Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Шестнадесета глава

Докато Ричард отключваше вратата, Калан скочи от леглото, изгонвайки съня от очите си. Извади ножа си. Задъхан, Бил се вмъкна в стаята и захлопна вратата зад себе си. По челото му се стичаха струйки пот.

— Какво става? Какво се е случило? — попита Ричард.

— Всичко си беше наред — преглътна Бил, поемайки си дъх. — Докато преди малко не се появиха тия двамата. Ей така, от нищото. Огромни мъжаги с дебели вратове и руси коси. Симпатични на вид. Въоръжени до зъби. От този тип хора, чийто поглед се опитваш да избягваш. — Бил си пое на няколко пъти дълбоко дъх.

Ричард пусна бърз поглед към очите на Калан. В тях нямаше съмнение кои са били тези двамата. Очевидно магьосническият проблем, стоварил се върху четворката, не е бил достатъчно сериозен.

— Двама? — попита Ричард. — Сигурен ли си, че не бяха повече?

— Видях само двама, но това беше достатъчно. — Огромните очи на Бил го гледаха изпод къдравите вежди. — Единият беше доста раздран, с превръзка на ръката, по другата му ръка се виждаха следи от хищни нокти. Това обаче май не го притесняваше особено. Както и да е, започнаха да разпитват за една жена, която по описание приличаше съвсем на твоята дама тук. Само дето те казаха, че била облечена в бяла рокля. Двамата тръгнаха към стълбите и сред онези долу избухна скандал за това кой какво щял да направи с нея. Вашият червенокос приятел се нахвърли върху тоя с превръзката и разряза гърлото му от край до край. Другият тип за секунди се справи с цяла купчина от клиентите ми. Никога не бях виждал нещо подобно. После изведнъж просто изчезна. Стопи се в нищото. Всичко потъна в кръв. Останалата сган е още долу, карат се кой пръв ще… — Той погледна Калан, но не довърши мисълта си. Избърса чело с опакото на ръката си. — Ранди прекарва конете отзад; трябва да тръгвате веднага. Към къщата на Ейди. Слънцето изгря преди час, оттогава ги няма и преследвачите на сърца, така че няма да имате проблеми. Но не и ако се забавите.

Ричард вдигна Чейс за краката, Бил за раменете. Каза на Калан да заключи вратата и да събере багажа им. Носейки Чейс, двамата тръгнаха надолу по задната стълба към тъмнината и дъжда. Светлината, струяща от прозорците, се отразяваше в локвите и рисуваше около мокрите, черни очертания на конете жълти ореоли. Ранди ги чакаше с тревожен вид и държеше конете. Стовариха Чейс в едната носилка и изтичаха колкото се може по-тихо обратно нагоре по стълбата. Бил вдигна Зед, докато Ричард и Калан мятаха пелерините на гърбовете си и грабваха раниците. Тримата — Бил, Ричард, след тях Калан — се спуснаха надолу по стълбата към вратата.

Докато изхвърчаха от стаята, едва не стъпкаха Ранди, който лежеше проснат на земята. Ричард вдигна глава точно навреме, за да види как червенокосият се хвърля напред. Отскочи назад и се размина на милиметри от острието на дългия му нож. Мъжът се строполи по лице в калта. С изненадваща бързина вбесен се изправи на колене, след което се вцепени — мечът на Ричард застана на милиметри от носа му. Във въздуха отекна звънът на метал. Мъжът се огледа около себе си, в черните му очи проблесна злоба. От косата му се стичаше вода и кал. Ричард завъртя меча в ръката си и стовари здраво върху главата на мъжа плоската част на острието. Онзи вяло се строполи.

Бил положи Зед на носилката, докато Калан обръщаше Ранди. Едното му око беше подуто. Дъждът плющеше по лицето му. Той простена. Щом видя Калан с читавото си око, се ухили. Успокоена, че не е ранен лошо, тя бързо го притисна до себе си и му помогна да се изправи.

— Той се нахвърли върху мен — започна да се оправдава Ранди. — Съжалявам.

— Ти си един храбър младеж. Няма за какво да съжаляваш. Благодаря ти, че ни помогна. — Тя се обърна към Бил: — И на теб също.

Той се усмихна и кимна. Бързо покриха Зед и Чейс с одеялата и непромокаемите покривала, след което натовариха багажите си. Бил ги уведоми, че провизиите за Ейди вече са вързани за коня на Чейс. Ричард и Калан се метнаха на седлата. Тя хвърли на Ранди сребърната монета.

— Плащането при доставката, както се споразумяхме — каза му тя. Той хвана монетата и се ухили.

Ричард се наведе, стисна ръцете на Ранди и горещо му благодари, след което ядосано посочи Бил.

— Ти! Искам да впишеш всичко в тефтера си. Включително щетите, плюс времето и проблемите, дори надписите за гробовете. Искам да добавиш и разумна сума за това, че спаси живота ни. Ако съветът не желае да ти плати, кажи им, че си спасил живота на брата на Първия съветник, кажи им още, че Ричард Сайфър е казал, че ако не платят, той лично ще вземе главата на шефа им и ще я набие на кол пред къщата на брат си!

Бил кимна и смехът му заглуши плющенето на дъжда. Ричард дръпна юздите на коня си, за да го укроти, тъй като нетърпелив да потегли, той се въртеше на място. Протегна ръка към падналия в безсъзнание мъж в калта. Беше бесен.

— Единствената причина да не го убия е, че той уби човек, по-лош от самия него, и по този начин неволно може би спаси живота на Калан. Но е виновен за убийство, както и за опити за убийство и за изнасилване. Предлагам да го обесите, преди да се е свестил.

Бил го погледна решително:

— Считай, че е направено.

— Не забравяй какво ти казах за границата. Чакат ви неприятности. Пази се сам.

Бил задържа погледа си върху Ричард и постави косматата си ръка около раменете на сина си.

— Няма да забравим — ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка. — Да живее Търсачът.

Ричард го погледна изненадан, после се ухили. Усмивката му потисна част от бушуващия в него гняв.

— Когато те видях за първи път — каза Ричард, — си помислих, че не си лош човек. Разбирам, че не съм сбъркал.

Ричард и Калан вдигнаха качулките си и пришпориха конете в мрачния дъжд към царицата на костите.

* * *

Дъждът набързо погълна светлините на Южния град и остави пътниците сами да налучкват пътя си в тъмнината. Конете на Чейс внимателно подбираха пътя си надолу по пътеката; обучени от надзирателите да се справят с подобен род дейности, те вършеха страхотна работа в тези неблагоприятни условия. Зората упорито се бореше за надмощието на светлината в настъпващия ден. Ричард знаеше, че слънцето трябва вече да е изгряло, но светът все още висеше полуосветен на границата между деня и нощта, беше призрачна утрин. Дъждът охлади бушуващия му гняв.

Двамата с Калан знаеха, че последният от четворката се мотае на свобода някъде наоколо и се взираха във всяко движение, готови да открият потенциална опасност. Знаеха, че рано или късно той ще ги нападне. Нямаха представа обаче кога точно и това ги разконцентрираше. Тревога, породена от думите на Бил, че двамата им приятели няма да изкарат дълго, гризеше душевното му спокойствие. Ричард не знаеше какво ще прави, ако тази жена, Ейди, не можеше да помогне. В такъв случай двамата им приятели щяха да умрат. Не можеше да си представи живота без Зед. Свят без неговите номера, без помощта и утехата му би бил мъртъв свят. Установи, че само при мисълта за такава развръзка в гърлото му засяда буца. Зед би му казал да не се тревожи за онова, което може да се случи, а за онова, което вече се е случило.

Но то изглеждаше почти толкова мрачно. Баща му беше убит. Мрачният Рал беше на път за открие всичките кутии. Двамата по-стари приятели на Ричард бяха с единия крак в гроба. Той остана сам с една жена, която обичаше, а не трябваше да обича. Тя не искаше да му открие тайните си, държеше ги заключени.

Знаеше, че в главата й се води непрестанна битка за това. Понякога тя чувстваше, че той се приближава до нея, и тогава Ричард виждаше болката и страха в очите й. Скоро щяха да бъдат в Средната земя, където хората знаеха коя е тя. Той искаше тя сама да му го каже; не желаеше да го научи от някой непознат. Ако това не станеше скоро, щеше да се наложи сам да я попита. Независимо от факта, че подобно действие е в разрез с принципите му, щеше да се наложи да го направи.

Потънал дълбоко в мислите си, той не разбра как са минали повече от четири часа, откакто се движеха по пътеката. Гората беше подгизнала от дъжд. Дърветата висяха тъмни и оклюмали в мъглата; мъхът по стволовете им беше гъст и сочен. Закрепваше се по кората или се събираше, зелен и шуплест, на кръгли купчинки по земята. Лишеите по скалите блестяха на влагата в яркожълто и ръждиво. На места пътеката се беше превърнала във временна река от стичащата се дъждовна вода. Тя се плискаше в коловете от носилката на Зед, която се удряше в камъни и корени, при което главата на стареца се мяташе от едната на другата страна. Краката му минаваха на сантиметри от водата, когато пресичаха наводнените ручеи.

В тишината Ричард надуши сладкия мирис на огън. На брези. Установи, че пейзажът около тях се е променил. Уж приличаше на този, през който вървяха вече часове, а в същото време беше различен. Дъждът падаше плавно, сякаш тихо се покланяше на гората. Имаше нещо свещено в това място. Почувства се като натрапник, нахлул в необезпокояван от векове мир. Искаше да каже нещо на Калан, но си помисли, че говоренето тук е светотатство. Разбра защо хората от хана не се приближаваха насам; просташкото им присъствие би осквернило местността.

Приближиха до къща, която дотолкова съответстваше на околността, че беше почти невидима от пътеката. От комина се виеше тънка струйка дим, който се изгубваше в мъглата. Дървените стени бяха извехтели от старост, по цвят пасваха на близките дървета, единствено земята беше по-различна. Къщата сякаш израстваше от земята, заобиколена от високи дървета, които сякаш я пазеха. Покривът беше покрит с безразборно нахвърляна папрат. Над вратата имаше един по-малък, разнебитен навес, покриващ малката веранда, която побираше не повече от двама-трима души. На предната стена на къщата се виждаше квадратен прозорец с четири стъкла, а на страничната — още един. Пердета нямаше.

Отпред растеше групичка папрати, които се накланяха и кимаха, обстрелвани от капките вода, падащи от дърветата над тях. Мъглата превръщаше характерния им бледозеленикав цвят в яркозелен. Между тях минаваше малка пътечка.

В средата на папратите, в средата на пътечката стоеше висока жена, по-висока от Калан, но не колкото Ричард. Беше облечена в проста светлокафява рокля от грубо платно, с червени и жълти знаци и декорации по врата. Имаше хубава права коса, смесица от черно и сиво, сресана на път по средата, спускаща се надолу покрай здравите й челюсти. Възрастта не беше отнела красивите черти от изнуреното й лице. Подпираше се на патерица. Имаше само един крак.

Очите й бяха абсолютно бели.

— Аз бъда Ейди. Кои бъдете вие? — гласът й беше пресипнал, гърлен, дрезгав, по гърба на Ричард преминаха тръпки.

— Четирима приятели — каза Ричард с уважение. Лекият дъждец почукваше приглушено, меко. Ричард изчака.

Лицето й беше покрито от изящни бръчки. Тя взе патерицата изпод рамото си и се подпря на нея, като скръсти двете си ръце отгоре й. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка.

— Един приятел — дрезгаво каза тя. — Трима опасни хора. Аз реша дали те бъдат приятели. — Тя леко кимна на себе си.

Ричард и Калан се спогледаха. Той застана в защитна позиция. Почувства се някак неловко там горе на коня си, сякаш показваше неуважение към жената долу, с която разговаряше. Скочи от седлото, Калан последва примера му. С юздите на коня в ръка пристъпи пред животното, Калан застана до него.

— Казвам се Ричард Сайфър. Това е Калан Амнел, моя приятелка.

Жената се вгледа с белите си очи в лицето му. Той нямаше представа дали тя вижда, не знаеше дали изобщо е възможно. Жената се обърна към Калан. С дрезгавия си глас й каза няколко думи на език, който Ричард не разбираше. Очите на Калан задържаха тези на старицата, после тя леко се поклони на Ейди с глава.

Беше поздрав. Поздрав, изразяващ уважение. Ричард не успя да различи думите Калан или Амнел никъде в него. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

Обръщение към Калан по звание.

Достатъчно дълго време беше прекарал с Калан, за да знае, че когато тя застане с изправен гръб и повдигната назад глава, е нащрек. На четири очи. Ако беше котка, гърбът й би се извил на дъга, козината й би настръхнала. Двете жени се изследваха една друга; за момент разликата във възрастта им изчезна. Преценяваха качества, невидими за него. Пред Ричард стоеше жена, която можеше да ги нарани, той знаеше, че в този случай мечът е безсилен.

Ейди се обърна отново към Ричард.

— Изкажи с думи нуждата си, Ричард Сайфър.

— Трябва ни помощта ти.

Главата на Ейди се килна напред.

— Истина.

— Двамата ни приятели са ранени. Единият, Дел Брандстоун, ми каза, че ти е приятел.

— Истина — повтори още веднъж Ейди с дрезгавия си глас.

— Един друг човек в Южния град ни каза, че може би ще успееш да им помогнеш. В знак на благодарност ти донесохме малко провизии. Ние решихме, че би било честно да ти предложим нещо в замяна.

Ейди се наведе напред.

— Лъжа! — Тя тропна веднъж с патерицата си по земята. И Ричард, и Калан отскочиха малко назад.

Ричард не знаеше какво да каже. Ейди изчака.

— Вярно е. Провизиите са тук. — Той се извърна леко, посочвайки коня на Чейс. — Ние си помислихме, че би било честно…

— Лъжа! — Ейди тропна още веднъж.

Ричард скръсти ръце, започваше да се ядосва. Приятелите му умираха, а той си играеше игрички с тази жена.

— Кое е лъжа?

— „Ние“ бъде лъжа. — Тя още веднъж удари с патерица по замята. — Ти бъде този, който помисли да вземе провизии. Ти бъде онзи, който реши да ги донесе. Не ти и Калан. Ти. „Ние“ бъде лъжа. „Аз“ бъде истина.

Ричард отпусна ръце покрай тялото си.

— Каква е разликата? „Аз“, „ние“, какво значение има?

Тя го гледаше втренчено.

— Един бъде истина, „ние“ бъде лъжа. Колко повече разлика може?

Ричард отново скръсти ръце пред гърдите си и се намръщи.

— На Чейс сигурно му е било много трудно да ти разказва историите си.

Леката усмивка на Ейди се върна на лицето й.

— Истина — кимна тя. Наклони се още малко напред и махна с ръка. — Внеси приятелите си вътре.

Тя се обърна, сложи патерицата под мишницата си и тръгна към къщата. Ричард и Калан се спогледаха и се заеха да вдигат Чейс, като най-напред го отвиха. Ричард накара Калан да го хване за краката; самият той взе по-тежката половина. Веднага щом го внесоха през вратата, Ричард разбра защо я наричаха царицата на костите.

Вътре имаше кости с най-различна големина, те се открояваха ясно върху тъмните стени. Кости покриваха стените от горе до долу. На едната имаше лавици, отрупани с черепи. Черепи на непознати за Ричард зверове. Повечето изглеждаха страховито, с дълги извити зъби. Добре поне, че няма човешки, помисли си той. Някои кости бяха нанизани на гердани. Някои бяха превърнати в предмети за бита, декорирани с кожи и цветни мъниста. Върху стената около тях с тебешир бяха изписани кръгове. В ъгъла се валяха купчини кости, очевидно непотребни. Тези по стената бяха внимателно подредени, помежду им имаше достатъчно място, за да се подчертае важността на всяка от тях. Над камината висеше ребро, дебело колкото ръката на Ричард, дълго колкото човешки ръст, по дължината му бяха издълбани непознати нему знаци. Около реброто имаше толкова много оглозгани кокали, че Ричард се почувства като в търбуха на мъртъв звяр.

Докато оставяха тялото на Чейс, главата на Ричард се оглеждаше на всички страни. От Калан, Чейс и Ричард капеше дъждовна вода. Ейди се наведе над Чейс. Беше не по-мокра от костите в къщата. До преди малко се разхождаше отвън под дъжда и въпреки това беше суха. Ричард подложи под съмнение правилността на решението си да дойдат тук. Ако Чейс не му беше казал, че Ейди е негова приятелка, никога не би дошъл.

Погледна Калан.

— Отивам за Зед — беше по-скоро въпрос, отколкото изявление.

— Ще ти помогна да пренесем провизиите — каза тя, хвърляйки поглед на Ейди.

Ричард внимателно постави Зед в краката на царицата на костите. Двамата с Калан натрупаха провизиите на масата. Когато свършиха, се дръпнаха назад и застанаха до приятелите си, от другата страна на Ейди, като крадешком оглеждаха костите. Ейди гледаше Зед и Чейс.

— Кой бъде този? — попита тя, посочвайки Зед.

— Зедикус Зу’л Зорандер. Мой приятел — каза Ричард.

— Магьосник! — сопна се Ейди.

— Мой приятел! — изкрещя Ричард, без да сдържа гнева си.

Ейди спокойно го погледна с белите си очи, а той отклони поглед. Зед щеше да умре, ако не му се помогнеше, а Ричард нямаше желание да допусне това да се случи. Ейди се наведе напред към Ричард и постави набръчканата си ръка разтворена върху корема му. Малко изненадан, той я гледаше, без да помръдва, докато тя движеше ръката си бавно в кръг, като че търси нещо. Изправи се и внимателно я скръсти около другата си ръка върху патерицата. Тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка, вдигна поглед.

— Справедливият гняв на истинския Търсач. Добре — погледна към Калан. — Няма защо да се плашиш от него, дете. Това бъде гневът на истината. Това бъде гневът на зъба. Добрият няма от какво да се бои. — С помощта на патерицата си тя направи няколко стъпки към Калан. Постави ръката си върху нейния корем и повтори същата процедура. Когато свърши, се облегна върху патерицата и кимна. Погледна Ричард.

— Тя притежава огъня. Гневът гори и в нея. Но това бъде гневът на езика. Трябва да се страхуваш от него. Всички трябва да се страхуват от него. Бъде опасно, ако някога тя го пусне навън.

Ричард погледна Ейди подозрително.

— Мразя загадките; остава твърде много място за погрешна интерпретация. Ако имаш да ми казваш нещо — кажи го.

— Кажи го — подигра му се тя. Стисна очи. — Какво бъде по-силно, зъбите или езикът?

Ричард си пое дълбоко въздух.

— Отговорът очевидно е зъбите. Затова избирам езика.

Ейди го погледна неодобрително.

— Понякога езикът ти се движи, без да трябва. Укроти го — сухо му заповяда тя.

Малко пообъркан, Ричард замълча.

Ейди се усмихна и кимна.

— Виждаш ли?

Ричард се намръщи.

— Не.

— Гневът на зъба бъде предизвикан чрез контакт. Насилие чрез докосване. Битка. Магията на Меча на истината бъде магията на гнева на зъба. Раздира. Къса. Гневът на езика не се нуждае от никакво докосване, но той бъде предизвикан по същия начин. Реже също толкова бързо.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Ричард.

Ейди се пресегна, дългият й пръст се изпружи към него и леко го докосна по рамото. В главата му моментално се появи видение, видение за един спомен: споменът за предишната нощ. Видя мъжете в хана. Стоеше пред тях с Калан и те бяха готови да нападнат. Той посегна към Меча на истината, готов на необходимата, за да ги спре, жестокост, знаейки, че ако няма кръв, обидата няма да бъде измита. После видя до себе си Калан, която говореше с тълпата, възпираше ги, задържаше ги с думите си, прекарваше език през устните си, внушаваше смисъл без говор. Тя отнемаше огъня им, обезоръжаваше развратниците, без да ги докосва; правеше това, което мечът не би могъл да направи. Ричард започна да разбира думите на Ейди.

Ръката на Калан рязко се издигна и хвана Ейди за китката, като я отдалечи от Ричард. В очите й имаше заплаха, което не направи впечатление на Ейди.

— Заклела съм се да защитавам живота на Търсача. Не зная какво правиш. Прости ми, ако преигравам; това не е знак на неуважение, но не бих си простила, ако се проваля. Прекалено голям е залогът, който съм направила.

Ейди погледна ръката, стиснала китката й.

— Разбирам, дете. Прости ми, че необмислено те накарах да се тревожиш.

Калан задържа още миг ръката й, за да постигне желания ефект, после я пусна. Ейди я постави върху другата си ръка, опряна на патерицата. Погледна отново Ричард.

— Зъбите и езикът работят заедно. Така е и с магията. Ти имаш власт над магията на меча, магията на зъба. Но това ти дава също и магията на езика. Магията на езика действа, защото я подкрепяш с меча. — Тя бавно обърна глава към Калан. — Ти притежаваш и двете, дете. И зъбите, и езика. Използвай ги заедно, единият да подкрепя другия.

— А какво представлява магията на магьосника? — попита Ричард.

Ейди го погледна, осмисляйки въпроса.

— Бъдат много видове магия, зъбите и езикът бъдат само два. Магьосниците ги знаят всичките, без онези от отвъдния свят. Магьосниците използват по-голямата част от онова, което знаят. — Тя погледна надолу към Зед. — Той бъде много опасен човек.

— Никога не ми е показвал нищо друго освен нежност и разбиране. Той е внимателен човек.

— Истина. Но може бъде и опасен — повтори Ейди.

Ричард изплю камъчето.

— А Мрачният Рал? Знаеш ли за него, как действа той?

Ейди присви очи.

— А, да — изсъска тя. — Знам го. Той може да използва цялата магия, която знае един магьосник, и онази, която магьосникът не може. Мрачният Рал може да използва отвъдния свят.

Ледени иглички преминаха през ръцете на Ричард. Щеше му се да попита каква магия използва Ейди, но размисли. Тя се обърна още веднъж към Калан.

— Бъди предупредена, дете. Ти притежаваш истинската сила на езика. Никога не си я виждала. Ще бъде ужасно, ако някога я изпуснеш.

— Не знам за какво говориш — каза Калан, сбърчила вежди.

— Истина — кимна Ейди. — Истина — Тя се пресегна и нежно постави ръка на рамото й, размърда пръсти, дръпна я към себе си. — Майка ти умря, преди ти да станеш жена, преди възрастта, в която можеше да те научи на това.

Калан преглътна с усилие.

— Какво можеш да ме научиш ти за това?

— Нищо. Съжалявам, но нямам познания върху това как действа. Това бъде нещо, на което само майка ти може да те научи, когато достигнеш до възрастта на жена. След като майка ти не ти го е показала, знанието бъде загубено. Но силата все още бъде тук. Бъди предупредена. Това, че не си била научена да го използваш, не значи, че то не може да тръгне само.

— Познаваше ли майка ми? — попита Калан с мъчителен шепот.

Лицето на Ейди стана по-меко, когато погледна Калан. Тя бавно кимна.

— Спомням си фамилията. А също и зелените й очи; те не бъдат лесно забравени. Имаш нейните очи. Когато беше бременна с теб, я познавах.

По бузата на Калан се изтърколи сълза, гласът й отново прозвуча мъчително.

— Майка ми носеше връв на врата си със малка кост на нея. Даде ми я, когато бях дете. Носех я винаги, докато… докато Дени, момичето, което нарекох своя сестра… когато тя умря, изгорих костта заедно с нея. Тя я харесваше. Ти си дала тази връв на майка ми, нали?

Ейди затвори очи и кимна.

— Да, дете. Дадох й я, за да пази неродената й дъщеря, да пази детето й в безопасност, за да порасне тя силна като майка си. Виждам, че го е направила.

Калан прегърна старицата.

— Благодаря ти, Ейди — каза през сълзи, — че си помогнала на майка ми. — Ейди хвана патерицата с една ръка, а с другата притисна Калан към себе си с непресторена топлота. След няколко мига Калан се дръпна от старицата и избърса сълзите от лицето си.

Ричард усети благоприятния момент и се възползва от него, мислейки си само за едно-единствено нещо.

— Ейди — каза той меко, — помогнала си на Калан, преди да се роди. Помогни й и сега. Животът й, както и животът на страшно много други хора, е в опасност. Мрачният Рал я преследва, преследва и мен. Имаме нужда от помощта на тези двама души. Моля те, помогни им. Помогни на Калан.

Ейди му се усмихна с едва забележимата си усмивка. Леко кимна на себе си.

— Магьосникът избира добре Търсачите си. За твое щастие, търпението не бъде необходимо за този пост качество. Бъди успокоен; нямаше да те накарам да ги внесеш, ако не възнамерявах да им помогна.

— Е, може би сама виждаш — настоя той, — че особено Зед е много зле. Дишането му едва се усеща.

Белите очи на Ейди го наблюдаваха със сдържана толерантност.

— Кажи ми — каза тя със сухия си дрезгав глас, — знаеш ли тайната на Калан, онази, която тя крие от теб? — Ричард не отговори и се помъчи да не издава чувствата си. Ейди се обърна към Калан. — Кажи ми, дете, знаеш ли тайната, която той крие от теб? — Калан не отвърна. Ейди отново погледна Ричард. — Магьосникът знае ли за тайната, която криеш от него? Не. Ти знаеш ли тайната, която той крие от теб? Не. Трима слепци. Хм? Изглежда, виждам по-добре от вас.

Ричард се зачуди какво ли крие Зед от него. Той повдигна вежда.

— И коя от тези тайни знаеш ти, Ейди?

Тя посочи с тънкия си пръст към Калан.

— Само нейната.

Ричард почувства облекчение, но се опита то да не се изписва на лицето му. Беше на ръба на паниката.

— Всеки си има тайни, приятелко, и има право да ги пази, щом трябва.

Усмивката й се разшири.

— Бъде истина, Ричард Сайфър.

— А сега за тези двамата, какво ще кажеш?

— Знаеш ли как да ги излекуваш? — попита го тя.

— Не. Ако знаех, вече да съм го направил.

— Трябва да ти простим за нетърпението; бъде единствено правилно да се притесняваш за живота на приятелите си. В загрижеността ти не виждам болно желание. Но бъди успокоен, те започнаха да получават помощ от момента, в който ги вкарахте тук.

Ричард я погледна объркано.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Те бъдат ударени от чудовища от отвъдния свят. Ще отнеме време, докато се събудят, дни. Колко — не мога да кажа. Но те бъдат сухи. Липсата на вода ще бъде краят им, затова ще трябва да ги събудим толкова, че да могат да пият, в противен случай ще умрат. Магьосникът диша бавно не защото бъде по-зле, а защото това бъде начинът, по който магьосниците запазват силата си в трудни времена — заспиват дълбоко. Трябва да ги накарам да се събудят, за да пият. Няма да можете да разговаряте, те няма да ви познаят, така че не бъдете уплашени, когато това стане. Иди в ъгъла, донеси кофата с вода.

Ричард донесе водата и помогна на Ейди да се наведе и да седне със свит крак до главите на Зед и Чейс. Тя дръпна Калан да седне до нея. Помоли Ричард да й донесе от лавицата едно сечиво, направено от кост.

Част от него много приличаше на човешка тазобедрена кост. Целият предмет беше покрит с тъмнокафява патина и изглеждаше много стар. По продължение на дръжката бяха издълбани символи, които Ричард не разбираше. От едната страна имаше две горни черепни кости, по една от двете страни на овала. Бяха разрязани гладко на две полусфери и покрити с някаква изсушена кожа. В центъра на двете кожи имаше възел, подобен на пъп. Около всяка от кожите, там, където се срещаха с черепните кости, на равни разстояния бяха разположени кичури твърда черна коса, завързани с конци, отрупани с мъниста, подобни на онези около деколтето на роклята на Ейди. Черепите можеха да бъдат и човешки. Нещо вътре подрънкваше.

Изпълнен с респект, Ричард го подаде на Ейди.

— Какво подрънква?

Без да вдига поглед, тя отвърна:

— Изсушени очи.

Ейди леко разклати дрънчащата кост над главите на Зед и Чейс, като подпяваше тихичко някаква мелодия на странния език, на който беше поздравила Калан. Звънтенето беше глухо, като от дърво. Калан седеше до нея с кръстосани крака и наведена глава. Ричард стоеше зад тях и ги наблюдаваше.

След десетина-петнайсет минути Ейди му махна с ръка да се приближи. Зед внезапно се изправи и отвори очи. Ричард разбра, че Ейди иска от него да даде вода на приятеля си. Тя продължаваше да пее, докато той потопи черпака в кофата и го поднесе към устата на Зед. Той жадно започна да пие. Ричард се развълнува от това, че видя стареца изправен и с отворени очи, макар да не можеше да говори, макар да не знаеше къде се намира. Зед изпи половин кофа вода. Когато приключи, се отпусна назад и затвори очи. Дойде ред на Чейс, който изпи другата половина от кофата.

Ейди подаде на Ричард костта и го помоли да я върне обратно на лавицата. След това го накара да донесе купчината кости от ъгъла на стаята и да нареди едната половина върху Зед, а другата върху Чейс, като го напътстваше как да постави всяка кост, по някакви правила, които само тя виждаше и разбираше. Накрая го накара да построи фигура във формата на каруца, с колело, опряно върху гърдите на всеки от двамата мъже. Когато привърши, тя го похвали за добрата работа, но той не се почувства горд, защото тя направляваше ръката му при всяко движение. Ейди го погледна с белите си очи.

— Можеш ли да готвиш?

Ричард си помисли за момента, в който Калан му беше казала, че зеленчуковата му супа е вкусна като нейната и че родните места на двамата си приличат достатъчно. Ейди беше от Средната земя; може би тя би харесала нещо от своя роден край. Той й се усмихна.

— Би било чест за мен да ти приготвя малко зеленчукова супа.

Тя сключи ръце в захлас.

— Чудесно. Не съм яла добре приготвена зеленчукова супа от години.

Ричард отиде в другия край на стаята и седна на масата, наряза зеленчуци и смеси подправките. Повече от час, докато приготвяше супата, той наблюдаваше двете жени, които седяха на пода и разговаряха на странен език. Две жени, помисли си той, които си наваксват с новините от дома. Ричард беше в добро настроение; някой най-сетне правеше нещо, за да помогне на Зед и Чейс. Някой, който имаше представа за какво се касае. Когато свърши и сложи супата на огъня, реши да не ги прекъсва — те явно си прекарваха добре, — така че попита Ейди дали да не й нацепи малко дърва за огрев. Тя, изглежда, одобри идеята му.

Той излезе и свали зъба от врата си, сложи го в джоба си и остави ризата си на верандата, за да не се мокри. Взе меча със себе си зад къщата, където Ейди му каза, че се намират дървата. Поставяше цепениците на „магарето“ и ги разцепваше по дължина. Повечето бяха брезови — най-лесното, което можеше да отреже една стара жена. Той избра няколко клена — чудесни за огрев, но трудни за цепене. Гората наблизо беше тъмна и гъста, но не изглеждаше страшна. Дърветата му се струваха доброжелателни, готови да го скрият, безопасни. Все пак някъде там оставаше последният мъж от четворката, който преследваше Калан.

Помисли си за Майкъл, надяваше се да е добре. Майкъл не знаеше какво прави Ричард и вероятно се чудеше къде е изчезнал. Вероятно се тревожеше. Ричард планираше да минат да му се обадят след като бяха при Зед, но не остана време. Рал почти ги беше хванал. Щеше му се да има как да изпрати съобщение на брат си. Щом границата паднеше, Майкъл щеше да се окаже в голяма опасност.

Когато се измори да сече дърва, ги нацепи. Почувства се добре от това, че използва мускулите си, че се поти от работа, че прави нещо, което не изисква мислене. Студеният дъжд го ободряваше, освежаваше загрялото му тяло, помагаше му да работи. За да си достави удоволствие, докато стоварваше брадвата, си представи, че дърветата са главата на Мрачния Рал. За разнообразие от време на време сменяше обекта със змей. Ако се случеше някое особено твърдо парче, си представяше, че е главата на червенокосия.

Калан излезе и го попита дали е готов да вечерят. Той дори не беше забелязал, че се стъмва. След като тя влезе обратно в къщата, Ричард отиде до кладенеца и изсипа върху себе си кофа студена вода, измивайки потта от тялото си. Калан и Ейди седяха около масата и тъй като в къщата имаше само два стола, Ричард си внесе един дънер, на който да седне. Когато и той се настани, Калан постави пред него паница супа и му подаде лъжица.

— Направи ми чудесен подарък, Ричард — каза Ейди.

— И какъв е той? — Той загреба с лъжицата и духна в нея, за да помогне на супата да изстине.

Тя го погледна с белите си очи.

— Даде ми възможност да поговоря с Калан на родния си език, като не го прие за обида. Не можеш да си представиш каква радост бъде това за мен. Ти разбираш хората. Ти си истински Търсач.

Ричард й се усмихна щастливо:

— Ти също ме дари с нещо много ценно. Животът на моите приятели. Благодаря ти, Ейди.

— А и зеленчуковата ти супа бъде чудесна — прибави тя леко изненадана.

— Да — намигна му Калан. — Вкусна е като моята.

— Калан ми каза за Мрачния Рал и за това, че границата пада — каза Ейди. — Това обяснява много неща. Каза ми, че знаеш за просеката и че искаш да отидеш в Средната земя. Сега е моментът да решите какво ще правите. — Тя гребна лъжица супа.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да ги будим всеки ден, за да пият и трябва да се хранят с каша. Приятелите ти бъдат заспали много дни, пет, може би десет. Ти като Търсач ще трябва да решиш дали да ги чакаш, или да продължиш без тях. Ние не можем да ти помогнем; ти трябва да решиш.

— Работата би била доста за теб, ако трябва да я вършиш сама.

Ейди кимна.

— Да. Но не толкова, колкото да търсиш кутиите, да спреш Мрачния Рал. — Докато го наблюдаваше, тя гребна още няколко пъти с лъжицата си.

Ричард разсеяно разбъркваше супата си. Настъпи дълго мълчание. Той погледна Калан, но нейното лице беше непроницаемо. Знаеше, че тя не иска да влияе на решението му. Отново сведе поглед към супата си.

— Всеки следващ ден — тихо каза най-сетне той — приближава Рал до последната кутия. Зед ми каза, че има план. Но това не означава, че планът му е бил добър. И може, когато се събуди, да не е останало време да го използваме. Така ще загубим още преди да сме започнали. — Той вдигна поглед към зелените очи на Калан. — Не можем да чакаме. Не можем да пропуснем шанса си; заложили сме твърде много. Трябва да тръгнем без него. — Калан му се усмихна разбиращо. — Така или иначе не смятах да оставя Чейс да върви с нас. За него имам по-важна работа.

Ейди се пресегна през масата и постави съсухрената си ръка върху неговата. Той я почувства топла и нежна.

— Това не бъде лесен избор. Не бъде лесно бъдеш Търсач. Това, което е пред вас, бъде по-трудно от най-страшните ти кошмари.

Той се насили да се усмихне.

— Поне все още имам водач.

Тримата замълчаха, обмисляйки какво може да бъде направено.

— Вие двамата трябва добре да се наспите тази нощ — каза Ейди. — Имате нужда от това. След вечеря ще ви кажа какво трябва да знаете, за да минете през просеката. — Тя погледна първо единия, после другия; гласът й стана още по-дрезгав. — И ще ви разкажа как изгубих крака си.