Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четиридесет и пета глава

Скарлет направи рязък завой наляво и Ричард се вкопчи неистово в здравите шипове на раменете й. С огромно усилие успя да се научи да не се плъзва встрани, когато тя завива, а да се притиска плътно към нея. Летенето му се струваше едновременно екзалтиращо и страховито преживяване, все едно стоиш на ръба на невъзможно висока стена — беше вълнуващо. Усещането, че тялото й го издига високо във въздуха, го караше да се усмихва. Мускулите под него се задвижваха, когато тя цепеше въздуха с мощните си криле, като с всеки замах се издигаше все по-нагоре. Когато прибереше крила до тялото си и се гмурнеше надолу във въздуха, очите му се насълзяваха от вятъра, от чувството, че пада. Дъхът му спираше, струваше му се, че коремът му се преобръща. Самата идея да яздиш дракон му се струваше невероятна.

— Виждаш ли ги? — опита се да надвика вятъра той.

Скарлет изръмжа в знак, че ги е видяла. На избледняващата светлина змейовете изглеждаха като черни точки, щъкащи насам-натам по скалистата земя долу. От Огнения извор се надигаше дим и дори от толкова високо Ричард можеше да подуши отвратителната миризма. Скарлет внезапно се стрелна във въздуха, при което той вкопчи крака в нея; след това направи рязък завой наляво.

— Твърде много са — каза му.

Главата й се килна назад, едно жълто око се втренчи в него. Ричард посочи.

— Спусни се ей там, отвъд онези хълмове, не им позволявай да ни забележат.

Скарлет се понесе нагоре на тласъци. Когато се извисиха по-нависоко, отколкото бяха стигали изобщо досега, тя се отдалечи от Огнения извор. Спусна се надолу между каменистите склонове, проправяйки си път към мястото, което й беше посочил Ричард. С тихо пърхане на крилете тя внимателно се приземи близо до отвора на една пещера и сведе глава така, че той да може да слезе. Ричард знаеше, че не й е приятно той да се задържа на гърба й повече от необходимото.

Главата й се извърна към него, погледът й беше гневен, в него се четеше нетърпение.

— Прекалено много са. Мрачният Рал знае, че не мога да се справя с толкова много; затова са толкова — в случай че някога открия яйцето си. Каза, че ще измислиш план. Какъв е той?

Ричард хвърли поглед към входа на пещерата. Пещерата на Шардин, беше му казала Калан.

— Трябва да ги разсеем, нещо, което да отклони вниманието им, докато вземаме яйцето.

— Докато ти вземаш яйцето — поправи го Скарлет, изпускайки леко пламък, за да изясни позицията си.

Той отново погледна входа на пещерата.

— Един от моите приятели ми каза, че по тази пещера се стига чак до долу, до яйцето ти. Може би ще успея да сляза през нея, да взема яйцето ти и да се върна.

— Тръгвай.

— Няма ли да обсъдим тази идея, да преценим доколко е добра? Може би ще успеем да измислим нещо по-приемливо. Освен това съм чувал, че пещерата може да е обитавана от някакво същество.

Скарлет приближи към него ядосаните си очи.

— Същество в пещерата?

Тя пъхна глава в отвора и изпрати в тъмнината страхотен огнен взрив. Показа отново глава навън.

— Вече няма нищо. Иди да ми донесеш яйцето.

Пещерата беше дълга много мили. Ричард знаеше, че огънят й не би могъл да достигне чак толкова навътре. Той накърши тръстикови клонки, растящи наблизо, и ги върза на снопове с една лиана. Подаде единия сноп на Скралет, която го гледаше.

— Би ли запалила единия край, ако обичаш?

Драконът изви устни и пусна тънка струйка пламък върху единия край на тръстиковия сноп.

— Ти чакай тук — каза й Ричард. — Понякога е по-добре да си малък, отколкото голям. Няма да ме забележат толкова лесно. Ще измисля нещо, ще взема яйцето ти и ще го донеса тук през пещерата. Пътят е дълъг. Може да се върна чак сутринта. Не знам на какво разстояние ще ме последват змейовете, така че може да се наложи да побързаме, когато се върна. Бъди нащрек, ясно? — Той окачи раницата си на един от шиповете на гърба й. — Ще я пазиш ли? Не искам да нося излишен багаж.

Ричард не знаеше дали един дракон може да изглежда разтревожен, но му се стори, че Скарлет е.

— Ще внимаваш ли с яйцето ми? То скоро ще се излюпи, но ако черупката се счупи, преди да е дошъл моментът…

Ричард й се усмихна успокоително.

— Не се тревожи, Скарлет. Ще го върнем на мястото му.

Тя го последва до входа на пещерата и пъхна главата си след него, наблюдавайки го как изчезва в тъмното.

— Ричард Сайфър — провикна се след него, гласът й отекна в пещерата, — ако се опиташ да избягаш, ще те намеря, ако се върнеш без яйцето ми, ще ти се прииска змейовете да са те убили, защото аз ще те опека на бавен огън, като започна от ходилата ти.

Ричард се обърна назад към огромната сянка, запълваща входа на пещерата.

— Дал съм ти дума. Ако змейовете ме хванат, ще се опитам да убия достатъчно, че да можеш да си вземеш яйцето и да избягаш.

Скарлет изръмжа.

— Гледай това да не се случи. Все още не съм изгубила желанието си да те изям, когато всичко свърши.

Ричард се усмихна и потъна в тъмнината. Чернотата поглъщаше светлината на факлата, от което той се чувстваше така, сякаш ходи в нищото. Само една мъничка точица пред него се осветяваше. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмно надолу се спускаше пътят му в пещерата, потъвайки в студения, неподвижен въздух. Появи се скален таван, също и стени, а пещерата се сви в тунел, който се спускаше все по-надолу. След известно време той се разшири в просторна зала. Пътеката вървеше покрай тясна скала в края на спокойно зелено езерце. Трепкащата светлина от факлата му разкриваше назъбен таван и стени от гладък камък. Таванът се спускаше надолу към широк нисък коридор. За да мине по него, трябваше да се наведе. Цял час пълзя, превит надве, вратът започна да го боли от неестествената извивка встрани. От време на време допираше факлата до скалния таван, за да изтръска пепелта и да поддържа светлината й силна.

Тъмнината беше потискаща; заобикаляше го, преследваше го, всмукваше го все по-навътре, викайки го напред към някакви невидими гледки. Фини, цветни скални образувания се виеха сякаш растения, разцъфнали от твърдата скала. Ослепителни кристали блясваха срещу него, когато ги осветеше с факлата, чието пращене беше единственият звук, отвръщащ му в тъмнината.

Ричард минаваше през невероятно красиви зали. В тъмнината се извисяваха внушителни колони от надиплен камък, някои от тях не достигаха до местоназначението си, но вместо това отгоре им се спускаха други подобни, опитващи се да ги достигнат. На места стените бяха покрити с фини прозрачни кристални завеси, сякаш разтопени скъпоценности.

Понякога коридорите минаваха през теснини в скалата, така че се налагаше да се промъква странично, на други места имаше дупки, през които пропълзяваше на ръце и колене. Въздухът беше странно безмирисен. В него цареше постоянна нощ; никаква светлина, нищо живо никога не го беше докосвало. Докато се придвижваше напред, стоплен от движението, от тялото му се издигаше пара в ледения въздух. Приближеше ли факлата до другата си ръка, виждаше как от всеки пръст се издига пара, сякаш енергията на живота му се изгубваше в нищото. Макар да не беше вледеняващо студено, като да кажем през зимата, студът можеше да изсмуче топлината на всяко живо същество, останало в пещерата достатъчно дълго време, без да се движи. Бавна смърт. Без светлината щеше да се загуби за секунди. Това място можеше да убие непредпазливия или човека без късмет. Ричард проверяваше час по час факлата си и запасите от тръстикови пръчки.

Вечната нощ едва се точеше. Краката на Ричард се умориха от постоянното редуване на спускане и изкачване. Всъщност бе изтощен. Надяваше се скоро да излезе от пещерата; струваше му се, че е вървял цяла нощ. Нямаше никаква представа за време.

Скалата се затвори около него. Равната плоча на тавана се сниши, наложи се отново да се наведе, докато накрая се озова на ръце и колене, усещаше студената влажна земя под себе си, хлъзгава и кална, смърдяща на разложено. Това беше първият мирис, който подуши от много време насам. Ръцете му замръзнаха от влажната, смрадлива кал.

Проходът се стесни до малка цепка в скалата, черна дупка в светлината на факлата. Не му се понрави големината й. През цепката се завихри вятър, от който пламъкът на факлата затрептя и запука. Протегна ръка в дупката, за да я освети, но не можа да види нищо друго освен тъмнина. Дръпна обратно факлата, чудейки се какво да направи. Цепнатината беше ужасно тясна, притискаща от всички страни, нямаше представа колко е дълга, нито пък какво има от другата й страна. През нея нахлуваше вятър, така че може би водеше до изхода на пещерата, при змейовете, при яйцето, но големината й определено не му се нравеше.

Ричард отстъпи назад. Сигурно ако се върнеше, щеше да намери други пътища, тръгващи от някоя от другите зали, но колко време можеше да загуби в търсене, резултатът от което можеше да бъде провал? Върна се в дупката и започна да я оглежда с все по-нарастващ ужас.

Като се опитваше да не мисли за страха си, извади меча и заедно с останалите тръстикови пръчки и факлата го изпружи напред и натисна в дупката. Изпита ужас от начина, по който скалата го притисна от главата до петите. С изпънати напред ръце и извърната встрани глава той започна да се промушва напред. Цепнатината се стесняваше все повече, проправяше си път като змия — с извивки и припълзявания, по някой път напредвайки инч по инч. Студеният камък го притискаше в гърба и гърдите. Не можеше да си поеме дълбоко дъх. От дима на факлата му залютя на очите.

Пъхаше се все по-навътре, все по-здраво притиснат. Размърдваше рамене напред-назад, пъхваше единия крак инч-два в теснината, след него и другия, чувстваше се като змия, която се опитва да си смени кожата. Пред него факлата осветяваше само тъмнина. Загриза го безпокойство. Само да се измъкна веднъж, помисли си, само да пробия още малко напред и да се измъкна.

С опрени в скалата върхове на обувките си Ричард се отблъсна напред, за да се провре. При натиска заседна здраво. Опита още веднъж. Не помръдна. Ядосан, опита по-здраво. Нищо. Обзе го паника. Беше се заклещил. Скалата притискаше гърба и гърдите му и той едва си поемаше дъх. Представи си огромната канара, която притискаше гърба му, над него тегнеше невъобразима тежест. Изпълнен със страх, се заизвива и заблъска, опитвайки се да отстъпи назад, но не успя. Опита се да докопа нещо с ръце, за да има опорна точка, от която да се оттласне. Не помогна. Беше се заклещил. Задъха се, не му достигаше кислород. Почувства, че се задушава, дробовете му изгаряха за въздух, сякаш потъваше, не можейки да си поеме дъх.

Очите му плувнаха в сълзи, гърлото му се скова от страх. Пръстите му задрапаха по камъка, опитвайки се да го измъкнат по някакъв начин. Не помръдваше. Начинът, по който беше изпружил напред ръце, му напомни за това как Дена го увисваше на белезниците. Безпомощен. От това, че не можеше да помръдне ръцете си, нещата станаха още по-лоши. Лицето му плувна в студена пот. Започна да се задъхва от ужас, струваше му се, че скалата се движи и го притиска все повече. Загубил всяка надежда, искаше някой да му помогне. Нямаше кой.

Направи последни отчаяни усилия и успя да се придвижи няколко инча напред. Стана още по-лошо, хватката се стегна. Установи, че реве истерично. Не можеше да си поеме дъх. Почувства как скалата го смачква. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Повтаряше отдаването отново и отново, концентрирайки се върху него, докато дишането му се успокои, докато отново се почувства в нормално състояние. Все още беше заклещен, но поне мисълта му работеше.

Нещо го докосна по крака. Ричард ококори очи.

Беше внимателно, предпазливо докосване. Ричард ритна с крак. Поне колкото му позволяваха размерите на цепнатината. Малко повече от помръдване. Докосването изчезна.

Появи се отново. Ричард замръзна. Този път то пропълзя нагоре по крачола му. Влажно, студено, лигаво. Плъзгайки се, нещото с тъп връх си проправяше път нагоре по крака му, галеше го, движеше се от вътрешната страна на бедрото. Ричард отново ритна с крак и се опита да го разтърси. Този път не успя да го махне от себе си. Предницата му се придвижваше на опипващи тласъци. Нещо го бодна. Без малко отново да го обземе паника, но този път се овладя.

Вече нямаше избор. Изпусна въздуха от дробовете си, за което си беше помислил преди, но не му достигаше смелост да опита. Щом се изпразниха и гръдният му кош се смали, натисна с пръстите на краката си и извъртя тяло. Придвижи се около един фут напред.

Все още беше здраво заклещен. Не можеше да диша. Болеше. С мъка успяваше да овладее паниката си. Пръстите му напипаха нещо. Може би входа на пещерата. Може би ръба на цепнатината, в която беше заседнал. Издиша още повече. Нещото се впи в крака му болезнено, остро. Ричард чу ядосано, цъкащо ръмжене. Задърпа с пръсти, докопвайки ръба и забута с върховете на обувките си. Придвижи се напред. Лактите му докосваха ръба. Нещо остро, близо до онова първото върху крака му, остро като ноктите на малка котка, се впи в плътта му. Ричард не можеше да изкрещи. Продължи да се промъква напред. Кракът му гореше в огън.

Факлата, тръстиковите пръчки и мечът паднаха някъде напред. Мечът с дрънчене се строполи по скалата. Като използваше лактите си за опорна точка, той промуши горната част на тялото си през отвора, поемайки си жадно въздух на големи глътки. Ноктите задърпаха крака му. Ричард заизмъква с въртеливи движения останалата част на тялото си, подхлъзна се и започна да пада с главата надолу по стръмната, гладка скала.

Факлата гореше на виещото се дъно на яйцевидна зала. Мечът му беше зад нея. Както се спускаше надолу с главата, с протегнати напред ръце, се протегна за меча си. Закривените нокти, впити в плътта на крака му, го накараха до подскочи, той се преобърна. Ричард закрещя от болка, звукът отекна в залата. Не можеше да достигне меча си.

Болезнено, бавно ноктите го дърпаха назад. Раздираха плътта му. Той изкрещя отново. Един израстък пропълзя по другия му крак и се впи в мускула му.

Ричард извади ножа си и се извърна наполовина, за да се докопа до нещото. Заби няколко пъти острието в него. Някъде от дълбините на цепнатината се чу остър писък. Ноктите се отпуснаха. Ричард падна, плъзгайки се надолу по скалата, спря се долу при факлата. Сграбчвайки ножницата в една ръка, с другата той измъкна меча си, докато змиевидни израстъци се измъкваха от цепнатината, въртейки се из въздуха, търсещи. Отправиха се надолу към него. Ричард замахна с меча, отсичайки няколко от тях. Останалите с вой се пъхнаха обратно в цепнатината. От недрата на черното се чу ниско ръмжене.

На трепкащата светлина от захвърлената на каменния под факла Ричард видя как от цепнатината се подава нещо, чиито размери се увеличаваха с излизането. Не можеше да го достигне с меча, но беше сигурен, че не умира за компанията му в залата.

Една ръка се стрелна, увивайки се около китката му, и го повдигна. Ричард не се възпротиви. Едно око се вторачи надолу, блестейки на светлината на факлата. Ричард видя влажни зъби. Докато ръката го приближаваше до тях, той заби меча в окото. Чу се вой и ръката го пусна. Той още веднъж се свлече до дъното. Съществото се скри обратно в цепнатината, ръцете се дръпнаха, прибирайки се след него. Воят заглъхна в тъмната далечина и изчезна съвсем.

Треперещ се отпусна на земята, пръстите му пробягаха през косата. Дишането му най-накрая се успокои, страхът му утихна. Почувства крака си. Крачолът му беше подгизнал от кръв. Реши, че в момента няма какво да се направи; най-напред трябваше да вземе яйцето. От другата страна на залата се процеждаше слаба светлинка. Той тръгна по широкия тунел от другата страна и най-после стигна до изхода на пещерата.

Поздрави го бледото сияние на зората и песента на птичките. Под краката му щъкаха десетки змейове. Ричард се отпусна да почине зад един камък. Видя яйцето, около него се издигаше пара. Видя още, че то е прекалено голямо, за да го пренесе обратно през пещерата. Освен това съвсем не му се искаше да се връща по същия път. А какво му оставаше, ако не минеше през пещерата на връщане? Скоро щеше да съмне. Трябваше да измисли нещо.

Нещо голямо го ухапа по крака. Той го размаза. Беше муха-кръвопиец.

Тихичко простена. Сега змейовете щяха да го открият. Кръвта щеше да ги привлече. Трябваше да измисли нещо.

Втора муха го ухапа и в този миг му хрумна нещо. Бързо извади ножа си и изряза няколко ивици от мокрия си, подгизнал от кръв крачол. Избърса кръвта от крака си, а след това завърза на края на всяка от тях по един камък.

Постави свирката на Пилето между устните си и я наду с всичка сила. След това отново и отново. Хвана едно парче плат, за което беше вързал камък и го завъртя над главата си, след това го пусна и то се понесе във въздуха. Между змейовете. Започна да хвърля напоените с кръв парцали все по-далеч надясно, сред дърветата. Не можеше да чуе къде падат, но знаеше, че мухите вече са нащрек. Толкова много прясна кръв щеше да ги накара да побеснеят от глад.

Птици, гладни птици, отначало малко, след това стотици, след това хиляди се нароиха и се спуснаха над Огнения извор, като по пътя си кълвяха мухи. Настъпи масово объркване. Змейовете започнаха да надават вой, докато птиците се спускаха върху мухите по коремите им, или пък хващаха мухи още във въздуха. Змейове се разтърчаха във всички посоки; някои се издигнаха във въздуха. На мястото на всяка птичка, до която се докопваше някой змей, се появяваха стотици други.

Ричард се затича с всичка сила надолу по хълма, скачайки от камък на камък. Не се притесняваше, че някой може да го чуе; птиците вдигаха страшна олелия. Змейовете бяха побеснели, въртяха се между птиците, гонеха ги, надаваха крясъци и вой. Въздухът се изпълни с перушина. Де да можеше Пилето да види това, помисли си Ричард и се усмихна.

Ричард се отдели от скалата и се затича към яйцето. В настъпилия хаос змейовете бяха започнали да налитат един на друг, да се дращят и дерат. Един го забеляза. Ричард го намушка с меча. Следващия преряза през коленете. Той се строполи на земята с вой. Появи се още един, комуто Ричард отряза крилото, след него на друг — двете ръце. Той съзнателно не ги убиваше, а ги оставяше да пърхат по земята, надавайки крясъци и вой, за да поддържат безпорядъка. В целия тоя хаос змейовете, които го забелязваха, дори не го нападаха. Но той тях — да.

Уби два край яйцето. Вдигна го от мястото му. Беше горещо, но не толкова, че да го изгори. Беше по-тежко, отколкото очакваше, така че трябваше да го носи с две ръце. Без да губи време Ричард се затича надясно, към просеката между хълмовете. Птиците хвърчаха във всички посоки, някои се блъскаха в него. Хаосът беше пълен. Два змея тръгнаха да го гонят. Той остави яйцето на земята, уби първия, а на втория отряза краката. Взе яйцето и се затича, колкото му позволяваха силите, но така, че да не рискува да падне. Появи се още един змей. С първия замах не успя да го уцели, но когато той го нападна, го промуши.

Задъхан от усилията, Ричард тичаше между хълмовете. Ръцете го боляха от тежестта на яйцето. Около него се приземяваха змейове, в очите им блестеше ярост. Той остави яйцето на земята и замахна към първия, отсичайки част от крилото и главата му. Останалите се спуснаха след него с вой.

Околните дървета и камъни внезапно потънаха в ярка светлина, след като огнени пламъци изгориха няколко от зверовете. Ричард вдигна поглед и видя Скарлет, надвиснала над главата му, размахала гигантските си криле, превръщайки в огън всичко около него. Тя изпружи напред един нокът, сграбчи яйцето, след това още един за Ричард, хвана го през кръста и го отнесе във въздуха. Издигнаха се нагоре, последвани от два змея. Единия Ричард докопа с меча, другият избухна в пламъци и падна на земята.

Скарлет яростно ръмжеше срещу змейовете, издигайки се в небето заедно с увисналия на нокътя й Ричард. Той реши, че това не е любимият му начин на летене, но все пак беше по-добре, отколкото долу при змейовете. Още един змей долетя, протягайки се към яйцето. Ричард отряза едното му крило. Той се завъртя с вой и падна. Повече не се появиха.

Скарлет го понесе високо във въздуха, нагоре, надалеч от Огнения извор. Висейки на нокътя й, той се почувства като обяд, който майката носи на малкото си. От хватката й го наболяваха ребрата, но не се оплакваше. Не му се щеше тя да го изпусне; бяха доста високо в небето.

Летяха с часове. Ричард успя да попромени позицията си и да се почувства малко по-удобно в ноктите й, гледаше хълмовете и дърветата далече долу. Хълмовете ставаха все по-големи и скалисти, сякаш камъните прорастваха от релефа. Пред тях се издигаха назъбени рифове и остри върхове. Плавно цепейки въздуха, Скарлет се издигна още по-нагоре, минавайки над един връх, който Ричард си помисли, че ще одере стъпалата му. Попаднаха в някаква пустинна местност, място, лишено от живот. Кафявите и сиви камъни сякаш бяха разхвърляни безразборно от гигантска ръка, като монети по маса, тук-там се виждаха колони, някои изправени сами, други на групи, трети клюмнали на една страна.

Отвъд и над скалните колони се виждаха масивни, назъбени скали, набраздени от цепнатини и дупки, тераси и изпъкналости. Близо до скалите минаваха облаци. Скарлет зави към една каменна стена. На Ричард му се стори, че ще се разбият в нея, но преди това да стане, тя леко ги издигна с едно потрепване на огромните си криле и го пусна на една тераса, преди самата тя да кацне.

В дъното на терасата имаше отвор в скалата. Скарлет пъхна туловището си в него. Отзад, в студената тъмнина, имаше каменно гнездо, в което тя постави яйцето си, след това блъвна огън срещу него. Ричард гледаше как тя гали яйцето с нокът, как нежно го обръща, оглежда, обгръща. Лекичко го затопляше с огън, след това извръщаше глава и слушаше, гледаше.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Ричард.

Тя се извърна към него, в жълтите й очи проблесна замечтан поглед.

— Да. Добре е.

Ричард кимна.

— Радвам се, Скарлет, наистина.

Той тръгна към нея, докато тя лягаше до яйцето си. Главата й се изправи предупредително.

Той спря.

— Само си искам раницата. Тя виси на един шип на рамото ти.

— Съжалявам. Вземи си я.

Ричард взе раницата си и се отдръпна встрани, облягайки се на една стена, близо до светлината. Огледа терасата. Изглежда, беше на хиляди фута височина. Ричард искрено се надяваше, че Скарлет държи на думата си. Седна и извади чист чифт панталони.

Но намери още нещо: бурканчето от стаята на Дена. Вътре беше останал малко от аумовия крем, който той забърка за нея, когато тя се върна пребита след срещата с Рал. Виждайки Агиел, той тъжно се усмихна при спомена за нея. Как можеше да се привърже към някой, причинил му толкова много болка? Беше й простил, ето как, беше й простил с бялата магия.

Аумовият крем беше чудесен. Той леко простена. Охлади паренето на раните му, успокои болката. Ричард мислено благодари на Дена, че е сложила крема в раницата му. Свали опърпаните останки от панталоните си.

— Изглеждаш смешен без панталоните си.

Ричард се обърна. Скарлет го гледаше.

— Това не са най-успокоителните думи, които един мъж може да чуе от създание от женски пол, пък било то и женски дракон. — Обръщайки се към нея, той обу чистите си панталони.

— Ранен си. От змейовете ли?

Ричард поклати глава.

— В пещерата — гласът му притихна от натрапващия се спомен за ужаса. Седна облегнат на стената, загледан в ботушите си. — Трябваше да се провра през една тясна цепнатина в скалата. Това беше единственият начин. Заклещих се — той погледна огромните жълти очи. — Откакто напуснах дома си, за да тръгна срещу Мрачния Рал, често съм изпитвал страх. Но когато се заклещих в онази дупка, в тъмното, притиснат от скалата толкова здраво, че не можех да си поема дъх… е, това беше едно от най-тежките преживявания. Докато стоях заклещен там, нещо се впи в крака ми, заби се в плътта с остри малки нокътчета. Това стана когато се опитах да избягам.

Скарлет го загледа дълго, без да каже нито дума, поставила единия си нокът върху яйцето.

— Благодаря ти, Ричард Сайфър, за това, че удържа на думата си. Че ми върна яйцето. Ти си смел, нищо че не си дракон. Никога не съм вярвала, че човек може да изложи себе си на такъв риск за един дракон.

— Направих го не само за яйцето ти. Трябваше да го направя, за да ми помогнеш да намеря приятелите си.

Скарлет поклати глава.

— И честен. Мисля си, че би го направил така или иначе. Съжалявам, че си пострадал, че си се изплашил толкова много, за да ми помогнеш. Хората се опитват да убиват драконите. Ти сигурно си първият човек, който изобщо някога е помагал на дракон. По каквато и да е причина, досега изпитвах съмнения.

— Е, добре стана, че се появи навреме. Ония змейове почти ме бяха хванали. Между другото, нали ти казах да стоиш настрани. Какво правеше там след мен?

— Неудобно ми е да си призная, но си помислих, че се опитваш да избягаш. Дойдох да погледна по-отблизо, когато чух шумотевицата. Ще ти го върна. Ще ти помогна да намериш приятелите си, както обещах.

Ричард се ухили.

— Благодаря, Скарлет. А яйцето? Ще можеш ли да го оставиш само? Може Рал пак да го открадне.

— Не и от тук, няма. Дълго време търсих това място, след като той го открадна, за да мога, ако някога успея да си го върна, да имам сигурно място за него. Тук няма да може да го открие. А колкото до това да го оставя, не е проблем. Когато драконите отиват на лов за храна, те просто затоплят скалата с огъня си, за да е на топло яйцето им в тяхно отсъствие.

— Скарлет, времето ми е малко. Кога ще можем да тръгнем?

— Веднага.