Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Седма глава

Заради болката и замайването от треската Ричард почти не разбра кога главата му се е отпуснала върху масата. Когато мисълта му се завъртя около спомена за онова, което Калан каза на Зед, той простена; пророчеството от тайната Книга на преброените сенки започваше да се осъществява. В следващия момент Зед се оказа до него, повдигна го и каза на Калан да му помогне да го пренесат в къщата. Докато се придвижваше с тяхна помощ, земята се изплъзваше изпод краката му. После го сложиха да легне и го завиха. Чуваше ги да говорят, но не разбираше думите им, които се сливаха в едно в главата му.

Съзнанието му потъна в тъмнина; после се появи светлината. Стори му се, че се извисява нагоре, за да се понесе обратно надолу малко по-късно. Запита се кой е и какво става с него. Времето минаваше, а стаята се въртеше, преобръщаше се, танцуваше. Вкопчи се в леглото, за да не изпадне от него. Понякога осъзнаваше къде се намира и отчаяно се опитваше да запомни онова, което знае… но в следващия миг отново потъваше в тъмнина.

Когато пак дойде в съзнание, разбра, че е минало време, но нямаше никаква представа колко точно. Тъмно ли беше? Може би просто бяха спуснали пердетата. Някой поставяше върху челото му студен, влажен компрес. Майка му приглади назад косите си. Докосването й го успокояваше, носеше му утеха. Почти виждаше лицето й. Тя беше толкова мила, винаги така добре се грижеше за него.

До момента, в който умря. Искаше му се да заплаче. Тя беше мъртва. Отново приглади косите си. Не може да бъде; сигурно е някой друг. Но кой? Тогава си спомни. Беше Калан. Извика я по име.

Тя приглади косата си.

— Тук съм.

Споменът се върна при него, нахлувайки мъчително в съзнанието му: убийството на баща му, растението, което го ухапа, Калан, четиримата мъже на скалата, словото на брат му; човекът, който го чакаше в къщата му; змеят, нощното дребосъче, което му каза, че или трябва да намери отговора, или ще умре; думите на Калан, че трите кутии на Орден са пуснати в действие; и неговата тайна, Книгата на преброените сенки…

Спомни си как баща му го заведе на онова тайно място в гората и му разказа как е спасил Книгата на преброените сенки от риска, на който е била изложена при пазещото я чудовище, решен да я върне на истинския й господар, когато той я потърси. Как пренесъл книгата със себе си в Западната земя, за да я спаси от грозящите я алчни ръце. Бащата беше казал на сина си, че докато книгата съществува, е опасна; но той не можеше да унищожи знанието, което тя съдържа; нямаше право. То принадлежеше на пазителя на книгата и трябваше да бъде скрито на сигурно място, докато настъпи подходящият момент да му бъде върнато. Знанието щеше да е в безопасност само бидейки запечатано в нечия памет, а самата книга — изгорена. Единствено по този начин то можеше да бъде съхранено, без да бъде откраднато.

Баща му избра Ричард. Защо Ричард, а не Майкъл — знаеше само той. Никой не трябваше да научи за съществуването на книгата, дори Майкъл; единствено пазителят на книгата можеше да знае за нея, никой друг освен него. Баща му каза, че е възможно Ричард никога да не го открие, в такъв случай трябваше да предаде книгата на детето си, а то от своя страна на своето и тъй нататък, колкото пъти е необходимо. Баща му не можеше да каже кой е пазителят, тъй като самият той не знаеше. Ричард го беше питал по какво ще го познае, но единственият отговор, който получи, беше, че сам ще трябва да си отговори на въпроса и да не казва на никого, никога, единствено и само на пазителя. Ричард знаеше, че трябва да пази тайната дори от родния си брат, дори от най-добрия си приятел Зед.

Закле се в живота си.

Баща му никога не погледна в книгата, само Ричард упорито я запаметяваше. Ден след ден, седмица след седмица, с изключение единствено на времето, когато беше на път, баща му го водеше на тайното място дълбоко в гората, където сядаше и наблюдаваше как Ричард чете книгата отново и отново. Обикновено Майкъл беше навън с приятели, пък и дори да си беше в къщи, не обичаше особено да ходи в гората, а що се отнася до Зед, то беше съвсем нормално Ричард да не го посещава, когато баща му си е у дома. Така че никой от двамата нямаше как да разбере за тези чести ходения в гората.

Ричард записваше наученото и го сверяваше с книгата. Баща му всеки път изгаряше листовете и го караше да повтаря едни и същи страници отново и отново. Всеки път му се извиняваше за товара, с който го нагърбва. Молеше сина си за прошка в края на всеки ден, прекаран в гората.

Ричард никога не възнегодува; за него изборът на баща му беше голяма чест. Преписа книгата от начало до край стотици пъти без нито една грешка, преди да е сигурен, че никога няма да забрави дори едничка дума. От прочетеното знаеше, че всяка пропусната дума може да доведе до нещо страшно.

След като увери баща си, че е запомнил всичко без грешка, двамата поставиха книгата обратно в скривалището й в скалите и я оставиха да престои там три години. След като определеното време изтече, а Ричард вече беше минал шестнайсетте, един есенен ден двамата се върнаха при скривалището и баща му каза, че ако напише цялата книга без нито една грешка, то и двамата ще бъдат сигурни, че я е запаметил идеално, и ще могат да я изгорят. Ричард започна да пише, без да се замисля от началото до края. Беше я запомнил без грешка.

Накладоха огън и хвърляха в него дърва, докато пламъците ги накараха да се отдръпнат. Баща му протегна книгата към него и му каза, ако е сигурен в себе си, да я хвърли в огъня. Ричард стискаше Книгата на преброените сенки в ръка и галеше с пръсти кожената й обвивка. Държеше в ръцете си доверието на баща си, доверието на всички хора и почувства тежестта на този товар. Хвърли книгата в огъня. От този момент нататък вече не беше дете.

Пламъците се извиха около книгата и започнаха да я галят, прегръщат, поглъщат. Завихриха се цветове и форми, чу се страшен рев. Към небето се изстреляха странни снопове светлина. Вятърът развя пелерините на двамата, а огънят поглъщаше в себе си листа и съчки, като към светлината прибавяше и топлина. Появиха се привидения с протегнати ръце, подхранвани сякаш от огнените езици, гласовете им се надбягваха с вятъра. Баща и син стояха като каменни статуи, без да могат да помръднат, без да могат да отвърнат очи от гледката. Парещата жега се превърна в режещ вятър, който сякаш извираше от дълбините на най-страшната зимна нощ, вятър, от който по телата им преминаха спиращи дъха ледени тръпки. После студът секна и огънят се превърна в бяла светлина, която заля всичко в невероятен блясък, сякаш бяха стъпили на слънцето. След миг тя изчезна също така внезапно. На нейно място — тишина. Огънят догоря. Тънки струйки дим се издигаха бавно от почернелите главни и се стопиха в есенния въздух. Книгата беше изчезнала.

Ричард разбра какво беше това: магия.

* * *

Усети на рамото си нечия ръка и отвори очи. Калан. На светлината на огъня, нахлуваща от другата стая, видя, че тя седи на стол край леглото му. Големият стар лукав котарак на Зед се беше сгушил на кравай и спеше в скута й.

— Къде е Зед? — попита Ричард със замъглен от съня поглед.

— Отиде да търси корена, от който се нуждаеш — гласът й звучеше меко и успокояващо. — Вече от часове е тъмно, но той каза да не се притесняваме, ако му отнеме повече време да намери корена. Каза още, че ще заспиваш и ще се пробуждаш, но ще си в безопасност, докато се върне. Питието, което ти даде преди, щяло да те крепи, докато той се върне.

За първи път Ричард осъзна, че това е най-красивата жена, която някога е виждал. Косата й падаше от двете страни на лицето и по раменете и на него силно му се прииска да я докосне, но не го направи. Достатъчно му беше да усеща ръката й върху рамото си, да знае, че тя е тук, че не е сам.

— Как се чувстваш? — гласът й беше толкова мек, толкова нежен, че Ричард изобщо не можеше да проумее защо Зед се изплаши от нея.

— По-скоро бих излязъл срещу още една четворка, отколкото срещу друга змийска лоза.

Тя се усмихна с онази особена съучастническа усмивка, която си беше единствено и само нейна, и избърса челото му с компреса. Ричард протегна ръка и я стисна за китката. Тя спря и се вгледа в очите му.

— Калан, Зед ми е приятел от много години. Той ми е нещо като втори баща. Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да му навредиш. Не бих могъл да го понеса.

Тя го погледна успокоително.

— Аз също го харесвам. Много. Той е добър човек, точно както ти каза. Нямам желание да му сторя нищо лошо. Искам само да използвам помощта му, за да намеря магьосника.

Той я стисна за китката още по-силно.

— Обещай ми.

— Ричард, всичко ще бъде наред. Той ще ни помогне.

Той си спомни пръстите й около гърлото си и погледа й, когато си беше помислила, че иска да я отрови с ябълката.

— Обещай ми.

— Вече съм дала обещания на други хора, някои от тях пожертваха себе си. Нося отговорност за живота на други. На много други.

— Обещай ми.

Калан постави другата си ръка на лицето му.

— Съжалявам, Ричард, не мога да направя това.

Той отпусна китката й, обърна се и затвори очи. Тя махна ръката си от лицето му. Ричард си мислеше за книгата, за нейния смисъл и осъзна, че молбата му е егоистична. Би ли било честно да се опита да я измами, за да спаси Зед и по този начин да загинат и тримата заедно? Би ли искал да обрече по този начин всички останали хора на смърт или робство, само за да поживее приятелят му още няколко месеца? Би ли могъл да обрече и нея на смърт безпричинно? Засрами се от собствената си глупост. Нямаше право да настоява за подобно обещание. Би било грешка от нейна страна да му го даде. Беше й благодарен, че не го излъга. Но, от друга страна, знаеше, че макар Зед да беше се поинтересувал от проблемите им, това не означаваше, че ще се съгласи да им помогне по какъвто и да е начин да се справят с нещо, идващо отвъд границата.

— Калан, от тази треска оглупявам. Моля те да ми простиш. Никога не съм срещал по-смел човек от теб. Зная, че се опитваш да спасиш всички ни. Зед ще ни помогне; аз ще се заема с това. Само ми обещай, че ще почакаш, докато се пооправя. Дай ми възможност аз да го убедя.

Тя притисна ръка в рамото му.

— Това е обещание, което мога да ти дам. Знам, че се тревожиш за приятеля си; щях да се почувствам огорчена, ако не беше така. Това не те прави глупав. А сега си почивай.

Ричард се опита да държи очите си отворени, защото веднага щом ги затвореше, всичко започваше да се върти неконтролируемо. Но говоренето бе изтощило силите му докрай и скоро тъмнината отново го погълна. Мислите му пак потънаха в празното. От време на време изпадаше в полусън и се луташе из кошмарите си; понякога се луташе из места, където нямаше дори халюцинации.

* * *

Котаракът се разбуди и наостри уши. Ричард все още спеше. Звукове, които само една котка можеше да долови, накараха животното да скочи от скута на Калан, да притича до вратата и да приклекне в очакване. Калан също се поизправи в очакване, но тъй като козината на котарака не беше настръхнала, тя остана на мястото си. Отвън се чу тих глас.

— Котарак! Котарак! Къде си се дянал? Е, щом е така, стой си там навън. — Вратата се отвори с проскърцване. — Ето къде си бил. — Котаракът се спусна през прага. — Оправяй се сам — провикна се Зед след него. — Как е Ричард? — подвикна към Калан.

Когато влезе в стаята, тя му отвърна от мястото си:

— На няколко пъти се пробужда, но сега спи. Намери ли корена?

— Ако не бях го намерил, нямаше да съм тук. Той каза ли нещо, докато беше буден?

Калан се усмихна:

— Само че се тревожи за теб.

Той се завъртя и се върна обратно в другата стая, мърморейки:

— И не без сериозни основания.

Седна на масата и обели корените, наряза ги на тънки колелца в една тенджера с малко вода и я закачи на пиростията над огъня. Преди да отвори шкафа, за да извади от там няколко различни по големина буркана, хвърли в огъня обелките от корените заедно с няколко съчки. Без да се замисля, посегна първо към един буркан, после към друг, като изсипваше от тях разноцветни прахчета в черно хаванче от камък. Разбърка червените, сините, жълтите, кафявите и зелените прахчета с бяло чукало, докато се получи смес с цвят на засъхнала кал. След като близна върха на пръста си, бръкна в хаванчето. Опита сместа, доближавайки пръста до езика си и докато съсредоточено премляскваше с устни, повдигна вежда. Най-накрая се усмихна и кимна доволно с глава. Изсипа съдържанието на хавана в тенджерата и започна да бърка с лъжица, която откачи от куката край огнището. Бъркаше бавно и съсредоточено гледаше как сместа бълбука. Това продължи близо два часа. Когато накрая реши, че е готово, свали тенджерата от огъня и я остави на масата да изстива.

Взе една купа и кърпа и след известно време повика Калан да му помогне. Тя дойде веднага и той я инструктира как да държи кърпата над тенджерата, докато той изсипе сместа през нея.

Завъртя пръст във въздуха.

— Сега усучи кърпата няколко пъти, за да се изцеди течността. Когато е готово, хвърли кърпата и всичко, полепнало по нея в огъня.

Тя го погледна с неразбиращ поглед. Зед повдигна вежда.

— Онова, което остава по кърпата, е отрова. Ричард ще се събуди всеки момент; тогава ще му дадем течността от купата. Продължавай да изцеждаш. Аз ще видя какво прави той.

Зед влезе в спалнята, наведе се над Ричард и установи, че е в безсъзнание. Обърна се и видя, че Калан е с гръб към него и продължава да върши каквото й беше казал. Наведе се и постави средния си пръст върху челото на приятеля си. Очите на Ричард се отвориха моментално.

— Скъпа моя — провикна се Зед към другата стая, — имаме късмет. Той току-що се събуди. Донеси купата.

Ричард премигна.

— Зед? Добре ли си? Всичко наред ли е?

— Да, да, напълно.

Калан влезе с купата, като внимаваше да не разсипе нито капка. Зед помогна на Ричард да се изправи така, че да може да пие. Когато изпи всичко, го сложи да си легне обратно.

— От това ще заспиш и треската ти ще секне. Когато отново се събудиш, ще си добре, давам ти дума, тъй че не се притеснявай повече, а почивай.

— Благодаря ти, Зед… — Ричард заспа, преди да може да каже нещо повече.

Зед излезе и след малко се върна с тенекиена чиния в ръка, настоявайки Калан да седне на стола.

— Трънът няма да издържи на корена — обясни той — и ще трябва да напусне тялото му.

Постави чинията под ръката на Ричард и зачака, седнал на ръба на леглото. И двамата се заслушаха в дълбокото му дишане и в дращенето на огъня в другата стая; иначе в къщата беше тихо. Зед пръв прекъсна тишината.

— Опасно е един Изповедник да пътува сам, скъпа моя. Къде ти е магьосникът?

Тя го погледна с уморени очи.

— Магьосникът ми продаде услугите си на една кралица.

Зед се намръщи неодобрително.

— Изоставил е задълженията си към Изповедниците? Как се казва?

— Гилер.

— Гилер — той повтори името с недоволно изражение, след това леко се наведе към нея. — А защо някой друг не тръгна с теб?

Тя го погледна сериозно.

— Защото всички са мъртви. Преди да умрат, те се събраха и хвърлиха мрежа, за да мога да премина безпрепятствено през границата с помощта на едно нощно дребосъче. — Когато чу това, Зед се изправи. Потри голобрадото си лице, а в погледа му се изписа тъга и загриженост. — Ти познаваше ли магьосниците? — попита тя.

— Да, да. Дълго време живях в Средната земя.

— А великият магьосник? Него познаваше ли?

Зед се усмихна, пооправи робата си и отново седна.

— Настоятелна си, скъпа моя. Да, познавах стария магьосник някога. Но дори да успееш да го намериш, не мисля, че ще иска да има нещо общо с тая работа. Няма да се съгласи да помогне на Средната земя.

Калан се наведе напред, вземайки ръцете му в своите. Гласът й бе тих, но изпълнен с напрежение.

— Зед, мнозина не са съгласни с Върховния съвет на Средната земя, с алчните съветници. Мнозина биха искали нещата да се променят, но са просто обикновени хора без право на глас. Единственото им желание е да изживеят живота си в мир. Мрачният Рал открадна храната, складирана за зимата, и я раздаде на войниците си. Те я пилеят или я оставят да се развали, или пък я продават обратно на хората, от които са я откраднали. Гладът вече настъпи; през зимата ще дойде и смъртта. Огънят беше обявен за противозаконен. Хората студуват.

Рал казва, че за всичко е виновен великият магьосник, защото не застанал пред хората, за да бъде съден като техен враг. Твърди, че цялата отговорност трябва да се търси от магьосника, че него трябва да винят. Не дава никакви конкретни обяснения, но мнозина му вярват въпреки всичко. Много се хората, които вярват на всяка дума на Рал, макар онова, което виждат със собствените си очи, да е достатъчно доказателство, че не бива да го правят.

Магьосниците живееха под постоянна заплаха и бяха забранени с указ, задето си служат с магия. Те знаеха, че рано или късно ще започнат да ги използват срещу хората. Вярно, някога допуснаха грешки, разочароваха учителя си, но никога не забравиха най-важното, на което бяха научени — да защитават хората и по никакъв начин да не им причиняват зло. В знак на силната си любов към своя народ те пожертваха живота си, за да попречат на Мрачния Рал. Мисля, че учителят им би се гордял с тях.

Но не става въпрос единствено за Средната земя. Границата между Д’Хара и Средната земя я няма, тази между Средната и Западната земя отслабва и скоро също ще изчезне. Хората от Западната земя ще бъдат победени от онова, от което се страхуват най-много: магията. От една ужасяваща, страшна магия, каквато никога не са си представяли, че съществува.

Зед не издаде чувствата си, не възрази, нито изрази мнение, просто слушаше. Продължаваше да държи ръцете си в нейните.

— Сигурна съм, че великият магьосник има основателни причини да не иска да помогне, но фактът, че Мрачният Рал пусна в действие трите кутии на Орден, променя изцяло нещата. Ако той успее, то в първия ден на зимата ще бъде късно за всички. Включително и за великия магьосник. Рал вече го търси; иска лично отмъщение. Мнозина умряха, защото не можаха да кажат на Рал името на магьосника. И когато Рал отвори правилната кутия, ще се сдобие с неограничена власт над всичко живо, тогава магьосникът ще е негов. Той може да се крие в Западната земя колкото си иска, но дойде ли първият ден на зимата, ще бъде разкрит. Мрачният Рал ще го хване.

В изражението й имаше горчивина.

— Зед, Мрачният Рал прати четворки да унищожат всички останали Изповедници. Намерих сестра си, след като бяха свършили с нея. Издъхна в ръцете ми. Като вземем предвид мъртвите, оставам само аз. Магьосниците знаеха, че учителят им няма да иска да им помогне, така че ме изпратиха като последна надежда. Ако той постъпи толкова глупаво и не види, че като помага на мен, помага на себе си, тогава ще трябва да използвам силата си срещу него, за да го заставя да ми помогне.

Зед повдигна вежда.

— И какво може да направи един съсухрен стар магьосник срещу силата на Мрачния Рал? — Този път той държеше ръцете й в своите.

— Трябва да назначи Търсач!

— Какво! — скочи на крака Зед. — Скъпа моя, ти не знаеш какво говориш.

Смутена, Калан се дръпна леко назад.

— Какво искаш да кажеш?

— Търсачите сами назначават себе си. Магьосникът просто прави нещо като разпознаване и легализира нещата.

— Не разбирам. Мислех, че магьосникът избира човека, правилния човек.

Зед седна обратно на мястото си, потърквайки голобрадото си лице.

— Ами така е, в известен смисъл. По-скоро така е било. Истинският Търсач, този, който знае какво прави, трябва да му покаже, че е Търсач. Магьосникът не посочва някого, казвайки му: „Вземи Меча на истината, ти ще бъдеш Търсач.“ Всъщност той няма и избор. Това не е нещо, за което можеш да обучиш някого. Човек просто трябва да се е родил Търсач и да докаже с действията си, че е такъв. Един магьосник трябва с години да наблюдава такъв човек, за да е сигурен. Търсачът може да не е особено умен, но трябва да е правилният човек; трябва да притежава необходимите качества. Истинският Търсач е рядко срещан човек. Търсачът е балансиращата точка на силата. Съветът превърна назначаването му в политически кокал, който хвърли в устата на един от преследващите го по петите хленчещи песове. Тази длъжност беше толкова търсена поради силата, която притежава Търсачът. Но съветът не разбра едно: не длъжността дарява човека със сила, а човекът е този, който прави длъжността силна.

Той се примъкна по-близо до нея.

— Калан, ти си родена, след като съветът си присвои това право, така че може би си била родена за Търсач, но във време, когато Търсачите не бяха истински; ти никога не си виждала истински Търсач — очите му се уголемиха, гласът му се сниши и се изпълни със страст. — Аз съм виждал как един-единствен въпрос, зададен от истински Търсач, кара крал да коленичи в краката му. Когато истинският Търсач извади Меча на истината… — той издигна ръце и завъртя очите си в екстаз, — можеш да видиш необикновената гледка на справедливия гняв, — Калан се усмихна на вълнението му. — Той може да накара добрия да затрепери от радост, а лошия да потръпне от страх — усмивката се изпари от лицето му. — Но хората рядко вярват на истината, дори и да я видят, още повече, че рядко пожелават да я видят, а това прави длъжността на Търсача много опасна. Той е пречка по пътя на онези, които искат да покварят силата. Той получава удари от много страни. Най-често ги понася сам, но не за дълго.

— Познавам добре това чувство — каза тя, а на лицето й се появи нещо като усмивка.

Зед се наведе по-близо.

— Срещу Мрачния Рал дори истински Търсач едва ли ще изкара дълго. А после какво?

Калан отново хвана ръцете му.

— Трябва да опитаме, Зед. Това е единственият ни шанс. Не се ли възползваме от него, друг няма да ни се отдаде.

Той седна изправен, отблъсквайки се от нея.

— Който и да избере магьосникът, този човек няма да познава Средната земя. Няма да има никакъв шанс. Това би било смъртна присъда, която ще се изпълни незабавно.

— Това е втората причина да съм тук. За да му стана водач, да бъда до него, ако е необходимо, да пожертвам живота си, за да осигуря безопасността му. Изповедниците прекарват живота си в пътуване. Била съм почти навсякъде в Средната земя. Те още от малки учат много езици. Това е необходимо, понеже никога не се знае къде ще ги повикат. Аз говоря всички основни и повечето от второстепенните езици в Средната земя. А що се отнася до получаването на удари, Изповедникът понася не по-малко. Ако беше лесно човек да ни убие, Рал нямаше да праща по петите ни четворки. Много от които падат убити вместо нас. Аз мога да помогна в осигуряването на безопасността на Търсача; ако се наложи, с цената на собствения си живот.

— Това, което предлагаш, ще подложи на ужасен риск не само живота на Търсача, скъпа моя, но също и твоя.

Тя повдигна вежда.

— Аз и сега съм преследвана. Ако знаеш друг начин, кажи го.

Преди Зед да успее да отговори, Ричард изохка. Старецът го погледна и се изправи.

— Време е.

Калан застана до него, докато той повдигаше за китката ръката на Ричард, като внимаваше раната да остане над тенекиената чиния. С приглушен звук в нея паднаха няколко капки кръв. Трънът се показа и цопна леко в чинията. Калан протегна ръка към него.

Зед я сграбчи за китката.

— Не прави това, скъпа моя. Сега, когато той е изгонен от домакина си, би бил нетърпелив да си намери нов. Виж това.

Тя отдръпна ръката си, а Зед приближи кокалестия си пръст до чинията, на няколко инча от тръна, който се завъртя към пръста, оставяйки след себе си тънка кървава следа. Зед дръпна пръста си и й подаде чинията.

— Хвани я отдолу и я занеси при огнището. Сложи я в огъня обърната надолу и я остави там.

Докато тя правеше това, Зед почисти раната и я намаза с мехлем. Когато Калан се върна, той хвана Ричард за ръката, а тя започна да го превързва. Зед я наблюдаваше.

— Защо не си му казала коя си, че си Изповедник? — в гласа му се усещаха нотки на упрек.

Тя му отвърна по подобен начин:

— Заради начина, по който ти реагира, когато ме позна. — Тя млъкна, а когато продължи, грубостта беше изчезнала от гласа й. — Ние с него някак си се сприятелихме. Аз нямам опит в отношенията с приятелите, затова пък от доста време съм Изповедник. През целия си живот съм била посрещана така, както го направи ти. Щом открия Търсача, ще кажа на Ричард. Но дотогава искам да си останем приятели. Толкова ли е много да поискаш да изпиташ обикновеното човешко удоволствие от приятелството? Щом му кажа, край с тези отношения.

Когато тя приключи с превръзката, Зед постави пръста си под брадичката й и повдигна главата й така, че тя да види нежната му усмивка.

— Когато те видях за първи път, реагирах глупаво. Преди всичко защото бях изненадан да видя Изповедник. Не очаквах подобно нещо да се случи отново в живота ми. Напуснах Средната земя, защото исках да забравя за магията. Ти се натрапи в самотата ми. Извинявам се за реакцията си и за това, че те накарах да се почувстваш нежелан гост. Надявам се, че ме разбираш. Аз съм човек, който уважава Изповедниците, може би повече, отколкото някога ще можеш да си представиш. Ти си добра жена и си добре дошла в къщата ми.

Калан задържа поглед в очите му.

— Благодаря ти, Зедикус Зу’л Зорандер.

Изражението на Зед стана по-страшно от нейното, когато се видяха за пръв път. Тя замръзна на място, пръстът му все още беше под брадичката й, стоеше с широко отворени очи, без да смее да помръдне.

— Все пак знай едно, Майко Изповедник — гласът му беше едва доловимо по-силен от шепот, но вледеняващ. — Това момче ми е приятел от доста дълго време. Ако го докоснеш със силата си или го избереш за другар, ще отговаряш за това пред мен. И то по начин, който няма да ти хареса. Разбра ли ме?

Тя преглътна с усилие и успя да кимне леко.

— Да.

— Добре. — Застрашителното изражение изчезна, на лицето му отново се изписа спокойствие. Той измъкна пръста си изпод брадичката й и се накани да се обърне към Ричард.

Калан въздъхна и несвикнала за бъде заплашвана по този начин, го сграбчи за ръката, като го извърна към себе си.

— Зед, няма да постъпя така с него не защото ти казваш, а защото той ми харесва. Искам да запомниш това.

Двамата продължиха да се гледат още известно време, като всеки измерваше другия с поглед. След малко дяволитата усмивка, както винаги обезоръжаваща, се върна на лицето на Зед.

— Ако имах избор, скъпа моя, бих предпочел да е така.

Тя се отпусна доволна, че е казала каквото има да казва, и бързо го прегърна силно, на което той чистосърдечно отвърна.

— Остана едно нещо, за което не каза нито дума. Не ме помоли за помощ в откриването на магьосника.

— Така е. И засега не смятам да го правя. Ричард се страхува от онова, което мога да направя, ако откажеш. Обещах му да не те моля, преди той да има възможността да го направи сам. Дадох му дума.

Зед постави кокалестия си пръст върху голата си брада.

— Много интересно. — Сложи заговорнически ръка на рамото й и промени темата. — Знаеш ли, скъпа моя, че ти самата можеш да станеш добър Търсач.

— Аз? Може ли жена да стане Търсач?

Той повдигна вежда.

— Разбира се. Някои от най-добрите Търсачи са били жени.

— Вече и без друго си имам достатъчно невъзможна професия — намръщи се тя. — Не ми трябва още една.

Зед се изкикоти и погледът му блесна.

— Може би си права. Вече е твърде късно, скъпа моя. Иди в другата стая и си позволи няколко часа сън на леглото ми, определено имаш нужда от това. Аз ще поседя с Ричард.

— Не! — тя поклати глава и се отпусна обратно на стола. — Не искам да го оставям точно сега.

Зед сви рамене.

— Както искаш. — Той мина зад нея и я потупа по рамото успокоително. — Както искаш. — Внимателно протегна ръце и постави по един среден пръст на всяко от слепоочията й, правейки с тях малки кръгове. Тя леко простена, докато очите й се затваряха. — Спи, скъпа моя — прошепна той, — спи.

Тя скръсти ръце в единия край на леглото, а главата й клюмна върху тях. Заспа дълбоко. След като метна отгоре й едно одеяло, Зед отиде в другата стая, отвори вратата и погледна нощта навън.

— Котарак! Ела тук, трябваш ми.

Котаракът се втурна в къщата, отърквайки се в краката на Зед с вирната опашка. Зед се наведе и го почеса зад ушите.

— Влизай вътре и легни да спиш в скута на младата жена. Да я топлиш.

Котаракът се затътри към спалнята, а старецът излезе навън в студената нощ.

* * *

Вятърът развяваше робата на Зед, докато той вървеше по тясната пътека с избуяла трева. Облаците бяха толкова фини, че искряха на ярката лунна светлина, от която наоколо бе светло като през деня, макар Зед да не изпитваше необходимост от това; беше минавал по тази пътека хиляди пъти.

— Нищо на тоя свят не се постига лесно — мърмореше си той, вървейки.

До една групичка дървета спря и се ослуша. Обърна се бавно и се вгледа в сенките, плъзна поглед по клатещите се на вятъра клони, вирна нос във въздуха. Беше надушил чуждо присъствие.

По врата го ухапа нещо. Той замахна ядосано, махна виновника от врата си и го погледна.

— Муха-кръвопиец. По дяволите. И аз така си помислих — оплака се той.

От близкия храст към него яростно се спусна нещо. Нападнаха го криле и козина, и зъби. Зед чакаше с ръце на хълбоците. Точно преди чудовището да го достигне, той вдигна ръка, при което късоопашатият змей се наклони на една страна и замръзна на място. Беше два пъти по-висок от Зед, в разцвета на силите си и два пъти по-жесток от дългоопашатите си братовчеди. Ръмжеше и примигваше, напрягайки здравите си мускули срещу силата, която не му позволяваше да се докопа до стареца. Беше изпаднал в ярост, че още не го е убил.

Зед протегна ръка и го повика с пръст да се приближи. Змеят, задъхан от ярост, се наведе. Зед здраво впи нокът под брадата му.

— Как се казваш? — просъска той. Чудовището изсумтя два пъти и издаде дълбок гърлен звук. Зед кимна. — Ще го запомня. А сега ми кажи какво избираш — да живееш или да умреш? — Змеят се опита да се дръпне назад, но не успя. — Добре, тогава ще направиш точно каквото ти кажа. Някъде по пътя между това място и Д’Хара насам се движи четворка. Открий ги и ги убий. Когато свършиш с тях, върни се в Д’Хара, откъдето си дошъл. Направи всичко това и ще те оставя да живееш, но ще запомня името ти и ако не успееш да убиеш четворката или ако някога се върнеш тук, след като си изпълнил заръката ми, ще те убия и ще нахраня с теб мухите ти. Приемаш ли условията ми? — Змеят изсумтя в знак на съгласие. — Добре. Тръгвай тогава. — Зед измъкна пръста си изпод брадата му.

Нетърпелив да избяга, змеят бясно размаха криле и се затича с олюляваща се походка, тъпчейки тревата под себе си. Най-после успя да се издигне във въздуха. Зед го видя как прави кръгове високо в небето, търсейки четворката. След като зави на изток, кръговете се смалиха, докато накрая звярът се изгуби от погледа му. Чак тогава Зед продължи да се изкачва нагоре по хълма.

Седна до камъка за наблюдаване на облаци и започна да върти срещу него кокалестия си пръст така, като че разбъркваше гозба. Масивният камък се остърга в земята, опитвайки да се завърти с движението на пръста му. Потрепери, докато се напрягаше да завърти собствената си тежест. С пращене и стържене се пропука и по повърхността му се появиха тънки ивици. Треперещото му туловище се съпротивляваше на приложената към него сила. Зърнестата му структура започна да се стрива. В невъзможност да запазят предишното си състояние, съставките му се претопиха в течност и така успя да се завърти с движението на пръста над него. Постепенно Зед увеличи скоростта, докато от въртящата се течна маса заструи светлина.

Колкото по-бързо се въртеше ръката на Зед, толкова по-силна ставаше светлината. Докато цветовете и отблясъците се завихряха, в центъра на кръга потъваха сенки и форми, които се стопяваха в ослепителната светлина. Тя заплашваше да възпламени въздуха около него. Чу се приглушено свистене като от вятър, преминаващ през пукнатина. Есенните аромати отстъпиха пред свежия дъх на зимата, нахлу мирис на разорана пролетна земя, на летни цветя, а накрая отново на есен. Прозрачна бяла светлина измести цветовете и отблясъците.

Камъкът отново се втвърди и Зед стъпи отгоре, в средата на заревото. Ярката светлина започна да избледнява и се превърна в слабо мъждукане, което се заизвива като дим. Появиха се две безплътни същества, същински сенки. Там, където чертите им би трябвало да са остри, изглеждаха загладени като далечен спомен, но контурите на телата им все още можеха да се различат. При вида им сърцето на Зед заби лудо.

Гласът на майка му дойде до него далечен и глух.

— Какво те тревожи, синко? Защо ни повика след толкова много години? — Ръцете й се протегнаха да го прегърнат.

Зед също протегна ръце, но не можа да я докосне.

— Притеснен съм от онова, което ми каза Майката Изповедник.

— Тя казва истината.

Той затвори очи и кимна, а ръцете му се отпуснаха надолу заедно с нейните.

— Тогава значи е вярно, че всички мои ученици, освен Гилер, са мъртви.

— Ти си единственият, който може да закриля Майката Изповедник. — Тя се приближи. — Ще трябва да назначиш Търсач.

— Семената на тези проблеми пося Върховният съвет — възпротиви се той намръщено. — А сега ти искаш да се притека на помощ? Те не ме послушаха. Нека живеят и умрат от собствената си алчност.

Бащата на Зед също се приближи, носейки се във въздуха.

— Синко, защо се разсърди на учениците си?

Зед се намръщи.

— Защото те поставиха собствените си интереси пред задължението си да помагат на хората.

— Разбирам. И с какво постъпката им е по-различна от онова, което правиш ти сега? — гласът му отекна във въздуха.

Зед стисна юмруци.

— Аз им предложих помощта си, но те я отхвърлиха.

— А кога е било различно, кога в съвета не са били слепите и глупавите, и алчните? Би ли им позволил с лекота да те победят? Би ли им позволил тъй безнаказано да ти попречат да помогнеш на нуждаещите се? Това, че си изоставил хората, може би е поради причина, която ти се струва сериозна, за разлика от действията на учениците ти, но резултатът е един и същ. В крайна сметка те разбраха грешката си и направиха каквото трябва — онова, на което си ги учил. Учи се от учениците си, синко.

— Зедикус — каза майка му, — би ли допуснал и Ричард да умре заедно с всички други невинни хора? Назначи Търсач.

— Той е твърде млад.

Тя поклати глава с нежна усмивка.

— Няма да има възможност да остарее.

— Не е преминал през последното ми изпитание.

— Мрачният Рал е по следите на Ричард. Облакът, който го преследва навсякъде, е изпратен от Рал с тази цел. Змийската лоза също беше сложена от Мрачния Рал, който очакваше, че Ричард ще отиде да я търси и тогава тя ще го ухапе. Целта на змийската лоза не беше да го убива; Рал искаше Ричард да заспи от треската, докато той дойде да го прибере. — Очертанията й се понесоха към него, гласът й преливаше от обич. — Дълбоко в себе си ти знаеш, че през цялото време си го наблюдавал с надеждата, че един ден той ще покаже, че е избраният.

— Каква полза има от това? — Зед затвори очи, брадата му оклюма върху гърдите. — Мрачният Рал притежава трите кутии на Орден.

— Не — каза баща му, — само две от тях. Все още търси третата.

Очите на Зед се ококориха, главата му се вдигна рязко.

— Какво! Не всички са у него?

— Не са — каза майка му, — но скоро ще бъдат.

— А книгата? Сигурно Книгата на преброените сенки е у него?

— Не. Търси я.

Зед замислено постави пръст върху брадата си.

— Тогава не всичко е загубено — прошепна той. — Що за глупак би пуснал кутиите на Орден в действие, без и трите да са у него, без да притежава книгата?

Чертите на майка му се втвърдиха като парче лед.

— Много е опасен. Пътува из отвъдния свят. — Зед настръхна, въздухът не успя да мине през гърлото му. Погледът на майка му сякаш го прониза целия. — Ето как успя да премине границата и да намери първата кутия: като отиде в отвъдното. Ето как успя да отслаби силата на границите: от отвъдното. Той има свои хора там. С всяко следващо негово слизане те стават все повече. Ако решиш да помогнеш, те предупреждавам: не пресичай границата и не изпращай Търсача през нея. Рал очаква това. Навлезеш ли в нея, ще те хване. Майката Изповедник успя да я прекоси само защото той не очакваше това. Не би допуснал втори път подобна грешка.

— Но как тогава ще отидем в Средната земя? Не мога да помогна, ако не се доберем до там. — Гласът на Зед беше напрегнат и обезверен.

— Съжаляваме, не знаем. Вярваме, че има начин, но не ни е известен. Ето защо трябва да назначиш Търсача. Ако изборът ти е правилен, той ще намери пътя. — Очертанията им започнаха да трептят, да избледняват.

— Чакайте! Трябва да получа отговори на въпросите си! Моля ви, не ме изоставяйте!

— Съжаляваме, не е по наше желание, викат ни обратно в отвъдното.

— Защо Рал преследва Ричард? Моля ви, помогнете ми.

Гласът на баща му беше далечен и слаб.

— Не знаем. Трябва сам да откриеш отговорите. Ние те научихме на много неща. Ти си по-добър, отколкото ние двамата, взети заедно, изобщо някога сме били. Използвай наученото и се довери на интуицията си. Обичаме те, синко. Докато нещата се изяснят, няма да можем да идваме повече при теб. Щом Орден е в действие, още едно наше появяване би могло да разкъса връзката между двата свята.

Майка му целуна ръката си и я протегна към него, докато той правеше същото в отговор, след което двамата изчезнаха.

Зедикус Зу’л Зорандер, великият и благороден магьосник, остана сам, стъпил на магьосническия камък, подарък от баща му, и се загледа в нощта, мислейки си някакви магьоснически работи.

— Нищо на тоя свят не се постига лесно — прошепна той.