Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и шеста глава

Двамата захвърлиха раниците си, излетяха през вратата и се втурнаха през глава към центъра на селото, където бяха видели Савидлин. Крещяха името на Сидин и тичаха през калта, а хората отскачаха встрани от пътя им. Докато стигнат до мястото, тълпата беше изпаднала в паника, понеже хората нямаха представа какво става и се тълпяха към навесите за прикритие. Старейшините се върнаха по местата си. Пилето се повдигна на пръсти, за да види какво става. Ловците зад него заредиха стрелите на лъковете си.

Тя зърна Савидлин, който стоеше уплашен и объркан от това, че викаха името на сина му.

— Савидлин! — изкрещя Калан. — Намери Сидин! Не бива да му позволяваш да отвори кесийката, която е взел!

Савидлин пребледня, завъртя се с търсещ поглед, след това се затича приведен, опитвайки се да намери сина си, главата му се шмугваше между бягащите хора. Калан никъде не виждаше Веселан. Двамата с Ричард се разделиха, за да могат да претърсват по-голямо пространство. Настъпваше масово объркване; налагаше се да разблъсква хората, за да си проправи път. Сърцето й заседна в гърлото. Ако Сидин отвореше кесийката…

Тогава го видя.

Щом хората разчистиха центъра на селото, тя го видя. Седнал в калта, той не обръщаше никакво внимание на паниката около себе си и полюшваше в ръка кожената кесийка, опитвайки се да извади от нея камъка.

— Сидин! Не! — закрещя отново Калан и се втурна към него.

Той не чуваше виковете й. Може би нямаше да успее да извади камъка. Нали е просто едно беззащитно малко момченце. Моля се, каза си тя мислено, съдбата да е благосклонна към него.

Камъкът се изсули от торбичката и цопна в калта. Сидин се усмихна и го вдигна. Калан почувства как тялото й изстива.

Навсякъде започнаха да се материализират сенки. Преобръщаха се като облачета мъгла във влажния въздух, сякаш търсеха нещо. После се понесоха към Сидин.

Ричард се спусна към него, като в същото време изкрещя на Калан.

— Вземи камъка! Върни го обратно в кесийката!

Докато тичаше с всичка сила към Сидин, мечът му изсвистя във въздуха и започна да се врязва в сенките. Щом ги достигнеше, те надаваха вой и агонизиращи се строполяваха на земята, разсечени на две. Сидин чу ужасяващите писъци, вдигна глава и замръзна на място с ококорени очи.

Калан му крещеше да прибере камъка обратно в кесийката, но той не можеше да помръдне. Други гласове го викаха. Тя тичаше по-бързо отвсякога, като се промушваше между гъстите групи от сенки, носещи се към момчето.

Нещо тъмно и мъничко изсвистя край нея и дъхът й секна. После още едно, отзад. Стрели. Въздухът внезапно почерня от стрели — Пилето беше наредил на ловците си да унищожат сенките. Всеки от тях си беше набелязал някаква цел, но стрелите минаваха през сенките като през дим. Във въздуха бясно летяха отровни върхове. Калан знаеше, че ако един от тях лизне дори лекичко нея или Ричард, те са мъртви. Сега трябваше освен сенките да отбягва и стрелите. Хвърляйки се в калта в последната секунда, тя чу как покрай ухото й изсвистява още една. Друга се плъзна покрай крака й и падна в калта.

Ричард беше стигнал до момчето, но не можеше да хване камъка. Всичко, което успяваше да направи, бе да избива бясно настъпващите сенки. Нямаше как да спре, за да се опита да вземе камъка.

Калан бе все още далеч, не можеше да претича през сенките като Ричард. Знаеше, че ако, без да иска, докосне някоя, е мъртва. Толкова много се материализираха около нея, че въздухът се бе превърнал в лабиринт. Ричард се биеше около момчето в кръг, който непрекъснато се стесняваше. Държеше меча с две ръце и го размахваше бясно на всички страни. Не забавяше темпото нито за миг — стореше ли го, сенките щяха да се нахвърлят върху него. Нямаха край.

Калан не можеше да направи и крачка напред. Сенките, извиращи навсякъде около нея, и хвърчащите стрели я принуждаваха да спира непрекъснато, а всеки път, когато стъпваше някъде, където няма сенки, се налагаше да отскача назад заради стрелите. Знаеше, че Ричард няма да издържи още дълго. Биеше се с настървение, а кръгът около него се затваряше все повече и повече и го принуждаваше да стои по-близо до Сидин. Единствено тя можеше да ги спаси, а беше толкова далеч.

Още една стрела изсвистя покрай нея и обърса с перата си косата й.

— Не стреляйте! — гневно изкрещя на Пилето. — Престанете! Ще ни убиете!

Объркан, Пилето видя в какво положение се намира тя и неохотно даде заповед на ловците да спрат да стрелят. Тогава обаче извадиха ножовете си и настъпиха към сенките. Нямаха и представа срещу какво се изправят. Щяха да бъдат изтребени до последния човек.

— Не! — изкрещя Калан, размахвайки юмруци. — Докоснете ли ги, сте мъртви! Отдръпнете се!

Пилето вдигна ръка да спре хората си. Тя знаеше колко безпомощен се чувства той, докато я гледа как се лута между сенките, бавно приближавайки се до Ричард и Сидин.

До нея достигна друг глас. Беше Тофалар, крещеше.

— Спрете ги! Те унищожават духовете на предците ни! Прободете ги със стрелите си! Убийте чужденците!

Колебливо, като се споглеждаха, ловците заредиха наново лъковете. Нямаше как да не се подчинят на един старейшина.

— Убийте ги! — продължаваше да крещи той с почервеняло лице и размахваше юмрук. — Чухте какво ви казах! Убийте ги!

Вдигнаха лъковете. Калан се наведе, готова да отскочи встрани веднага щом отпуснат тетивата. Пилето застана пред хората си и протегна ръка напред, отменяйки заповедта. Двамата с Тофалар си размениха думи, които Калан не можеше да чуе. Нямаше време за губене и използва възможността да си проправи път нататък, като се гмурна под протегнатите ръце на носещите се напред сенки.

С крайчеца на окото си тя зърна Тофалар, който тичаше към нея с нож в ръка. Не му обърна внимание; рано или късно щеше да попадне на сянка и да бъде убит. Той от време на време спираше и молеше нещо сенките. От писъците наоколо тя не можеше да чуе думите му. Когато погледна към него отново, той беше преминал по-голямата част от разстоянието. Не беше за вярване, че не е докоснал нито една сянка. Докато Тофалар се носеше към нея стремително, безразсъдно, с изкривено от ярост лице, сенките сякаш му правеха път. Въпреки това тя не си и помисли, че той ще успее; скоро все щеше да докосне някоя от тях и да падне мъртъв.

Калан прекоси и останалата част от празното пространство, но стигна до непроницаема сива стена от сенки, образувала се около Ричард и момчето. Нямаше откъде да мине. Залута се наляво-надясно с надежда да намери пролука, през която да се шмугне. Беше толкова близо и в същото време толкова далече от тях, а примката се затягаше все повече и около нея. На няколко пъти едва успя да отскочи назад, преди на мястото й да се появи сянка. Ричард хвърляше бързи погледи, за да види къде е. На няколко пъти се опита да проправи път към нея, но се наложи да се обърне на другата страна, за да държи сенките на разстояние от Сидин.

Внезапно тя видя как един нож проблясва във въздуха. Тофалар я беше достигнал. Заслепен от омраза, той крещеше думи, които тя не можеше да разбере. Но схвана значението на ножа, намерението на Тофалар. Искаше да я убие. Отбягна удара. Това беше шансът й.

И тогава направи грешка.

Опита се да стигне до Тофалар, но зърна Ричард, който я гледаше. Мисълта, че той ще я види да използва силата си, я разколеба. Забави се и позволи на Тофалар да спечели секундата, от която се нуждаеше. Ричард изкрещя името й, за да я предупреди, после се обърна на другата страна, за да отблъсне сенките, нападащи го в гръб.

Ножът на Тофалар се издигна във въздуха и се стовари върху дясната й ръка, чупейки костта й.

Изненадата и болката взривиха яростта й. Ярост от собствената й глупост. Втория път не проигра шанса си. Протегна лявата си ръка и сграбчи Тофалар за врата. Усети как хватката й спря въздуха му за миг. Трябваше просто да го докосне; това, че го сграбчи за врата, беше просто рефлекс, породен от яростта й, а не проява на силата й.

Макар около нея да се чуваха ужасените писъци на хората и вледеняващият вой на сенките, които Ричард с размах унищожаваше, съзнанието й внезапно се успокои, притихна. В главата й не се чуваше нито звук. Само тишина. Тишината на онова, което щеше да направи.

В спокойната светлина на една секунда, която за нея беше цяла вечност, тя видя изражението на страх в очите на Тофалар, осъзнал съдбата си. Видя съпротивата срещу този край, усети как мускулите му се напрегнаха, за да й се противопоставят, ръцете му бавно, безнадеждно се отправиха към ръцете, стиснали гърлото му.

Но нямаше никакъв шанс за спасение, нямаше дори искрица надежда. Тя контролираше себе си. Времето й принадлежеше. Той й принадлежеше. Не изпита съжаление. Нито угризение. Само мъртвешко спокойствие. Както беше правила безброй пъти преди това, Майката Изповедник освободи задръжките си. Най-после получила свобода, силата й се стовари върху тялото на Тофалар.

Във въздуха се усети силно напрежение; гръмотевица без гръм. Водата в локвите наоколо затанцува и от тях се разхвърчаха кални капки.

Очите на Тофалар се ококориха. Лицето му се отпусна. Устата му зяпна.

— Господарке! — прошепна той почтително.

Спокойното изражение на лицето й се изкриви от ярост. С всичка сила тя запрати Тофалар назад, към обръча сенки, притиснали Ричард и Сидин. С разперени напред ръце той падна сред сенките и от допира до тях изкрещя, след което се стовари в калта. По някакъв начин докосването на Тофалар до сенките бе отворило в обръча им малка просека. Без да се замисли, Калан се хвърли през нея и се оказа вътре миг преди тя да се затвори обратно.

Хвърли се върху Сидин.

— Побързай! — изкрещя Ричард.

Сидин не я погледна; погледът му бе прикован върху сенките, гледаше ги със зяпнала уста, без да може да помръдне. Тя се опита да измъкне камъка от мъничкото му здраво стиснато юмруче, но пръстите му стискаха със силата на страха. Тя изтръгна кесийката от другата му ръка. Хвана с лявата си ръка кесийката и китката му и започна да отмества малките му пръстчета от камъка с дясната, като през цялото време го умоляваше да го пусне. Той не я чуваше. От рамото й се стичаше кръв, обливаща треперещата й китка, смесваше се с дъжда, пръстите й се пързаляха.

Една сянка протегна ръка към лицето й. Калан се отдръпна назад. Покрай лицето й изсвистя мечът и разсече сянката. Към общия вой се присъедини още един глас. Сидин не сваляше очи от сенките, всичките му мускули се бяха вкочанили. Ричард стоеше точно над нея и размахваше меча на всички страни. Нямаше накъде повече да отстъпват. Бяха притиснати един в друг, само те тримата. Хлъзгавите пръсти на Сидин не искаха да пуснат камъка.

Тя стисна зъби така, че през ранената й ръка премина пареща болка и най-после успя да изтръгне камъка от ръката на Сидин. Той се изплъзна от кървавата й кална ръка и като семка от пъпеш цопна в калта близо до коляното й. Почти едновременно с падането му ръката й вече беше върху него и го сграбчваше заедно с шепа кал. Пусна го в кесийката и затегна връвта. Задъхана се огледа.

Сенките престанаха да се движат. Тя чуваше тежкото дишане на Ричард, който продължаваше да се бори с тях. Отначало бавно, сенките започнаха да се отдръпват назад, сякаш объркани, загубени, търсещи. После се стопиха във въздуха, потъвайки обратно в отвъдния свят, откъдето бяха дошли. Изчезнаха за секунди. Като се изключи тялото на Тофалар, тримата бяха сами в празното кално пространство.

Калан, с лице, обливано от дъжда, взе Сидин на ръце и го притисна силно към себе си, а той започна да плаче. Изтощен, Ричард затвори очи и падна на колене, подпрян на пети. Отпусна глава на гърдите си, като едва си поемаше въздух.

— Калан — проплака Сидин, — те викаха името ми.

— Знам — прошепна тя в ухото му и го целуна. — Вече всичко е наред. Ти беше много смел. Смел като всеки ловец.

Той я притисна към себе си, а тя продължаваше да го успокоява. Почувства се слаба, цялата трепереше. Почти загубиха живота си, за да спасят неговия. Нещо, което тя казваше, че един Търсач не бива да прави, и въпреки това го направиха, без да се замислят. Та можеха ли да не опитат? Прегръдката на Сидин я убеждаваше, че си е струвало. Ричард все още държеше меча с две ръце; острието му потъна в калта. Тя се протегна и постави ръка на рамото му.

Щом ръката й го докосна, главата му рязко се изправи и мечът се насочи към нея, спирайки точно пред лицето й. Калан подскочи от изненада. Големите очи на Ричард бяха пълни с ярост.

— Ричард — объркана каза тя, — аз съм. Всичко свърши. Не исках да те плаша.

Той отпусна мускулите си и се остави да падне на една страна в калта.

— Съжалявам — успя да прошепне, като все още се опитваше да си поеме дъх. — Когато ръката ти ме докосна… сигурно съм си помислил, че ме е докоснала сянка.

Изведнъж пространството около тях се изпълни с крака. Тя погледна нагоре. Над нея стоеше Пилето заедно със Савидлин и Веселан. Веселан ридаеше с глас. Калан се изправи и й подаде сина й. Веселан го остави на мъжа си и протегна ръце към Калан, засипвайки я с целувки.

— Благодаря ти, Майко Изповедник, благодаря ти, че спаси момчето ми — викаше тя през сълзи. — Благодаря ти, Калан, благодаря ти.

— Знам, знам — отвърна й с прегръдка Калан. — Вече всичко е наред.

С мокро от сълзи лице Веселан се обърна и взе Сидин обратно в прегръдките си.

Калан видя мъртвото тяло на Тофалар, проснато в калта. Изтощена се отпусна на земята и притисна коленете към гърдите си.

Сведе лице и загубила контрол над себе си, заплака. Не защото уби Тофалар, а защото се поколеба. Това едва не отне живота й, живота на Ричард и Сидин, на всички останали. Без малко да позволи на Рал да я победи само защото не искаше Ричард да види какво ще направи, защото се поколеба. Това беше най-глупавото нещо, което бе правила през живота си, след това, че още не беше казала на Ричард коя е. Задъхана от плач, тя не можеше да спре сълзите на безсилие, които се стичаха по лицето й.

Една ръка се протегна към здравата й ръка и я издърпа нагоре. Беше Пилето. Тя хапеше треперещата си устна, опитвайки се да спре плача си. Не можеше да си позволи тези хора да станат свидетели на слабостта й. Тя беше Изповедник.

— Добре се справи, Майко Изповедник — каза той, докато вземаше от един от хората си парче плат, с което започна да бинтова ранената й ръка.

Калан вдигна глава.

— Благодаря ти, многоуважаеми старейшино.

— Ще трябва да наместим костта ти. Ще изпратя най-добрия от нашите лечители при теб.

Докато той стягаше превръзката, тя стоеше безмълвна, усещайки парещите огнени езици на болката, които извираха от дълбоката рана. Погледна към Ричард, на който явно му харесваше да лежи по гръб в калта, сякаш това бе най-удобното легло на света.

Пилето повдигна вежда към нея и кимна към Ричард.

— Предупреждението ти да не давам повод на Търсача да изважда меча си, когато е изпаднал в ярост, беше точно като стрела, изпратена от най-добрия ми боец — в пронизителните му кафяви очи проблесна пламъче; ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка. Той погледна надолу към Търсача. — Ти, Избухливи Ричард, също се представи добре. За щастие злите духове все още не са се научили да носят мечове.

— Какво каза той?

Калан предаде думите му и Ричард кисело се усмихна на шегата му, докато се изправяше на крака и прибираше меча в ножницата си. Посегна и взе кесийката от ръката й. Тя беше забравила, че все още я стиска. Ричард я прибра в джоба си.

— Дано никога не срещаме духове, въоръжени с мечове.

Пилето кимна в знак на съгласие.

— А сега ни чака работа.

Той посегна и хвана с ръка кожената наметка, увита около тялото на Тофалар. Когато я издърпваше, тялото се прекатури в калта. Пилето се обърна към ловците.

— Погребете тялото — присви очи той. — Всичко.

Мъжете се спогледаха неразбиращо.

— Старейшино, искаш да кажеш всичко освен черепа?

— Каквото исках да кажа, го казах. Всичко! Пазим черепите само на уважаваните старейшини, за да ни напомнят за мъдростта им. Черепите на глупците не ни трябват.

Думите му накараха тълпата да потръпне. Това беше най-лошото, което може да се случи на един старейшина — най-висша степен на незачитане. То означаваше, че е изживял живота си напразно. Мъжете кимнаха. Никой не каза и дума за мъртвия старейшина, включително и останалите петима, застанали наблизо.

— Останахме с един старейшина по-малко — каза Пилето. Обърна се и бавно плъзна поглед по очите, вперени в него, след това изпъна гръб и хвърли наметката към Савидлин. — Избирам теб.

Савидлин обгърна с ръце калната наметка и направи поклон, достоен за златна корона. На устните му се изписа лека, горда усмивка и той кимна на Пилето.

— Имаш ли да кажеш нещо на народа ни като новоизбран старейшина? — това не беше въпрос, а заповед.

Савидлин пристъпи напред и се обърна, заставайки между Калан и Ричард. Заметна се с кожата от койот и сияещ от гордост, застана срещу Веселан, след това заговори на събралите се хора. Калан се огледа и разбра, че около тях се е събрало цялото село.

— Най-уважавани от всички старейшино — обърна се той към Пилето, — тези двама души тук рискуваха живота си за доброто на нашия народ. В досегашния си живот не бях виждал нищо подобно. Можеха да ни оставят сами да се оправяме, след като ние глупаво им обърнахме гръб. Наместо това те ни показаха що за хора са. Те приличат на най-добрите от нас. — Почти всички присъстващи закимаха в знак на съгласие. — Моля те да ги провъзгласиш за наши сънародници, за членове на народа на Калните.

Пилето пусна тънка усмивка. Щом се обърна към останалите петима старейшини, усмивката му се изпари. Макар да го прикриваше добре, Калан забеляза как в очите му проблясваше призракът на неговия гняв.

— Приближете се. — Те се спогледаха с крайчеца на очите си, след това направиха, каквото им бе заповядано. — Онова, за което моли Савидлин, е необичайно. Решението за подобно нещо трябва да бъде взето единодушно. Вие присъединявате ли се към него?

Савидлин се приближи към воините и взе лъка от ръцете на един от тях. С лекота постави в него стрела, без да сваля очи от старейшините. Опъна тетивата, поставяйки стрелата на нужното място с долната си ръка, след това се изправи пред петимата.

— Присъединете се, в противен случай ще трябва да назначаваме нови старейшини, които ще го направят.

Те стояха със строги лица, гледайки Савидлин. Пилето не се намеси. Онемялата тълпа чакаше, настъпи пълна тишина. Най-после Калдус направи стъпка напред. Той постави ръка върху лъка на Савидлин и внимателно го наклони към земята.

— Моля те, Савидлин, позволи ни да говорим от името на сърцата си, а не под върха на стрелата ти.

— Тогава говорете.

Калдус се приближи до Ричард, спря пред него и се взря в очите му.

— Най-трудното нещо за един човек, особено когато стане на възраст — каза той с мек глас, изчаквайки Калан да преведе думите му, — е да си признае, че е действал необмислено и себично. За децата ни вие двамата сте по-добър пример, отколкото съм аз. Моля Пилето да ви провъзгласи за наши братя. Моля ви, Избухливи Ричард, Майко Изповедник, нашият народ има нужда от вас — той разтвори ръце в открит жест. — Ако считате, че съм недостоен да ви моля за това, то тогава ме убийте, за да може друг, по-достоен от мен, да ви отправи тази молба.

Той падна на колене в калта и сведе глава пред Ричард и Калан. Тя преведе всичко дума по дума, като пропусна само титлата си. Останалите четирима старейшини се приближиха и коленичиха до Калдус. Калан въздъхна с облекчение. Най-после получиха каквото искаха, от каквото се нуждаеха.

Ричард стоеше над главите на петимата със скръстени ръце, загледан в главите им, безмълвен. Тя не разбираше защо той не им казва, че всичко е наред, защо не им позволява да се изправят. Никой не помръдваше. Какво правеше той? Какво чакаше? Всичко свърши. Защо не приемаше разкаянието им?

Калан видя как мускулът на челюстта му се стегна и потръпна. Замръзна на място. Разпозна погледа в очите му. Гневът. Тези мъже се бяха опълчили срещу него. И срещу нея. Тя си спомни как Ричард бе отдръпнал меча си от лицата им при последната им среща същия този ден. Решението му беше окончателно и Ричард наистина го мислеше. Не просто мислеше. Мислеше за смърт.

Ричард отпусна ръце; посегна към дръжката на меча си. Той се плъзна навън бавно, меко, както преди това се бе отвърнал от тях. Острият металически звън провъзгласи появяването на острието сред тихия въздух и изпрати болезнени тръпки по раменете и тила й. Видя как гърдите му започват да се повдигат.

Калан крадешком погледна към Пилето. Той не помръдваше, нито показваше каквото и да е намерение да го направи. Ричард не го знаеше, но по закона на Калните тези петимата бяха негови и ако пожелаеше, можеше да ги убие.

Предложението им не беше просто на думи. Савидлин също не блъфираше; той щеше да ги убие сам. Без да се замисли. Сила за Калните означаваше силата да убиеш противника си. В очите на хората от селото тези хора вече бяха мъртъвци и само Ричард можеше да върне обратно живота им.

Въпреки това в случая този закон беше неуместен; Търсачът е закон вътре в себе си, отговарящ единствено пред себе си. Никой от присъстващите не можеше да попречи на това.

Докато държеше меча с две ръце над главите на петимата, кокалчетата на ръцете му побеляха. Калан виждаше нарастващата му ярост, горещото му желание, настървението му. Цялата сцена й се струваше като насън, сън, който можеше само да наблюдава безпомощно, без да има силата да го прекъсне.

Калан се замисли за всички онези, които знаеше, че са загинали — и невинните, и онези, които се бяха опитали да спрат Мрачния Рал. Дени, всички останали Изповедници, магьосниците, нощното дребосъче Шар, може би Зед и Чейс.

Тя разбра.

Ричард не вземаше решение дали да ги убие, а дали може да ги остави да живеят.

Можеше ли да повери на тези хора шанса им да бъде спрян Рал, можеше ли да е сигурен в искреността им? Да им се довери с цената на живота си? Или му е нужно да се избере нов Съвет на старейшините, съставен от хора, които държат на успеха му?

Ако не можеше да е сигурен, че тези тук ще го изпратят в правилната посока срещу Рал, той трябваше да ги убие и да избере такива, които мислеше, че ще застанат на негова страна. Да попречи на Рал — единствено това беше от значение. Животът на тези хора трябваше да бъде пожертван, ако имаше опасност те да подложат на риск успеха му. Калан знаеше, че онова, което прави Ричард, е правилно. То не беше по-различно от онова, което тя самата би сторила, не по-различно от онова, което би трябвало да направи един Търсач.

Тя го наблюдаваше как стои изправен над главите на старейшините. Дъждът беше спрял. По лицето му се стичаше пот. Тя си спомни за болката, която Ричард изпита, след като уби последния от четворката. Наблюдаваше нарастващия му гняв, като се надяваше той да бъде достатъчен, за да го защити от онова, което съвсем скоро щеше да направи.

Калан разбра защо хората толкова много се страхуват от Търсача. Това не беше игра; той наистина го мислеше. Беше потънал в себе си, в магията. Ако точно в този момент някой се опиташе да го спре, би убил и него. Ако, разбира се, този някой успееше преди това да мине покрай Калан.

Острието на меча се изправи пред лицето на Ричард. Главата му се килна назад. Затвори очи. Затрепери от гняв. Петимата коленичили пред Търсача не помръдваха.

Калан си спомни човека, когото Ричард уби, спомни си как мечът се вряза в главата му. Как всичко плувна в кръв. Ричард го уби, защото той представляваше непосредствена заплаха. Убиваш или падаш убит, без значение, че заплахата беше отправена към нея, а не към него.

Този път имаше косвена заплаха, друг тип убийство. Много по-различно. Това беше екзекуция. И Ричард играеше ролята и на съдия, и на изпълнител.

Мечът отново се отпусна. Ричард погледна застрашително старейшините, след което стисна юмрук и бавно прокара острието на меча през вътрешната страна на ръката си. Обърна острието и потопи и другия му край в кръвта, докато тя започне да капе от върха.

Калан хвърли бърз поглед наоколо. Калните стояха онемели, вцепенени от смъртната драма, разиграваща се пред очите им, гледаха въпреки желанието си да не гледат, в невъзможност да отклонят поглед. Никой не продума. Никой не помръдна. Никой дори не мигна.

Когато Ричард вдигна отново меча и той докосна челото му, абсолютно всички погледи проследиха движението му.

— Острие, покажи ми истината — прошепна той.

Лявата му ръка блестеше от кръв. Калан забеляза, че той трепери от желание. Острието проблясваше между червените петна.

— Погледни ме — каза той на Калдус. Старейшината не помръдна. — Гледай ме, когато правя това! — изкрещя той. — Гледай ме в очите! — Калдус все още не помръдваше.

— Ричард — каза Калан. Преливащите му от гняв очи се спряха върху нейните. Очи, които я наблюдаваха от друг свят. В тях танцуваше магията. Тя запази гласа си равен, не издаде чувствата си. — Той не те разбира!

— Тогава ти му го кажи!

— Калдус — той вдигна поглед към безизразното й лице. — Търсачът иска да го гледаш в очите, докато прави това.

Той не отвърна, а просто погледна Ричард и остана прикован в разгневените му очи.

Ричард рязко си пое дъх, докато мечът светкавично се вдигаше във въздуха. Тя видя как върхът на острието застива за миг на място. Някои от хората извърнаха лица встрани; други закриха очите на децата си. Калан задържа дъха си и се извърна леко, готова да посрещне последиците от удара му.

Търсачът замахна с меча и нададе вик. Острието изсвистя във въздуха. Тълпата ахна.

Мечът застина неподвижен във въздуха само на милиметри от лицето на Калдус, точно както стана и преди, когато Зед го накара да отсече онова дърво.

Ричард сякаш не помръдна цяла вечност, стоеше изправен със стоманено твърди мускули; когато най-накрая ги отпусна и дръпна меча встрани от Калдус, угасна и изгарящият му поглед.

С неподвижни очи той попита Калан:

— Как се казва на техния език „Връщам ви живота и честта“?

Калан тихо отговори на въпроса му.

— Калдус, Сурин, Арбрин, Брегиндерин, Хаянлет — произнесе той достатъчно високо, за да го чуят всички, — връщам ви живота и честта.

За миг всички утихнаха; след което избухнаха в неудържимо веселие. Ричард пъхна меча обратно в ножницата и помогна на старейшините да се изправят на крака. Те му се усмихваха с бледни лица, доволни от избора му и облекчени. Обърнаха се към Пилето.

— Всички ние се обърнахме към теб с единодушна молба, най-уважавани старейшино. Какъв е твоят отговор?

Пилето стоеше изправен със скръстени ръце. Отмести поглед от старейшините към Ричард и Калан. В очите му все още се четеше напрежението от емоционалното изпитание, на което стана свидетел преди миг. Отпускайки ръце покрай тялото си, той се приближи към Ричард. Търсачът изглеждаше на ръба на силите си, изтощен. Пилето прегърна и двамата поред, като че искаше да ги поздрави за проявената смелост, след това поред обгърна с ръка раменете на всеки един от старейшините, като с това им показа, че вече всичко е наред. Обърна се, тръгна и им направи знак да го последват. Калан и Ричард вървяха до него, Савидлин и останалите зад тях, като кралски ескорт.

— Ричард — каза тя тихо, — очакваше ли мечът да спре?

Без да спира и да я поглежда, той въздъхна дълбоко.

— Не.

Тя също не очакваше. Опита се да си представи какво му причиняваше това. Въпреки че екзекуцията не се състоя, той беше готов за нея, очакваше я. Макар при тези обстоятелства да не се налагаше да живее със стореното, все пак оставаше намерението, което щеше да го съпътства.

Калан се запита дали той постъпи правилно, като ги пощади. Знаеше какво би сторила на негово място; нямаше да прояви снизходителност. Рискът щеше да е прекалено голям. Та нали бе видяла повече от него. Може би прекалено много и това я правеше готова да убива повече от необходимото. Човек не може да убива всеки път, когато се сблъска с опасност; опасността е навсякъде. Все някъде трябваше да спре.

— Как е ръката ти? — прекъсна мислите й той.

— Пулсира като луда — призна тя. — Пилето каза, че трябва да се намести.

Ричард се взря в далечината с решителен поглед.

— Имам нужда от водача си — каза той тихо, с лишен от емоции глас. — Изплаши ме.

Това си беше почти укор. Лицето й пламна и тя се радваше, че той не я гледа, за да го забележи. Ричард нямаше представа какво трябваше да направи тя, но беше разбрал, че се е поколебала. Грешката й можеше да се окаже фатална, беше изложила всички на риск, защото Калан не искаше той да види онова, на което беше способна. Ричард никога не я беше насилвал да говори за това, дори да бе имал възможност да го направи. Сега постъпи по същия начин, отнасяше се с уважение към чувствата й. Калан си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

Малката група от хора се изкачи на платформата под навеса. Старейшините стояха отзад, Пилето между Калан и Ричард, всички с лица към тълпата.

Пилето я погледна напрегнато.

— Готова ли си да направиш това?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и в гласа й прозвучаха подозрителни нотки.

— Имам предвид, че ако вие двамата станете Кални, ще трябва да се съобразявате с онова, което се изисква от нашия народ: да спазвате нашите закони. Обичаите ни.

— Самата аз добре знам с какво сме се захванали. Готова съм да умра в битката. — Тонът й остана съзнателно твърд. — Вече съм избягвала смъртта повече пъти, отколкото се полага на един човек. Онова, което искаме, е да спасим живота на хората ви. Заклели сме се в живота си да го сторим. Какво повече от живота ни бихте могли да искате от нас?

Пилето знаеше, че тя заобикаля същинския въпрос, но не смяташе да й позволи да го направи.

— Това е нещо, което ми е трудно да извърша. Правя го само защото знам, че си истински боец, че искаш да предпазиш хората ми от настъпващата буря. Но трябва да ми помогнеш. Трябва да се съгласиш да живееш по нашему. Не за да ми доставиш удоволствие, а в знак на уважение към народа ми. Те очакват това от теб.

Устата й беше толкова пресъхнала, че едва преглъщаше.

— Аз не ям месо — излъга тя. — Знаеш това, тъй като и друг път съм идвала в селото ви.

— Макар и да си воин, ти също си и жена, така че това мога да ти простя. Имам силата да го направя. Това, че си Изповедник, те различава от останалите. — По очите му можеше да се прочете, че това е най-големият компромис, който може да си позволи. — Но не и Търсача. За него е задължително.

— Но…

— Ти каза, че няма да избереш него за свой другар. Щом той ще свиква Съвещанието, трябва наистина да е един от нас.

Калан се почувства в капан. Предадеше ли го сега, Ричард щеше да бъде бесен, и то с право. Щяха да загубят битката с Рал. Роден в Западната земя, той не познаваше обичаите на различните народи в Средната земя. Можеше да не се съгласи да го направи. Очите на Пилето чакаха.

— Той ще направи каквото повелява вашият закон — каза тя, опитвайки се да скрие истинските си мисли.

— Не искаш ли да се консултираш с Търсача, да разбереш какво мисли той за тези неща?

Тя отмести поглед и се загледа над главите на утихналата в очакване тълпа.

— Не.

Той взе брадичката й в ръце и обърна главата й към себе си.

— Тогава ще е твое задължение да следиш да спазва онова, което се изисква от него. Закълни се.

Тя чувстваше надигащия се в душата й гняв. Ричард се наведе към Пилето.

— Калан, какво става? Нещо не е наред ли?

Очите й се отместиха от Ричард и отново погледнаха Пилето, тя кимна.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Пилето пусна брадичката й и се обърна към хората, наду безшумната свирка, която носеше около врата си. Започна да им говори за историята на народа им, за обичаите, защо избягват влиянието на чужденци, че имат правото да се нарекат горд народ. Докато говореше, около него започнаха да се събират гълъби, които кацаха сред хората. Калан слушаше, без да чува, застанала безмълвна на платформата, чувстваше се като попаднало в капан животно. Когато си помисли, че могат да спечелят Калните и самите те да бъдат наречени Кални, тя не размисли върху това, че ще трябва да се съгласят на тези неща. Очакваше инициацията им да е просто формалност, след която Ричард да може да поиска свикване на Съвещанието. Не бе и помисляла, че нещата могат да вземат такъв обрат.

Може би просто трябваше да скрие част от истината от него. Ричард нямаше и да разбере. В крайна сметка нали не разбира езика им. Тя просто щеше да си замълчи. В името на общото благо.

Но други неща, отчаяно си помисли тя, ще бъдат твърде очевидни. Усети как ушите й почервеняват, как стомахът й се стяга на топка.

Ричард почувства, че Пилето й каза нещо, което не е нужно да разбира, затова и не помоли за превод. Пилето приключи с въведението си и стигна до същността на словото си.

— Когато тези двамата се появиха в селото ни, те бяха чужденци. С действията си доказаха, че са загрижени за народа ни, доказаха цената си. Нека от днес нататък всеки знае, че Ричард Избухливия и Изповедник Калан принадлежат към народа на Калните.

Калан преведе, изпускайки титлата си, тълпата се оживи. Усмихнат, Ричард вдигна ръка над главите на хората, при което те се оживиха още повече. Савидлин приятелски го потупа по гърба. Пилето постави ръка на раменете на всеки от двамата, като нейното стисна съчувствено, опитвайки се да смекчи жилото на насила изтръгнатото обещание.

Тя въздъхна дълбоко и примирено. Скоро всичко щеше да свърши, щяха да си тръгнат, да продължат пътя си към целта — спирането на Рал. Това бе единственото, което имаше значение. Освен това тя, само тя сред всички хора нямаше право да се вълнува.

— Има още нещо — продължи Пилето. — Те двамата не са Кални по рождение. По рождение Калан е Изповедник, въпрос на кръв, не на избор. Ричард Избухливия е роден в Западната земя, отвъд границата, водил е начин на живот абсолютно неразбираем за нас. И двамата приеха да станат Кални и от днес нататък да зачитат законите и обичаите ни, но ние трябва да знаем, че за тях нашият начин на живот е непривичен. Трябва да проявим търпение, да разберем, че те за първи път се опитват да бъдат Кални. Ние сме живели винаги по този начин, а на тях днес им е първият ден. Те са като новородени. Отнесете се с тях с разбиране, каквото проявяваме към децата си, и те ще положат всички усилия.

Тълпата зашумя, хората закимаха с глави, започнаха да си говорят колко мъдър човек е Пилето. Калан въздъхна; ако нещо не се получеше, Пилето бе оставил и за тях, и за себе си възможност за извинение. Наистина е мъдър. Той още веднъж стисна рамото й и тя му отвърна със същото.

Ричард не искаше да пропуска нито миг. Обърна се към старейшините.

— Горд съм, че ме удостоихте с честта да стана един от вас. Където и да пътешествам, ще нося със себе си тази чест, ще направя всичко, за да се гордеете с мен. Точно сега пред народа ни стои опасност. За да помогна, ми е нужна помощ. Искам да свикате Съвещанието на пророците. Искам то да се проведе.

Калан преведе думите му и всеки от старейшините кимна в знак на съгласие.

— Решено — каза Пилето. — Подготовката ще отнеме три дни.

— Уважаеми старейшино — каза Ричард, като се опитваше да се пребори с чувствата си, — опасността е голяма. Уважавам обичаите ви, но ако има някакъв начин, не може ли да стане по-бързо? Животът на нашия народ зависи от това.

Пилето въздъхна дълбоко, дългата му сребриста коса отразяваше слабата светлина.

— При тези извънредни обстоятелства тази нощ ще вдигнем банкет, а на следващата нощ ще свикаме Съвещанието. Това е най-бързият начин, по който можем да го направим. Трябва да се извършат приготовления за старейшините, за да могат да направят мост през бездната, от другата страна на която обитават духовете.

Ричард също си пое дълбоко дъх.

— Нека тогава бъде утре през нощта.

Пилето още веднъж наду свирката и гълъбите се вдигнаха във въздуха. Калан почувства как надеждите й, толкова невъзможни и глупави, отлитат с тях.

* * *

Подготовката започна незабавно и Савидлин отведе Ричард в дома си, за да се погрижи за охлузванията му и да го приведе в ред. Пилето заведе Калан при лечител, който да се заеме с раната й.

Превръзката беше съвсем подгизнала от кръв, раната я болеше. Той я поведе през тесни улички, като бащински я придържаше с ръка около раменете. Тя му беше благодарна, че не заговори за банкета.

Остави я при прегърбена жена на име Нисел, на която заповяда да се грижи за Калан като за собствена дъщеря. Нисел се усмихваше рядко, предимно когато не работеше, не казваше почти нищо друго освен инструкции, свързани с лечението. Застани тук, вдигни си ръката, свали я, дишай, не дишай, изпий това, легни там, кажи ми Кандра. Калан не знаеше какво е това Кандра. Нисел сви рамене и наместо това я накара да балансира подредени един върху друг плоски камъни върху стомаха си, докато преглеждаше раната й. Щом я заболеше, камъните падаха. Нисел я смъмри и й каза да се опита да задържи камъните. Даде й да дъвче някакви горчиви листа, докато собственоръчно я съблече и окъпа.

Банята й помогна повече от листата. Не си спомняше да й е било толкова хубаво по време на баня. Опита се да накара потискащите мисли да се оттекат заедно с калта. Положи големи усилия. Докато съхнеше, Нисел изпра дрехите й и ги окачи край огъня, където бълбукаше малък съд с кафява смес, от който се носеше аромат на смола. Нисел я изтри, уви я в топли кожи и я сложи да седне на изградена до стената пейка край огнището. Стори й се, че колкото повече дъвчеше листата, толкова по-вкусни ставаха те, но главата й започна да се замайва.

— Нисел, за какво са тези листа?

Нисел престана да гледа ризата на Калан, която й се струваше особено любопитна.

— Те ще те накарат да се отпуснеш, така че няма да усещаш какво правя. Продължавай да дъвчеш. Не се притеснявай, дете. Ще те отпуснат толкова, че изобщо няма да усетиш, когато те шия.

Калан моментално изплю листата. Старата жена хвърли поглед към тях на земята, после повдигна вежда към Калан.

— Нисел, аз съм Изповедник. Ако се отпусна по този начин, може да не успея да овладея силата си. Когато ме докоснеш, може да я насоча срещу теб, без да го искам.

Нисел смръщи чело от любопитство.

— Но нали спиш, дете. Тогава се отпускаш.

— Това е различно. Сънят ми е даден по рождение, още преди силата да нарасне в мен. Но ако се отпусна прекалено много или нещо непознато отнесе разума ми, като например твоите листа, мога да те докосна, без да имам намерение да го правя.

Нисел кимна на една страна. Веждите й се повдигнаха. Тя се наклони напред.

— Тогава как…

Калан я погледна с празен поглед, който казваше нищо и всичко.

На лицето на Нисел се изписа изражение на внезапно прозрение. Тя се изправи.

— А, сега разбирам.

Съчувствено погали Калан по косата, после отиде до другия ъгъл на стаята и тътрейки крака, се върна с парче кожа в ръце.

— Сложи това между зъбите си — тя потупа Калан по здравото рамо. — Ако някой някога отново те рани, ела при Нисел. Ще запомня и ще знам какво не трябва да правя. Понякога за един лечител е много по-важно да знае какво не бива да прави. Може би и при Изповедниците е така. Хм? — Калан се усмихна и кимна. — А сега, дете, остави заради мен отпечатъци от зъбите си върху тази кожа.

Когато свърши, Нисел избърса потта от челото на Калан с мокра влажна кърпа. Калан беше замаяна и се чувстваше толкова зле, че не успя дори да се изправи. Докато мажеше раната с кафявата смес и я превързваше с чиста превръзка, Нисел настоя Калан да остане легнала.

— Трябва да поспиш. Ще те събудя преди банкета.

Калан постави длан на ръката на старицата и се насили да се усмихне.

— Благодаря ти, Нисел.

Събуди се от усещането, че някой реши косата й. Докато спеше, тя бе изсъхнала. Нисел й се усмихна.

— Ще ти е трудно да решиш прекрасната си коса докато ръката ти заздравее. Малцина имат като твоята коса. Помислих си, че би искала да я срешеш за банкета. Той ще започне скоро. Отвън те чака един симпатичен младеж.

Калан се изправи.

— Откога е тук?

— Почти през цялото време. Опитах се да го изгоня с метлата — намръщи се Нисел. — Но той не си тръгна. Много е упорит. Нали?

— Да — кисело се усмихна Калан.

Нисел й помогна да облече чистите си дрехи. Ръката не я болеше колкото преди. Ричард нетърпеливо се бе облегнал на външната стена и когато Калан се появи, се изправи. Беше изкъпан и чист, свеж, без никакви следи от кал по себе си, носеше семпли панталони от еленова кожа и туника и, разбира се, меча си. Нисел беше права: наистина изглеждаше добре.

— Как си? Как е ръката ти? Наред ли е всичко?

— Добре съм — усмихна се тя. — Нисел ме възстанови.

Ричард целуна старицата по главата.

— Благодаря ти, Нисел. Прощавам ти за метлата.

Когато Калан преведе думите му, Нисел се усмихна, наведе се напред и го погледна така, че той почувства неудобство.

— Да му дам ли еликсир за сила? — обърна се старицата към Калан.

— Не — настръхна тя. — Сигурна съм, че ще се справи чудесно и сам.