Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и седма глава

Докато Ричард и Калан си проправяха път между сгушените мрачни постройки, откъм центъра на селото се чуваха смехове и удари на барабан. Черните небеса не пропускаха през себе си дъжда и влажният топъл въздух се изпълваше с аромата на влажните треви, заобикалящи селото. Подиумите на наколните постройки се осветяваха от факли, а запалените в празното пространство в центъра огньове пукаха и хвърляха наоколо танцуващи сенки. Калан знаеше колко трудно Калните си набавят дърва за огъня — за готвене и за изпичане на съдовете си, — така че обикновено огньовете им бяха малки. Това в случая беше екстравагантност, каквато малцина от тях бяха виждали някога.

Нощният въздух донасяше до нея сладки аромати, идващи откъм огньовете, където готвеха, но те не дразнеха апетита й. Облечени в най-ярките си дрехи жени се лутаха насам-натам, заобиколени от девойки, изпълняваха различни поръчки, грижеха се всичко да върви както трябва. Мъжете носеха най-хубавите си кожи, на коланите им висяха ритуални ножове, косите им, както повеляваше традицията, бяха пригладени надолу с лепкава кал.

Хората обикаляха наоколо, опитваха храната, разговаряха, разказваха си истории, а през цялото това време готвенето продължаваше без прекъсване. Сякаш повечето от тях или ядяха, или готвеха. Беше пълно с деца, които си играеха, тичаха и се смееха, превъзбудени от неочакваното нощно, осветено от огньове празненство.

Под тревните покриви музикантите удряха барабаните и прокарваха палките си през гребени, изрязани в продълговати тумбести кухи тръби. Тази музика беше зловеща, обтягаше нервите и се носеше надалеч из тревистите полета. Целта й беше да повика на празненството духовете на предците. От другата страна на откритото пространство седяха други музиканти, понякога звуците на двете групи се смесваха, понякога се разделяха, викаха се едни други с напрегнати и понякога френетични удари и зловещи мелодии. Маскирани мъже — някои преоблечени на животни, други изрисувани като стилизирани ловци — подскачаха и танцуваха, изобразявайки епизоди из легендите на народа на Калните. Деца с озарени лица обикаляха около танцуващите и ги имитираха, като тропаха с крака в ритъма на барабаните. Млади девойки гледаха от разстояние, скрити в по-отдалечените тъмни краища. Калан никога не се бе чувствала толкова самотна.

Савидлин, сложил на раменете си току-що почистената наметка от кожа на койот, отиде при нея и Ричард и ги отведе под навеса на старейшините, като през целия път потупваше Ричард по рамото. Пилето беше с обичайното си облекло — семпли панталони от еленова кожа и туника. Той беше достатъчно важна личност, затова нямаше нужда да облича каквото и да било повече. Веселан и съпругите на останалите старейшини, също бяха там. Щом видя Калан, Веселан отиде да седне до нея и с непресторена загриженост я попита как е ръката й. Калан не беше свикнала някой да проявява подобни чувства към нея. Харесваше й да е една от Калните, макар това да бе само преструвка. А не можеше да е иначе, защото тя беше Изповедник и макар точно сега силно да желаеше да не е така, това не можеше да се промени по никакъв начин. Тя направи онова, на което беше научена от най-ранна възраст: отстрани чувствата си и концентрира мислите си върху работата, която трябваше да свършат, върху Мрачния Рал и върху това колко малко време имаха. Върху Дени.

Ричард, примирил се с факта, че ще трябва да чакат още един ден до свикването на Съвещанието, се опитваше да използва времето по най-добрия възможен начин, усмихваше се и отвръщаше с кимване на съветите, с които го засипваха от всички страни и които не разбираше. Хората, подредени в тържествена процесия, минаваха покрай навеса на старейшините, за да поздравят с леки потупвания новите си сънародници. Калан трябваше да признае, че към нея се отнасяха със същото уважение, с каквото и към Ричард.

Двамата седяха на пода със скръстени крака и поздравяваха минаващите хора, някои от които присядаха за минутка при тях, отпреде им бяха натрупани плетени подноси и глинени купи с всякакви храни. Ричард опита почти от всичко, като не забравяше да яде с дясната ръка. Калан гризеше парче хляб от тава, колкото да не излезе неприлично.

— Вкусно е — каза Ричард и си взе още едно ребро. — Прилича ми на свинско.

— От глиган е — каза тя, загледана в танцуващите хора.

— Еленското също е добро. Ето, опитай — той понечи да й подаде парченце.

— Не. Благодаря ти.

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно, просто не съм гладна.

— Откакто сме в селото на Калните, не си хапнала никакво месо.

— Просто не съм гладна, това е всичко.

Той сви рамене и изяде парчето еленско.

Процесията от поздравяващи ги хора най-после свърши и всеки се зае с нещо друго. С крайчеца на окото си тя видя как Пилето вдига ръка и прави знак на някой в далечината. Потисна чувствата си и си наложи на лицето й да не се изпише и следа от усилията, които правеше, точно както я беше учила майка й: лице на Изповедник.

Четири млади жени, всичките с къси, пригладени с кал коси, се приближиха срамежливо. Ричард ги поздрави с усмивки и кимвания и с леки потупвания, както беше правил досега. Те стояха изправени, бутайки се една в друга, без да престават да се кикотят и да си казват колко е красив той. Калан хвърли поглед към Пилето. Той просто й кимна.

— Защо не си тръгват? — попита Ричард, като помръдна накриво устата си. — Какво искат?

— Те са за теб — каза тя с равен глас.

Той погледна с празен поглед четирите жени и трепкащата светлина освети лицето му.

— За мен. И какво трябва да правя с тях?

Калан за миг задържа поглед в огъня, после си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Аз съм просто твой водач, Ричард. Ако имаш нужда от напътствия за това, трябва да попиташ някой друг.

Настъпи кратка тишина.

— И четирите? За мен?

Тя се обърна към него и видя как на лицето му се изписва дяволита усмивка. Това я подразни.

— Не, трябва да си избереш една от тях.

— Да си избера една? — повтори той, като глупавата усмивка все още не слизаше от лицето му.

Тя се успокои с факта, че поне в този случай той няма да създаде проблеми. Ричард огледа момичетата едно след друго.

— Да си избера една. Това ще е трудно. Колко време имам да решавам?

Тя отново отмести поглед към огъня и затвори очи за миг, после се обърна към Пилето.

— Търсачът пита с колко време разполага, за да си избере жена.

Пилето очевидно малко се изненада от въпроса.

— Докато си легне. Дотогава трябва да е избрал една и да дари народа ни с детето си. По този начин ще бъде кръвно свързан с нас.

Тя му предаде думите на Пилето.

Ричард обмисли внимателно чутото.

— Много мъдро — той погледна отново Пилето, усмихна се и кимна. — Пилето е много мъдър.

— Търсачът казва, че си много мъдър — каза Калан, опитвайки се да контролира гласа си.

Пилето и останалите старейшини очевидно бяха доволни. Събитията се развиваха по план.

— Е, ще ми е трудно да реша. Трябва да си помисля. Това не е нещо, с което искам да прибързвам.

Калан отметна косата си назад и се обърна към момичетата.

— Търсачът е затруднен в избора си.

Той се усмихна широко на момичетата и им направи знак да се качат при него. Две от тях седнаха от далечната му страна, а две се напъхаха между Калан и него, избутвайки Калан встрани. Наклониха се към него и като облегнаха ръце върху раменете му, започнаха да опипват мускулите му и да се смеят. Те споделиха с Калан впечатлението си от това колко е огромен, също като нея, и как ще направи големи деца. Попитаха я дали той ги смята за красиви. Калан им отговори, че не знае. Помолиха я да го попита.

Тя още веднъж си пое дълбоко въздух.

— Питат дали ги смяташ за красиви.

— Разбира се! Прекрасни са! Всичките. Затова и не мога да реша. Не мислиш ли, че са красиви?

Тя не отговори на въпроса му, а вместо това убеди четирите, че Търсачът ги намира привлекателни. Те отново се засмяха срамежливо, както и преди. Пилето и старейшините изглеждаха доволни. Те все още се усмихваха широко; събитията ги бяха завладели. Калан мълчаливо наблюдаваше празненството, гледаше танцуващите фигури, без да ги вижда.

Четирите момичета хранеха Ричард с ръце и се кикотеха. Той каза на Калан, че това е най-хубавият банкет, на който е присъствал някога, и я попита, не мисли ли и тя така. Като преглътна буцата в гърлото си, тя се съгласи, че празненството е чудесно, и отвърна празния си взор встрани, към огнените езици, извиващи се в тъмнината.

Струваше й се, че са минали часове, когато една по-възрастна жена се приближи с наведена глава, носейки в ръце голям объл плетен поднос. Беше току-що подреден с тъмни късове изсушено месо.

Калан се изтръгна от далечните си мисли.

Все още без да вдига глава, жената почтително се приближи към старейшините, мълчаливо подавайки подноса на всеки от тях. Най-напред си взе Пилето и докато останалите старейшини посягаха към подноса, той поднесе парчето месо към устата си. Някои от жените на старейшините също си взеха, а Веселан, седнала до съпруга си, отказа.

Жената подаде подноса на Калан. Тя учтиво отказа. Обърна се към Ричард. Той си взе едно парче. Четирите девойки отказаха, клатейки наведените си глави, след това погледнаха Ричард. Калан изчака той да отхапе, хвърли бърз поглед към Пилето, след което отново се втренчи в огньовете.

— Знаеш ли, наистина ми е трудно да избера една от тези жени — каза Ричард, след като преглътна първата хапка. — Калан, мислиш ли, че би могла да ми помогнеш? Коя да си избера? Какво мислиш?

Опитвайки се да контролира дишането си, тя погледна усмихнатото му лице.

— Прав си, трудно е. Мисля, че е по-добре да се справиш сам.

Тя стисна зъби и преглътна с мъка, докато той хапна още малко месо.

— Малко е странно, никога досега не съм ял подобно нещо — той млъкна, гласът му се промени. — Какво е това? — въпросът му завърши със застрашителна интонация, погледът му се втвърди. Тя нямаше намерение да му казва, но начинът, по който я погледна, промени решението й.

Тя попита Пилето, след което отново се обърна към Ричард.

— Казва, че е огнеборец.

— Огнеборец — Ричард се наведе напред. — Що за животно е тоя огнеборец? — Калан се вгледа в пронизителните му сиви очи. Отвърна с мек глас.

— Един от хората на Мрачния Рал.

— Разбирам — той се отдръпна назад.

Знаел е. Тя осъзна, че той е знаел още преди да зададе въпроса. Искал е да види дали тя ще го излъже.

— Какви са тези огнеборци?

Тя попита старейшините откъде познават огнеборците. Савидлин изгаряше от желание да разкаже историята. Щом той свърши, Калан се обърна към Ричард.

— Огнеборците са пратеници, обикалящи страната с декрет, подписан от Рал, в който се забранява използването на огън. В изпълнение на задълженията си те понякога са много груби. Савидлин каза, че двама от тях дошли в селото преди две седмици и им казали, че огънят е незаконен, и когато Калните не се съгласили да се подчинят на новия закон, онези ги заплашили. Калните се страхували, че двамата могат да се върнат за подкрепление. Така че ги убили. Те вярват, че можеш да се сдобиеш с мъдростта на врага си, ако го изядеш. За да бъдеш мъж сред тях, за да станеш един от тях, и ти трябва да ядеш от това месо, така ще получиш мъдростта на враговете им. Това е основната цел на тези банкети. Тази и викането на духовете на предците.

— Изядох ли достатъчно, за да задоволя старейшините? — очите му я пронизваха. Щеше й се да избяга.

— Да.

Особено внимателно Ричард остави парчето плът. Усмивката се върна на устните му и той, говорейки на Калан, отново върна поглед върху четирите млади жени, като прегърна двете, стоящи най-близо до него.

— Калан, направи ми една услуга. Иди да ми донесеш една ябълка от раницата. Иска ми се да хапна нещо познато, за да излича този вкус от устата си.

— Имаш крака — озъби му се тя.

— Да, но трябва да отделя малко време, за да реша с коя от тези красиви жени ще си легна.

Изправяйки се на крака, Калан хвърли гневен поглед на Пилето и като буреносен облак се запъти към къщата на Савидлин. Радваше се да се откъсне за малко от Ричард, да не гледа как го опипват онези момичета.

Ноктите се впиваха в дланите й, но тя, вървейки покрай веселите хора, не го забелязваше. Танцуващите продължаваха танца си, музикантите — музиката си, децата не спираха да се смеят. Хората, покрай които минаваше, й пожелаваха всичко най-хубаво. Искаше й се някой да й каже нещо злобно, за да има повод да го удари.

Щом стигна в къщата на Савидлин, тя влезе вътре и се строполи на една от кожите на пода, като безуспешно се опита да сдържи сълзите си. Само няколко минути, каза си, толкова щеше да й е достатъчно, за да се вземе отново в ръце. Ричард правеше онова, което Калните изискваха от него, онова, което тя самата обеща на Пилето, че той ще прави. Нямаше право да се гневи, ни най-малко; Ричард не й принадлежеше. Тя заплака, раздирана от силна болка. Нямаше право да се чувства така, нямаше право да му се сърди. Но се сърдеше; беше бясна.

Спомни си какво каза на Пилето — че това си е неин проблем с последствия, които сама ще трябва да понася и от които се страхуваше неистово.

Ричард правеше всичко това, за да се свика Съвещанието, което бе необходимо, за да намерят кутията и да спрат Рал. Калан избърса сълзите от очите си.

Но не беше нужно да го прави с толкова голямо удоволствие. Можеше да мине и без да се държи като…

Тя извади от раницата му една ябълка. Какво значение имаше. Тя не можеше да промени нещата. Но и не беше нужно да се радва на това, което виждаше. Отвори вратата, захапала устни, и се опита още веднъж да изличи всичко от лицето си. Добре поне, че беше тъмно. Когато прекоси събралото се множество, тя намери Ричард със свалена риза. Момичетата рисуваха по голото му тяло ловните символи на Калните. Пръстите им нанасяха върху гърдите му нащърбени линии от бяла и черна кал, правеха кръгове около раменете му. Щом тя се изправи над тях и ги погледна отгоре, те спряха.

— Ето — изтърси тя ябълката в ръката му и седна намусена.

— Все още не мога да реша — каза той, като излъска ябълката в панталона си и премести поглед от едното на другото момиче. — Калан, сигурна ли си, че нямаш някакви предпочитания? Би ми била от помощ — гласът му многозначително се сниши и възвърна студенината си. — Изненадан съм, че не си избрала отнапред една от тях.

Калан смаяна вдигна очи към него. Той знае. Знае, че това също е споразумение, което тя е направила вместо него.

— Не съм. Каквото и да решиш, няма да сбъркаш, сигурна съм — каза тя и отново отмести поглед встрани.

— Калан — започна той, изчаквайки, докато тя отново се обърне към него, — някое от тези момичета свързано ли е по някакъв начин със старейшините?

Тя ги погледна.

— Момичето, което стои до лявата ти ръка. Пилето й е чичо.

— Чичо! — усмивката грейна на лицето му, а ръката му не преставаше да търка ябълката в панталона. — Е, щом е така, тогава сигурно ще избера нея. Това ще бъде знак на уважение към старейшините — да избера племенницата на Пилето.

Той хвана главата на момичето с две ръце и я целуна по челото. Тя засия. Пилето засия. Старейшините засияха. Другите момичета си тръгнаха.

Калан погледна към Пилето и той я погледна приятелски, поглед, с който казваше, че съжалява. Тя извърна глава и разсеяно, с болка потопи поглед в нощта. Ричард направи своя избор. И така, мрачно си помисли тя, старейшините ще извършат церемонията и щастливата двойка ще се оттегли някъде, за да си направи бебе. Гледаше другите двойки, минаващи наблизо, ръка за ръка, щастливи от това, че са заедно. Преглътна буцата в гърлото си, сълзите. Чу как Ричард звучно отхапа от тази глупава, глупава ябълка.

И тогава старейшините и техните жени ахнаха в един глас, после започнаха да викат.

Ябълката! В Средната земя всеки червен плод беше отровен! Те не знаеха, че ябълките се ядат! Мислеха си, че Ричард яде отрова! Тя се завъртя.

Ричард беше протегнал ръка към старейшините и им казваше да замълчат, да останат по местата си. Гледаше я право в очите.

— Кажи им да седнат — каза с тих глас.

С широко отворени очи тя погледна към старейшините и им предаде думите на Ричард. Те колебливо се върнаха по местата си. Той се изтегна назад, обърнат небрежно към тях, с невинно изражение на лицето си.

— Знаете ли, в Града на елените в Западната земя, където съм роден, тези неща ги ядем непрекъснато — той отхапа още няколко пъти. Гледаха го с широко отворени очи. — Откакто се помним. Ядат ги и мъжете, и жените. Децата ни са здрави. — Отхапа още една хапка, обърна се и я погледна, докато тя превеждаше. Задъвка бавно, увеличавайки напрежението. Погледна през рамо към Пилето. — Разбира се, възможно е от тях семето на мъжа да става отровно за чуждоземните жени. Доколкото знам, подобни тестове никога не са правени.

Той погледна Калан и отхапа още веднъж, като остави думите си да потънат в тишината, след като тя привърши с превода. Момичето до него започваше да нервничи. Старейшините започнаха да нервничат. Пилето не показа чувствата си. С едната си ръка Ричард подпираше лакътя на другата, за да може да държи ябълката близо до устата си така, че всички да я виждат. Понечи да отхапе, но спря, за да предложи на племенницата на Пилето. Тя отвърна глава. Той се обърна към старейшините.

— Намирам, че са много вкусни. Наистина — той вдигна рамене. — Но, от друга страна, може би има нещо в тях, от което семето ми става отровно. Не искам да си мислите, че не желая да пробвам. Просто реших, че трябва да знаете, това е всичко. Не бих искал да се говори, че не съм изпълнил задълженията, полагащи се на всеки мъж от народа на Калните. Не е така. Силно го желая — той погали с пръст момичето по бузата. — Уверявам ви, за мен ще бъде чест. Тази прекрасна млада жена ще е чудесна майка на детето ми, сигурен съм в това — Ричард въздъхна. — Ако оживее, разбира се — той отхапа още веднъж.

Старейшините започнаха неспокойно да се споглеждат. Никой не каза нито дума. Настроението сред тях определено се беше променило. Те вече не владееха положението; владееше го Ричард. Всичко стана за секунди. Те само се оглеждаха наоколо, без да смеят да помръднат. Без да ги поглежда, Ричард продължи:

— Разбира се, всичко зависи от вас. Аз съм готов да опитам, но си помислих, че е добре да знаете за начина на живот в родината ми. Помислих си, че няма да е честно да не ви го кажа — в този миг Ричард се обърна към тях, страховито смръщил вежди, в гласа му се долавяше заплашителна нотка. — Така че ако старейшините, подтиквани от своята мъдрост, ме помолят да не изпълнявам това си задължение, ще ги разбера и изпълнен със съжаление, ще се съобразя с желанията им.

Не сваляше от тях настойчивия си поглед. Савидлин се ухили. Останалите петима нямаха намерение да предизвикват Ричард и затова се обърнаха към Пилето с погледи, настоятелно молещи за указания. Той стоеше спокоен, по загрубялата кожа на врата му се стичаше струйка пот, сребристата му коса покриваше раменете му, облечени в еленова кожа, очите му задържаха за миг погледа на Ричард. Устата му се разтегна в лека усмивка, която се отрази и в погледа му, и той леко кимна на себе си.

— Избухливи Ричард — гласът му беше равен и силен, тъй като го слушаха не само старейшините, но и цялата тълпа, събрала се около навеса, — тъй като идваш от друга страна и семето ти може да е отровно за тази жена… — той повдигна вежда, съвсем леко навеждайки се напред, — …която е моя племенница — погледна я, после върна погледа си върху Ричард, — те молим да не се придържаш към тази традиция; да не я правиш своя жена. Съжалявам, че го поисках от теб. Зная, че очакваше с нетърпение да дариш народа ни с твое дете.

Ричард кимна сериозно.

— Да, така е. Но ще трябва просто да се примиря с провала си и да се опитам да накарам народа на Калните, моя народ, да се гордее с мен по друг начин — Ричард продължаваше играта по свои правила: вече нямаше да им позволи да се отмятат; вече беше един от тях и това не можеше да бъде променено.

Останалите старейшини си отдъхнаха с облекчение. Всички закимаха, твърде доволни, че нещата приключиха по приемлив за него начин. Младата жена се усмихна на чичо си с облекчение и си отиде. Ричард се обърна към Калан; лицето му не издаваше чувствата му.

— Има ли още условия, за които не знам?

— Не — Калан се почувства неловко. Не знаеше дали е доволна, задето Ричард не си взе жена, или пък е нещастна, защото разкри предателството й.

Той се обърна към старейшините.

— Присъствието ми тук необходимо ли е повече тази вечер?

Петимата с радост удовлетвориха желанието му да се оттегли. Савидлин изглеждаше малко разочарован. Пилето обяви, че Търсачът е велик спасител на народа им, че е поел с достойнство задълженията си и че ако е уморен от днешните битки, може да бъде извинен.

Ричард стана бавно и се изправи над нея. Ботушите му спряха точно отпред. Калан знаеше, че я гледа, но не повдигна очи от пода.

— Един съвет — каза той с глас, който я изненада с нежността си, — тъй като никога преди не си имала приятел. Приятелите не търгуват с правата на приятелите си. Или със сърцата им.

Тя нямаше сили да погледне нагоре към него.

Ричард пусна огризката от ябълката в скута й и се загуби в тълпата.

* * *

Потънала в облак самота, Калан седеше под навеса при старейшините и гледаше треперещите си пръсти. Останалите наблюдаваха танцуващите. С неимоверни усилия започна да брои ударите на барабана, за да овладее дишането си и да не се разплаче. Пилето се приближи и седна до нея. Тя установи, че компанията му й подейства освежително.

Той повдигна вежда насреща й и се наведе напред.

— Бих желал някой ден да се срещна с магьосника, който го е избрал. Ще ми се да го питам откъде намира такива Търсачи.

Калан се изненада, че все още може да се смее.

— Някой ден — каза тя и му се усмихна, — ако съм жива, ако победим, ти обещавам да го доведа тук. Той също е забележителен като Ричард.

Пилето повдигна вежда.

— Ще наточа остроумията си, за да мога да се защитавам в схватката.

Тя опря глава на рамото му и започна да се смее, докато смехът й премина в плач. Той бащински я прегърна през раменете.

— Трябваше да те послушам — проплака тя. — Трябваше да го попитам какво би искал да направи. Нямах право да постъпвам така.

— Желанието ти да спреш Мрачния Рал те накара да направиш онова, което сметна за необходимо. Понякога да направиш грешен избор е по-добре, отколкото изобщо да не избереш. Ти имаш смелостта да продължиш нататък, това рядко се среща. Човек, който стои на гребена на вълната и не може да направи своя избор, няма да стигне до никъде.

— Но толкова много ме боли, когато го ядосам — изплака тя.

— Ще ти кажа една тайна, която няма как иначе да научиш, освен когато вече си твърде стара, за да се възползваш от знанието си. — Мокрите й очи се вгледаха в усмивката му. — Когато ти е сърдит, него го боли точно толкова, колкото и теб.

— Наистина ли?

Той се засмя тихичко и кимна.

— Приеми го на доверие, дете.

— Нямах право, трябваше да го разбера по-рано. Толкова съжалявам, че го направих.

— Не го казвай на мен. А на него.

Тя се изправи и се взря в закаленото му лице.

— Мисля да направя точно това. Благодаря ти, многоуважаеми старейшино.

— Щом ще поднасяш извинения, поднеси му и моите.

Калан се намръщи.

— За какво?

Той въздъхна.

— Това да си стар, да си старейшина, не те застрахова от глупави хрумвания. Днес аз също направих грешка. За Ричард и за племенницата ми. Аз, също като теб, нямах право. Благодари му от мое име за това, че ми попречи да му налагам нещо, за което трябваше да го попитам по-напред. — Той свали свирката от врата си. — Дай му този подарък от мое име заедно с благодарностите ми за това, че ми отвори очите. Дано да му служи добре. Утре ще му покажа как да я използва.

— Но ти имаш нужда от нея, за да викаш птиците.

Той се усмихна.

— Имам и други. А сега върви.

Калан взе свирката и здраво я стисна в ръка. Избърса сълзите от лицето си.

— Доскоро не бях плакала никога. Откакто границата с Д’Хара падна, това май е единственото, което правя.

— Всички го правим, дете. Върви.

Тя бързо го целуна по бузата и си тръгна. Огледа се наоколо, не го откри никъде. Хората, които попита за него, не го бяха виждали. Вървеше в кръг и го търсеше. Къде ли беше отишъл? Децата се опитаха да я включат в танца си, хора й предлагаха храна, други искаха да си поговорят с нея. Тя учтиво отказа на всички.

Най-накрая тръгна към къщата на Савидлин, като реши, че сигурно се е прибрал. Но вътре нямаше никой. Отпусна се замислено върху кожата на пода. Би ли тръгнал без нея? Сърцето й заби панически. Очите й огледаха пода. Не. Раницата му бе все още тук, където я остави, след като извади ябълката. Освен това той не би си тръгнал преди Съвещанието.

Тогава й хрумна нещо. Знаеше къде е. Усмихна се на себе си, взе от раницата една ябълка и пое по тъмните пътечки между сградите в селото на Калните към къщата на духовете.

В тъмнината внезапно проблесна светлинка, която освети стените около нея. Отначало не разбра откъде идва; след това се огледа между сградите и видя светкавица. На хоризонта, разпростираща се върху цялото небе, впиваща гневни пръсти в тъмните облаци, осветявайки ги отвътре с кипящи цветове. Не се чу гръм. След миг вече я нямаше, отново настъпи тъмнина.

Нямаше ли край лошото време, запита се тя. Щеше ли някога отново да види звезди или слънце? Магьосници и техните облаци, помисли си, поклащайки глава. Запита се дали някога отново ще види Зед. Добре поне че облаците пазеха Ричард от Мрачния Рал.

Къщата на духовете почиваше в мрака, далеч от шума и веселията на празненството. Калан внимателно бутна вратата. Ричард седеше на пода срещу огъня, мечът в ножницата почиваше някъде встрани. Не се обърна при шума.

— Водачът ти иска да говори с теб — смирено каза тя.

Вратата изскърца и се затвори след нея, а тя коленичи на пода, отпускайки се на пети близо до него, сърцето й щеше да се пръсне.

— И какво иска да ми каже моят водач? — той се усмихна, макар тя да си мислеше, че не иска да го прави.

— Че е направила грешка — каза тихо Калан, докато навиваше на пръста си един конец от панталона си. — И че съжалява. Много, много съжалява. Не само за онова, което направи, а най-вече, че не ти повярва.

Той седеше със свити колене, ръцете му, вкопчени една в друга, ги обгръщаха. Обърна се и я погледна, топлата червена светлина на огъня се отразяваше в нежните му очи.

— Изрепетирал си бях цяла реч. Но сега не мога да си спомня нито дума от нея. Винаги ми действаш така — отново се усмихна. — Извинението прието.

През тялото й премина вълна на облекчение. Сърцето й като че се пооправи. Погледна го изпод вежди.

— И хубава ли беше тази реч?

Усмивката му грейна.

— Преди малко ми се струваше така, но вече не съм на същото мнение.

— Ти си доста добър в речите. Едва не изкара акъла на старейшините, включително и на Пилето — тя протегна ръка, вдигна свирката над главата му и я сложи на врата му.

Той отпусна ръце и докосна свирката.

— За какво служи това?

— Подарък от Пилето, с извинение за онова, което се опита да те накара да направиш. Каза, че той също не би трябвало да постъпва така и че иска да ти благодари с този подарък, че си отворил очите на сърцето му. Утре ще ти покаже как да я използваш — Калан се обърна с гръб към огъня, с лице към него, близо до него. Нощта беше топла и от горещината Ричард блестеше от пот. Символите, изрисувани по гърдите и около раменете му придаваха диво изражение. — Ти знаеш как да отвориш очите на човек — каза тя сдържано. — Мисля, че сигурно си използвал магия.

— Може би. Зед казва, че понякога номерът е най-силната магия.

Гласът му резонираше с нещо дълбоко вътре в нея, караше я да се чувства слаба.

— А Ейди каза, че притежаваш магията на езика — прошепна Калан.

Погледът на сивите му очи я пронизваше цяла, учестяваше дишането й. Натрапчивите звуци на болдите, долитащи отдалеч, се смесваха с пукането на огъня, с дишането му. Тя никога не се бе чувствала толкова спокойна, толкова отпочинала и същевременно толкова напрегната. Действаше й объркващо.

Погледът й се луташе от очите му към други части на лицето му: формата на носа му, ъгъла на бузите му, овала на брадата му. Очите й се спряха върху устните му. Тя изведнъж осъзна колко горещо е в къщата на духовете. В главата й просветна.

Погледът й отново се залута, извади ябълката от джоба си и отхапа бавно голяма сочна хапка, оставяйки следи със зъбите си. Железният му поглед не помръдна. Плавно, импулсивно, тя поднесе ябълката към устата му и задържа ръката си там, докато той отхапа голяма, мокра хапка. Какво не би дала да докосне и устните й по този начин, помисли си тя.

Защо не? Нима щеше да си умре в това преследване, без дори да успее да стане жена? Нима трябваше да бъде боец и нищо друго? Да се бори за щастието на всеки друг освен за своето собствено? В най-добрите времена Търсачите са умирали твърде бързо, а сега времената определено не бяха добри.

Беше настъпил краят на времената. Заболя я при мисълта, че той може да умре.

Притисна ябълката още по-силно към зъбите му, без да сваля поглед от очите му. Дори да избере него, помисли си тя, той ще може да продължи борбата на нейна страна, може би дори с повече решителност от сега.

Може би той така или иначе щеше да умре, дори още по-скоро. От друга страна обаче щеше да се промени, нямаше да е вече същият човек. Този сегашният Ричард щеше да си отиде завинаги.

Но поне ще е неин. Желаеше го толкова отчаяно, по начин, по който не бе желала нищо през живота си, умопомрачително. Щяха ли и двамата да умрат, преди още да са живели истински? Обзе я болезнена слабост, извираща от копнежа по него.

Закачливо дръпна ябълката от устата му. По брадата му потече сок. Бавно, съзнавайки какво прави, тя се наведе и облиза сладкия сок. Той не помръдна. Лицата им бяха съвсем близо; усещаше дъха му, бърз и топъл. Бяха толкова близо един до друг, че очите й едва успяваха да го фокусират. Трябваше да преглътне влагата в устата си.

Здравият разум бързо се изпаряваше от съзнанието й, избутван от чувства, обещаващи й неосъществимото, сграбчваха я в капана на горещото желание.

Тя отпусна ябълката, поднесе влажните си пръсти до устните му, без да сваля поглед от него, езикът облизваше горната й устна, докато пръстите й един по един потъваха в устата му, а той изсмукваше сока от тях. Усещането, което получаваше от вътрешността на устата му, влажна и топла, я накара да потръпне.

От устните й се откъсна лек стон. Сърцето пулсираше в ушите й. Гърдите й се повдигаха. Прокара мокрите си пръсти надолу по брадата му, по врата му, по гърдите му, спусна се леко по изрисуваните върху тялото му символи, проследявайки ги с пръсти, обходи релефа на тялото му.

Изправена на колене над него, обиколи с пръст твърдото зърно на една от гърдите му, затвори очи за миг и стисна зъби. Нежно, но със сила го бутна по гръб. Той се отпусна моментално, без да се противи. Тя се наклони над него, като ръката й все още беше върху гърдите му, за да се подпира на нея. Усещането за него я изненада, скованата твърдост на мускулите му, покрити с плътна, кадифена мека кожа, влажната му пот, твърдостта на космите му, топлината. Гърдите му се повдигаха тежко, заедно с живота вътре в него.

С коляно край едното му бедро, тя плъзна другото си коляно между краката му и се вгледа в очите му, гъстата й коса падаше върху лицето му, все още се подкрепяше с ръка на гърдите му, не искаше да я маха от там, за да не изгуби връзката с влажната му плът. Връзка, която я запалваше отвътре.

Между колената й пулсираха мускулите на бедрото му, от което ритъмът на сърцето й забърза още повече. Трябваше да отвори уста, за да си поеме дъх. Загуби се в очите му, очи, които сякаш проникваха в душата й, събличаха я. Изпращаха през тялото й огнени пламъци.

С другата си ръка тя плавно разкопча ризата си, под която се показаха гърдите й.

Постави ръка зад силния му врат, като все още се държеше изправена, далеч от него, подпряла се с ръка на гърдите му. Зарови пръсти в мократа му коса, сви ги в юмрук и дръпна главата му към земята.

Една голяма, силна ръка се пъхна под ризата й и се плъзна към кръста й, като правеше малки кръгове, после бавно тръгна нагоре по гръбнака й, разпращайки тръпки по цялото й тяло, преди да спре между раменете й. Примижала, тя се извиваше под натиска на ръката му, копнееше той да я дръпне към себе си. Дишаше толкова бързо, че почти се задъхваше.

Придвижи крака си нагоре между неговите, докъдето можеше. От време на време заедно с накъсаните й въздишки излизаха и леки стенания. Гърдите му се повдигаха срещу ръката й. Като го гледаше как лежи там под нея, Калан си помисли, че той никога не й се е струвал толкова огромен.

— Искам те — прошепна тя задъхано, едва дишаше.

Наведе глава. Устните й се плъзнаха по неговите.

Стори й се, че през погледа му преминава болка.

— Само ако преди това ми кажеш коя си.

Думите му се врязаха в нея, накараха я да отвори широко очи. Главата й се дръпна леко назад. Но тя го докосваше; той не можеше да я спре, помисли си тя, не искаше той да я спира. Едва смогваше да овладее силата си, която започваше да се изплъзва от контрола й. Калан разбираше, че е така. Отново протегна устни към неговите, с въздишката й изскочи още един тихичък звук.

Ръката под ризата й се раздвижи нагоре по гърба й, стисна косата й и нежно дръпна главата й назад.

— Калан, говоря сериозно. Само след като ми кажеш.

В главата й отново нахлу здравият разум, който я заля със студена вода и угаси страстта й. Никога не беше обичала някой по този начин. Нима можеше да го докосне със силата си? Как можеше да направи подобно нещо? Отдръпна се назад. Какво щеше да направи?

Седна назад на пети и като отдръпна ръката си от гърдите му, я постави върху устата си. Светът около нея се срути. Как да му каже? Той щеше да я намрази; щеше да го загуби. Главата й болезнено се завъртя.

Ричард седна изправен и нежно постави ръка на рамото й.

— Калан — меко каза той, привличайки към себе си паникьосания й поглед, — не ми казвай, ако не искаш. Направи го само ако самата ти желаеш.

Веждите й се сключиха над очите от усилието да не се разплаче.

— Моля те — едва изричаше думите. — Просто ме прегърни!

Той нежно я придърпа към себе си и положи главата й на рамото си. Болка, болка от онова, което е тя самата, протегна към душата й ледените си пръсти. С другата си ръка той силно я притисна към себе си и започна да я люлее.

— Нали за това са приятелите — прошепна в ухото й той.

Беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да заплаче.

— Ричард, обещавам да ти кажа. Но не тази вечер. Тази вечер просто ме гушни. Моля те!

Той бавно се отпусна назад и я притисна плътно до себе си със силните си ръце, докато тя гризеше кокалчетата на пръстите си и с другата си ръка също го притискаше към себе си.

— Когато искаш. Чак тогава — увери я той.

Ужасът от собствената й същност също я обви в хладната си прегръдка. Тя потръпна от студенината й. Дълго време не можа да затвори очи, докато най-накрая заспа. Последните й мисли бяха за него.