да се заемеш с това.

Кракът на Гилер подскочи толкова внезапно, че почти повали Рейчъл.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство — той се поклони отново.

Гилер изчака Кралицата да се скрие и тогава измъкна Рейчъл, като я хвана около кръста с големите си ръце и я понесе на хълбок с една ръка. Бузите му не бяха както обикновено розови; бяха повече от бели. Постави пръст на устните й и тя разбра, че трябва да мълчи. Той протегна шия, оглеждайки още веднъж коридора в двете посоки.

— Утре! — промърмори под носа си. — По дяволите! Не съм готов.

— Какво има, Гилер?

— Рейчъл — прошепна той, орловият му нос почти я докосваше, — Принцесата в стаята си ли е сега?

— Не — прошепна в отговор Рейчъл. — Отиде да си избира плат за нова рокля за посещението на Татко Рал.

— Знаеш ли къде държи своя ключ от стаята със скъпоценностите?

— Да. Ако не е у нея, го държи в бюрото си. В чекмеджето откъм прозореца.

Той тръгна по коридора към стаята на Принцеса Вайълит. Стъпките му бяха толкова тихи, че тя дори не ги чуваше, докато той я носеше.

— Промяна на плановете, дете. Можеш ли да бъдеш смела заради мен? И заради Сара?

Тя кимна и обгърна с ръце шията му, за да се държи по-здраво, тъй като той вървеше бързо. Минаха покрай всички дървени врати със заострени върхове, докато стигнаха до най-голямата, двойна, намираща се в дъното на малък коридор, украсена с орнаменти от дялан камък. Стаята на Принцесата. Той я притисна до себе си.

— Добре — прошепна, — отиди да вземеш ключа. Аз ще остана тук да пазя.

Той я пусна на земята.

— Побързай — затвори вратата зад нея.

Завесите бяха вдигнати, така че да може да влиза слънчева светлина, и Рейчъл веднага видя, че стаята е празна. Нямаше прислужници, които чистят или нещо такова. Огънят беше догорял, а новият още не беше приготвен за през нощта. Огромното легло с балдахин на Принцесата вече беше оправено. Рейчъл харесваше кувертюрата с красивите цветя по нея. Тя подхождаше на надипления балдахин и завесите. Винаги си задаваше въпроса за какво й е на Принцесата такова голямо легло. В него спокойно можеха да се поберат десет души. Там, откъдето идваше, шест момичета спяха заедно на легло на половината на това, а кувертюрата беше едноцветна. Чудеше се как ли се спи на такова легло. Никога дори не бе сядала на него.

Знаеше, че Гилер искаше тя да побърза, така че прекоси стаята по дебелия килим и се приближи до лакираната маса от красиво орнаментирано дърво. Пъхна пръсти в златната дръжка и отвори чекмеджето. Беше й нервно да прави това, макар да го беше правила и преди, когато Принцесата я изпращаше за ключа, но никога преди не го беше правила, без да й бъде заповядано от Принцесата. Големият ключ за стаята със скъпоценностите се пазеше в червена кадифена кесийка, точно до малкия ключ от кутията, в която спеше Рейчъл. Тя го пусна в джоба си и върна чекмеджето на мястото му, след което провери дали е добре затворено.

Докато тръгваше към вратата, хвърли поглед към ъгъла на стаята, където се намираше кутията й за спане. Знаеше, че Гилер иска тя да бърза, но въпреки това се спусна към кутията — трябваше да провери. Промъкна се вътре в тъмното и отиде в задния ъгъл, където одеялото й беше хвърлено на купчина. Внимателно го повдигна.

Сара я погледна. Куклата беше точно там, където я беше оставила.

— Трябва да бързам — прошепна тя. — По-късно ще се върна.

Рейчъл целуна куклата по главата и отново я зави под одеялото в ъгъла, та никой да не може да я открие. Знаеше, че е рисковано да прибира Сара в замъка, но не можеше да понесе мисълта, че я оставя в хралупестия бор съвсем самичка. Знаеше колко е самотно и страшно там.

Когато свърши, изтича до вратата, отвори я съвсем мъничко и погледна Гилер. Той й кимна и й показа с ръка, че може да излезе.

— Ключът?

Тя го извади от джоба си, където държеше и пръчицата за магическия огън, и му го показа. Той се усмихна и каза, че е добро момиче. Отдавна никой не я беше наричал добро момиче. Гилер отново я взе на ръце и забърза по коридора, а после се спусна по тъмните тесни слугински стълби. Тя почти не чуваше стъпките му по камъка. Бакенбардите му я гъделичкаха по лицето. Щом слязоха, той отново я пусна на земята.

— Рейчъл — каза той, наведен над нея, — слушай внимателно, това е много важно, не е игра. Трябва да се измъкнем от замъка или и двамата ще загубим главите си, точно както ти е казала Сара. Но трябва да го направим умно, иначе ще ни хванат. Избягаме ли прекалено бързо, без предварително да сме направили каквото трябва, ще ни открият. Ако пък се бавим твърде много, ами, просто е по-добре да не се бавим.

Очите й започнаха да се изпълват със сълзи.

— Гилер, не искам да ми отрязват главата, казват, че боли ужасно.

Гилер я притисна до себе си.

— Знам, дете, и аз се страхувам — той постави ръце на раменете й и я накара да се изправи, след което се вгледа в очите й. — Но ако ми се довериш и правиш точно каквото ти казвам, и бъдеш достатъчно смела, ще се измъкнем оттук и ще отидем там, където никой никога не отсича главите на хората, нито ги заключва в кутии, където ще можеш да имаш кукла, никой няма да ти забранява това и никой и никога няма да иска да ти отнеме Сара, нито пък да я хвърли в огъня. Нали така?

Сълзите й започнаха да изчезват.

— Ще бъде чудесно, Гилер.

— Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Понякога ще ти бъде трудно.

— Ще направя всичко, обещавам.

— А аз ти обещавам, Рейчъл, че ще направя всичко, за да си в безопасност. Заедно се набъркахме в това, ти и аз, но от нас зависят още много други хора. Ако си свършим добре работата, това ще означава, че още много хора, невинни хора, няма да загубят главите си.

Тя ококори очи.

— О, така бих желала това, Гилер. Мразя, когато отсичат главите на хората. Това ме ужасява до смърт.

— Добре тогава, първото нещо, което искам да направиш, е да отидеш да се скараш на готвачите, точно както ти е заповядано, и докато си долу в кухнята, да измъкнеш оттам един голям самун хляб, най-големия, който можеш да намериш, открадни го, ако се наложи. Но го вземи на всяка цена. После го качи горе в стаята за скъпоценности. Отключи си с ключа и ме чакай вътре. Аз трябва да се заема с още няколко неща. После ще ти кажа повече. Ще се справиш ли?

— Разбира се — кимна тя. — Без проблем.

— Тръгвай тогава.

Тя отвори вратата и влезе в големия коридор на първия етаж, а Гилер безшумно изчезна нагоре по стълбите. Стълбите към кухнята бяха в другия край, от другата страна на големите стълби в средата, които използваше Кралицата. Рейчъл обичаше да се качва по големите стълби с Принцесата, защото те бяха покрити с килими и не бяха студени като каменните, по които трябваше да върви тя, когато изпълняваше поръчки. Коридорът се разширяваше по средата, там, където големите стълби влизаха в просторна зала, чийто мраморен под беше на черни и бели квадрати. Те бяха направо ледени под краката й.

Тъкмо се опитваше да измисли как би могла да вземе самун хляб, без да го краде, когато видя Принцеса Вайълит да пресича коридора и да се приближава до големите стълби. Кралската шивачка и две от нейните помощнички я следваха с топове прекрасен розов плат в ръце. Рейчъл бързо се огледа за място, където да се скрие, но Принцесата вече я беше забелязала.

— О, чудесно, Рейчъл — каза Принцесата. — Ела тук.

Рейчъл отиде и се поклони.

— Да, Принцесо Вайълит?

— Какво правиш?

— Изпълнявам поръчките ви. Тъкмо отивах в кухнята.

— Е… не се тревожи.

— Но, Принцесо Вайълит, трябва да го направя!

Принцесата се намръщи.

— Защо? Нали ти казвам да не ходиш.

Рейчъл захапа горната си устна; намръщеното лице на Принцесата я плашеше. Опита се да си представи как би отговорил Гилер.

— Е, щом не искате, няма — каза тя. — Но обядът ви беше просто ужасен и аз не бих искала да ви гледам отново да ядете нещо толкова отвратително. Сигурно умирате за нещо вкусно. Но няма да отида да им кажа, щом не искате.

Принцесата се замисли за миг.

— Като си помисля, всъщност, отивай, обядът наистина беше ужасен. И се погрижи да им кажеш колко много са ме ядосали!

— Да, Принцесо Вайълит — направи реверанс тя. Обърна се и тръгна да се отдалечава.

— Отивам на проба. — Рейчъл се обърна към нея. — После искам да отида в стаята със скъпоценностите, за да пробвам някои неща, които ще подхождат на новата ми рокля. Щом свършиш с готвачите, иди да вземеш ключа и ме чакай в стаята със скъпоценностите.

Рейчъл почувства, че устата й залепва.

— Но, Принцесо, защо не изчакате до утре, когато роклята ще бъде готова, тогава ще можете да видите колко красиви ще изглеждат скъпоценностите ви с нея?

Принцеса Вайълит я погледна с изненада.

— Ами да, ще бъде чудесно да видя накитите заедно с роклята — тя отново се замисли за миг, после тръгна нагоре по стълбите. — Радвам се, че се сетих за това.

Рейчъл въздъхна, после се насочи към стълбите за прислугата. Принцесата я повика.

— Но като се замисля, Рейчъл, трябва да си избера нещо за тази вечер, така че все едно, трябва да отида до стаята със скъпоценностите. Чакай ме там след малко.

— Но Принцесо…

— Няма но. След като предадеш съобщението ми на готвачите, отиди да вземеш ключа и ме чакай в стаята. Ще дойда веднага след като приключа с пробата.

Принцесата тръгна нагоре по големите стълби и изчезна.

Какво да прави сега? Гилер също щеше да я чака в стаята със скъпоценностите. Дишаше учестено, още малко оставаше да се разплаче. Какво да направи?

Каквото й бе казал Гилер, ето какво. Щеше да прояви смелост. Така че онези хора да не загубят главите си. Заповяда си да не плаче и слезе долу в кухнята. Запита се за какво ли му е на Гилер голям самун хляб.

* * *

— Е, какво ще кажеш? — прошепна той. — Някакви предложения?

Калан лежеше на земята близо до него и намръщено оглеждаше местността под тях.

— Дори не мога да си представя — прошепна в отговор, — никога през живота си не съм виждала толкова много късоопашати змейове на едно място.

— Какво ли горят?

— Нищо. Пушекът идва от земята. Мястото се нарича Огненият извор. Това са цепнатините, през които пушекът излиза от земята, от други отвори пък извира вряща вода, има още други, където врят други неща, отвратително миришеща жълта течност и гъста кал. Па̀рите държат хората на разстояние. Нямам представа какво биха могли да правят тук змейовете.

— Ами погледни натам, виждаш ли, където хълмът тръгва нагоре, където е най-големият отвор. Отгоре върху него има нещо, нещо с формата на яйце, около него се носи дим. Те непрекъснато се катерят до него и го гледат, докосват го.

Тя поклати глава.

— Имаш по-силни очи. Не мога да кажа какво е, дори не виждам дали е кръгло.

Ричард чуваше и усещаше как земята тътне, звуците понякога биваха последвани от мощни изригвания на пара, бълваща от отворите. Острата задушлива миризма на сяра се издигаше нагоре, достигайки до мястото, където двамата се бяха скрили между обезобразените дървета на високия хребет.

— Може би трябва да се приближим да погледнем по-отблизо — прошепна той почти на себе си, докато гледаше как змейовете щъкат насам-натам долу в ниското.

— Ще бъде повече от безразсъдно — остро прошепна тя. — Направо ще бъде откровено глупаво. Един змей може да ти създаде достатъчно проблеми или вече си забравил. А там долу сигурно има десетки.

— Вероятно — недоволно каза той. — Какво е онова зад тях, право нагоре на страната на хълма? Пещера?

Очите й се плъзнаха към тъмния отвор.

— Да. Казва се Пещерата на Шадрин. Според някои минава през цялата планина и стига до долината от другата страна. Но не познавам някой, който да е сигурен в това, нито пък такъв, който би искал да се убеди сам.

Той наблюдаваше как змейовете разкъсват някакво животно и се боричкат над него.

— Какво е Шадрин?

— Едно чудовище, което се предполага, че живее в пещерите. Според някои е просто мит, други се кълнат, че съществува наистина, но никой не иска да разбере доколко е вярно.

Той й хвърли поглед, докато тя гледаше змейовете.

— А ти как мислиш?

Калан сви рамене.

— Не знам. В Средната земя има много места, в които се предполага, че живеят разни чудовища. Ходила съм на много от тях и не съм срещала нищо подобно. Повечето от тези истории са просто истории. Но не всички.

Ричард се радваше, че тя говори. Това беше най-дългото нещо, казано от нея от дни. Странното поведение на змейовете очевидно я бе изпълнило с любопитство и за момент я бе извадило от уединението й. Но не можеха да лежат там и да си говорят; губеха време. Освен това, ако останеха твърде дълго, мухите-кръвопийци щяха да ги открият. Двамата изпълзяха назад и се скриха от ръба, после се запромъкваха още по-навътре, като се движеха с прилепени до земята глави и внимаваха да не вдигат шум. Калан отново потъна в мълчание.

Веднъж отдалечили се от змейовете, поеха пак по пътя за Тамаранг — земята, с която граничеше Дивото, земята, управлявана от Кралица Милена. Не след дълго стигнаха до един разклон. Ричард смяташе, че трябва да тръгнат надясно, тъй като знаеше от Калан, че Тамаранг се намира на изток. Оставиха змейовете и Огнения извор отзад вляво. Калан тръгна по левия път.

— Какво правиш? — Откакто напуснаха Агаден, той не я изпускаше от поглед. Повече не можеше да й има доверие. Всичко, което тя искаше, беше да умре и той знаеше, че ще успее да го направи, ако не следи всяко нейно движение.

Тя се обърна и го погледна със същото празно изражение на лицето, с което го гледаше от дни.

— Нарича се обърнатият разклон. Пред нас горе, където не можем да видим оттук, поради терена и гъстата гора, пътищата започват да се пресичат и посоките се объркват. Гъстите дървета скриват слънцето, загубваш посоката. Тръгнем ли по десния път, ще свършим при змейовете. Другият, левият, води в Тамаранг.

Той се намръщи.

— Защо му е на човек да си създава трудности, като строи такъв път?

— Това е само един прост начин, използван от старите владетели на Тамаранг, за заблуда на нашествениците, идващи от Дивото. Понякога това ги забавяло, давало време на защитниците да отстъпят и да прегрупират силите си, ако е необходимо, след което отново да нападнат.

Той за миг се вгледа в лицето й, опитвайки се да прецени дали казва истината. Вбеси се от мисълта, че се налага да се притеснява за подобни неща.

— Ти си водачът — каза най-после. — Води.

При тези думи тя се обърна и продължи напред. Ричард не знаеше докога ще може да понася това. Тя говореше само при необходимост, ако той се опитваше да завърже разговор, не го слушаше, отстъпваше назад всеки път, когато я приближеше. Държеше се така, сякаш докосването му е отровно, но той знаеше, че всъщност се притеснява за своето докосване. Помисли си, че начинът, по който заговори, докато наблюдаваха змейовете, показва някаква промяна, но сега разбра, че се лъже. Тя бързо потъна в мрачното си настроение.

По собствено желание беше направила от себе си затворник, принуден да върви напред; а от него — надзирател. Той държеше ножа й на колана си. Знаеше какво щеше да се случи, ако й го върне. С всяка следваща стъпка Калан се отдалечаваше от него все повече и повече. Знаеше, че я губи, но нямаше ни най-малка представа какво може да направи, за да промени нещата.

Нощем, дойдеше ли време тя да застане на пост, а той да спи, връзваше ръцете и краката й, за да й попречи да се самоубие, докато не я гледа. Тя вяло наблюдаваше как я връзва. Но въпреки всичко това Ричард спеше с едно отворено око. Лягаше върху краката й, за да може, ако тя види или чуе нещо, да го събуди. Това напрежение го беше изтощило до смърт.

Щеше му се никога да не бяха ходили при Шота. Идеята, че Зед ще се обърне срещу него, му се струваше немислима; тази, че Калан ще успее да го направи — непоносима.

Ричард извади малко храна. Гласът му остана жизнерадостен, с надеждата, че това ще я ободри отново.

— Ето, вземи малко сушена риба? — усмихна се той. — Наистина е ужасна.

Тя не се засмя на шегата му.

— Не, благодаря. Не съм гладна.

Ричард с мъка задържа усмивката на лицето си, с мъка удържа гласа си да не издаде гнева му. Главата му пулсираше.

— Калан, от дни не си яла почти нищо. Трябва да ядеш.

— Казах, че не искам.

— Хайде, заради мен? — опитваше се да я склони той.

— Какво ще направиш? Ще ме хванеш и ще ми я натикаш в устата ли?

Спокойствието в гласа й го вбеси, но той прикри чувствата си.

— Ако трябва.

Тя се обърна към него, гърдите й се повдигаха.

— Ричард, моля те! Пусни ме! Не искам да съм с теб! Просто ме пусни! — Това беше първата й проява на чувства, откакто бяха напуснали Агаден.

Дойде неговият ред да прикрие своите.

— Не.

Тя го гледаше яростно, от зелените й очи бълваше огън.

— Не можеш да ме наблюдаваш всяка минута. Рано или късно…

— Всяка минута… ако трябва.

Стояха един срещу друг и си разменяха гневни погледи; после чувствата се изпариха от лицето й, тя се обърна към пътя и продължи напред.

Бяха спрели само за няколко минути, но те стигнаха на онова, което ги следваше, да направи още една грешка, непростима грешка. За малко беше отслабило вниманието си, допускайки да се приближи твърде много — достатъчно, за да може Ричард отново да види свирепите му жълти очи, макар и само за миг.

Разбра, че нещо ги следи още на втория ден, след като напуснаха пределите на Агаден. Годините, прекарани насаме с гората, го бяха научили да усеща, когато някой го следи. Понякога с останалите водачи в Еленовата гора си устройваха подобна игра — следяха се един друг на възможно най-късо разстояние, като целта беше да не се забележат. Това, което ги преследваше сега, беше добър играч в тази игра. Но не колкото Ричард. Вече за трети път той виждаше жълтите очи в моменти, когато никой друг не би ги забелязал.

Знаеше, че не е Самюъл; жълтото беше различно, по-тъмно, очите бяха по-близо едно до друго — и нещото беше по-умно. Не можеше да е преследвач на сърца; отдавна да ги беше нападнал. Каквото и да беше, то просто наблюдаваше.

Ричард знаеше със сигурност, че Калан не го е забелязала; тя бе потънала твърде дълбоко в собствените си мрачни мисли. Рано или късно то щеше да се издаде и тогава Ричард щеше да е готов. Но с Калан, в състоянието, в което се намираше в момента, ръцете му бяха вързани, така че не му трябваха повече проблеми.

Не се обърна, за да го потърси с поглед, и по този начин да му покаже, че подозира нещо, не прикри следите си, не удари кръга, както той и другите водачи наричаха тази маневра, а остави очите си да следят преследвача винаги когато успеят, без да ги насилва. С основание можеше да смята, че той, преследвачът, не знае, че е забелязан. Засега искаше да остави нещата така. Това му осигуряваше преимущество.

Наблюдаваше Калан, която вървеше пред него с приведени напред рамене, и се питаше какво ще прави след няколко дни, когато стигнат в Тамаранг. Независимо дали му харесваше или не, тя печелеше тази бавна битка просто защото нещата не можеха да продължават така безкрайно. Тя можеше да пропусне веднъж и да опита отново; достатъчно беше да успее само веднъж. Той трябваше да печели всеки път. Един-единствен провал би й струвал живота. В крайна сметка знаеше, че няма начин да победи, знаеше, че ще загуби, и не му хрумваше нищо, което би могло да промени нещата.

* * *

Рейчъл седна на малкото столче за крака пред високия, покрит с червено кадифе стол с пурпурни копчета и златна обшивка и зачака, удряйки колената си едно в друго. Побързай, Гилер, повтаряше си непрекъснато, побързай, преди Принцесата да е дошла. Тя вдигна поглед към кутията на Кралицата. Надяваше се, когато Принцесата дойде, за да пробва накитите, да не я пипа пак. Рейчъл мразеше, когато Принцеса Вайълит правеше това; то я плашеше.

Вратата леко се открехна. Гилер подаде глава през цепката.

— Побързай, Гилер — високо прошепна тя.

Той се пъхна вътре. Подаде отново глава навън, оглеждайки коридора в двете посоки, след това затвори вратата. Погледна я.

— Донесе ли хляба?

Тя кимна.

— Тук е — измъкна един вързоп изпод стола и го постави на столчето за крака. — Взех една кърпа и го увих в нея, за да не може да го види някой.

— Добро момиче — усмихна се той и се обърна на другата страна.

Тя също му се усмихна, после се намръщи.

— Трябваше да го открадна. Никога преди не съм крала.

— Уверявам те, Рейчъл, че е с благородна цел — той гледаше кутията.

— Гилер, Принцеса Вайълит ще дойде тук.

Той се обърна към нея с широко отворени очи.

— Кога?

— Каза, че след като направи пробата за новата си рокля. Тя е доста туткава, така че може и да мине малко време, но може и да стане бързо. Тя обича да пробва скъпоценностите и да се гледа в огледалото.

— По дяволите! — прошепна Гилер. — Нищо на този свят не се постига лесно. — Той отново се обърна и взе кутията на Кралицата от мраморната й поставка.

— Гилер! Не бива да пипаш това! То е на Кралицата!

Изглеждаше малко ядосан, когато я погледна.

— Не! Не е! Само почакай и ще ти обясня всичко.

Той постави кутията на столчето до хляба. Ръката му зарови в мантията и извади от нея друга кутия.

— Как изглежда? — усмихнат с половин уста, той я поднесе пред очите й.

— Съвсем същата!

— Добре — сложи я на поставката, където стоеше истинската кутия, после седна на пода до Рейчъл. — А сега ме слушай много внимателно, Рейчъл. Нямаме много време, а е изключително важно да разбереш това, което ще ти кажа.

По изражението на лицето му тя разбра, че говори наистина сериозно. Кимна.

— Обещавам, Гилер.

Той положи ръка върху кутията.

— Тази кутия е магическа и не принадлежи на Кралицата.

Рейчъл се намръщи.

— Така ли? А чия е тогава?

— Сега няма време да ти обяснявам това. Може би ще ти разкажа, когато сме далеч оттук. Важното е, че Кралицата е лош човек — Рейчъл кимна; знаеше, че това е вярно. — Тя обезглавява хората само защото така й е хрумнало. Не се интересува от никой друг освен от себе си. Тя притежава власт. Властта означава, че може да прави каквото си пожелае. Тази кутия притежава магия, която я прави още по-силна. Това е причината Кралицата да се сдобие с нея.

— Разбирам. Също както властта на Принцесата, която може да ми удря шамари, да ми офъка грозно косата и да ми се присмива.

Той кимна.

— Точно така. Много добре, Рейчъл. Сега. Има един човек, който е дори по-лош от Кралицата. Казва се Мрачният Рал.

— Татко Рал? — погледна го тя объркана. — Всички казват, че той е добър. Принцесата казва, че той е най-добрият човек на земята.

— Принцесата казва също, че не прави мазни петна върху роклята си — повдигна той вежда.

— Това не е вярно.

Гилер постави ръце на раменете й много нежно.

— Слушай ме много внимателно. Мрачният Рал е най-злият човек, който се е раждал някога. Той е причинил злини на повече хора, отколкото Кралицата изобщо може да си помисли. Той е толкова жесток, че убива дори деца. Знаеш ли какво означава това да убиеш някого?

Тя се натъжи, почувства страх.

— Това означава да ти отсекат главата или нещо такова, от което да умреш.

— Да. И точно както Принцесата ти се присмива, когато те удари, Мрачният Рал се смее, когато убива хора. Нали знаеш как се държи Принцесата по време на вечеря, когато е с всички изискани господа и дами, тогава е толкова приятна и учтива? Но когато остане насаме с теб, те удря?

Рейчъл кимна; в гърлото й беше заседнала буца.

— Тя не иска те да разберат колко е жестока всъщност.

Гилер вдигна пръст във въздуха.

— Точно така! Ти си много умно момиче! Е, и с Татко Рал е същото. Той не иска хората да разберат колко жесток е всъщност и затова може да бъде много мил, да прави така, че да изглежда като най-добрия човек на света. Каквото и да правиш, Рейчъл, стой настрана от него, ако можеш.

— Ще стоя, разбира се.

— Но ако те заговори, отвърни му учтиво, не му показвай, че знаеш. Не бива хората да разберат всичко, което знаеш. Така си в безопасност.

Тя се усмихна.

— Също като Сара. Аз не казвам на никой за нея и така те не могат да ми я вземат. Така тя е в безопасност.

Той я обви с ръце и бързо я притисна към себе си.

— Духовете ще са доволни, ти си умно дете. — Думите му я накараха да се почувства наистина добре. Никой досега не й беше казвал, че е умна. — А сега ме чуй добре. Идва най-важното.

Тя отново кимна.

— Слушам те, Гилер.

Той отново постави ръка върху кутията.

— Тази кутия притежава магия. Щом Кралицата я даде на Татко Рал, той ще може да използва тази магия, за да причини зло на още повече хора. Той ще обезглави още много други. Кралицата е лоша и иска той да го направи и затова ще му даде кутията.

Очите й станаха наистина огромни.

— Гилер! Не трябва да й позволяваме да му даде кутията. Иначе всички тези хора ще загубят главите си!

Под орловия му нос изгря широка усмивка. Той хвана брадичката й в ръцете си.

— Рейчъл, ти си най-умното момиче, което някога съм срещал. Наистина.

— Трябва да я скрием, скрий я, както аз скрих Сара!

— Точно това ще направим — той посочи кутията, която беше оставил на поставката. — Тази тук е фалшива. Това означава, че не е нещо истинско, а просто имитация, така че това ще ги забави за известно време и ние ще можем да се измъкнем, преди да открият, че истинската кутия е изчезнала.

Тя вдигна поглед към фалшивата кутия. Изглеждаше съвсем като истинската.

— Гилер, ти си най-умният човек, който съм срещала.

Усмивката му леко помръкна.

— Страхувам се, дете, че съм използвал ума си единствено за свое добро — той се усмихна отново. — Ето какво ще направим.

Гилер взе самуна хляб и го разчупи на две половини. С големите си ръце изрови малко от средата. Част от него пъхна в устата си; бузите му се издуха, толкова много беше напъхал. Напъха малко и в нейната уста. Тя започна да дъвче, колкото можеше по-бързо. Хлябът беше вкусен, все още топъл. Щом изядоха средата, той взе истинската кутия и я пъхна в хляба, след това отново съедини двете му части. Повдигна го пред очите й.

Тя направи физиономия.

— Навсякъде е начупен. Всеки ще се сети, че е бил разполовен.

Той поклати глава.

— Умно. Ти наистина си умна. Е, след като съм магьосник, може би ще мога да направя нещо по въпроса. Ти как мислиш?

Тя кимна.

— Може би.

Той постави хляба в скута си и с ръцете си го обиколи от всички страни. Отдръпна ги и след малко отново поднесе хляба пред очите й. Пукнатините бяха изчезнали! Изглеждаше съвсем цял!

— Със сигурност никой няма да разбере — изкикоти се тя.

— Да се надяваме, че си права, дете. Хвърлих върху него мрежата на магьосника, едно магическо заклинание, за да сме сигурни, че никой няма да може да види магията на кутията, скрита вътре.

Той разстла кърпата върху стола и сложи хляба отгоре, след това взе четирите краища и ги върза по средата. Вдигна вързопа за възлите и го постави върху дланта на другата си ръка, поднасяйки го пред нея. Погледна в очите й, без да се усмихва; изглеждаше почти тъжен.

— Стигаме до трудното, Рейчъл. Трябва да изнесем кутията далеч от тук. Няма как да я крием в замъка, защото може някой да я намери. Спомняш ли си къде бях скрил куклата ти, в градината?

Тя гордо се усмихна, спомняше си.

— Третата саксия от дясно.

Той кимна.

— Ще скрия и това там, също както скрих куклата ти. Трябва да отидеш и да го вземеш, също както направи с куклата, и след това да го изнесеш от замъка — той се наведе леко напред. — Това трябва да стане тази нощ.

Рейчъл започна да увива на пръста си ревера на роклята си. Очите й започнаха да се навлажняват.

— Гилер, страх ме е да докосвам кутията на Кралицата.

— Знам, че те е страх, дете. Но не помниш ли? Това не е кутията на Кралицата. Нали искаш да направим така, че всички онези хора да запазят главите си?

— Да — проплака тя. — Но не може ли ти да я изнесеш от замъка?

— Ако можех, кълна ти се, Рейчъл, щях да го направя. Но не мога. Има хора, които ме наблюдават, и не искат да напускам замъка. Ако ме открият с кутията, Татко Рал ще я вземе и всичко ще се провали, нали така?

— Да… — сега вече тя наистина се уплаши. — Гилер, ти каза, че ще избягаш с мен. Обеща.

— И имам намерение да удържа на думата си, повярвай ми. Но може да отнеме няколко дена, докато успея да се измъкна от Тамаранг. За кутията е много опасно да остане тук още един ден, а аз не мога да я изнеса сам. Трябва да го направиш ти. Занеси я на тайното си място, в хралупестото дърво. И ме чакай, докато успея да прикрия бягството ни и дойда да те взема.

— Мисля, че ще се справя. Щом казваш, че е важно, ще опитам.

Гилер се надигна и седна на стола. Вдигна я за кръста и я сложи на коленете си.

— Чуй ме, Рейчъл. Дори да доживееш до сто години, пак никога няма да ти се наложи да направиш нещо толкова важно, колкото това. Трябва да бъдеш смела, по-смела отвсякога. Не бива да се доверяваш на никого. Не бива да позволяваш на никого да вземе кутията. Ще дойда да те взема след няколко дни, но ако нещо се обърка и не се появя, ще трябва да се криеш с кутията до зимата. Тогава всичко ще се оправи. Ако знаех някой, който може да ти помогне, щях да го накарам да го направи. Но не знам. Ти си единствената, която може да се справи.

Тя го гледаше с големите си очи.

— Аз съм просто едно малко момиче — каза.

— Точно затова ще си в безопасност. Всеки си мисли, че ти си просто едно нищожество. Но това не е вярно. Ти си най-важният човек на света и можеш да ги изиграеш, защото те не го знаят. Трябва да го направиш, Рейчъл. Толкова се нуждая от помощта ти, не само аз, но и всички останали хора. Знам, че си достатъчно умна и достатъчно смела, за да го направиш.

Тя забеляза, че очите му са навлажнени.

— Ще се опитам, Гилер. Ще бъда смела и ще го направя. Ти си най-добрият човек на света и щом искаш да го направя, ще го направя.

Той поклати глава.

— Аз бях голям глупак, Рейчъл. Бях много далеч от най-добрия човек на света. Само ако имах малко повече мъдрост, ако бях запомнил нещата, на които ме учиха, моите истински задължения, главната причина, поради която станах магьосник, може би сега нямаше да се налага да те карам да правиш това. Но както и за теб, за мен това е най-важното нещо, което някога ще направя. Не бива да се проваляме, Рейчъл. Не бива да се проваляш. Независимо какво ще се случи, не бива да оставяш никой да те спре. Никой.

Той постави пръст от двете страни на челото й и тя се почувства в безопасност. Знаеше, че ще успее да го направи и че никога повече няма да се налага да изпълнява заповедите на Принцесата. Щеше да бъде свободна. Гилер внезапно вдигна пръст във въздуха.

— Някой идва — прошепна той. Светкавично я целуна по главата. — Нека добрите духове те пазят, Рейчъл.

Той се изправи и долепи гръб до стената зад вратата. Пъхна самуна в дрехата си и постави пръст на устните си. Вратата се отвори и Рейчъл скочи на крака. Беше Принцеса Вайълит. Рейчъл направи реверанс. Когато се изправи, Принцесата я удари, после се засмя. Рейчъл сведе поглед в земята и докато разтъркваше бузата си, като се опитваше да спре сълзите си, между краката на Принцесата забеляза парче хляб. Хвърли бърз поглед към Гилер, който стоеше долепен до стената зад вратата. Очите му видяха хляба. По-тих от котка, той се наведе и сграбчи парчето, пъхна го в устата си и се измъкна през вратата зад гърба на Принцеса Вайълит, преди тя да успее да го забележи.

* * *

Калан стоеше с протегнати срещу него ръце, свити в юмруци, с допрени една до друга китки, и го чакаше да ги завърже с въжето. Немигащите й очи се взираха празно наоколо. Каза, че не е изморена, а Ричард със сигурност беше — главата му пулсираше толкова болезнено, че чак му прилошаваше — така че тя щеше да поеме първия пост. Доколко имаше смисъл тя да стои на пост, тъй както гледаше празно в пространството, той не знаеше.

Стегна здраво въжето около треперещия си юмрук, съзнанието му разбираше, че и последната искрица надежда се е стопила. Нищо не се променяше, нищо не се подобряваше, както се бе надявал; всичко беше просто една безкрайна битка с нея — тя искаше да умре, той непрекъснато се опитваше да й попречи.

— Не издържам повече — прошепна той, поглеждайки към китките й на светлината на малкия огън. — Калан, ти може да си тази, която иска да умре, но всъщност така убиваш мен.

Зелените й очи се вдигнаха към него; огънят танцуваше по лицата им.

— Тогава ме пусни, Ричард. Моля те, ако изобщо ти пука за мен, покажи го. Остави ме да си вървя.

Той отпусна въжето и го остави да падне. С треперещи ръце бавно извади ножа й от колана си и за миг втренчи очи в него, докато го държеше на дланта си. Блясъкът на острието се размиваше пред очите му. Стисна здраво дръжката в юмрука си и хвърли ножа с ножницата към нея.

— Печелиш. Изчезвай. Махай се от погледа ми.

— Ричард…

— Казах изчезвай! — той посочи натам, откъдето идваха. — Върни се и остави змейовете да свършат работата. С тоя нож може да я оплескаш! Не ми се ще да си мисля, че ръката ти се е плъзнала и не си свършила всичко както трябва. Не искам да си мисля, че след всичко това може и да не си умряла.

Той й обърна гръб и седна на един повален от вятъра смърч, паднал близо до огъня. Тя стоеше и го гледаше мълчаливо, след това отстъпи малко назад.

— Ричард… след всичко, което преживяхме заедно, не искам да свърши така.

— Не ме интересува какво искаш. Ти проигра това си право — той с мъка произнасяше думите. — Махай се от погледа ми.

Калан кимна и сведе глава към земята. Ричард се наведе напред с лакти, опрени на коленете, хванал лице в треперещите си ръце. Помисли си, че може да повърне.

— Ричард — каза тя тихо, — когато всичко това свърши, се надявам да се сещаш с добро за мен, да си спомняш за мен с по-нежни чувства, отколкото сега.

Край. Той скочи върху пъна с усилие и се подпря с един крак. За секунди я сграбчи за ризата.

— Ще те помня такава, каквато си! Предател! Предател на всички онези, които умряха, на всички онези, които ще умрат! — Очите й се разширяваха все повече, докато се опитваше да се отскубне от него, но той я държеше здраво. — Предател на всички магьосници, които пожертваха живота си, на Шар, на Сидин и всички Кални, които бяха убити! Предател на сестра си!

— Не е вярно…

— Предател на тези и още много други! Ако аз се проваля и Рал спечели, ще трябва да ти благодарим, Мрачният Рал също ще ти благодари. За помощта!

— Правя го, за да помогна на теб! Ти чу какво каза Шота! — сега вече Калан също се ядоса.

— Няма да мине. Не и при мен. Да, чух какво каза Шота. Каза, че и двамата със Зед ще се обърнете против мен по някакъв начин. Не е казала, че и двамата ще сгрешите!

— Какво искаш да кажеш…

— Това не е моя работа! Моята работа е да спра Рал! Откъде знаеш, че когато намерим кутията, няма да съм аз този, който ще му я даде? Какво ще стане, ако аз съм предателят и единственият шанс да запазим кутията от Рал е вие със Зед да ме спрете?

— Това изобщо не звучи логично.

— А по-логично ли ти звучи, че двамата със Зед ще се опитате да ме убиете? В този случай това би означавало двама души да сгрешат, в другия — само един. Това е просто глупава загадка на вещица! И ти се оставяш да умреш заради една глупава загадка! Ние не можем да знаем бъдещето. Не можем да разберем смисъла на думите й, как ще се изпълнят предсказанията й. Дали ще се изпълнят. Не преди да се е случило! Само тогава ще разберем какво е значело и ще можем да се справим с него.

— Единственото, което знам, е, че не мога да си позволя да живея и да оставя пророчеството да се сбъдне. Ти си нишката, която изплита тази битка.

— Нишката не може да плете без игла! Ти си моята игла. Без теб нямаше да съм стигнал толкова далеч. Днес, при обратния разклон, щях да направя грешен избор, ако не беше ти. Ти познаваш Кралицата, аз не. Дори да успея да взема кутията без твоя помощ, после какво? Къде ще отида? Не познавам Средната земя. Къде ще отида, Калан, кажи ми? Как ще разбера къде съм в безопасност? Мога да отида право в ръцете на Рал, да му занеса кутията наготово.

— Шота каза, че ти си единственият, който има шанс. Без теб всичко е загубено. Не без мен. Без теб. Тя каза, че ако аз живея… Ричард, не мога да допусна това. Не мога.

— Ти предаде всички ни — гневно прошепна той.

Тя бавно поклати глава.

— Независимо какво си мислиш, Ричард, правя това за теб.

Ричард изкрещя и я блъсна назад с всичка сила. Тя падна по гръб на земята. Той се приближи и се изправи над нея, гледайки я яростно, изпод обувките му се вдигна облак прах.

— Не се осмелявай да казваш това! — изкрещя той със свити в юмруци ръце. — Правиш го за себе си, защото нямаш куража да изтърпиш онова, което ще последва след победата! Не се осмелявай да казваш, че го правиш за мен!

Тя се изправи на крака, като не сваляше очи от него.

— Бих дала почти всичко, Ричард, за да не ме помниш по този начин. Но каквото правя, правя го, защото трябва. За теб. За да можеш да използваш шанса си. Клела съм се да защитавам Търсача с живота си. Тази цена трябва да се заплати сега. — По прашните й бузи се изтърколиха няколко сълзи.

Докато я гледаше как се обръща и изчезва в тъмнината, Ричард се почувства така, сякаш някаква тапа вътре в него се отпуши и цялата му същност се изпразни.

Приближи се до огъня и започна да се свлича надолу с гръб, опрян в дънера, докато докосна земята. Вдигна колене и ги обви с ръце, отпусна отгоре лицето си и заплака така, както никога през живота си не беше плакал.