Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Девета глава

Зед се повдигна, подпирайки се на коляното си, понамести робата около кокалестото си тяло и протегна ръка напред към Калан, която беше забила поглед в земята. Тя го видя, пое ръката му и също се изправи. На лицето й беше изписано страдание. Зед я погледна загрижено и тя кимна, че всичко е наред.

Тогава той се обърна към Ричард.

— Какво е Търсач? Добър въпрос, ако се има предвид новото ти положение, но такъв, на който не може да се отговори с две думи.

Ричард сведе поглед към сияещия в ръката му меч, без да е убеден, че изгаря от желание да има нещо общо с него. Пъхна го обратно в ножницата, доволен, че се е освободил от чувствата, които мечът извика в него, и го вдигна с две ръце пред себе си.

— Зед, никога по-рано не съм го виждал. Къде си го крил?

Зед се усмихна гордо.

— В шкафа в къщи.

Ричард го погледна подозрително.

— Там няма нищо друго освен чинии, тенджери и буркани с прахчета.

— Не в тоя шкаф — каза Зед тихо, сякаш за да попречи на всеки, който би могъл да подслушва разговора им, да чуе думите му, — в магьосническия ми шкаф!

Ричард настръхна и се намръщи.

— Никога не съм виждал друг шкаф в къщата.

— По дяволите, Ричард! Та как ще го видиш! Нали е магьоснически, невидим е!

Ричард се почувства като истински глупак.

— И откога имаш това?

— О, не знам, повече от десетина години, мисля — Зед размаха тънката си ръка във въздуха, сякаш се опитваше да отклони въпроса му.

— А как се сдоби с него?

Гласът на Зед стана по-суров.

— Определянето на Търсача е задължение на магьосника. Върховният съвет нечестно си присвои това задължение. Те изобщо не полагаха усилия да намерят правилния човек. Назначаваха на тази длъжност всеки, който им беше изгоден в определен момент. Или който предлагаше най-добра цена. Този меч принадлежи на Търсача до живот или дотогава, докато той реши, че ще бъде Търсач. Междувременно в периода, когато се търси нов Търсач, Мечът на истината принадлежи на магьосника. Тоест на мен, тъй като задължението да определям Търсача е мое. Последният, у когото беше мечът, се забърка… — очите му се обърнаха нагоре, като че търсеха правилната дума в небето — с една вещица. И така, докато той не беше на себе си, аз отидох в Средната земя да прибера принадлежащото ми по право. Сега мечът е твой.

Ричард почувства, че го въвличат в нещо не по собствено желание. Погледна Калан. Тя явно бе преодоляла мъката си и по лицето й отново не можеше да се прочете нищо.

— Ето защо си дошла тук, нали? Ето какво е трябвало да накараш магьосника да направи?

— Ричард, аз трябваше да накарам магьосника да определи Търсача. Не знаех, че това ще си ти.

Докато местеше погледа си от единия върху другия, Ричард се почувства като в капан.

— И вие двамата си мислите, че аз мога да спася всички ни? Това си мислите: че аз трябва да успея да попреча на Мрачния Рал. Магьосникът не може да го направи, но аз съм длъжен да опитам? — Сърцето му се изпълни с ужас, който заседна в гърлото му.

Зед се приближи и с ръка около раменете му се опита да го успокои.

— Погледни небето, Ричард. Кажи ми какво виждаш. — Ричард вдигна поглед и видя змиевидния облак. Нямаше нужда да отговаря на въпроса. Зед впи силните си, кокалести пръсти в него. — Ела. Седни и ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. След това ще решиш сам какво да правиш. Ела.

Той постави другата си ръка на рамото на Калан и поведе и двамата към пейката. Отиде до мястото си от другата страна на масата и седна. Ричард остави меча по средата в знак, че нещата още не са окончателно решени.

Зед повдигна ръкавите си нагоре.

— Съществува магия — започна той, — древна и опасна магия с огромна мощ. Магия, чиято сила поддържа земята, самия живот. Тя се пази в три съда, наречени кутиите на Орден. До момента, в който кутиите бъдат пуснати в действие — така се казва, — магията спи. Да събудиш тази магия не е лесна работа. Може да го направи само човек със солидни знания и образование, сам обладан от стабилна вътрешна сила. Сдобие ли се някой поне с една от трите кутии, магията на Орден може да бъде пусната в действие. Тогава човекът разполага с една година, считано от същия момент, за да отвори кутията, но за да може да направи това, трябва да разполага с всичките три. Те действат заедно; не може просто да имаш една от тях и да я отвориш. Ако човекът, който ги пусне в действие, не сполучи да се сдобие и с трите кутии и да отвори една от тях в посочения срок, той обрича живота си на магията. Няма връщане назад. Мрачният Рал трябва или да отвори една от кутиите, или да умре. В първия ден на зимата неговата една година изтича.

Лицето на Зед беше напрегнато, набраздено от бръчки, решително. Той се наклони леко напред.

— Във всяка кутия се крие различна сила, която се освобождава с отварянето й. Ако Рал отвори правилната кутия, той ще спечели магията на Орден, магията на самия живот, ще стане господар на всичко живо и мъртво. Ще се сдобие с неограничена мощ и сила. Ще бъде владетел с неотменима власт над всички хора. Ще може да убива с мисъл всеки, който не му харесва, както си пожелае, който и да е този човек, колкото и далеч да е.

— Тази магия сигурно е ужасна — каза Ричард.

Зед се облегна назад и вдигна ръце от масата. Поклати глава.

— Не, не е съвсем така. Магията на Орден е силата на живота. Подобно на всяка друга сила, тя просто съществува. Този, който я използва, сам решава по какъв начин ще го прави. Магията на Орден може със същия успех да помага на посевите да зреят, на болните да оздравяват, на конфликтите да свършват. Всичко, което онзи, който я притежава, пожелае. Тази сила не е нито добра, нито лоша; тя просто съществува. Зависи от човека, който ще я пусне в действие. Мисля, че на всички нас е ясно как ще я използва Мрачният Рал.

Зед направи пауза, както си му беше навикът, за да даде възможност на Ричард да осмисли чутото. Докато мълчеше, на лицето му се изписа непоколебимост. Изражението на Калан също подсказваше, че и тя би дала всичко Ричард да разбере напълно зловещите думи на Зед.

Ричард, разбира се, нямаше какво толкова да му мисли, тъй като всичко вече му беше известно от Книгата на преброените сенки. Там нещата бяха казани недвусмислено. И Ричард знаеше, че Зед описва с прекалено меки краски катастрофата, която ще сполети земята, в случай че Мрачният Рал отвори правилната кутия. Знаеше също и какво ще се случи, ако бъде отворена една от другите кутии, но не биваше да го показва, затова трябваше да зададе въпрос.

— И какво ще стане, ако той отвори някоя от другите кутии?

Зед моментално се приближи до масата. Беше очаквал точно този въпрос.

— Ако отвори втората кутия, магията ще го отнесе със себе си. Той ще умре. — Зед щракна с пръсти. — Просто ей така. Тогава сме спасени; опасността е избегната — той се наведе още по-близо с повдигната вежда и погледна Ричард строго. — Отвори ли другата, всяка буболечка, всяко стръкче трева, всяко дърво, всеки мъж, жена и дете, всяко живо същество ще бъде изпепелено и запратено в нищото. Това ще бъде краят на живота. Магията на Орден е огледалният образ на магията на самия живот, а смъртта е част от всичко живо, така че магията на Орден е свързана със смъртта толкова, колкото и животът.

Зед седна назад, изглеждаше съкрушен от разказа си за възможните катастрофи. Макар Ричард да знаеше всичко това предварително, преглътна с мъка, когато чу то да се изговаря гласно. Така му се стори някак по-истинско, назоваването го направи по-реално. Докато учеше книгата, всичко му изглеждаше толкова абстрактно, толкова хипотетично, изобщо не си бе и помислял, че написаното може някога да се случи. Единственото, което го интересуваше тогава, беше, че знанието трябва да бъде запазено, за да бъде върнато един ден на истинския му пазител. Щеше му се да може да каже на Зед онова, което знае, но клетвата, която бе дал на баща си, го възпираше. Пак поради същата причина трябваше да се преструва, че за пръв път чува всичко това и да продължи да задава въпроси, чийто отговор знаеше предварително.

— Как Рал ще разбере коя кутия трябва да отвори?

Зед върна обратно ръкавите на робата си и сведе поглед към ръцете си върху масата.

— Пускането на кутиите в действие предоставя на човека, който го прави, определено количество поверителна информация. Тя би трябвало да му подскаже как да разбере коя кутия коя е.

Звучеше логично. За съществуването на книгата не знаеше никой освен пазителя на книгата и както изглеждаше, човекът, който пуска кутиите в действие. За последното книгата не съобщаваше, но въпреки това му звучеше логично. Изведнъж му хрумна една идея: Мрачният Рал сигурно го преследва заради книгата. Ричард почти не чу онова, което Зед беше започнал да говори.

— Въпреки всичко Рал е направил нещо извън правилата. Той е пуснал кутиите в действие, преди да събере всичките три.

Ричард веднага наостри уши.

— Той трябва да е или глупав, или много самоуверен.

— Самоуверен — повтори магьосникът. — Реших да напусна Средната земя по две причини. Първата беше, че Върховният съвет си присвои правото да определя Търсача. Втората, че не се отнасяше подобаващо с кутиите на Орден. Хората бяха започнали да си мислят, че тази магия е просто легенда. Смятаха ме за стар глупак, когато им казвах, че не е никаква легенда, а самата истина. Отказваха да се вслушат в предупрежденията ми.

Той удари с юмрук по масата, при което Калан подскочи.

— Те ми се присмяха! — лицето му беше червено от гняв, а на фона на бялата му коса изглеждаше направо виолетово. — Исках кутиите да бъдат държани далеч една от друга и с помощта на магия да бъдат скрити и пазени под ключ, за да не може никой никога да ги събере отново. Вместо това съветът поиска те да бъдат дадени на високопоставени личности като трофеи, с които да се кичат. Използваха ги като разплащателно средство за услуги и обещания. Това изложи кутиите на алчни погледи. Не зная какво се е случило с тях впоследствие. Но Рал вече разполага най-малко с една от тях, макар и не с трите. Поне не още — Зед го погледна с пламнали очи. — Виждаш ли, Ричард? Не е необходимо да излизаме срещу Мрачния Рал, трябва просто да намерим едната кутия преди него!

— И да я държим далеч от погледа му, което може да се окаже по-трудно от намирането й — отбеляза Ричард, оставяйки думите си да увиснат за момент във въздуха. Внезапно му хрумна нещо. — Зед, не мислиш ли, че едната от кутиите може да е тук, в Западната земя?

— Едва ли.

— Защо?

Зед се поколеба.

— Ричард, никога не съм ти казвал, че съм магьосник, но и ти никога не си ме питал, така че всъщност не съм те лъгал. Въпреки това веднъж те излъгах. Казах ти, че съм дошъл тук, преди да бъде издигната границата. Всъщност не беше така, нямаше как да направя подобно нещо. Разбираш ли, за да няма магия в Западната земя, когато започваше да се издига границата със Средната земя, тук не трябваше да съществува нищо, свързано по какъвто и да е начин с каквато и да е магия. Магия можеше да се появи тук след това, но не и да бъде заварена. Тъй като в мен има магия, не можех да дойда в Западната земя, преди да бъде издигната границата, това щеше да обърка нещата, така че трябваше да остана в Средната земя до нейното завършване.

— Всеки си има своите малки тайни. Нямам желание да те обвинявам за твоите. Но защо ми казваш всичко това?

— За да те убедя, че е невъзможно която и да е от кутиите да е била тук преди издигането на границата — тогава границата не би могла да бъде построена, магията на кутиите щеше да попречи. Следователно, щом и трите кутии са били в Средната земя преди границата поради магията, а аз не съм донесъл със себе си някоя от тях, те би трябвало да са все още в Средната земя.

Ричард размисли върху това известно време, усещайки как искрицата надежда угасва в него. След това се концентрира отново върху предмета на разговора им.

— Все още не си ми казал какво е Търсач. И какво трябва да правя аз като такъв.

Зед скръсти ръце.

— Търсачът е човек, който отговаря единствено пред себе си. Мечът на истината му принадлежи и се подчинява единствено на неговата воля, в рамките на собствената си сила той може да търси отговорност от всеки за всичко — Зед вдигна ръка, за да прекъсне въпросите и възраженията на Ричард. — Съзнавам неяснотата на всичко това. Проблемът с обясненията е като при всяка друга сила. Както вече ти казах, начинът, по който човек използва силата, прави от нея това, което тя е. Ето защо е особено важно да намериш правилния човек, човека, който ще използва мъдро силата. Виждаш ли, Ричард, Търсачът прави точно онова, което подсказва името му; търси. Търси отговори. На неща, които сам избира. Ако той е правилно избран, ще търси онези отговори, които ще помогнат на всички хора, не само на него. Единствената задача на Търсача е да бъде свободен сам да задава въпроси, да отива където иска, да пита каквото иска и ако се наложи, да направи онова, което се изисква в отговорите.

Ричард настръхна и извиси глас.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Търсачът е и убиец?

— Не бих искал да те лъжа, Ричард; имало е времена, когато това е било така.

Лицето на Ричард порозовя.

— Няма да стана убиец!

Зед сви рамене.

— Казах, че Търсачът е онова, което пожелае. В идеалния вариант той е просто носител на Справедливостта. Не мога да ти кажа много повече, тъй като никога не съм бил такъв. Не знам за какво си мисли един Търсач; знам обаче кой е подходящият човек.

Зед отново повдигна ръкавите си и се загледа в Ричард.

— Но не аз избирам Търсача, Ричард. Истинският Търсач сам избира себе си. Аз просто му давам име. Ти от години си Търсач, без да го знаеш. Наблюдавах те и знам, че е така. Ти винаги си търсил истината. Какво според теб правеше в Старата гора? Търсеше обяснението на това растение, на убийството на баща ти. Можеше да оставиш тая работа на някой друг, на хора по-квалифицирани и както излиза, може би наистина е трябвало да постъпиш така, но това би било противно на природата ти, на природата на един Търсач. Търсачът не оставя нещата в чужди ръце, защото иска да намери отговора за себе си. Когато Калан ти каза, че търси магьосника, който изчезнал още преди тя да се роди, ти трябваше да разбереш кой е той и го направи.

— Но това стана само защото…

Зед го прекъсна:

— Няма значение защо. Това няма нищо общо с проблема. Единственото важно е, че го направи. Аз те спасих с корена, който намерих. Има ли значение, че за мен не представляваше трудност да намеря този корен? Не. Щеше ли да бъдеш по-жив, ако го бях намерил с много усилия? Не. Намерих го и сега ти си добре. Това е всичко, което има значение. Същото е и с Търсача. Няма значение как той открива отговорите, важното е, че го прави. Както вече казах, няма правила. Точно сега има въпроси, на които трябва да намериш отговорите. Не знам как ще успееш и не ме интересува, знам само, че ще го направиш. Ако кажеш „О, няма проблеми“, толкова по-добре, тъй като не разполагаме с много време.

Ричард застана в отбранителна позиция.

— Какви въпроси?

Зед се усмихна, а очите му заискриха.

— Имам план, но първо трябва да намериш начин да ни прехвърлиш от другата страна на границата.

— Какво! — Ричард разгневено прокара пръсти през косата си, повтаряйки шепнешком, че това не може да е вярно. Отново погледна Зед. — Ти си магьосник; и преди всичко ти си този, който има нещо общо с появяването на границата. Сам току-що каза, че си минавал през нея, за да си върнеш меча. Калан я е преминала с помощта на магьосници. Аз не знам нищо за границата! Ако очакваш от мен да намеря отговора, ето го: Зед, ти си магьосник, намери начин да преминем през границата!

Зед поклати глава.

— Не. Казах да ни прехвърлиш от другата страна на границата, а не да ни прекараш през нея. Знам как става последното, но е невъзможно да го направим. Рал очаква от нас точно това. Опитаме ли, той ще ни убие. Ако имаме късмет. Това, което трябва да направим, е да се озовем от другата й страна, без да преминаваме през нея. Има голяма разлика.

— Съжалявам, Зед, това е невъзможно. Не знам как можем да се озовем от другата страна. Нямам представа как може да стане. Границата е отвъдният свят. Щом не можем да преминем през него, значи сме затворени тук. Целият смисъл на границата е да държи надалеч всеки, който пожелае да направи онова, за което ти ме молиш.

Ричард се почувства безпомощен. Те разчитаха на него, а той не можеше да им даде отговора.

Гласът на Зед беше тих и успокоителен.

— Ричард, прибързано се укоряваш. Какво ми отговаряш обикновено, когато те попитам как се решава труден проблем?

Ричард знаеше какво го пита Зед, но не искаше да отговори, понеже чувстваше, че това само би го забъркало по-надълбоко. Зед повдигна вежда в очакване. Ричард беше вперил поглед надолу в масата, ровичкайки с нокът в дървения плот.

— Мисли за разрешението, не за проблема.

— Така, а сега правиш точно обратното. Концентрираш мислите си единствено върху причината, която прави задачата ти невъзможна. Не мислиш за разрешението.

Ричард знаеше, че Зед има право, но имаше и още нещо.

— Зед, не мисля, че съм достатъчно квалифициран, за да бъда Търсач. Не знам нищо за Средната земя.

— Понякога по-лесно се взима решение, ако човек не е обременен с товара на историята — каза загадъчно магьосникът.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Не познавам мястото. Ще се загубя там.

Калан постави ръка върху неговата.

— Не, няма. Познавам Средната земя по-добре от всеки. Знам кое място е безопасно и кое не. Аз ще съм ти водач. Няма да се загубиш. Това поне мога да ти обещая.

Ричард отвърна поглед от зелените й очи и отново се загледа в масата. Заболя го при мисълта, че може да я разочарова, но му се струваше, че нейната вяра в него, както и тази на Зед, бяха без особени основания. Той не знаеше нищо за Средната земя, за магията, нямаше представа какво да направи, за да намери кутиите, нито пък как да попречи на Мрачния Рал. Струваше му се невъзможно да направи каквото и да било от тези неща! А като начало трябваше да ги прехвърли през границата!

— Ричард, знам какво си мислиш — че необмислено прехвърлям цялата отговорност върху теб, но забравяш, че не аз те избрах. Ти сам ми се показа като Търсач. Аз просто разпознах факта. Магьосник съм от дълги години. Не знаеш какво означава това, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че мога да разпозная избраника — Зед се пресегна през масата, през меча и хвана Ричард за ръката. Очите му бяха тъжни. — Мрачният Рал те преследва. Лично теб. Единственото обяснение, което имам за това, е прозрението, което е получил чрез магията на Орден. Той също знае, че ти си избраникът, затова те търси — за да премахне заплахата.

Ричард премигна изненадан. Може би Зед имаше право. Може би затова го преследваше Рал. А може би не. Зед не знаеше за книгата. Чувстваше как мозъкът му ще се пръсне от всичко онова, което е в главата му, и внезапно усети, че не може повече да седи на едно място. Изправи се и започна да ходи нагоре-надолу, потънал в мисли. Зед скръсти ръце пред гърдите си. Калан подпря лакът на масата. И двамата го гледаха как снове нервно.

Дребосъчето му каза, че ако не намери отговора, ще умре. Не спомена обаче, че трябва непременно да стане Търсач. Ричард можеше да открие отговора по своя си начин, както винаги. И без меча разбра кой е магьосникът, макар че това не беше особено трудна задача.

Но какво го притесняваше в меча? Щеше ли да му навреди, ако използва помощта му? Не беше ли глупаво да отхвърля нечия помощ? Очевидно мечът можеше да бъде използван от собственика си по всякакъв начин, така че защо той да не си послужи с него, както счита за необходимо? Нямаше да се наложи да убива или нещо подобно. Можеше да го използва да им помогне, само това. От това имаше нужда, това искаше; нищо повече.

Не, Ричард знаеше защо мечът не му харесва. Заради начина, по който се почувства, когато го извади от ножницата. Стана му хубаво, това го притесняваше. Мечът накара гнева му да кипне по странен начин, предизвика в него непознати до момента усещания. Най-много го тормозеше мисълта, че се беше почувствал добре с гнева си. Не искаше това да се случва, не искаше да губи контрол над гнева си. Гневът беше лошо чувство. На това го беше научил баща му. Гневът беше убил майка му. Ричард го държеше зад заключена врата, която не желаеше да вижда отворена. Не, щеше да се справи по своя начин, без меча. Нямаше нужда от него, не искаше той да го притеснява.

Обърна се към магьосника, който все още седеше с ръце, скръстени на гърдите, и го наблюдаваше. На светлината бръчките на Зед хвърляха дълбоки сенки. Очертанията и острите черти на познатото лице изглеждаха някак различни. Изражението му беше строго, непоколебимо — някак по-подобаващо на един магьосник. Двамата срещнаха погледите си и ги задържаха един върху друг. Ричард реши. Щеше да каже не на приятеля си. Ще помогне, ще бъде до тях. Та нали неговият живот също зависи от това. Но нямаше да бъде Търсач. Преди да изрази мислите си на глас, Зед заговори.

— Калан, кажи на Ричард как Мрачният Рал задава въпросите си — гласът му беше тих, спокоен. Той не я погледна, продължаваше да държи в погледа си очите на Ричард.

Гласът й беше едва доловим.

— Моля те, Зед.

— Кажи му — този път гласът му беше по-строг, по-настоятелен. — Кажи му какво прави с кривия нож, висящ на колана му.

Ричард отмести поглед от Зед и го спря върху бледото й лице. След миг тя протегна ръка и го погледна с тъжните си зелени очи, направи му знак да се приближи. За миг той остана на мястото си и се огледа предпазливо, после застана до нея и пое ръката й. Тя го дръпна надолу към себе си. Той седна, прекрачвайки пейката, обърна се с лице към нея и напрегнато зачака да чуе онова, което тя бе принудена да му каже.

Калан вдигна лице към него, прибра кичур коса зад ухото си и сведе поглед към дясната му ръка, която държеше между своите, притисна палци в нея. Той почувства върху дланта си нейните нежни, меки и топли пръсти. Ръцете й бяха толкова мънички, че неговите му се сториха непохватно огромни. Тя заговори с тих глас, без да вдига глава.

— Мрачният Рал практикува древен вид магия, наречена антропомансия. Намира отговорите, гадаейки по живите човешки вътрешности.

Ричард усети как гневът му избухва.

— Този метод е ограничен; най-многото, което може да получи Рал чрез него, е утвърдителен или отрицателен отговор на въпроса си, понякога и име. Въпреки това той продължава да го използва. Съжалявам, Ричард, моля те да ми простиш, че ти казах.

Болезнен поток от спомени за добротата на баща му, за неговия смях и любов, за приятелството му, за времето, което двамата бяха прекарали заедно с тайната книга, и за още хиляди други дребни неща премина през него. Сцените и звуковете се превърнаха в бледи сенки и отекнаха глухо в паметта на Ричард, след което се изгубиха. На тяхно място изплува живият спомен за кървавите петна по пода, за белите лица на хората в къщата, представата за болката и ужаса, които е изпитал баща му, думите на Чейс. Ричард не се опита да спре тези спомени, вместо това ги пусна на свобода и жадно им се отдаде. Потапяше душата си във всеки малък детайл, оставяше се на мъчителния ужас. Някъде дълбоко в него се надигна болка. Отначало нежелана, тя стремително набра мощ. В съзнанието му се появи неясният образ на Мрачния Рал, от ръцете му капеше алена кръв, стоеше наведен над тялото на баща му, в ръцете му проблясваше потъналия в кръв нож. Задържа тази гледка пред себе си, завъртя я, огледа я от всички страни, остави я да се запечата в душата му. Картината беше завършена. Получи отговор на въпросите си. Знаеше какво се е случило в къщата на баща му. Знаеше как е умрял той. До този момент беше правил единствено това — търсеше отговори. През целия си живот.

В един нажежен до бяло миг всичко се промени.

Вратата, зад която беше държал заключен гнева си, стената на разума, която го възпираше, изведнъж се срутиха под силата на едно изгарящо желание. Цял един изпълнен с разум живот се изпари за миг под натиска на изпепеляващата ярост. Здравият разум се разтопи във врящия казан на необходимостта.

Ричард посегна към Меча на истината, обви пръсти около ножницата и започна да я стиска все по-силно и по-силно, докато кокалчетата му побеляха. Мускулите на лицето му се напрегнаха. Задиша бързо и на пресекулки. Не виждаше нищо около себе си. От меча се изливаше горещ гняв, освободен не по собствена воля, а в отговор на повика на Търсача.

Гръдта на Ричард се повдигна под натиска на изпепеляващата болка от това, че вече знае какво се е случило с баща му, това знание означаваше край на нещо. Мисли, които никога преди не си беше позволявал, се превърнаха в единствено негово желание. Предпазливостта и разсъдливостта бяха пометени от неудържима страст за отмъщение.

В този момент единственото му желание, единственият му копнеж, единствената му необходимост беше да убие Мрачния Рал. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.

Той се протегна и с другата си ръка и хвана дръжката на меча, за да го извади от ножницата. Ръката на Зед се стовари върху неговата. Търсачът рязко вдигна поглед, разярен от чуждата намеса.

— Ричард — гласът на Зед беше нежен, — успокой се.

С неудържимо пулсиращи мускули Търсачът погледна заплашително спокойните очи на другия. Някаква част от него някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да го предупреждава, да се опитва да възстанови контрола над чувствата му. Той не се вслуша в предупреждението. Наведе се през масата към магьосника, стиснал зъби.

— Приемам длъжността на Търсач.

— Ричард — спокойно повтори Зед, — всичко е наред. Отпусни се. Седни.

Светът изведнъж се втурна отново в съзнанието му. Ричард овладя готовността си да убива, но не потисна яростта си. Не само вратата, но и цялата стена, задържаща гнева му, се беше срутила. И макар светът около него да се беше върнал на мястото си, той вече гледаше на него с други очи — с очи, които винаги е имал, но се е страхувал да използва: очите на Търсач.

Ричард установи, че стои прав. Не си спомняше да е ставал. Отново седна до Калан, ръцете му отпуснаха меча. Нещо вътре в него му помогна да овладее гнева си. Въпреки това Ричард знаеше, че вече не е същият. Гневът не изчезна, не се върна обратно зад старата врата, просто премина някъде на заден план. Ричард вече не се страхуваше от гнева си, беше готов да го извика при нужда.

Част от старото му аз се промъкна в съзнанието му, започна да го успокоява, забави дишането му, опита се да размени мисли с него. Ричард се почувства свободен, за първи път в живота си не изпита страх или срам от избухливия си нрав. Отпусна се, освободи напрежението в себе си, разхлаби мускулите си.

Погледна към спокойното лице на Зед. Рошавата му коса стърчеше около ръбестото му лице, което го гледаше изпитателно, изучаваше го, преценяваше го с възможно най-незабележимата усмивка, закръглила едва видимо ъгълчетата на тънките му устни.

— Поздравления — каза магьосникът. — Ти премина и последното ми изпитание, за да станеш Търсач.

* * *

Ричард се дръпна назад объркан.

— Какво искаш да кажеш? Нима вече си ме определил за Търсач?

Зед бавно поклати глава.

— Вече ти казах. Не ме ли слушаш, като ти говоря? Търсачът сам определя себе си. Преди да станеш Търсач, ти трябваше да преминеш през едно последно изпитание. Трябваше да ми покажеш, че можеш да използваш цялото си съзнание. Дълги години, Ричард, ти държа част от него затворено в един далечен ъгъл. Гнева си. Трябваше да се уверя, че можеш да го освободиш, да го повикаш. Виждал съм те ядосан, но преди ти не смееше да признаеш гнева пред себе си. Търсач, който не си позволява да използва гнева си, би бил безнадеждно слаб. Силата на гнева те кара да вземаш безразсъдни решения. Ако не беше способен да изпитваш гняв, ти би свалил меча, в такъв случай трябваше да те освободя, защото това би означавало, че не притежаваш необходимите качества за Търсач. Но всичко това сега е без значение. Ти доказа, че вече не си затворник на собствените си страхове. Все пак бъди предпазлив. Еднакво важно е както да умееш да даваш воля на гнева си, така и да го овладяваш. Ти вече показа, че си способен да го направиш. Не допускай да загубиш това си качество. Трябва да си достатъчно мъдър, за да избереш правилната посока. Понякога да дадеш воля на гнева си е почти толкова груба грешка, колкото и да го потиснеш.

Ричард кимна със сериозно изражение. Спомни си какво изпита с меча в ръка, докато беше разгневен, как усети силата му, освобождаващото чувство, че се оставяш на първичните си страсти, извиращи дълбоко от душата ти, но и от меча.

— В меча има магия — каза той отбранително, — почувствах я.

— Така е. Но, Ричард, магията е само средство, подобно на всяко друго. Когато използваш брус, за да наточиш ножа си, ти го правиш, за да може ножът да ти върши по-добра работа. Същото е и с магията. Тя просто изостря намерението ти. — Очите на Зед бяха бистри, проницателни. — За някои хора смъртта, причинена чрез магия, е по-страшна от тази например от острие, сякаш човек е по-малко мъртъв, щом е ударен или намушкан, отколкото ако е убит от невидима сила. Но чуй ме добре. Мъртвият си е мъртъв. Въпреки това страхът от магията може да бъде силно оръжие. Запомни това.

Ричард кимна. Слънцето в късния следобед топлеше лицето му и с крайчеца на окото си той мерна облака. Рал сигурно също го гледаше. Ричард си спомни онзи мъж от четворката край Отвесната скала, спомни си как той прокара меча през ръката си, порязвайки се до кръв, преди да нападне. Спомни си погледа в очите му. Тогава не го разбра; вече го разбираше. Гладът му за битка се изостряше.

Листата на близките дървета се поклащаха на лекия есенен ветрец. Идваше зима; първият й ден скоро щеше да настъпи. Ричард се запита как ли ще успее да прехвърли тримата през границата. Трябваше да се сдобият с една от кутиите на Орден, а след като намерят нея, щяха да открият и Рал.

— Зед, стига толкова игри. Престани с изпитанията, аз вече съм Търсач. Вярно ли е?

— Вярно като крастава жаба.

— В такъв случай само си губим времето. Сигурен съм, че Рал не го прави. — Той се обърна към Калан. — Призовавам те да изпълниш обещанието си да бъдеш мой водач, когато стигнем Средната земя.

Тя се усмихна на нетърпението му и кимна. Ричард се обърна към Зед.

— Покажи ми как действа магията, магьоснико.