Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четиридесет и четвърта глава

Беше вече нощ, когато Ричард напусна покоите на Дена. Коридорите бяха празни, виждаха се само мъждукащи светлинки. Движеше се в болезнено заслепление. Стъпките му отекваха в полираните каменни стени и подове, а той гледаше как собствената му сянка се върти около него, когато отминаваше факлите. Единственото му успокоение беше раницата, метната отново на гръб, и чувството, че напуска Народния дворец. Нямаше представа къде отива, знаеше само, че се маха оттук.

Болка от Агиел, опрян в кръста му, го накара да се закове на място, обливайки се цял в пот, докато се опитва безуспешно да си поеме дъх. По хълбоците и краката му се стрелнаха огнени тръпки.

— Отиваш ли някъде? — достигна до него нечий груб шепот.

Констанс.

Треперещата му ръка се опита да хване меча. Тя, без да сваля очи от него, му се изсмя в лицето. Представата, че магията на меча му може да попадне под неин контрол, че целият кошмар може да се повтори отначало, изплува в съзнанието му. Ръката му се дръпна от меча и се опита да задържи гнева на магията. Констанс го заобиколи и застана пред него, поставила ръка около кръста му, допряла Агиел до гърба му така, че краката му се парализираха. Беше облечена в червените си кожи.

— Е? Още не си готов да използваш магията си върху мен? Ще го направиш. Ще опиташ съвсем скоро; ще се опиташ да спасиш себе си чрез нея — усмихна се тя. — Спести си допълнителната болка, използвай я сега. Може би ще проявя милост към теб, ако го направиш веднага.

Ричард си помисли за всички дни, изпълнени с болка, причинени му от Дена, как тя го беше учила да я понася, за да може да му причинява още и още. Извика на помощ всичко научено. Овладя болката, като я блокира дотам, че да може да си поеме дълбоко дъх.

Плъзна лявата си ръка около Констанс и притисна тялото й плътно към своето. Сграбчи Агиел в юмрука си, Агиела на Дена, който висеше от врата му. Болката нахлу в ръката му. Той я понесе, преодоля я. Отлепи Констанс от земята, като я приплъзна по тялото си, при което тя изрева и се опита да натисне още по-силно със своя Агиел, но й липсваше опорна точка, освен това той бе извил ръката й така, че тя не можеше да я движи.

Когато вдигна изкривеното й лице на нивото на неговото, той притисна Агиела на Дена до гърдите й. Очите й се ококориха. Лицето й се отпусна. Ричард си спомни, че Дена беше направила същото с Кралица Милена. Ефектът върху Констанс се оказа същият. Тя потръпна и напрежението върху гърба му отслабна. Въпреки това все още го болеше, тъй като другият Агиел беше в ръката му.

Ричард стисна зъби срещу болката.

— Няма да те убия с меча. Ако го направя, това ще означава, че съм ти простил всичко. Никога няма да си позволя да ти простя предателството на приятел. Мога да ти простя онова, което причини на мен, но не и онова, което стори на приятелката си, на Дена. Това е единственото нещо, което никога няма да простя.

Констанс се гърчеше от болка.

— Моля те…

— Дадена дума… — озъби се той.

— Не… моля те… недей.

Ричард изви Агиела, както беше видял да прави Дена с Кралицата. Констанс подскочи, след което се отпусна в ръцете му. От ушите й потече кръв. Той остави безжизненото й тяло да се изсули на земята.

— Хвърлен камък.

Ричард дълго гледа Агиела, стиснат здраво в юмрука му, преди да осъзнае, че това му причинява болка, накрая го отпусна на веригата, висяща около врата му.

Поемайки си въздух, погледна мъртвата Морещица. Благодаря ти, Дена, помисли си той, за това, че ме научи да понасям болката. Ти ми спаси живота.

Отне му близо час, докато намери изхода през лабиринта от коридори и се озове навън в скованата от студ нощ, сред широкото поле. Когато минаваше покрай двамата огромни стражи от двете страни на отворената порта на външната стена, ръката му стискаше здраво дръжката на меча, но те само почтително му кимнаха, сякаш той беше желан гост, тръгващ си след кралско празненство.

Ричард спря, оглеждайки пейзажа, осветен от звездното небе. Никога не се беше чувствал по-добре при тази гледка. Обърна се на всички страни, поглъщайки с поглед света около себе си. Народният дворец, заобиколен от внушителни гладки стени, се извисяваше най-отгоре на едно просторно плато, което преминаваше в поле пред него. Платото се издигаше на стотици метри над голата земя, но имаше път, изкопан в скалите, който се виеше надолу и свързваше двореца с равнината.

— Кон, сър?

Ричард се обърна. Един от стражите му говореше.

— Моля?

— Попитах ви дали искате да ви доведа кон, сър. Изглежда, си тръгвате. Чака ви дълъг път.

— Докъде?

Стражът кимна с глава към равнината долу.

— Полетата Азрит. Гледате на запад, през тях. За да ги пресечете, ще ви трябва много време. Желаете ли кон?

Ричард се подразни от това, че Мрачният Рал проявяваше такава незаинтересованост от онова, което Ричард можеше да направи, та чак му предлагаше кон.

— Да, бих желал кон.

Стражът наду малка свирка, надавайки поредица от къси и дълги изсвирвания към друг човек на стената. Ричард чу как този сигнал се повтори в далечината.

Стражът обясни накратко.

— Няма да чакате дълго, сър.

— Колко път е до планините Ранг’Шада?

Мъжът смръщи чело.

— Къде по-точно? Те са доста дълга верига.

— Северозападно от Тамаранг. Там, където почти допират до нея.

Той замислено потърка брадичката си.

— Четири, може би пет дена — обърна се към другия страж. — Ти какво ще кажеш?

Другият сви рамене.

— Ако язди здраво ден и нощ и сменя конете си начесто, може би пет, но се съмнявам, че може да се вземе за четири.

Сърцето на Ричард потъна в петите. Разбира се, че Рал нямаше какво да го е грижа дори Ричард да имаше кон. Къде можеше да отиде той? Майкъл и войската му бяха на четири-пет дена път, в Ранг’Шада. Нямаше как да се добере до тях и да се върне обратно, преди да е изтекла седмицата, преди първия ден на зимата.

Но Калан сигурно беше по-близо. Рал изпрати оня мъж с черния кичур и двете четворки, за да я доведат. Какво правеше тя толкова близо? Беше им казал да не се връщат за него. Гневът му се изсипа върху Чейс, задето не беше спазил нарежданията му, че не ги беше държал на разстояние. След това гневът му се стопи. Ако той беше на негово място, нямаше да може да си седи на мястото, без да знае какво става с приятеля му. Може би не бяха в планините, а всички бяха поели насам. Но какво можеше да му помогне войската? Десет здрави мъжаги на място като това можеха да задържат цяла армия дори месец.

Двама войници в пълно бойно снаряжение преминаха на коне през портата, водейки със себе си трети кон.

— Бихте ли искал да ви придружат, сър? — попита стражът. — Те са добри войници.

— Не — стрелна го с поглед Ричард. — Тръгвам сам.

Стражът махна на войниците да си вървят.

— Къде ще вървите на запад — югозапад? — Ричард не отговори, така че стражът продължи: — Тамаранг. Мястото в Ранг’Шада, за което попитахте. Намира се на юг-югозапад. Мога ли да ви дам един съвет, сър?

— Давай — наостри уши Ричард.

— Тръгнете ли натам, през полетата Азрит, то до сутринта ще стигнете до едно каменисто поле между остри хълмове. Там пътят се разклонява и тръгва по един каньон. Вие хванете лявото разклонение.

Ричард присви очи.

— Защо?

— Защото тръгнете ли по дясното, ще попаднете в леговището на един дракон. Червен дракон. Червен дракон с лош характер. Драконът на Господаря Рал.

Ричард яхна коня си и погледна стража.

— Благодаря за съвета. Ще го запомня.

Той пришпори коня и тръгна надолу по стръмния път откъм страната на платото, следвайки острите завои. Зад един от тях видя подвижен мост, който започна да се спуска, щом той се приближи. Докато го достигне, мостът беше вече спуснат, така че не се наложи да забавя темпото на галопиращия през дървената настилка кон. Ричард видя, че пътят е единственият разумен начин да се стигне до двореца, а зейналата под моста бездна щеше да се окаже непреодолимо препятствие за всяка наближаваща армия. Дори и без огромния брой защитници, които знаеше, че се намират от другата страна, дори без магията на Мрачния Рал недостъпността на Народния дворец беше сама по себе си достатъчна защита.

Яздейки, той разкопча омразната яка и я захвърли в нощта. Закле се, че никога през живота си няма да носи яка. Заради никого. По никаква причина.

Без да забавя темпото през полето, Ричард хвърляше по едно око през рамо към черния силует на Народния дворец, извисяващ се над платото, врязващ се в небето, закриващ цяла галактика. От студения въздух очите му се насълзиха. Или може би от мисълта за Дена. Колкото и да опитваше, не можеше да я прогони от съзнанието си. Ако не бяха Калан и Зед, той щеше да убие себе си там вътре; толкова го болеше.

Да убиваш разгневен с меча, от ярост и омраза, беше отвратително. Да убиваш с цялата магия на меча, от любов, беше по-ужасно от всеки ужас. Острието беше възвърнало гладката си сребриста повърхност, но той знаеше как отново да го направи бяло. Надяваше се да умре, преди отново да му се наложи. Не знаеше дали би имал силата за това.

И въпреки всичко, ето, той препускаше в нощта, запътил се към Зед и Калан, за да открие кой от двама им е предал всички на Мрачния Рал.

Това му се струваше невероятно. Та защо му е на Рал да използва нощния камък, за да постави капан на Зед, ако Зед беше предател? И защо му е да праща хора за Калан, ако беше тя? Въпреки това Шота беше казала, че всеки от двамата ще се опита да го убие. Че ще е един от тях. Какво трябваше да направи Ричард? Да върне белия цвят на меча и да убие и двамата? Знаеше, че това е глупаво. По-скоро сам би умрял, отколкото да причини зло на който и да е от тях. Но какво щеше да стане, ако Зед предаваше всички им и единственият начин да спаси Калан беше, като убие стария си приятел? Или пък обратното? Тогава дали все още би искал сам да умре?

Важното беше да попречи на Рал. Трябваше пак да открие последната кутия. Нямаше смисъл да пилее енергията си за неща, които не би могъл да знае. Единственото важно нещо беше да попречат на Рал; тогава всичко щеше да се подреди. Веднъж вече откри кутията; ще трябва да го направи още веднъж.

Но как? Нямаше време. Как щеше да намери Зед и Калан? Беше просто един ездач, а имаше да претърсва цяла огромна страна. Те едва ли щяха да се движат по пътя, не и ако Чейс беше с тях. Чейс щеше да ги води по странични пътеки, добре скрити. Ричард не познаваше пътищата, камо ли пътеките.

Беше налудничаво. Мястото, което трябваше да претърсва, беше твърде огромно.

Мрачният Рал беше посадил твърде много съмнения в душата му. Мъчителни мисли се завихряха сами около себе си, ставаха все по-объркани, безнадеждни. Почувства, че в този момент собствените му мисли са най-големият му враг. Ричард прочисти съзнанието си и запя отдаването, за да го отклони от мислите му. Усмихна се на глупостта да пее отдаване на мъж, когото искаше да убие, но така или иначе продължи да го прави, яздейки в нощта. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

На два пъти пускаше коня в ходом, за да го остави да почине, но през останалата част от времето го пришпорваше здраво. Полетата Азрит изглеждаха безкрайни. Равнината, лишена почти изцяло от растителност, се простираше, докъдето поглед стига. Подпяването му помагаше да държи съзнанието си изчистено от всякакви мисли освен от една: ужаса, че е убил Дена. Този спомен не искаше да избледнее. Тези сълзи не можеше да преглътне.

Зората го подгони след собствената му сянка. Появиха се камънаци, които изглеждаха не на място на фона на равното поле и хвърляха дълги сенки. Докато напредваше, ставаха все повече. Местността започна да се начупва, появиха се дерета, издигнаха се рифове. Той яздеше по теснини и цепнатини, спускайки се по каньон, врязан в трошлива скала. Пътят се изви наляво, а надясно свърна друг, по-тесен път. Ричард пое наляво, спомняйки си какво му беше казал стражът.

В чистото му съзнание се появи една мисъл. Ричард внезапно спря коня си. Погледна надясно към другия път. Размисли за миг, след това обърна коня натам и го пришпори.

Мрачният Рал му беше казал, че може да отиде, където си пожелае. Дори го снабди с кон, за да може да го направи. Може би Мрачният Рал нямаше да има нищо против, ако Ричард вземе на заем дракона му.

Оставяйки коня сам да подбира пътя си, той внимателно се озърташе на всички страни, ръката му бе до дръжката на меча. Сигурно нямаше да е трудно да забележи един червен дракон. Не се чуваше друг звук освен тракането на конските копита по камъните. Ричард не знаеше къде точно е драконът и продължи доста навътре в каньона по каменистата пътека. Вече започваше да се притеснява, че драконът сигурно не е тук, че може би самият Рал е отишъл с него някъде. Може би да вземе кутията. Нямаше представа дали идеята му да тръгне насам е добра, но тя беше единствената, която му хрумна.

Изригна ослепителен огнен вулкан, придружен от оглушителен тътен. Конят се дръпна назад. Ричард отскочи от седлото и се приземи на крака, прикляквайки зад един камък, за да се прикрие от летящите във въздуха камъни и огнени пламъци. Покрай главата му прелетяха огромни каменни късове. Конят се строполи на земята и Ричард усети мирис на опърлено. Чу се ужасяващо цвилене, след което разтрошаване на кости. Ричард се притисна плътно до камъка, страхувайки се да погледне.

Докато се вслушваше в периодичното профучаване на огнените езици във въздуха, в трошенето на кости и раздирането на плът, Ричард реши, че идеята му очевидно е била изключително глупава. Не можеше да повярва, че драконът се е скрил толкова добре, че той не го е видял предварително. Чудеше се дали знае, че той се е свил зад камъка. Поне засега не изглеждаше да е така. Огледа се за възможности за бягство, но местността беше твърде равна, за да можеше да се измъкне незабелязано. От звуците, по които разбираше, че конят му е изяден, коремът му се преобърна. Най-накрая всичко утихна. Запита се дали драконите подремват след ядене. Чу се някакво похъркване. Приближаващо се. Ричард се опита да се смали.

Камъкът, зад който се криеше, бе сграбчен от хищни нокти, повдигнат от земята и захвърлен встрани. Ричард вдигна поглед към свирепите жълти очи. Почти всичко друго около тях беше яркочервено. Главата, от която стърчаха гъвкави кичури, оцветени на връхчетата в черно и разположени в основата на челюстта и на тила зад ушите, се намираше на края на дълъг, дебел врат, извисяващ се от огромно туловище. Гъвкавата опашка също завършваше с черни в крайчеца кичури, същите като на главата, само че по-твърди и здрави. Опашката небрежно се клатеше насам-натам, разхвърляйки камъни на двете страни. Когато размърда крилете си, лъскавите, червени, застъпващи се люспи по раменете му изпъкнаха релефно. Остри като бръснач зъби, червени от последното ястие, се подреждаха по дължината на цялата муцуна точно под ръмжащите устни. Звярът изпухтя. От ноздрите му, с които завършваше острата зурла, избълва дим.

— Какво имаме тук? — чу се определено женски глас. — Вкусна изненадка?

Ричард скочи на крака и извади меча си, завъртайки го във въздуха.

— Имам нужда от помощта ти.

— С радост ще ти помогна, мъничко човече. Веднага след като те излапам.

— Предупреждавам те, стой настрана! Този меч притежава магия.

— Магия! — драконът ахна, престорено уплашен. Постави лапа на гърдите си. — О, моля те, храбри човече, не ме посичай с магическия си меч! — чу се някакво боботене през дим, което Ричард взе за смях.

Той стоеше с изваден меч, но внезапно се почувства смешен.

— Имаш намерение да ме изядеш, така ли?

— Ами трябва да призная, по-скоро за забавление, отколкото поради вкусовите ти качества.

— Чувал съм, че червените дракони са независими същества, но ти си нещо не много по-различно от домашен любимец на Мрачния Рал. — От пастта срещу него блъвна огнена топка, издигаща се във въздуха. — Мислех, че няма да имаш нищо против да върнеш свободата си и отново да станеш независима.

Главата, по-голяма от целия Ричард, с уплаха забеляза той, се приближи на не повече от няколко ярда. Ушите се проточиха напред. Лъскав червен език, раздвоен в края като на змия, се стрелна към него, опипвайки го любопитно. Ричард дръпна меча встрани, докато езикът се плъзна по тялото му от чатала до гърлото. Докосването не беше грубо — поне за дракон — и въпреки това го оттласна няколко стъпки назад.

— И как ще може да направи това малко човече като теб?

— Опитвам се да попреча на Мрачния Рал, да го убия. Ако ми помогнеш, ще бъдеш свободна.

Драконът навири глава, чу се нещо като боботещ смях, а от ноздрите му изригна дим. Земята потрепери. Чудовището погледна надолу към Ричард, примигна, след това отново вдигна глава, избухвайки още веднъж в смях.

Боботенето затихна и главата се обърна, веждите се бяха извили в ядосана гримаса.

— Не мисля така. Не мисля, че ще оставя съдбата си в ръцете на малко човече като теб. По-скоро ще продължа и за в бъдеще да служа на Господаря Рал — то изгрухтя, издухвайки облаци прах около Ричард. — Забавлението свърши. Време е за вкусната ми изненада.

— Добре. Готов съм да умра — Ричард трябваше да измисли нещо, за да спечели време. Защо един червен дракон би се подчинил на волята на Мрачния Рал? — Но преди да ме изядеш, мога ли да ти кажа нещо?

— И какво е то?

— Ти, без съмнение, си най-потресаващо красивото същество, което съм виждал.

Това си беше вярно. Независимо от отвратителната си същност, драконът беше невероятно красив. Вратът се изви на S, главата се дръпна назад, очите примигнаха от изненада. Челото леко се смръщи в съмнение.

— Вярно е — каза Ричард, — ще бъда изяден. Нямам причина да лъжа. Ти си красива. Никога не съм предполагал, че докато съм жив, ще срещна такова прелестно създание. Имаш ли си име?

— Скарлет.

— Скарлет. Какво прекрасно име. Всички червени дракони ли са толкова впечатляващи, или ти си по-специална?

Скарлет доближи лапа до гърдите си.

— Това не мога да кажа — главата още веднъж се плъзна надолу към него. — Никога не ми се е случвало човек, когото се готвя да изям, да ми говори така.

В главата на Ричард се зароди идея. Той прибра меча в ножницата си.

— Скарлет, знам, че гордо същество като теб не би могло да живее под властта на който и да е, още по-малко на някой с толкова изисквания като Мрачния Рал, освен ако не му се наложи ужасно. Ти си прекалено красиво и благородно създание, за да го направиш.

Главата на Скарлет се плъзна още по-близо.

— Защо ми говориш всичко това?

— Защото вярвам в истината. Мисля, че и ти вярваш.

— Как се казваш?

— Ричард Сайфър. Аз съм Търсачът.

Скарлет доближи нокътя си с черен връх до зъбите си.

— Търсач — намръщи се тя. — Не вярвам преди да съм яла Търсач. — На устните й се изписа странна, драконска усмивка. — Ще бъде деликатес. Разговорът ни приключи, Ричард Сайфър. Благодаря за комплимента — главата се приближи, устните се дръпнаха назад, разкривайки острите зъби.

— Мрачният Рал ти открадна яйцето, нали?

Скарлет се дръпна назад. Примигна срещу него, след това отметна рязко глава с широко отворена паст. От оглушителния рев люспите по гърлото й завибрираха. В небето се стрелна огнена лава. Ревът отекна през скалите, предизвиквайки неголеми каменопади.

Главата на Скарлет се обърна отново към Ричард, от ноздрите й излизаше дим.

— Какво знаеш за това!

— Знам, че гордо същество като теб не би се подчинило на нечии заповеди освен поради една причина. За да защити нещо скъпо. Като малките си например.

— Значи знаеш. Това няма да те спаси — озъби се тя.

— Освен това знам къде Мрачният Рал държи яйцето ти.

— Къде? — Ричард трябваше да се дръпне настрана, за да избегне пламъците. — Кажи ми къде е!

— Мислех, че искаш да ме изядеш веднага!

Едно око се приближи до него.

— Някой трябва да те научи на обноски — изгъргори тя.

— Съжалявам, Скарлет. Това ми е лош навик, който ми е навличал много неприятности. Виж, ако ти помогна да си върнеш яйцето, Рал няма да има с какво да те държи. Ако го направя, ще е достатъчно ли, за да ми помогнеш в замяна?

— Как да ти помогна?

— Ами ти разкарваш Рал по въздуха. Точно това ми трябва. Необходимо ми е да го направиш и с мен за няколко дни, да ми помогнеш да потърся едни приятели, за да мога да ги защитя от Рал. Трябва да прекося огромни разстояния, да претърся необятни пространства. Мисля си, че ако това стане по небе, ще ги намеря и ще ми остане достатъчно време, за да попреча на Рал.

— Аз не разкарвам хора по въздуха. Унизително е.

— Шест дена, броено от днес, и всичко ще е свършило по един или друг начин. Ако ми помогнеш, това ще е всичко, за което ще те моля някога. След това вече няма да има значение, по един или друг начин. Колко дълго ще трябва да служиш на Рал, ако не ми помогнеш?

— Добре. Кажи ми къде е яйцето ми и ще те пусна да си вървиш. Ще те оставя да живееш.

— Как ще си сигурна, че казвам истината? Мога просто да си измисля някакво място, за да се спася.

— Подобно на драконите, истинските Търсачи имат достойнство. Поне това знам. Така че, ако наистина знаеш, кажи ми и ще те пусна да си вървиш.

— Не.

— Не! — изръмжа Скарлет. — Какво искаш да кажеш с това „Не“?

— Не ме е грижа за живота ми. Също като теб се тревожа за много по-важни неща. Ако искаш да ти помогна да си върнеш яйцето, ще трябва да ми помогнеш да спася хората, които аз обичам. Първо ще вземем яйцето, после ще ми помогнеш. Мисля, че това е повече от честна сделка. Животът на рожбата ти в замяна на няколко дни летене с мен на гръб.

Свирепите очи на Скарлет се приближиха до лицето му; ушите й се проточиха напред.

— И откъде си сигурен, че когато си получа яйцето, ще изпълня останалата част от сделката?

— Сигурен съм — прошепна Ричард, — защото знаеш какво е да се притесняваш за живота на някой близък и защото имаш достойнство. Нямам друг избор. Не знам никакъв друг начин да спася приятелите си от участта да изживеят останалата част на живота си като теб сега — под игото на Мрачния Рал. Животът ми ще бъде подложен на голям риск, за да спася яйцето ти. Надявам се наистина да си същество с достойнство. Ще повярвам на думата ти с цената на живота си.

Скарлет изгрухтя, отдръпна се леко назад и го погледна изпитателно. Обви тялото си с огромните си рамене. Размаха опашка и зад нея се разлетяха камъни и по-малки скалички. Ричард чакаше. Една лапа се подаде напред; един-единствен нокът с черен връх, дебел колкото крака му, остър като меча му, се закачи за препаската през раменете му и силно я дръпна. Главата й се приближи.

— Дадено. С цената на твоята и моята чест — изсъска Скарлет. — Но не съм казала, че няма да те изям, когато изтекат тези шест дена.

— Ако ми помогнеш да спася приятелите си и да попреча на Мрачния Рал, не ме е грижа какво ще правиш с мен след това. — Скарлет изсумтя. — Късоопашатите змейове заплаха ли са за драконите?

Драконът махна нокътя си от него.

— Змейове — тя прехвърли името в устата си. — Изяла съм достатъчно от тях. Те не могат да представляват заплаха за мен, освен ако не са осем-десет заедно, но змейовете не обичат да се събират заедно, така че това не е проблем.

— Вече е проблем. Когато видях яйцето ти, около него се бяха струпали десетки змейове.

Скарлет изгрухтя, между зъбите й се стрелнаха огнени езици.

— Десетки. Толкова много могат да ме свалят от небето. Особено ако нося яйцето си.

Ричард се усмихна.

— Точно затова ти трябвам. Ще направя план.

* * *

Зед изкрещя. Чейс и Калан едновременно отскочиха назад. Калан сбърчи чело. Никога преди не беше правил това, когато изваждаше нощния камък. Слънцето вече беше залязло, но на слабата дневна светлина тя видя, че кожата му почти придоби цвета на косата му.

Тя го сграбчи за раменете.

— Зед! Какво става?

Той не отговори. Главата му клюмна на една страна, очите му се обърнаха. Все още не дишаше, но това беше нормално; и преди не беше дишал, когато изваждаше нощния камък. Двамата с Чейс си размениха разтревожени погледи. Калан чувстваше как Зед трепери в ръцете й. Тя отново го разтърси.

— Зед! Спри това! Върни се!

Той рязко си пое дъх, след това прошепна нещо. Калан доближи ухото си до устата му. Той отново прошепна нещо.

Калан се ужаси.

— Зед, не мога да ти причиня подобно нещо.

— Какво казва? — попита Чейс.

Тя вдигна разширените си от страх очи към граничния надзирател.

— Казва да го докосна със силата си.

— Отвъдният свят! — простена Зед. — Единственият начин.

— Зед, какво става?

— В капан съм — прошепна той. — Докосни ме или съм загубен. Побързай.

— По-добре направи, каквото ти казва — предупреди я Чейс.

На Калан тази идея изобщо не й се нравеше.

— Зед, не мога да ти причиня това!

— Това е единственият начин да ме измъкнеш. Побързай.

— Направи го! — каза ниско Чейс. — Няма време за спорове!

— Дано добрите духове ми простят — прошепна тя и затвори очи.

Изпадна в паника; нямаше друг избор. Ужасена от онова, което щеше да направи, мисълта й притихна, успокои се. В спокойствието си отпусна напрежението. Почувства как силата й се надига, отнемайки дъха й. Освободена, силата й връхлетя върху магьосника. Във въздуха наоколо се почувства силен натиск. Гръмотевица без гръм. Всичко наоколо се покри с борови иглички. Накланяйки се над тях, Чейс леко простена от болка; беше по-близо до нея, отколкото трябваше да бъде. Гората потъна в тишина. Магьосникът все още не дишаше.

Зед спря да трепери, очите му се върнаха на мястото си, той примигна няколко пъти, ръцете му се вдигнаха и той се вкопчи за Калан. С усилие си пое дъх.

— Благодаря ти, скъпа моя — успя да каже, дишайки дълбоко.

Калан беше изненадана, че силата, магията й, явно не му беше подействала. А трябваше. Почувства облекчение, че не е, но се удиви.

— Зед, добре ли си?

Магьосникът кимна.

— Благодарение на теб. Но ако ти не беше тук или ако беше изчакала още малко, щях да бъда впримчен в отвъдния свят. Твоята сила ме върна обратно.

— Защо не те промени?

Зед оправи робата си, очевидно малко объркан от безпомощното си положение преди малко.

— Поради мястото, където се намирах — той вдигна голобрадото си лице. — И защото съм магьосник от Първия орден. Използвах силата ти на Изповедник като линия на живота, за да намеря пътя обратно. Тя беше като лъч светлинка в мрака. Последвах я, без да й позволя да ме докосне.

— Какво правеше в отвъдния свят? — попита Чейс, преди Калан да успее.

Зед погледна сърдито граничния надзирател и не отвърна нищо.

Тревогата на Калан нарасна.

— Зед, отговори на въпроса. Това не се е случвало никога преди. Защо беше всмукан от отвъдния свят?

— Когато търся нощния камък, част от мен отива там. Така го намирам, мога да кажа къде е.

Калан се опита да не мисли върху онова, което чува.

— Но нощният камък е все още в Д’Хара. Ричард е все още в Д’Хара — тя го сграбчи здраво за робата. — Зед…

Зед сведе поглед към земята.

— Нощният камък вече не е в Д’Хара. В отвъдния свят е — той вдигна гневен поглед към нея. — Но това не означава, че Ричард вече не е в Д’Хара! Не означава, че нещо му се е случило! Само нощният камък!

С напрегнато лице Зед продължи да стъкмява бивака им, преди да е паднал мракът. Калан, застинала от ужас, все още го държеше за робата.

— Зед… възможно ли е да грешиш?

Той бавно поклати глава.

— Нощният камък е в отвъдната земя. Но, скъпа моя, това не означава, че и Ричард е там. Не позволявай на страха си да те завладее.

Калан кимна и усети как по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Зед, той трябва да е добре. Трябва. Щом Рал го държи там толкова дълго, няма да го убие сега.

— Дори не знаем дали Рал го е хванал.

Тя знаеше, че той просто не иска да го изрече гласно. Защо иначе Ричард щеше да е в Народния дворец, ако Мрачният Рал не го беше хванал?

— Зед, когато преди търсеше нощния камък, каза, че можеш да го почувстваш, че той е жив — тя едва събираше сили, за да зададе въпроса си, едва произнасяше думите, страхувайки се от онова, което той може да й отговори. — Почувства ли го в отвъдния свят?

Той впи поглед в нея и дълго я гледа.

— Не. Но не знам дали бих могъл, ако е там. Ако е мъртъв — когато тя заплака, той я придърпа към себе си, притискайки главата й върху рамото си. — Но мисля, че само нощният камък е там. Мисля, че Рал е искал да ме хване в капан там. Сигурно е взел нощния камък от Ричард и след това го е пратил в отвъдния свят, за да ме хване.

— Все още вървим след него — проплака тя. — Аз няма да се върна назад.

— Разбира се, че вървим.

Калан почувства нечий топъл език върху опакото на ръката си. Тя погали вълка по козината и му се усмихна.

— Ще го намерим, Господарке Калан. Не се тревожете, ще го намерим.

— Брофи е прав — обади се Чейс през рамо. — Вече с нетърпение очаквам лекцията, дето ще ни изнесе, защо сме го последвали.

— Кутията е на сигурно място — каза магьосникът, — единствено това е от значение. След пет дена, броено от утре, идва първият ден на зимата и тогава Мрачният Рал ще бъде мъртъв. След това ще си върнем Ричард, ако не преди това.

— Ще ви заведа там преди това, ако това се опитваш да кажеш — издудна Чейс.