Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четвърта глава

Ричард се затича надолу по алеята, за да я настигне. Тя вървеше под отслабващите следобедни слънчеви лъчи, а след нея се вееха роклята и дългата й коса. Стигна до едно дърво и спря, за да го изчака. За втори път този ден изтри кръв от ръката си.

Когато Ричард докосна рамото й, тя се обърна, спокойното й лице не издаваше и сянка от вълнение.

— Калан, съжалявам…

Тя го прекъсна.

— Не се извинявай. Това, което направи брат ти, не беше предназначено за мен, а за теб.

— За мен ли? Какво искаш да кажеш?

— Брат ти те ревнува — лицето й омекна. — Той не е глупав, Ричард. Знаеше, че сме заедно, и изпита ревност.

Ричард я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по пътя, отдалечавайки се от къщата на Майкъл. Беше вбесен от брат си, но в същото време се срамуваше от собствения си гняв. Изпитваше чувството, че е изменил на баща си.

— Това не го оправдава. Той е Пръв съветник; притежава всичко, което човек би могъл да си пожелае. Съжалявам, че не му попречих.

— Не бих искала да го правиш. Бях длъжна да се справя сама. Той иска да има всичко, което притежаваш. Ако го беше спрял, щеше да започне битка за мен. След това, което се случи, той загуби интерес към мен. И още нещо, онова, което ти причини чрез спомена за майка ти, беше по-лошо. Ти би ли искал да се бях намесила на твоя страна?

Ричард отново сведе поглед към пътя. Преглътна гнева си.

— Не, това не беше твоя работа.

Докато вървяха, къщите ставаха по-малки, по-сгушени, но все така чисти и добре поддържани. Някои от собствениците им бяха излезли отпред и използваха хубавото време, за да ги постегнат преди зимата. Въздухът беше чист и свеж, но и доста сух, по което Ричард прецени, че нощта ще бъде студена; нощ, в която е чудесно да си накладеш огън от брезови трупи, ароматен и не много горещ. Дворовете с бели огради отстъпваха място на по-обширни градински площи пред малки къщурки, построени далеч от пътя. Ричард пътьом си откъсна едно дъбово листо от надвесен над пътя клон.

— Изглежда, познаваш добре хората. Забелязваш всичко, искам да кажа, имаш обяснение за постъпките им.

Тя сви рамене.

— Сигурно.

Той откъсваше от листото малки парченца.

— Затова ли те преследват?

Без да спира да върви, тя внимателно извърна поглед и когато очите му срещнаха нейните, отвърна:

— Преследват ме, защото се боят от истината. Една от причините да ти вярвам е, че ти не се боиш.

Ричард отвърна с усмивка на комплимента. Хареса му този отговор, макар да не беше сигурен какво точно значи.

— Не се готвиш да ме ритнеш, нали?

На лицето й се изписа нещо като кисела усмивка.

— Близо си до истината — замисли се за миг, а усмивката й се скри. — Съжалявам, Ричард, но засега трябва да ми се довериш. Колкото повече ти казвам, толкова по-голяма е опасността и за двама ни. Все още ли сме приятели?

— Все още. — Той захвърли скелета на дъбовото листо. — Но някой ден ще ми разкажеш всичко, нали?

Тя кимна.

— Стига да мога, обещавам да ти разкажа.

— Добре — каза той бодро, — в крайна сметка нали съм „търсач на истината“.

Калан се закова на място, сграбчи го за ръкавите и го извърна така, че да я погледне в очите.

— Защо каза това? — попита тя.

— Кое? Имаш предвид „търсач на истината“ ли? Така ме нарича Зед. Още от малък. Той казва, че винаги настоявам да науча истината за нещата, и затова ме нарича „търсач на истината“. — Изненада се от разтревожения й вид. Присви очи. — Защо?

Тя тръгна.

— Няма значение.

Очевидно по някакъв начин беше засегнал болна тема. Необходимостта да узнае отговорите започна да си пробива път напред през мислите му. Преследваха я, защото се бояха от истината, си помисли, а тя се разтревожи, когато той спомена „търсач на истината“. Вероятно се е обезпокоила, каза си, защото това я е накарало да се страхува и за него.

— Можеш ли поне да ми кажеш кои са „те“? Твоите преследвачи?

Калан продължи да върви с поглед, забит в земята. Той не знаеше дали ще получи отговор, но накрая тя каза:

— Те са привърженици на един изключително зъл човек. Казва се Мрачният Рал. Моля те, засега не задавай повече въпроси; не искам да мисля за него.

Мрачният Рал. Е, сега вече знаеше името му.

* * *

Когато двамата заизкачваха плавните планински възвишения, беше късен следобед и слънцето вече потъваше зад хълмовете на Еленовата гора. Вървяха мълчаливо. На него не му се и говореше, тъй като ръката го болеше и се чувстваше леко замаян. Имаше нужда от баня и топло легло. По-добре леглото да остане за нея, си помисли; той можеше да спи в любимия си стол, онзи, скърцащия. Тази мисъл също му се понрави; денят беше доста дълъг и болката вече напомняше за себе си.

Стигнаха до групичка брези и той насочи Калан по една пътечка, която извеждаше до неговата къща. Гледаше я как върви отпред в теснината между дърветата, като пътьом разчистваше паяжините, полепващи по лицето и ръцете й, и разкъсваше нишките, препречващи пътеката.

Ричард копнееше да се прибере у дома. Освен ножа и другите забравени там неща имаше и още нещо, което трябваше да вземе със себе си, една изключително важна вещ, подарък от баща му.

Старият Джордж Сайфър го беше направил пазител на една тайна, беше му дал на съхранение една тайна книга, а освен нея и нещо, което трябваше да пази навеки като доказателство пред истинския притежател на книгата, че тя не е открадната, а дадена на съхранение. Това нещо беше един три пръста широк триъгълен зъб. Ричард го беше овързал с кожена връв, за да може винаги да го носи около врата си, но лекомислено бе излязъл от къщи без него, както и без ножа и раницата си. Беше нетърпелив да го постави отново на шията си; без него нямаше как да докаже, че баща му не е крадец.

Когато се изкачиха по-нависоко и пресякоха едно открито пространство с оголени скали, кленовете, дъбовете и брезите започнаха да отстъпват място на смърчове. Гората смени зеления си килим с непретенциозен кафяв дюшек от иглички. С напредването на пътя Ричард започна да изпитва някакво неясно чувство на безпокойство. Хвана с два пръста ръкава на Калан и я дръпна назад.

— Нека мина пръв — каза тихо. Тя го погледна и му се подчини, без да попита защо. През следващия половин час той забави крачка, оглеждаше внимателно земята и се взираше във всеки клон близо до пътеката. Преди да поемат нагоре към последния хребет, зад който се намираше къщата му, Ричард се спря до една полянка с папрат и клекна, като по този начин й показа, че иска да се снишат там.

— Какво не е наред? — попита тя.

Той поклати глава.

— Може би всичко си е наред — прошепна, — но някой е минавал по пътеката днес следобед. — Вдигна една сплескана борова шишарка и за момент се загледа в нея, след което я хвърли.

— Откъде знаеш?

— Паяжините — той погледна нагоре към хълма. — През пътеката няма паяжини. Някой е минал и ги е разкъсал. Паяците са нямали време да си изплетат нови.

— Тази пътека до ничия друга къща ли не води?

— Не. Може да е просто преминаващ пътник. Макар че този маршрут не се използва много.

Калан озадачено сбърчи чело.

— Докато вървях първа, имаше паяжини. На всеки десет крачки се налагаше да ги махам от лицето си.

— Точно за това говоря — прошепна Ричард. — Цял ден човешки крак не е стъпвал на пътеката, а след онази поляна, през която минахме, паяжините изчезнаха.

— Какво може да е станало?

Той поклати глава.

— Не знам. Или някой е стигнал до поляната от другата страна през гората и след това се е включил в пътеката, което е доста трудно — той я погледна в очите, — или е паднал от небето. Къщата ми е отвъд този хълм. Да си държим очите на четири.

Ричард предпазливо тръгна нагоре, като по пътя и двамата оглеждаха внимателно гората. Искаше му се да избяга в обратна посока, да се махнат от там, но това беше невъзможно. Не можеше да си тръгне, преди да е взел зъба, оставен от баща му.

Когато се изкачиха до върха, застанаха зад един голям бор и погледнаха надолу към къщата. Прозорците бяха счупени, а вратата, която Ричард винаги заключваше, зееше отворена. Вещите му се въргаляха по земята.

Той се изправи.

— Претърсвали са я точно както и къщата на баща ми.

Калан го сграбчи за ризата и го дръпна обратно долу.

— Ричард! — прошепна гневно. — Баща ти може би се е прибирал у дома точно както ти се каниш да се прибереш, а те са го чакали.

Тя, разбира се, беше права. Той замислено прокара пръсти през косата си. Погледна пак къщата. Задната й стена опираше в гората, а вратата й гледаше напред към поляната. Тъй като това беше единствената врата, всеки би очаквал Ричард да се втурне през нея. Ето къде щяха да го дебнат, ако бяха вътре.

— Добре — отвърна шепнешком, — но вътре има нещо, което трябва да взема. Без него не тръгвам. Можем да се промъкнем отзад. Ще го взема и след това изчезваме.

Ричард би предпочел да не я взима със себе си, но не искаше да я оставя сама на пътеката. Проправиха си път през гората, през заплетените гъсталаци, заобикаляйки къщата отдалеч. Когато стигна до мястото, откъдето можеше да се приближи към задната страна, й направи знак да спре. Тя не искаше да се съгласи с него, но той беше непреклонен. Ако имаше някой вътре, Ричард не можеше да допусне той да хване и двама им.

Като я остави да чака под един смърч, внимателно тръгна към къщата, като се спусна по една виеща се пътека, за да стъпва само по килима от иглички, а не по сухите листа. Когато накрая видя прозореца на спалнята на гърба на къщата, замръзна на място, напрегнал слух. Не се чуваше никакъв шум. Внимателно, с разтуптяно сърце, той приклекна и тръгна бавно. Под краката му нещо се раздвижи. Една змия се плъзна през пътеката. Той я изчака да отмине.

Когато стигна до дъсчената задна стена на къщата, внимателно постави ръка върху празното черчеве на прозореца и погледна вътре. Почти цялото стъкло липсваше и се виждаше, че в спалнята му цари пълен хаос. Дюшекът и завивките му бяха разпрани. Ценни книги се валяха по пода разпокъсани, с разпилени страници. В дъното на стаята се виждаше полуотворената към дневната врата, но отворът не позволяваше да надникне в другата стая. Вратата винаги сама се отваряше толкова, тъй като нямаше райбер.

Ричард бавно пъхна главата си в рамката на прозореца и погледна надолу към леглото. Точно под него се падаше долната табла на леглото, от която висяха раницата му и кожената връв със зъба, точно там, където ги бе оставил. Протегна напред ръка и се опита да ги вземе през прозореца.

В другата стая нещо изскърца — изскърцване, което Ричард добре познаваше. Вцепени се от страх. Беше столът му. Не го беше смазал, защото това беше част от индивидуалността на стола, която Ричард не искаше да променя. Безшумно се дръпна отново назад. Нямаше съмнение: в другата стая има човек, който седи на стола му и го чака.

Нещо привлече погледа му и го накара да се обърне надясно. Върху един изгнил пън се беше настанила катеричка, която го гледаше. Моля те, отчаяно си помисли той, моля те, не започвай да ми крещиш да напусна територията ти. Цял безкраен миг катеричката остана загледана в него, след това скочи от пъна върху едно дърво, заприпка нагоре по ствола му и се изгуби.

Ричард въздъхна с облекчение и отново насочи поглед към прозореца. Вратата все още стоеше в предишното положение. Бързо пъхна ръката си в празната рамка и внимателно повдигна раницата и кожената връв със зъба от таблата на леглото, като през цялото време се вслушваше да долови и най-лекия шум оттатък.

Ножът му лежеше върху една малка масичка от другата страна на леглото. Нямаше как да стигне до него. Извади раницата през прозореца, като внимаваше да не удари с нея някое от останалите парчета счупено стъкло.

С плячката в ръка Ричард безшумно и бързо се върна по обратния път, едва удържайки силното си желание да побегне. Отдалечавайки се, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да е сигурен, че няма опашка. Пъхна главата си в кожената примка на връвта и скри зъба под ризата си. Никога на никой не го беше показвал; можеше да го види единствено притежателят на тайната книга.

Калан го чакаше там, където я беше оставил. Когато го видя, скочи на крака. Той постави пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи. Като преметна през лявото си рамо раницата, той нежно постави другата си ръка върху гърба й, подканвайки я да тръгва. Понеже не искаше да се връщат по същия път, Ричард я поведе през гората натам, където пътеката се издигаше над къщата му. Непокътнатите паяжини блестяха на последните лъчи на залязващото слънце и двамата въздъхнаха с облекчение. Тази пътека беше по-дълга и доста по-стръмна от другата, но водеше натам, накъдето беше тръгнал. Към Зед.

Къщата на стареца беше твърде далеч, за да могат да бъдат там преди мръкнало, а пътеката беше прекалено опасна, за да се движат нощем. Обаче Ричард искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от онзи, който го чакаше долу в къщата му. Докато не мръкнеше съвсем, щяха да се движат.

Той хладно си зададе въпроса дали онзи в къщата му и убиецът на баща му са един и същ човек. Двете къщи бяха разбити по еднакъв начин. Дали е бил причакван като баща си? Същият човек ли е бил? Ричард искаше да може да му излезе насреща или поне да види кой е, но нещо вътре в него настоятелно му подсказваше, че е по-добре да изчезва.

Той разтърси глава, за да разбърка мислите си. Беше дал на въображението си прекалено много свобода. Разбира се, че нещо вътре го беше предупредило за опасността, беше му казало да изчезва. За днес вече веднъж без малко да се раздели с живота си. Да се оставиш един път на късмета си е глупаво; два пъти обаче си е направо нагло. Беше взел най-доброто решение — да си тръгне.

Все пак му се щеше да беше видял кой го чака вътре, за да се убеди напълно, че между двете събития няма връзка. Че защо беше нужно да разбиват къщата му като тази на баща му? И какво ако е бил един и същ човек? Искаше да знае кой е убил баща му. Умираше от желание да узнае.

Макар да не му позволиха да види тялото на баща си, той пожела да разбере как е бил убит. Чейс му беше казал — много щадящо, но все пак му беше казал. Коремът на баща му е бил разпран и червата му са били разхвърляни навсякъде по пода. Как е могъл някой да направи подобно нещо? От самата мисъл за това му се повдигна и той се почувства прекалено слаб, за да задържи вниманието си върху нея. С мъка преглътна буцата в гърлото си.

— Е? — гласът й го изтръгна от мислите му.

— Какво? Какво „е“?

— Ами намери ли онова, за което се върна?

— Да.

— И какво беше то?

— Какво беше ли? Раницата ми. Трябваше да си взема раницата.

Тя се обърна да го погледне с ръце на хълбоците и смръщено лице.

— И ти, Ричард Сайфър, очакваш да ти повярвам, че рискува живота си заради една раница?

— Калан, след малко ще получиш ритник — усмивката му не се получи.

С килната на една страна глава тя продължаваше да го гледа изпод вежди, но забележката му беше угасила страстите й.

— Сега сме квит, приятелю — спокойно каза тя, — квит сме.

Ричард със сигурност можеше да каже, че Калан е човек, който е свикнал да получава отговори на въпросите си.

* * *

Светлината отслабваше все повече, а цветовете избледняваха, така че Ричард започна да мисли къде ще прекарат нощта. Знаеше няколко хралупести бора по пътя, които му се беше налагало да използва при един или друг случай. Единият от тях се намираше в края на една поляна встрани от пътеката. Вече се виждаше високата му фигура, извисяваща се на фона на избледняващото небе. Той поведе Калан встрани от пътеката към дървото.

Зъбът, висящ на врата му, му причиняваше болка. Тайните, които знаеше, му причиняваха болка. Щеше му се баща му никога да не го беше правил пазител на тайната книга. Една мисъл, споходила го, докато беше долу, в къщата си, и на която тогава не обърна внимание, се придвижи напред в съзнанието му. Изглежда, книгите му бяха разкъсани в пристъп на ярост. Може би защото нито една от тях не бе търсената. Ами ако бяха търсили тайната книга? Не, това беше невъзможно; никой, освен истинския й притежател не знаеше за нейното съществуване.

И баща му… и той… и съществото, на което принадлежеше зъбът. Тази мисъл му се стори невероятна, така че реши да не се занимава повече с нея. И положи всички усилия да го направи.

Страхът от случилото се край Отвесната скала и от онова, което щеше да се случи в къщата му, като че ли беше утихнал. Краката му бяха натежали толкова, че едва ги повдигаше, влачейки се по покритата с мъх земя. Точно преди да пресече храсталака и да се озове на поляната, Ричард се спря, за да убие една муха, хапеща го по врата.

Калан сграбчи ръката му, докато замахваше.

Другата й ръка затисна устата му.

Той се вцепени.

Вгледана в очите му, тя поклати глава, след това отпусна китката му, поставяйки ръката си на тила му, като с другата продължаваше да затиска устата му. В изражението на лицето й Ричард видя ужаса й от това той да не издаде някакъв звук. Тя бавно го придърпа към земята и той се постара да я убеди, че ще се подчини.

Погледът й го държеше в здрава хватка, ръцете й също. Все още вгледана в очите му, тя приближи лицето си толкова близо до неговото, че той усещаше топлия й дъх върху бузата си.

— Чуй ме. — Трябваше да напрегне слух, за да чуе едва доловимия й шепот. — Прави точно каквото ти казвам. — Изражението на лицето й беше такова, че той се страхуваше дори да мигне. — Не се движи. Каквото и да се случи, не се движи. В противен случай сме мъртви — Направи пауза. Той бавно кимна. — Остави мухите да те хапят. В противен случай сме мъртви. — Още една пауза. Той отново леко кимна.

С бързо отместване на очите си тя го накара да погледне към другия край на поляната. Ричард извърна бавно глава съвсем малко, само колкото да може да погледне. Не видя нищо. Тя продължаваше да държи устата му затворена. Той чу някакво грухтене като на глиган.

Тогава го видя.

Несъзнателно се дръпна назад. Тя притисна по-силно ръката си до устата му.

От другата страна на поляната отслабващата светлина отрази две искрящи зелени очи, който гледаха в тяхната посока. То стоеше на два крака и беше с около една глава по-високо от среден на ръст човек. Ричард предположи, че тежи около три пъти повече. Мухите го хапеха по врата, но той се опитваше да не им обръща внимание.

Отново я погледна в очите. Тя не гледаше към звяра; знаеше как изглежда. Предпочете да продължи да следи Ричард, очаквайки да види дали реакцията му ще ги издаде. Той отново кимна, за да я успокои. Чак тогава тя махна ръката си от устата му и я постави върху китката му, дърпайки я към земята. Струйки кръв се стичаха по врата й, докато тя неподвижно лежеше върху мекия мъх, оставила мухите да я хапят. Той усещаше всяко остро жило, впиващо се в него. Чу се накъсано, плътно грухтене и двамата извърнаха леко глави да видят какво става.

С невероятна бързина то се спусна към средата на поляната, препускайки на една страна. Грухтеше. Искрящите зелени очи претърсваха околността, докато дългата опашка бавно разсичаше въздуха. Звярът наклони глава и наостри късите си, заоблени уши. Огромното му тяло беше покрито с козина навсякъде, освен по гърдите и около корема, където се виждаше гладка и лъскава розова кожа, релефно изпъкнала на места от здравите мускули под нея. Мухите бръмчаха около размазано върху опънатата кожа петно. Звярът отхвърли назад глава, отвори уста и изсъска в студения нощен въздух. Ричард виждаше топлия му дъх, превръщащ се на пара между зъбите му, големи колкото човешки пръст.

За да не закрещи от ужас, той концентрира вниманието си върху болката от хапещите го мухи. Нямаше как да се измъкнат незабелязано, нито пък да избягат; нещото беше твърде близко и, той беше убеден, твърде бързо.

Някъде точно пред тях се чу див крясък, който накара Ричард да потрепери. Звярът изведнъж се спусна към тях. Пръстите на Калан се забиха в китката на Ричард. Вцепенен, Ричард гледаше нещото как лети напред към тях.

Един заек с покрити с мухи уши изскочи точно пред двамата и отново нададе вик, след което за нула време беше пометен и разкъсан на две. Предната част на тялото му потъна в зейналата паст на една хапка. Звярът стоеше точно над тях и разкъсваше вътрешностите на заека, като част от кръвта размазваше по розовите си гърди и корем. Мухите, дори онези, които хапеха Ричард и Калан, се върнаха при него да пируват. Задната част на заека беше хваната за двата крака, разполовена и изядена.

Щом приключи, звярът отново наклони глава и се заслуша. Двамата бяха точно под него и не смееха дори да дишат. Ричард искаше да изкрещи.

От гърба на звяра се подадоха огромни криле. На избледняващата светлина Ричард видя как под фините им мембрани пулсираха вени. Звярът хвърли един последен поглед наоколо и се изнесе странично през поляната. Напрегна мускули, подскочи два пъти и отлетя, изгубвайки се по посока на границата. Заедно с него отлетяха и мухите.

Ричард и Калан се отпуснаха по гръб на земята, дишайки учестено, изтощени от невероятния страх. Ричард си помисли за селяните, от които беше чувал за същества, долитащи от небето, ядящи хора. Преди не им беше повярвал. Сега вече им вярваше.

Нещо в раницата му го убиваше. Той се изтъркаля настрани и се повдигна на лакът. Беше плувнал в пот, която във вечерния хлад му се струваше леденостудена. Калан все още лежеше по гръб със затворени очи и дишаше учестено. По-голямата част от косата й се беше разпиляла по земята, само няколко кичура бяха залепнали по лицето й. И тя беше плувнала в пот; вратът й беше червен. На Ричард страхотно му домъчня за нея, за ужасите, които я преследваха. Искаше му се да не й се е налагало да се сблъсква с подобни зверове, които явно доста добре познаваше.

— Калан, какво беше това?

Тя се изправи, поемайки дълбоко въздух, и го погледна. Вдигна ръка и втъкна един кичур зад ушите си; останалата й коса се спусна по раменете.

— Дългоопашат змей.

Калан се протегна и хвана една муха за крилата. Беше се оплела някак си в ризата му и той сигурно я беше смазал, отпускайки се по гръб.

— Това е муха-кръвопиец. Змейовете ги използват, когато ходят на лов. Мухите набелязват жертвата, змеят я лови. Имахме голям късмет. — Тя вдигна мухата пред носа му и продължи. — Дългоопашатите змейове са глупави. Ако това беше късоопашат змей, вече да сме мъртви. Късоопашатите змейове са по-големи и много по-умни. — Тя спря, за да е сигурна, че цялото му внимание е концентрирано върху това, което му говори. — Те броят мухите си.

Ричард беше уплашен, изтощен, объркан и всичко го болеше. Искаше този кошмар да свърши. С отчаян стон се строполи отново по гръб на земята, без да го е грижа, че нещо в раницата му убива.

— Калан, аз съм ти приятел. След като ни нападнаха онези мъже, а ти не пожела да ми кажеш повече за онова, което се случва, не настоях. — Той затвори очи. Не можеше да издържи на изпитателния й поглед. — Сега и аз съм преследван. От всичко, което знам, мога да съдя, че най-вероятно моят преследвач и убиецът на баща ми са един и същи човек. Вече не се касае само до теб; аз също не мога да се прибера у дома. Мисля, че имам право да знам поне част от това, което става. Аз съм твой приятел, а не враг. Веднъж, когато бях малък, имах треска и едва не умрях. Зед откри един корен, който ми спаси живота. До днес това беше единственият път, в който съм бил близо до смъртта. Днес, само за един ден, това ми се случи три пъти. Какво…

Тя доближи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Имаш право. Ще ти отговоря. Освен на въпросите, които касаят само мен. Засега не мога да направя това.

Той се изправи и я погледна. Тя трепереше от студ. Като свали презрамките на раницата от гърба си, Ричард извади едно одеяло и я уви в него.

— Обеща ми огън — каза тя, тресейки се. — Смяташ ли да спазиш обещанието си?

Той се изправи на крака и не можа да сдържи усмивката си.

— Разбира се. Ей там, в другия край на поляната, има един хралупест бор. Ако не ти харесва, има и други малко по-нататък.

Калан вдигна поглед и загрижено се намръщи.

— Добре — усмихна се той, — ще намерим друг нагоре по пътеката.

— А какво е това хралупест бор? — попита тя.