Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Тридесет и първа глава

Беше майка му.

Ричард се почувства като ударен от гръм. Цялото му тяло се скова. Гневът отпусна желязната си хватка при вида на включените в една и съща мисловна картина — смъртна опасност с образ на майка му.

— Ричард — тя му се усмихна тъжно, в усмивката й той прочете силната й обич, разбра колко много й е липсвал.

Мисълта му запрепуска бясно, опитвайки се да осъзнае ситуацията, в невъзможност да свърже онова, което вижда, с онова, което знае. Не можеше да бъде. Това беше просто невъзможно.

— Майко? — задъхано прошепна той.

Ръцете, които той познаваше, които помнеше, се обвиха около него, утешиха го, извикаха сълзи в очите му, буца в гърлото му.

— О, Ричард — ласкаво каза тя, — толкова ми липсваше — прокара пръсти през косата му, погали го. — Толкова много.

Замаян, той положи всички усилия да овладее чувствата си. Опита се да концентрира мислите си върху Калан. Не би си позволил да я предаде още веднъж, не би се оставил отново да го преметнат. Тя се забърка в това, защото той се остави да бъде изигран. Това не беше неговата майка, беше Шота, вещицата. Ами ако грешеше?

— Защо си дошъл при мен, Ричард?

Ричард постави ръце върху слабите й рамене и нежно я отблъсна назад. Ръцете й се спуснаха към кръста му, притиснаха го с познатата му любвеобилност. Това не беше майка му, опита се да си каже мислено, това беше една вещица, вещица, която знае къде се намира последната кутия на Орден, а той трябваше да го научи от нея. Но защо ще прави подобно нещо? Ами ако греши? Можеше ли да е истина?

Пръстът му се плъзна към малкия белег над лявата й вежда, пресичащ познатата подутина. Белег, който той й беше направил. Двамата с Майкъл играеха на дуел с дървените си мечове и той тъкмо скачаше от леглото, замахвайки глупаво и диво към по-големия си брат, когато майка му се появи на вратата. Мечът му я удари през челото. Писъкът й го ужаси.

Дори камшикът на баща му по-късно не болеше толкова, колкото мисълта за онова, което бе сторил на майка си. Баща му го прати в леглото без вечеря, а по-късно, щом се стъмни, тя дойде и приседна край леглото му, прокара пръсти през косата му, докато той плачеше. После се изправи в леглото си и я попита много ли боли. Тя му се усмихна и каза…

— Не толкова, колкото те боли теб — прошепна жената пред него.

Очите на Ричард се ококориха; по ръцете му пробягаха тръпки.

— Ти откъде…

— Ричард — до него изотзад достигна един равен, предупредителен глас, от който той отново подскочи. — Дръпни се от нея. — Беше гласът на Зед.

Ръцете на майка му се сключиха около лицето му. Той не обърна внимание на това и погледна към пътя, към върха на възвишението. Беше Зед, или поне той си мислеше, че е Зед. Изглеждаше точно като него, но, от друга страна, нали и тази жена пред него изглеждаше точно като майка му. Зед стоеше там с изражение, което Ричард познаваше. То предупреждаваше за опасност.

— Ричард — отново се чу гласът на Зед. — Направи каквото ти казвам. Дръпни се от нея. Веднага.

— Моля те, Ричард — въздъхна майка му, — не ме изоставяй. Не ме ли позна?

Ричард се обърна към нежното й лице.

— Познах те. Ти си Шота.

Той я хвана за китките, избута ръцете й от кръста си и отстъпи назад. Тя го гледаше как се отдалечава и аха-аха да заплаче.

Изведнъж рязко се обърна към магьосника. Ръцете й се стрелнаха напред. От пръстите й със заглушителен трясък изскочи синя светкавица, която се насочи към Зед. Ръцете на магьосника в същия миг изградиха около него защитна стена, подобна на стъкло, която отразяваше светлината в блясъка си. Светкавицата на Шота се удари в стената с трясък и отскочи, стоварвайки се върху огромен дъб, чийто ствол се превърна в купчина трески. Дървото се строполи. Земята потръпна.

Ръцете на Зед бяха вече във въздуха. От извитите му пръсти бълваше магьоснически огън. Той се приближаваше със свистене, раздирайки бясно въздуха.

— Не! — изкрещя Ричард.

Течната огнена сфера обливаше в наситена синя и жълта светлина сенчестото пространство.

Той не можеше да допусне това да се случи! Шота беше единственият им шанс да намерят кутията! Единственият им шанс да спрат Рал!

Огънят се приближаваше с вой, летеше право към Шота. Тя стоеше неподвижна.

— Не! — Ричард извади меча и скочи пред нея. С едната си ръка хвана здраво дръжката му, с другата острието и го издигна хоризонтално пред себе си като щит.

Магията се втурна през тялото му. Яростта го облада. Огънят се стовари отгоре му. Ушите му забучаха. Той обърна лице, затвори очи, задържа въздуха си и стисна зъби, очаквайки да умре всеки момент. Но нямаше друг избор. Вещицата беше единственият им шанс. Не можеше да допусне да бъде убита.

Ударната вълна го избута назад. Почувства топлината. Дори със здраво стиснати очи можеше да види светлината. Магьосническият огън нададе яростен вой, щом докосна меча, и се взриви наоколо.

Настъпи тишина. Ричард отвори очи. Огъня го нямаше. Зед не си губеше времето. Вече бе хвърлил шепа магически прах. Той се приближаваше, блестейки. Ричард зърна нещо, което се приближаваше към него в гръб, магически прах, хвърлен от вещицата. Той блещукаше като ледени кристали и потушаваше блясъка от праха на Зед, стовари се върху магьосника.

Зед замръзна на място, неподвижен, с една ръка издигната във въздуха.

— Зед!

Никакъв отговор. Ричард се извърна към вещицата. Тя вече не беше майка му. Шота беше облечена в тънка прозрачна рокля, в която се преливаха различни нюанси на сивото, лекият вятър развяваше полите и свободните й краища. Плътната й, гъста кафява коса падаше на вълни, гладката й кожа беше превъзходна. Бадемовите й очи искряха срещу него. Жена, красива като замъка, който се издигаше зад нея, като заобикалящата я долина. Толкова привлекателна, че дъхът му едва не спря, по-точно щеше да спре, ако не беше яростта му.

— Моят герой — каза тя. Това вече не беше гласът на майка му, но пък бе копринен, чист, приятен. Лукава усмивка се плъзна по плътните й устни. — Абсолютно ненужно, но важно е желанието. Впечатлена съм.

— А това какво е? Още едно видение на мисълта ми? Или е истинската Шота? — яростта му бушуваше. Прекрасно можеше да различи яда, извиращ от меча, но реши да не го прибира.

Усмивката й грейна.

— Тези дрехи наистина ли си ти? — подразни го тя. — Или са нещо, което носиш временно, за да обслужат някаква цел?

— Каква е целта на онова, което си в момента?

Тя повдигна вежда.

— Ами да ти се харесам, Ричард. Това е всичко.

— Чрез малко илюзия!

— Не — гласът й стана по-нежен. — Това не е илюзия, такава се показвам пред себе си, поне през по-голямата част от времето. Това е нещо истинско.

Ричард не чу отговора й и посочи с меча си нагоре по пътя.

— Какво направи на Зед?

Тя сви рамене и отвърна поглед със скромна усмивка.

— Само му попречих да ме нарани. Нищо му няма. Поне засега. — Бадемовите очи заискриха изпод веждите й. — Ще го убия по-късно, след като си поговорим.

Той стисна по-здраво меча си.

— Ами Калан?

Шота отправи очи към Калан, която стоеше неподвижна, бледа, с трепереща уста, с поглед, който следеше всяко движение на Шота. Ричард знаеше, че Калан се страхува от Шота повече, отколкото от змиите. Вещицата се намръщи; след миг, щом обърна поглед към него, изражението й отново се стопи в лукава усмивка.

— Тя е много опасна — очите й издаваха познание, далеч надвишаващо годините, на които изглеждаше, че е. — По-опасна, отколкото дори самата тя знае. Трябва да се пазя от нея. — Тя отново сви рамене, а ръката й ловко улови една лента от роклята й, носеща се във въздуха. Докато правеше това, цялата й рокля замръзна на място, сякаш вятърът бе стихнал. — Направих го, за да кротува. Мръдне ли, ще я ухапят. Ако стои мирна — нищо няма да й се случи. — Шота се замисли за момент. — По-късно ще убия и нея — гласът й звучеше твърде нежно, твърде приятно за думите, които изричаше.

Ричард си помисли дали не би могъл да обезглави вещицата с меча си. Яростта му го подтикваше към това. Той визуализира гледката в мисълта си с надеждата, че Шота също ще я види. После успокои малко гнева си, но все още бе нащрек.

— А аз? Страхуваш ли се от мен?

Шота леко се засмя, по-скоро се усмихна.

— От Търсач? — Пръстите й се плъзнаха към устните, сякаш за да скрият учудването й. — Не, не мисля.

Ричард едва се сдържаше.

— Може би трябва.

— Може би. Може би в нормални времена. Каквито днешните не са. Иначе защо би дошъл тук? За да ме убиеш? Ти току-що ме спаси. — Тя насочи към него поглед, който казваше, че той трябва да се срамува от себе си, задето е казал нещо толкова глупаво, после го обиколи, завъртайки се в пълен кръг около него. Той се въртеше с нея, като мечът винаги оставаше между двамата, макар тя да си даваше вид, че това изобщо не я интересува. — Днес времената изискват странни съюзи, Ричард. Единствено силните притежават мъдростта да го разберат. — Тя спря и скръсти ръце, преценявайки го със замислена усмивка. — Моят герой. Ами не мога да си спомня кога за последен път някой се е опитвал да спаси живота ми. — Тя се наклони към него. — Много галантно. Наистина. — Ръката й се плъзна около кръста му. Ричард искаше да й попречи, но нещо го възпря.

— Не се ласкай. Имам си причини. — Намираше свободното й държане за изнервящо и същевременно за ужасно привлекателно. Знаеше, че няма причина да се чувства привлечен от нея. Тя току-що каза, че ще убие двамата му най-добри приятели, а по поведението на Калан можеше да съди, че това не са само празни приказки. Нещо повече, мечът му беше на свобода, яростта беше на свобода. Осъзна, че дори магията на меча бе попаднала под влияние на вещицата. Почувства, че потъва, и за голяма своя изненада установи, че му е приятно.

Усмивката грейна на лицето й, бадемовите й очи заискриха.

— Както вече ти казах, само силните са достатъчно мъдри да прозрат необходимостта от някои съюзи. Магьосникът не беше от тях; опита се да ме убие. Тя също не е от тях; би направила същото като него. Дори не искаше да идва тук. Единствено ти си достатъчно мъдър, за да прецениш, че в днешно време един съюз като нашия е необходим.

Ричард с мъка овладя яростта си.

— Не се съюзявам с хора, които убиват приятелите ми.

— Дори ако те първи са се опитали да ме убият? Нямам ли право да се защитя? Трябва да легна и да умра, защото тези, които искат да убиват, са ти приятели? Ричард — каза тя, като поклати глава едновременно намръщена, но и с усмивка, — помисли върху онова, което казваш. Постави се на мое място.

Той се замисли, но не каза нищо. Тя страстно го прегърна през кръста.

— Но си много галантен. Ти, моят герой, направи нещо изключително рядко. Рискува живота си заради мен, една вещица. Подобно нещо не може да остане без награда. Спечели си едно желание. Всичко, което си пожелаеш, просто го кажи и ще бъде изпълнено. — Със свободната си ръка тя правеше във въздуха плавни движения. — Всичко, давам ти честната си дума.

Ричард се накани да отвори уста, но Шота нежно постави пръст на устните му. Топлото й тяло, стегнато под леката рокля, се притисна до него.

— Не ми разваляй мнението за теб, като отговориш прекалено бързо. Можеш да имаш каквото си поискаш. Не проигравай желанието си. Премисли го добре, преди да го изкажеш. Това е важно желание, предложих ти го с някаква цел, може би най-важното желание, което някога ще имаш. Бързането може да означава смърт.

Ричард кипна, независимо от странното въздействие, което имаше върху него тази жена.

— Няма какво да му мисля. Желанието ми е да не убиваш приятелите ми. Да не ги нараняваш, а да ги оставиш да си вървят.

Шота въздъхна.

— Страхувам се, че това ще обърка нещата.

— Така ли? Значи твоята дума не значи нищо?

Тя го погледна с укор. В гласа й се долавяше груба нотка.

— Думата ми означава всичко. Просто искам да знаеш, че това ще обърка нещата. Дойде тук, за да намериш отговора на един много важен въпрос. Идваш с някакво желание. Просто трябва да зададеш този въпрос вместо желание и ще получиш отговор.

— Нима не е това, което ти наистина искаш? Попитай се сама кое е по-важно; колцина ще измрат, ако не изпълниш задължението си. — Тя отново го стисна за кръста, прекрасната усмивка се върна на устните й.

— Ричард, мечът те обърква. Магията се бърка във вземането на решение. Прибери го и обмисли отново. Ако си достатъчно мъдър, ще се вслушаш в предупреждението ми; не го правя без причина.

Ричард ядосано пъхна меча в ножницата, за да й покаже, че това не би променило нещата. Погледна назад към Зед, замръзнал на мястото си. Хвърли поглед на Калан, около която неспирно се увиваха змии. Щом очите им се срещнаха, сърцето го заболя за нея. Знаеше какво иска Калан от него; можеше да го прочете в очите й; тя искаше да използва желанието си, за да намери кутията. Ричард извърна поглед от нея, в невъзможност да издържи на мъченията й нито миг повече. Обърна се към Шота с решителен поглед.

— Прибрах меча, Шота. Това не променя нещата. Така или иначе ще отговориш на въпроса ми. Твоят живот също зависи от това да разбера отговора. Трябва да го признаеш. Няма да проиграя желанието си. Да го използвам, за да получа отговор, който ти вече си решила да ми дадеш, би значело да загубя живота на приятелите си. А сега изпълни желанието ми!

Шота го погледна с древните си очи.

— Скъпи Ричард — кротко каза тя, — Търсачът се нуждае от своя гняв, но не го оставяй да изпълни главата ти за сметка на мъдростта. Не съди прибързано действия, които не разбираш напълно. Не всички са такива, каквито изглеждат. Някои са за твоето спасение.

Ръката й бавно се повдигна нагоре към лицето му, като това отново му напомни майка му. Нежността й го успокояваше, но и го натъжаваше някак си. В този миг почувства страх от близостта й.

— Моля те, Шота — прошепна той, — казах ти желанието си. Изпълни го.

— Желанието ти, скъпи Ричард, е изпълнено — прошепна тя тъжно.

Той се обърна към Калан. Змиите все още пристягаха тялото й.

— Шота, ти обеща.

— Обещах да не я убивам и да я оставя да си тръгне. Ще си тръгнете заедно, няма да я убия. Но тя все още представлява опасност за мен. Ако кротува, змиите нищо няма да й направят.

— Каза, че Калан би се опитала да те убие. Не е вярно; тя ме доведе тук, защото се нуждае от помощ, също както и аз. Макар и да не е искала да ти причини зло, ти щеше да я убиеш. А сега й причиняваш и това!

— Ричард — Шота замислено докосна с пръст брадичката си, — ти дойде тук с презумпцията, че съм зла, нали така? Макар да не знаеше нищо за мен, беше готов да ми причиниш зло заради онова, което роди главата ти. Беше решил да вярваш на онова, което другите говорят за мен. — В гласа й нямаше злоба. — Така говорят хората, които ми завиждат или се страхуват от мен. Освен това казват, че било грешно да се използва огън, че който използва огън, е зъл. Това прави ли твърдението вярно? Хората казват, че старият магьосник е зъл, че причинява смъртта на невинни. От това думите им стават ли верни? Някои от Калните казваха, че си донесъл смърт на селото им. От това, че глупаците го казват, то става ли вярно?

— А що за човек би се опитал да ме накара да повярвам, че е мъртвата ми майка? — попита с горчивина той.

Шота изглеждаше явно наранена.

— Обичаш ли майка си?

— Разбира се.

— Какъв по-голям дар би могъл да ти направи някой от това да ти върне някого, когото си обичал? Не се ли почувства щастлив да видиш отново майка си? Помолих ли те за нещо в замяна? Поисках ли да ми платиш? За миг ти дадох нещо прекрасно, чисто, живия спомен за любовта към майка ти, за нейната любов към теб, нещо, което никога няма да разбереш какво ми е струвало. И ти казваш, че това било лошо? За благодарност искаш да вземеш главата ми с меча си?

Ричард преглътна тежко, но не каза нищо. Отклони поглед от очите й и изведнъж, неочаквано, изпита срам.

— Нима мисълта ти е дотам отровена от чуждите приказки? От страховете им? Всичко, което искам, е да бъда съдена по делата си, да бъда считана за тази, която съм, а не която другите казват, че съм. Ричард, не ставай войник в тази безмълвна армия от глупци.

Ричард стоеше безмълвен.

— Огледай се — каза Шота, простирайки ръка около себе си. — Това място грозно ли е? Зло?

— Това е най-красивото място, което съм виждал някога — призна Ричард с тих глас. — Но това не доказва нищо, какво ще кажеш за другото място, там горе? — Той посочи с брадичка мрачните гори над главите им.

Тя хвърли бърз поглед.

— Гледай на него като на защитен ров — гордо се усмихна Шота. — Пази ме от глупците, които биха могли да ме наранят.

Ричард остави за накрая най-тежкия си въпрос.

— А какво ще кажеш за него? — той погледна към сенките, където седеше Самюъл и гледаше с искрящи жълти очи.

С изпълнен със съжаление глас тя заговори, като не сваляше поглед от Ричард.

— Самюъл, ела тук.

Отвратителното същество изпъпли по тревата към господарката си, умилквайки й се, като издаваше странен гърлест звук. Очите му се бяха втренчили в меча, без да помръдват. Ръката й се плъзна надолу и нежно започна да гали сивата глава. Шота дари Ричард с топла, смела усмивка.

— Мисля, че трябва да направя едно формално запознанство. Ричард, радвам се да те запозная със Самюъл, твоя предходник. Предишният Търсач.

Безмълвен, с широко отворени очи, Ричард сведе поглед към компаньона.

— Моят меч! Давай! — започна да се протяга Самюъл. Шота предупредително го повика по име, без да сваля поглед от Ричард, и малкото същество на мига дръпна ръцете си, притискайки се отново до хълбока й. — Моят меч — тихичко се оплака той на себе си.

— Защо изглежда така? — предпазливо попита Ричард, страхувайки се от отговора.

— Наистина не знаеш, нали? — вглеждайки се в лицето му, Шота повдигна вежда. Тъжната й усмивка отново се върна. — Магията. Нима магьосникът не те е предупредил?

Ричард бавно поклати глава, устата му не можеше да произведе никакви думи. Езикът му залепна за небцето.

— Е, в такъв случай предполагам ти предстои разговор с него.

Насили се да каже нещо, но едва успя.

— Искаш да кажеш, че магията ще направи това с мен?

— Съжалявам, Ричард, не мога да ти отговоря на този въпрос — тя въздъхна тежко. — Един от талантите ми е, че виждам изтичащото време, начина, по който събитията се вливат в бъдещето. Но в случая се касае за магия, магия, направена от магьосник, която не мога да видя; сляпа съм за нея. Не виждам как се носи напред.

Самюъл беше последният Търсач. Дойде тук преди много години с отчаяна молба за помощ. Но не можах да му помогна по никакъв начин, освен да изпитам състрадание към него. После, един ден внезапно се появи старият магьосник и взе меча — тя многозначително повдигна вежда. — Беше много неприятно приключение и за двама ни. Страхувам се, че ще трябва да си призная, че не изпитвам особено ласкави чувства към стария магьосник — лицето й отново доби меко изражение. — До ден днешен Самюъл мисли за Меча на истината като за свое притежание. Но аз знам, че не е така. Магьосниците винаги са били онези, които са се грижили за меча, следователно и за магията му, те просто временно го поверяват на истинския Търсач.

Ричард си спомни казаното от Зед, че понеже последният Търсач бил отвлечен от вещица, той отишъл и прибрал при себе си Меча на истината. Ето го Търсача; ето я и вещицата. Калан грешеше. Значи поне един магьосник се е осмелявал да отиде в Агаден.

— Може би е станало така, защото не е бил истински Търсач — успя да промълви Ричард, като търсеше начин да успокои себе си. Езикът му все още трудно се движеше.

Лицето й бе намръщено, застинало в изражение на истинска загриженост.

— Може би. Наистина не знам.

— Сигурно е така — прошепна той. — Не може да не е. В противен случай Зед би ме предупредил. Той ми е приятел.

Тя го погледна сериозно.

— Ричард, понякога съществуват неща, по-важни от приятелството. Зед знае това, ти също; в края на краищата, когато се наложи, правиш своя избор независимо от живота на приятеля си.

Ричард вдигна поглед към Зед. Колко му се искаше да поговорят. Точно сега изпитваше такава необходимост от него. Нима можеше да бъде вярно, нима можеше с лекота да избере кутията вместо живота на Зед, без да му мигне окото?

— Шота, ти обеща да го оставиш да си върви.

Очите й за миг се спряха на него.

— Съжалявам, Ричард — тя поклати ръка във въздуха по посока на Зед. Той се залюля и изчезна. — Това беше малка измама. Демонстрация. Това всъщност не беше старият магьосник.

Ричард си помисли, че би трябвало да се ядоса, но не го направи. Само се почувства наранен от измамата и тъжен, че Зед не е тук с него. След това през тялото му премина тръпка на смъртен ужас, от която кожата му настръхна.

— А това там наистина ли е Калан? Или вече си я убила и това е просто зрителна измама, номер? Още една демонстрация?

Шота си пое дълбоко въздух и гърдите й се повдигнаха, после се спуснаха надолу.

— Страхувам се — въздъхна тя, — че тя е съвсем истинска. И в това е проблемът.

Шота пъхна ръка в неговата и го накара да застане пред Калан. Самюъл ги последва и застана до тях. Ръцете му бяха толкова дълги, че както си стоеше изправен, с очи, предпазливо оглеждащи ту единия, ту другия, с пръстите си небрежно рисуваше линии и кръгове в прахта.

Шота за миг се вгледа в Калан, очевидно потънала в мисли, сякаш опитвайки се да разреши някаква дилема. Ричард просто искаше да махне змиите от нея. Въпреки думите на вещицата относно помощта и приятелството Калан все още беше ужасена, и то не от змиите. Очите й следваха не друг, а Шота, сякаш диво животно, попаднало в капан, проследява с поглед ловеца, не капана.

— Ричард — попита Шота, без да сваля поглед от Калан, — би ли могъл да я убиеш, ако се наложи? Ако тя се окаже заплаха за успеха ти, ще имаш ли силата да я убиеш? Ако от това зависи животът на всички останали? Кажи ми истината.

Въпреки обезоръжаващия глас, с който Шота зададе въпроса си, думите й го пронизаха като леден нож. Ричард срещна огромните очи на Калан, после хвърли поглед на жената до себе си.

— Тя е моят водач. Имам нужда от нея — просто и безцеремонно каза той.

Огромни бадемови очи се впиха в него.

— Това, Търсачо, не е отговор на въпроса, който ти зададох.

Ричард замълча; опита се да не издава нищо с лицето си.

Шота се усмихна със съжаление.

— Както си и помислих. И точно за това сбърка в избора на желание.

— Не съм сбъркал — възпротиви се Ричард. — Ако не бях постъпил по този начин, щеше да я убиеш!

— Да — сериозно кимна Шота — Щях. Образът на Зед беше тест. Ти го премина успешно и за награда ти дадох право на едно желание, не за да получиш нещо, което желаеш, а за да мога да свърша вместо теб едно тежко задължение, защото на теб ти липсва необходимата смелост. Това беше вторият тест. Тук, скъпо момче, ти се провали. Трябва да уважа желанието ти. Това е твоята грешка; трябваше да ме оставиш да я убия вместо теб.

— Ти си луда! Първо се опитваш да ме убедиш, че не си зла, казваш ми да те меря според делата ти, а сега ми разкриваш истинската си същност, като ми казваш каква грешка съм допуснал, като не съм ти позволил да убиеш Калан! И то за какво! Заради някаква измислена от теб заплаха? Тя не е направила нищо, с което да те заплаши, нито пък ще направи. Единственото, което иска, е да спре Мрачния Рал, също както и аз. Също както и ти!

Шота търпеливо изчака той да свърши. В очите й отново се долови онзи древен поглед.

— Не ме ли слушаше, когато ти казвах, че не всички действия са такива, каквито изглеждат? Че някои се правят за твое спасение? За пореден път прибързваш със заключението, без да знаеш всички факти.

— Калан ми е приятел. Това е единственият факт, който има значение.

Шота си пое дъх, сякаш се опитваше да остане спокойна, сякаш полагаше усилия да научи на нещо едно дете. Изражението на лицето й го накара да се почувства като глупак.

— Ричард. Чуй ме. Мрачният Рал е пуснал в действие кутиите на Орден. Ако той успее, не съществува никой, който да го спре. Никога. Огромно количество хора ще измрат. Ти. Аз. В мой интерес е да ти помогна, защото ти си единственият, който има шанс да го направи. Как или защо, не знам, но чувствам притока на сила. Ти си единственият, който има шанс. Това не означава, че ще успееш, означава само, че имаш шанс да го направиш. Независимо колко малък е той, той е вътре в теб. Знам също, че има сили, които ще ти се противопоставят, преди да си имал възможност да използваш този шанс. Старият магьосник не притежава силата да спре Рал. Точно за това ти е дал меча. Аз не притежавам силата да спра Рал. Но мога да съм ти от помощ. Това е всичко, което искам да направя. По този начин помагам и на себе си. Не искам да умра. Ако Рал спечели, това ще стане.

— Знам всичко това. Ето защо ти казах, че ще отговориш на въпроса ми, без да се налага да използвам желанието си, за да те моля за това.

— Но знам и други неща, Ричард, които ти не знаеш.

Красивото й лице го оглеждаше с тъга, от която той изпита болка. Очите й горяха със същия огън, както и очите на Калан; огъня на разума. Ричард почувства нуждата в нея, нуждата да му помогне. Изведнъж се уплаши от онова, което тя знаеше, защото осъзна, че то не е нещо, с което Шота иска да го нарани, че е просто истината. Ричард видя как Самюъл гледа меча и осъзна, че лявата му ръка е стиснала дръжката, осъзна колко здраво я е стиснала и как релефните букви на думата Истина болезнено се врязват в дланта му.

— Шота, какво е онова, което знаеш?

— Първо най-лесното — въздъхна тя. — Нали знаеш как спря огъня на магьосника с меча? Упражнявай това движение. Подложих те на този тест с някаква цел. Зед ще използва срещу теб магьоснически огън. Само че следващия път ще бъде наистина. Потокът на времето не показва кой ще победи, сочи само че имаш шанс да го победиш.

Очите на Ричард се разшириха.

— Не може да е вярно…

— Вярно е — каза тя, прекъсвайки го, — като един зъб, даден от един баща, за да покаже на сина пазителя на книгата, да покаже истината за това, как е била взета книгата.

Ричард потръпна.

— Не, не знам кой е пазителят — очите й го изгаряха. — Ще трябва сам да разбереш.

Ричард едва успя да си поеме дъх, едва успя да зададе следващия си въпрос.

— Ако това е по-лесната част, тогава каква е трудната?

Вълнистата й коса се разлюля на раменете й, когато тя отмести поглед от него и го спря върху Калан, която стоеше вкаменена, докато змиите се увиваха около нея.

— Зная какво е тя и по какъв начин е заплаха за мен… — гласът й заглъхна. Обърна се отново към него. — Ти очевидно не знаеш, защото ако знаеше, може би нямаше да си с нея. Калан притежава сила. Магическа сила.

— Това дотук го знам — предпазливо вметна Ричард.

— Ричард — каза Шота, опитвайки се да намери правилните думи, за да каже нещо, което й се струваше трудно, — аз съм вещица. Както вече казах, една от силите, които притежавам, е да виждам нещата така, както ще се случат в бъдещето. Това е една от причините, поради които глупците се страхуват от мен — лицето й се наклони към неговото, неудобно близо. Дъхът й ухаеше на рози. — Моля те, Ричард, не бъди един от тези глупци; не се страхувай от мен заради неща, които са извън моя контрол. Имам способността да виждам истината за събитията, които ще се случат; не ги предизвиквам, нито мога да ги контролирам. И само защото ги виждам, това не означава, че изобщо съм доволна от тях. Единствено с делата си в настоящето можем да променим онова, което ни е писано да се случи в бъдещето. Бъди достатъчно мъдър, за да използваш истината в своя полза, не се противи срещу нея.

— И каква е истината, която виждаш, Шота? — прошепна той.

Очите й го гледаха с напрежение, от което дъхът му спря, гласът й бе остър като нож.

— Калан притежава сила и ако не я убият, ще използва тази сила срещу теб — докато говореше, очите й внимателно се взираха в него. — Няма съмнение в това. Мечът ти може да те пази от магьосническия огън, но няма да те спаси от докосването й.

Ричард почувства как думите й го пронизват, сякаш пронизаха сърцето му.

— Не! — прошепна Калан. И двамата я погледнаха, лицето й се беше сгърчило от болка при думите на Шота. — Няма да го направя! Шота, кълна се, не мога да го направя с него.

По бузите й се стичаха сълзи. Шота се приближи до нея и протегна ръка през змиите, нежно докосвайки лицето й, за да я успокои.

— Не те ли убият, дете, ще го направиш. — Една сълза се изтърколи надолу и Шота я избърса. — Веднъж вече почти го направи — каза Шота с изненадващо съчувствие в гласа. — На един дъх — тя кимна леко на себе си. — Това е вярно, нали? Кажи му. Кажи му дали говоря истината.

Очите на Калан се вкопчиха в Ричард. Той потъна в зелените им дълбини и си спомни трите пъти, когато тя го бе докосвала, докато той държеше меча в ръка, как това докосване караше магията да избухне предупредително. Последния път, в селото на Калните, когато ги нападнаха сенките, реакцията на магията беше толкова силна, че той едва не я наръга с меча, преди да разбере коя е. Веждите на Калан се сключиха на челото й, очите й избягнаха погледа му. Тя захапа долната си устна, а от гърлото й се изтръгна мъчително стенание.

— Вярно ли е? — попита шепнешком Ричард, сърцето се беше качило в гърлото му. — Случвало ли се е за миг да използваш силата си срещу мен, както казва Шота?

Лицето на Калан побеля като платно. Тя издаде силен, болезнен стон. Затвори очи и изкрещя с дълъг, пронизителен вой.

— Моля те, Шота. Убий ме. Трябва да го направиш. Заклела съм се да защитавам Ричард, да спра Рал. Моля те — задъхваше се от плач. — Това е единственият начин. Трябва да ме убиеш.

— Не мога — прошепна Шота. — Такова беше желанието му. Много глупаво желание.

Ричард едва издържаше на болката да гледа как Калан се мъчи, как моли Шота да я убие. Буцата в гърлото му заплашваше да го задуши. Калан внезапно изкрещя и протегна нагоре ръце, за да накара змиите да я ухапят. Ричард се втурна напред, но те бяха изчезнали. Калан протегна ръце, търсейки змиите, които вече ги нямаше.

— Съжалявам, Калан. Ако ги бях оставила да те ухапят, това щеше да наруши изпълнението на желанието му.

Калан се строполи на колене, ридаейки, с лице към земята, пръстите й ровеха в пръстта.

— Толкова съжалявам, Ричард — хлипаше тя. Ръцете й скубеха тревата, после се протегна към краката му. — Моля те, Ричард — простена. — Моля те. Заклела съм се да те защитавам. Вече измряха толкова хора. Вземи меча и ме убий. Направи го. Моля те, Ричард, убий ме.

— Калан… аз никога… — той не можа да изрече повече думи.

— Ричард — обади се Шота, сама едва въздържайки се да не заплаче, — ако не я убие някой, тогава преди Рал да отвори кутиите, тя ще използва силата си срещу теб. В това няма съмнение. Никакво. Ако тя е жива, нищо не може да бъде променено. Изпълних желанието ти, не мога да я убия. Така че трябва да го направиш ти.

— Не! — изкрещя той.

Калан отново простена от болка и извади ножа си. Щом го вдигна, за да го забоде в сърцето си, Ричард я сграбчи за китката.

— Моля те, Ричард — извика тя, падайки към него, — ти не разбираш. Трябва да го направя. Ако живея, ще трябва да отговарям за онова, което ще направи Рал. За всичко, което ще се случи.

Ричард я издърпа нагоре за китката и я придърпа към себе си с една ръка, а тя не преставаше да плаче, той държеше ръката й извита зад гърба й, за да не може да се нарани с ножа. Хвърляше гневни погледи на Шота, която стоеше с ръце отпуснати покрай тялото, и наблюдаваше. Нима е възможно всичко това? Можеше ли да бъде вярно? Щеше му се да беше послушал Калан и кракът му никога да не бе стъпвал тук.

Отпусна ръката й, когато по хлипането й разбра, че я боли от хватката му. Запита се дали трябва да я остави да се убие. Ръката му затрепери.

— Моля те, Ричард — каза Шота със сълзи на очи, — мрази ме, ако искаш, за онова, което съм, но не ме мрази за това, че ти казах истината.

— Истината такава, каквато ти я виждаш, Шота! Но може би не такава, каквато ще се окаже. Няма да убия Калан заради това, което ми каза.

Шота тъжно поклати глава и го погледна с навлажнените си очи.

— Последната кутия на Орден е у Кралица Милена — прошепна тя. — Но запомни това предупреждение: няма да остане у нея за дълго. В случай, че решиш да повярваш на истината, такава, каквато аз я виждам — тя се обърна към компаньона си: — Самюъл — нежно каза тя, — изведи ги от Агаден. Не взимай нищо, което им принадлежи. Ще ми бъде много неприятно, ако го направиш. Това включва и Меча на истината.

Ричард видя как една сълза се изтърколи надолу по бузата й, когато тя се обърна, без да го погледне, и тръгна нагоре по пътя. Спря изведнъж и за миг остана неподвижна; прекрасната й кестенява коса се спускаше по раменете й и покриваше донякъде гърба на тънката й рокля. Тя вдигна глава, но не се обърна да го погледне.

— Когато всичко това свърши — каза тя с глас, раздиран от чувства, — и ако се случи така, че победиш… никога повече не идвай тук. Направиш ли го… ще те убия.

Тя продължи нататък, към двореца си.

— Шота — дрезгаво прошепна той, — съжалявам.

Тя не спря, нито се обърна, просто продължи напред.