Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четиридесет и седма глава

Зед лежеше буден в ранната утрин и главата му беше изпълнена с тревожни мисли. През нощта се бяха натрупали облаци, така че явно ги очакваше едно мокро пътуване. Калан лежеше наблизо, заспала дълбоко. Чейс беше някъде наоколо на пост.

Светът се разпадаше, а Зед се чувстваше безпомощен. Листенце, носено от вятъра. Помисли си, че след като толкова години беше магьосник, би трябвало по някакъв начин да може да влияе върху събитията. И въпреки това се оказа, че не е нищо повече от обикновен наблюдател, гледаше как хората биват наранявани, убивани, докато самият той се опитваше да направлява онези, които можеха да направят разликата, за да ги накара да направят необходимото.

Като магьосник от Първия орден би трябвало да може да направи нещо повече от това да отиде в Д’Хара, но какво беше това повече? Трябваше да го направи, ако имаше дори най-малък шанс да спасят Ричард. След три дни настъпваше първият ден на зимата. Мрачният Рал притежаваше само две от кутиите; щеше да умре. Ако не успееха да измъкнат Ричард оттам, Мрачният Рал щеше да убие първо него.

Още веднъж си помисли за сблъсъка с Мрачния Рал предния ден. Положи всички усилия, но така и не можеше да разбере случилото се. Беше крайно невероятно. Рал очевидно беше полудял от мисълта да намери кутията, толкова полудял, че не ги уби, когато имаше такава възможност. Магьосникът, който беше убил баща му, онзи, когото търсеше, а сега, когато го намери, не направи нищо. Но и държането му изобщо не изглеждаше логично.

При вида на Рал, носещ меча на Ричард, по гърба на Зед преминаха ледени тръпки. Защо му е на Мрачния Рал, владетеля на магията на двата свята, да носи Меча на истината? И по-точно, какво ли беше сторил на Ричард, за да му отнеме меча?

Най-смущаващо беше поведението му, когато беше допрял меча до гърлото на Калан. Зед никога през живота си не се бе чувствал по-безпомощен. Беше глупаво да се опита да използва магьосническа болка върху него. Всеки с дарба, а също и онзи, който е изтърпял теста на болката, би преодолял неговото докосване. Но какво можеше да направи? При вида на Мрачния Рал, насочил Меча на истината към гърлото на Калан, Зед изпита болка, страхотна болка. В един миг беше сигурен, че Рал ще я убие, а в следващия, преди още Зед да е успял да направи каквото и да било, най-неочаквано в очите на Рал проблеснаха сълзи и той отдръпна меча си. Защо ли му е на Мрачния Рал да използва меча, ако иска да убие нея или който и да е от тях? Може да го стори само с едно щракване на пръстите. Защо ще му е да използва меча? А защо после спря?

Най-лошото беше, че острието на меча беше побеляло. Когато Зед видя това, той едва не припадна от изненада. Пророчествата говореха за онзи, който ще превърне в бяла магията на меча. Говореха много предпазливо. Фактът, че този човек беше Мрачният Рал, го накара да потръпне до мозъка на костите си. Това, че Ричард можеше да се окаже този, който ще превърне в бяла магията на меча, го ужасяваше по свой начин, но Рал…

Воалът, както го наричаха пророчествата, воалът между света на живите и отвъдния свят. Ако този воал бъде разкъсан от магията на Орден на агент, предричаха пророчествата, единствено онзи, който накара Меча на истината да стане бял, ще може да го възстанови. Ако той не успее, отвъдният свят ще нахлуе в света на живите.

Думата агент беше ужасно важна и това притесняваше Зед много. Това можеше да означава, че Мрачният Рал не действа по своя воля, а е агент на някой. Агент на отвъдния свят. Че е овладял субстрактивната магия, магията на отвъдния свят. Означаваше също и че дори Мрачният Рал да се провали, да бъде убит, магията на Орден пак щеше да разкъса воала. Зед се опита да не мисли за пророчествата. Идеята, че отвъдният свят може да нахлуе в света на живите, притисна гърлото му; по-добре да можеше да умре, преди това да се случи. По-добре всички да можеха да умрат.

Зед извърна глава настрани и се загледа в спящата Калан. Майката Изповедник. Последното останало живо творение на стария магьосник. Сърцето му се свиваше при мисълта за болката, която тя изпитва, свиваше се затова, че когато Рал насочи меча си срещу нея, Зед нямаше как да я защити; за това, което тя чувстваше към Ричард, и за това, което той, Зед, не можеше да й каже.

Само ако не беше Ричард. Всеки друг, но не и Ричард. Нищо на този свят не се постига лесно.

Зед се изправи внезапно. Нещо не беше наред. Беше твърде светло, за да не се е върнал още Чейс. Поставяйки пръст на челото на Калан, той я събуди.

На лицето й се отрази неговата тревога.

— Какво има? — прошепна тя.

Зед застина на място, усещайки нечие присъствие наоколо.

— Чейс още не се е върнал, а трябваше вече да е тук.

Тя се огледа.

— Може би е заспал — Зед повдигна вежда. — Ами може да има основателна причина. А може и да се тревожим напразно.

— Конете ни ги няма.

Калан скочи на крака и сграбчи ножа си.

— Можеш ли да усетиш къде е той?

Зед подскочи.

— Има и други. Докоснати от отвъдния свят.

Той скочи на крака. Веднага след това се появи Чейс, някой го тикаше напред, той се препъна и падна по лице в очертанията на лагера. Ръцете му бяха вързани здраво зад гърба, по него имаше кръв. Той простена в прахта. Зед почувства присъствието около тях. Четирима мъже. Усещането му за тях го ужаси.

Мъжагата, който беше бутал Чейс, пристъпи напред. Късата му руса коса стърчеше нагоре като шипове, по средата на главата му минаваше черен кичур. Студените му очи, усмивката му, изпратиха ледени тръпки по тялото на магьосника.

Калан стоеше приведена на две.

— Демин Нас — изсъска тя.

Той закачи палци на колана си.

— А, значи си чувала за мен, Майко Изповедник — злобната му усмивка се разтегна. — Аз със сигурност съм чувал за теб. Твоят приятел тук уби петима от най-добрите ми бойци. По-късно ще го екзекутирам, след като мине веселата част. Искам да се наслади на онова, което ще направим с теб.

Калан видя как останалите трима мъжаги, не толкова огромни, колкото Демин Нас, но по-едри от Чейс, излязоха от гората. Бяха обградени, но това не представляваше проблем за един магьосник. Всички бяха руси, мускулести и облени в пот, независимо от сутрешния хлад. Чейс очевидно ги беше затруднил. Засега оръжията им бяха оставени настрани; те не се съмняваха, че ситуацията е под техния контрол.

Увереността им подразни Зед. Ухилените им лица го вбесиха. На утринната светлина четирите чифта сини очи изглеждаха още по-пронизителни.

Зед бе наясно, че това беше четворка, знаеше прекрасно и какво правеха четворките с Изповедниците. Прекрасно. При тази мисъл кръвта му кипна. По никакъв начин нямаше да позволи това да се случи с Калан. Поне докато беше жив.

Демин Нас и Калан се гледаха втренчено.

— Къде е Ричард? Какво е направил Рал с него? — попита тя.

— Кой?

Тя изскърца със зъби.

— Търсачът.

Демин се усмихна.

— Е, какво да ти кажа, това е работа на Господаря Рал и мен. Не твоя.

— Кажи ми — светнаха очите й.

Усмивката му се разтегна.

— Точно сега трябва да се тревожиш за много по-важни неща, Изповедник. След малко хората ми добре ще си прекарат с теб. Искам да се концентрираш върху това и да направиш така, че те наистина да изпитат удоволствие. Търсачът не те интересува.

Зед реши, че е настъпил моментът да сложи край на това, преди да се е случило още нещо. Той вдигна ръце и хвърли върху тях възможно най-силната паралитична мрежа, на която беше способен. Лагерът се освети от огромна зелена светкавица, разделила се едновременно в четири посоки, към всеки от синеоките мъже. Тя се стовари тежко върху всеки от тях.

Преди магьосникът да има време да реагира, нещата се объркаха тотално.

Веднага след като зелената светкавица ги удари, тя се върна обратно, отскачайки от всеки от четиримата. Зед твърде късно разбра, че те са под закрилата на някакво заклинание — заклинание от отвъдния свят, което той не можеше да разпознае. Зелената светкавица се стовари върху него едновременно от четирите посоки. Собствената му мрежа го парализира на мига. Той се вкамени. Безпомощен. Колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне.

Демин Нас извади палеца си от колана.

— Проблеми ли имаш, старче?

Очевидно ядосана, Калан протегна напред ръка и натисна с длан гладките гърди на Зед. Той направи усилие да достигне силата й, гръмотевицата без гръм.

Тя не се появи.

По учудването, изписано на лицето на Калан, разбра, че би трябвало.

Демин Нас протегна свитата си в юмрук ръка и счупи китката й.

Калан се строполи на колене, крещейки от болка. Изправи се, стиснала ножа в другата си ръка, и започна да го размахва пред другите трима. Той я сграбчи за косата и я дръпна назад. Тя заби ножа в ръката, която я държеше. Той хвана ножа и го изви в ръката й. Със замах го заби в едно дърво. Без да пуска косата й, Нас й удари няколко шамара през лицето. Тя започна да го рита, да го дращи, да крещи, а той само се хилеше. Останалите трима се приближиха.

— Съжалявам, Майко Изповедник, страхувам се, че не си мой тип. Но не се притеснявай, тези момчета тук с огромно удоволствие ще ти изкажат почитанията си. Така че гледай да си размърдаш задника — озъби се той, — поне това ще ми хареса.

Както я държеше за косата, Демин я блъсна към другите трима. Те започнаха да си я подмятат един на друг, да й удрят шамари, да я ритат, да я въртят грубо, докато накрая тя беше толкова замаяна, че просто се отпускаше от единия в другия. Беше безпомощна като мишка, хваната от три котки. Косата й падна върху лицето. Калан размахваше юмруци срещу тях, твърде дезориентирана, за да може да улучи който и да е. Това само ги караше да се заливат от смях още повече.

Един от тях заби юмрук в корема й. Тя се преви на две, падна на колене и започна да се гърчи от болка. Друг я вдигна за косата. Третият разкъса копчетата на ризата й. Те настървено продължаваха да я подмятат насам-натам, раздираха ризата й, откъсвайки парче от нея с всяко ново подмятане. Когато я дръпнеха за счупената ръка, тя изкрещяваше от болка.

Зед не можеше дори да помръдне от гнева, изпълващ тялото му. Не можеше дори да затвори очи пред гледката, да запуши ушите си. Мъчителни спомени за подобни изпитания нахлуха в главата му, подсказвайки му какво ще се случи след малко. Под натиска на тези спомени той едва дишаше. Би дал живота си да можеше да се измъкне от това положение. Искаше да й каже да не се съпротивлява; това само влошаваше нещата. Но знаеше, че Изповедниците винаги го правят. Борят се с всички сили. А нейните сили, в това беше убеден, не бяха достатъчни.

От затвора на вкамененото си тяло Зед яростно се бореше с безпомощността си с всичко, което притежаваше, с всяка възможна клетва, с всеки номер, с всяка сила. Не беше достатъчно. Усети как по бузите му се стичат сълзи.

Калан изкрещя, когато единият от тримата я хвана за счупената ръка и я запрати към другите двама. С разтегнати над стиснатите зъби устни тя се гърчеше и раздаваше ритници наоколо, а те я държаха здраво за ръцете и косата. Третият разкопча колана и панталоните й. Тя се изплю в лицето му и започна да го кълне. Той отскочи назад и се изхили, а след това смъкна панталоните й, обръщайки ги наопаки върху стъпалата й. Останалите двама я хванаха здраво; едва успяваха да я удържат. Ако ръката й не беше счупена, едва ли щяха да успеят. Единият я изкълчи грубо, при което Калан изкрещя.

Двамата, които я държаха, дръпнаха главата й назад за косата, докато третият впи устни и зъби във врата й и я ухапа. Мачкайки я с една ръка, с другата той разкопча колана си и си смъкна панталона. Долепи уста до нейната, поглъщайки виковете й, докато дебелите му пръсти се придвижваха от гърдите й към тъмното петно между краката й.

Със свалени панталони той пъхна крак между нейните, насилвайки я да разтвори бедра. Тя изръмжа в устата му, опитвайки се да му попречи, но не можеше да направи нищо. Дебелите му пръсти се провряха надолу и потънаха в нея. Очите й се отвориха широко. Лицето й беше алено от ярост, гърдите й се повдигаха от гняв.

— Свалете я на земята и я дръжте долу — избоботи той.

Коляното на Калан се вдигна към слабините му. Той се преви на две със стон, другите двама се изсмяха. Когато се изправи, в очите му блестеше огън. Юмрукът му разцепи устната й. Брадичката й се обля в кръв.

Чейс, все още с вързани здраво зад гърба ръце, се стрелна с главата напред към корема на мъжагата. Двамата се строполиха на земята, като панталоните се замотаха около глезените на русокосия. Още преди той да може да реагира, Чейс сключи краката си около дебелия му врат. Сините очи изскочиха напред. Граничният надзирател се изви на една страна, издърпвайки рязко главата му назад. Чу се силно изпукване и мъжът се отпусна на земята.

Демин Нас започна да рита Чейс по ребрата и главата, докато той престана да се движи.

Изневиделица върху Нас връхлетяха остри нокти и козина. Вълкът ръмжеше яростно и разкъсваше мъжагата. Двамата се строполиха на земята и се затъркаляха в прахта, приближавайки се до огъня. Във въздуха проблесна нож.

— Не! — изкрещя Калан. — Брофи! Не! Махай се!

Твърде късно. Ножът се заби в тялото на вълка с тъп звук. Удар след удар, Нас разпори тялото на вълка. Всичко свърши за секунди. Брофи лежеше проснат на земята, козината му плуваше в кръв. Краката му леко потръпнаха, след това се отпусна.

Калан висеше на ръцете и косата си, плачеше и през сълзи повтаряше името на вълка.

Нас се изправи, задъхан от усилието в кратката, но жестока схватка. От раните по гърдите и ръцете му течеше кръв. В очите му блестеше гняв.

— Накарайте я да си плати — просъска той на двамата мъже. — Направете й хубавото.

Калан се дърпаше и извиваше в ръцете им.

— Какво става, Демин? — изкрещя тя. — Не си достатъчно мъж, та да го направиш сам? Трябват ти истински мъже, които да го направят вместо теб?

Моля те, Калан, молеше се Зед наум, моля те, дръж си устата затворена. Моля те, не казвай нищо повече.

Лицето на Нас пламна. Гърдите му се повдигнаха. Той я стрелна с поглед.

— Добре поне, че има истински мъже! Добре че поне притежават онова, което може да зарадва една жена! Ти сигурно го нямаш! Стига ти само колкото за малки момченца! Страхуваш се да покажеш на една истинска жена какво притежаваш? Ще се изсмея в лицето ти, докато истинските мъже правят онова, което ти не можеш!

Нас се приближи към нея със стиснати зъби.

— Млъквай, кучко!

Тя се изплю в лицето му.

— Това щеше да направи баща ти, ако знаеше, че не можеш да се справиш с една жена. Ти си позор за бащиното си име!

Зед се запита дали Калан не си е загубила ума. Изобщо нямаше представа защо прави това. Ако искаше да предизвика Нас да направи още по-ужасни неща, това определено щеше да свърши работа.

Нас изглеждаше така, сякаш всеки миг ще експлодира, но след секунда лицето му се отпусна, усмивката отново грейна на устните му. Огледа се и откри каквото търсеше.

— Ей там — посочи той. — Дръжте я с лице към тоя пън. — Той приближи лицето си до нейното. — Искаш го от мен? Добре, кучко, ще го получиш. Но ще стане по моя начин. Нека да видим колко силно можеш да крещиш.

Лицето на Калан беше огненочервено от гняв.

— Мисля, че те бива само на приказки! Мисля, че ще разочароваш сам себе си. Ние с хората ти ще се посмеем добре. После пак ще се наложи да свършат работата вместо теб. — Устата й се разшири в злобна усмивка. — Чакам, момченцето ми. Направи го така, както баща ти го е правил с теб, за да се посмеем добре, представяйки си как коленичиш пред баща си. Покажи ми как го е правил с теб.

Вените по челото му щяха да се пръснат; очите му едва не изскочиха от орбитите си. Ръката му се впи в гърлото й, стисна здраво, повдигайки я от земята. Той трепереше от гняв. Хватката му се затягаше, тя започваше да се задушава.

— Командир Нас — тихо го предупреди един от мъжете, — ще я убиете.

Демин вдигна поглед, стрелкайки мъжа, и след малко отпусна хватката си. Отново се обърна към Калан.

— Какво ли изобщо знае кучка като теб?

— Знам, че си лъжец. Знам, че господарят ти не би позволил на едно малко момченце като теб да узнае какво се е случило с Търсача. Ти нищо не знаеш. Не можеш да ми кажеш, защото не знаеш, толкова си безполезен, че не можеш дори да си го признаеш.

Значи това било. Зед разбра. Калан знаеше, че ще умре, и искаше да размени всички онези ужасяващи неща, които Нас можеше да й стори, за да разбере дали Ричард е добре. Не искаше да умре, без да е разбрала дали той е в безопасност. Величието на онова, което се случваше, изпълни очите на Зед със сълзи. Той чу как Чейс се размърда на земята.

Нас отпусна гърлото й и направи знак на двамата мъжаги да я пуснат. Най-неочаквано я удари с юмрук. Тя се строполи по гръб на земята. Той се надвеси над нея, повдигайки я за косата й, сякаш бе лека като перце.

— Ти нищо не знаеш! Всичко, което имаш, е юмруци.

— Добре. Добре, ще ти кажа. Ще бъде много забавно, докато съм върху теб, да научиш какво правим с малките вредители като Търсача. Тогава може би ще разбереш, че като се противиш, само си губиш времето.

Калан стоеше гола пред него, лицето й беше червено от ярост. Не беше от дребните жени, но пред Демин Нас изглеждаше миньонче. Докато чакаше, дишаше тежко, единият й юмрук отстрани на тялото й, другата й ръка отпусната безжизнено, по тялото й се стичаше кръв.

— Преди около месец един художник нарисува заклинание, та да може Търсачът да бъде хванат. Той уби художника, но така или иначе беше хванат. Хванат от Морещица.

Лицето на Калан пребледня. Стана бяло като платно.

Зед почувства как нещо го пробожда в сърцето. Ако можеше, би се строполил на земята на мига.

— Не — прошепна тя с широко отворени очи.

— Да — подигра й се той. — И то определено отвратителна Морещица. На име Дена. Дори аз гледам да стоя на разстояние от нея. Тя е любимката на Господаря Рал заради нейните… — той се ухили — …таланти. От онова, което съм чувал, с Търсача тя е надминала себе си. Един ден дори я видях с очите си на вечеря, беше покрита от главата до петите с неговата кръв.

Калан леко потръпна, очите й бяха пълни със сълзи, Зед беше сигурен, че е станала още по-бяла.

— Но той все още е жив — прошепна тя със сломен глас.

Демин се усмихна самодоволно, щастлив от разказаното, виждайки реакцията й.

— Всъщност, Майко Изповедник, последния път, когато видях Търсача, той беше на колене пред Господаря Рал, а Дена държеше Агиел, опрян в тила му. Не мисля, че може да каже дори собственото си име. Когато Господарят Рал е недоволен от нещо, умират хора. По това, което Господарят Рал ми каза, когато тръгвах мога да съдя със сигурност, че Търсачът така и не се е изправил повече на крака. Досега тялото му сигурно вече се е разложило.

Зед зарида, че не може да я утеши, че тя не може да утеши него.

Калан притихна.

Ръцете й бавно се повдигнаха във въздуха с юмруци, насочени към небето. Главата й се завъртя назад.

Нададе неземен крясък. Той премина през Зед като хиляди ледени иглички, отекна през хълмовете, понесе се из долините, обгърна всички дървета наоколо, карайки ги да затреперят. Нас и останалите двама отскочиха назад.

Ако Зед вече не беше се вкаменил, със сигурност щеше да го направи сега от страх пред онова, което правеше тя. Калан не би трябвало да може да направи това.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна юмруци още по-силно, по лицето й се стичаха сълзи.

Изкрещя още веднъж. Дълго, пронизително, нечовешки. Звукът се изсипа като лавина във въздуха. По земята затанцуваха камъни. Водата в околните езера се залюля. Самият въздух затрептя и се задвижи. Мъжете запушиха ушите си. Зед би направил същото, стига да можеше да помръдне.

Тя още веднъж пое дълбоко дъх. Изпъна тяло към небето, извивайки гръб назад.

Третият вик беше още по-ужасен. Неговата магия разсече въздушната тъкан. Зед почувства как тялото му се разпада. Въздухът се завихри около нея, вдигнаха се облаци прах.

Започна да се смрачава, магията на вика поглъщаше светлината, придърпвайки тъмнината, сякаш дърпаше вятър. Светлината и тъмнината се струпаха около Майката Изповедник, когато тя освободи древната магия чрез вика си.

Зед се задъха от страх при мисълта какво прави тя. Беше виждал това само веднъж преди това, и то не доведе до нищо хубаво. Тя присъединяваше магията на Изповедниците, адитивната, любовта, към нейната противоположност от отвъдния свят, субстрактивната, омразата.

Калан стоеше в центъра на вихрушката и крещеше. Беше погълнала всичката светлина. Наоколо настъпи мрак. Там, където стоеше Зед, беше тъмно като в рог. Единствената светлина беше около Калан. Нощ, обгръщаща деня.

Една светкавица яростно раздра черното небе, устремявайки се скоростно във всички посоки, разклоняваше се, удвояваше се, и пак, и пак, докато цялото небе пламна. Всичко наоколо потъна в гръм, обединяващ се в постоянен тътен, който се смеси с вика, стана част от него.

Земята потрепери. Викът премина отвъд звука, превърна се в нещо напълно различно. Цялата земя беше прорязана от назъбени, зловещи пукнатини. От тях към небето се стрелнаха снопове виолетова светлина. Наситените синкави завеси светлина вибрираха, танцуваха и с все по-нарастваща бързина биваха засмуквани във вихрушката, в Калан. Тя преливаше от светлина в море от тъмнина. Беше единственото съществуващо нещо; всичко друго беше небитие, лишено дори от светлина. Зед не виждаше нищо друго освен Калан.

Целият въздух наоколо бе притиснат от някаква ужасна сила. При една къса, ослепителна светкавица Зед видя как дърветата около тях внезапно оголяват, лишени от игличките си, и всяко дърво потъва в някакъв зелен облак. Вълна от прах и пясък го удари в лицето и той почувства как кожата се отделя от костите му.

Страхотният удар раздра тъмнината. Светлината се върна.

Присъединяването приключи.

Зед видя Чейс, изправен до него, да гледа втренчено, ръцете му все още вързани на гърба. Граничните надзиратели, помисли си магьосникът, са по-издръжливи, отколкото се полага.

Бледа синя светлина, концентрирана във формата на назъбено яйце, се беше събрала около нея — наситена, целеустремена и някак жестока. Калан се обърна. Едната й ръка, счупената, се отпусна покрай тялото й. Другата спря по средата, юмрукът й се протегна напред към магьосника. Синята светлина, струяща от обръча около нея, се концентрира в юмрука й. Тя сякаш се събра на топка там и след миг, внезапно освободена, се стрелна в права линия между Калан и магьосника.

Усети силен удар, при докосването всичко около него се освети, сякаш Зед беше свързан с Калан чрез някаква нишка на жива светлина. Тази нишка го обля в бледосиньо. Магьосникът почувства познатото докосване на адитивната магия и непознатия допир на субстрактивната магия на отвъдния свят. Отскочи стъпка назад; мрежата, която го държеше, се раздра. Той беше свободен. Светлата ивица се стопи.

Зед се обърна към Чейс и с бързо заклинание разкъса въжетата около ръцете му. Отпускайки ръцете си, граничният надзирател простена от болка.

— Зед — прошепна той, — какво, да му се не види, става тук? Какво направи тя?

Калан прокара пръсти през бледосинята светлина около себе си, милваше я, галеше я, къпеше се в нея. Демин Нас и единият от мъжете я гледаха, но останаха по местата си и чакаха. Очите й виждаха неща, невидими за тях. Очите й бяха в друг свят. Очите й, Зед беше сигурен в това, виждаха спомена за Ричард.

— Нарича се Кон Дар. Кървавата ярост. — Зед бавно отмести поглед от Калан към граничния надзирател. — Това е нещо, което малцина от най-силните Изповедници могат да правят. Тя изобщо не би трябвало да е способна да го направи.

Чейс се намръщи.

— Защо?

— Защото на това трябва да я научи истинската й майка; само майката може да покаже на дъщеря си как да предизвиква тая сила, ако наистина се наложи. Това е древна магия, древна, колкото и магията на Изповедниците, част от нея е, но се използва рядко. Може да бъде показана само след като дъщерята достигне определена възраст. Майката на Калан умря, преди да може да й я покаже. Ейди ми го каза. Калан не би трябвало да може да направи това. И въпреки това тя го направи. Това, че го направи, без да й е било показано как, единствено по интуиция и по собствено желание, говори за много опасни неща в пророчествата.

— Ами защо не го е правила преди? Защо не спря чрез това нещата, които се случиха преди?

— Един Изповедник не може да предизвика тая сила заради себе си, това може да стане само в името на някой друг. Тя го направи за Ричард. От ярост за неговото убийство. Много сме я загазили.

— Защо?

— Кон Дар се предизвиква за отмъщение. Малцина от Изповедниците, които го предизвикват, оцеляват; те обричат живота си на своята цел, жертват го, за да отмъстят. Калан ще използва силата си срещу Мрачния Рал.

Чейс гледаше втрещен.

— Нали ми каза, че силата й не може да го докосне, не може да му стори нищо.

— Преди не можеше. Не знам дали може сега, по-скоро се съмнявам. Въпреки това тя ще опита. Тя е във властта на Кон Дар, Кървавата ярост. Не я интересува дали ще умре. Ще опита, ще докосне Мрачния Рал, дори това да се окаже безполезно, дори това да я убие. Ако някой застане на пътя й, тя ще го убие. Без да се замисли. — Той приближи лицето си до Чейс, за да няма съмнение в думите му. — Включително и нас.

Калан се беше свила на топка на земята, главата й беше наведена към тялото, ръцете й обгръщаха раменете й, бледата синя светлина се беше стегнала в кръг около нея. Тя бавно се вдигна на крака, изнизвайки се от светлината, сякаш се излюпваше от яйце. Стоеше гола, от раните й все още капеше кръв. Прясна кръв се стичаше и от брадичката й.

Но на лицето й беше изписана болката от други рани, не тези по тялото й. След малко дори това изражение изчезна, остана само лицето й на Изповедник.

Калан леко се извърна към единия от двамата мъже, които я държаха. Спокойно вдигна ръка към него. Беше на десетина фута от нея.

Нещо се блъсна във въздуха, гръмотевица без гръм. Зед почувства болка в костите си.

— Господарке! — извика мъжът, падайки на колене. — Какво да направя за вас? Кажете ми, какво искате от мен?

Тя го погледна хладно.

— Искам да умреш заради мен. Веднага.

Той се сгърчи и падна по лице в прахта, мъртъв. Калан се извърна и се приближи към Демин Нас. На лицето му грееше усмивка; стоеше със скръстени ръце. Счупената ръка на Калан висеше безжизнено покрай тялото й. Тя плясна с другата си ръка гърдите му. Ръката й остана там, докато двамата кръстосаха погледи. Той се надвеси над нея.

— Много впечатляващо, кучко. Но не само ти можеш да използваш силата си, аз също съм защитен от заклинанието на Господаря Рал. Не можеш да ме докоснеш със силата си. Ще трябва да вземеш един урок от мен и аз ще ти го предам така, както на никого досега не съм го преподавал. — Ръката му се вдигна и сграбчи оцапаната й, напоена с кръв коса. — Наведи се.

Лицето на Калан не изразяваше нищо. Тя не каза нищо.

Нещо се блъсна във въздуха, гръмотевица без гръм. Зед отново почувства болката в костите си. Очите на Демин Нас се ококориха. Устата му се отпусна.

— Господарке! — прошепна той.

Чейс се наведе към Зед.

— Как го направи! Та тя дори не докосна първия мъж, а Изповедниците могат да използват силата си само веднъж, след това трябва да починат, за да я възстановят!

— Не и сега. Тя е във властта на Кон Дар.

— Стой тук и чакай — каза тя на Нас.

С грациозна стъпка Калан се приближи към магьосника. Спря и вдигна счупената си ръка към него.

Очите й блестяха срещу двамата.

— Моля те, оправи я. Имам нужда от нея.

Зед свали поглед от нея и се вгледа в ръката й. Протегна се и внимателно я повдигна, като тихо говореше нещо, за да отклони вниманието й от болката, докато стискаше ръката около счупеното място и я разтягаше, за да намести костта. Тя не извика, не трепна дори. Зед се запита дали изобщо чувства нещо. Пръстите му нежно обходиха раната, той вля в нея магическа топлина, отне студенината на болката, за да я почувства в себе си, да се остави на нея, да я изтърпи.

Дъхът му секна моментално от острата болка. Почувства всичко, което чувстваше и тя; то се смеси с неговата собствена болка, заплашвайки да го повали, но магьосникът успя да се овладее и да потуши всичко. Усети, че костта е на мястото си, после добави още малко магия, за да я защити и укрепи, докато събере достатъчно сили, за да заздравее сама. Най-после свърши и пусна ръката й. Зелените й очи се вдигнаха към неговите, студената ярост в тях беше ужасяваща.

— Благодаря — тихо каза тя. — Чакайте ме тук.

Върна се при Демин Нас, който стоеше точно там, където тя го беше оставила да чака.

Очите му бяха плувнали в сълзи.

— Моля ви, Господарке, заповядайте ми нещо.

Калан извади ножа от колана му, без да обръща внимание на молбата му. С другата си ръка откопча бойния боздуган от куката му.

— Свали си панталоните. — Тя изчака, докато той го направи, и се изправи отново пред нея. — На колене.

Студенината в гласа й накара Зед да потръпне, гледайки как огромният мъжага пада на колене пред нея.

Чейс го сграбчи за робата.

— Зед, трябва да я спрем! Тя ще го убие! Трябва ни информация. След като ни каже каквото трябва, нека прави с него каквото иска, но не и преди да сме го разпитали!

Зед го погледна строго.

— Колкото и да съм съгласен с теб, просто няма какво да направим. Попречим ли й, тя ще убие нас. Приближиш ли две крачки към нея, ще си мъртъв, преди още да си успял да направиш третата. С Изповедник, попаднал във властта на Кървавата ярост, не може да се спори. Все едно да се опитваш да спориш с буря; единственото, което може да стане, е да попаднеш под светкавицата.

Чейс отчаяно изпухтя и пусна робата на Зед, след това примирено скръсти ръце. Калан завъртя боздугана, подавайки дръжката на Нас.

— Подръж това.

Той го взе и го отпусна покрай тялото си. Калан коленичи точно пред него.

— Разтвори си краката — ледено му заповяда тя. Протегна ръка между краката му, стискайки го с една ръка. Той подскочи и направи гримаса. — Не мърдай — предупреди го тя. Той се закова на място. — Колко от момчетата, с които си се гаврил, си убивал после?

— Не знам, Господарке. Не ги броя. Правя това отдавна, от младите си години. Не винаги ги убивам. Повечето оставям живи.

— Направи някакво предположение.

Той се замисли за миг.

— Повече от осемдесет. По-малко от сто и двадесет.

Зед видя как острието на ножа проблясва, когато тя го пъхна под него. Чейс отпусна ръце и се изправи, мускулите на лицето му се напрегнаха, когато чу какво е направил Демин Нас.

— Ще отрежа това. Докато го правя, не искам да издадеш нито звук — прошепна тя. — Нито един звук. Не искам дори да потрепнеш.

— Да, Господарке.

— Гледай ме в очите. Искам да го видя в твоите очи.

Ръката, в която държеше ножа, се напрегна и рязко се вдигна нагоре. Острието плувна в кръв.

Кокалчетата на ръката на Демин, с която държеше боздугана, бяха побелели.

Майката Изповедник се изправи на крака и застана пред него.

— Дай си ръката.

Демин протегна треперещата си ръка напред. Тя пусна кървавото парче месо в дланта му.

— Изяж го.

Чейс гледаше и се усмихваше.

— Добра работа — прошепна той не към някой конкретно. — Жена, която знае значението на справедливостта.

Тя стоеше пред него и го гледаше, докато той свърши. Хвърли ножа настрани.

— Дай ми боздугана.

Той й го подаде.

— Господарке, губя много кръв. Не знам дали ще мога да остана изправен.

— Ще бъда много разочарована, ако не бъдеш. Просто потрай. Няма да е задълго.

— Да, Господарке.

— Онова, което ми каза за Ричард, Търсача, вярно ли беше?

— Да, Господарке.

Гласът на Калан беше ледено спокоен.

— Всичко ли?

Демин се замисли за миг, за да отговори точно.

— Всичко, което ви казах, Господарке.

— Има нещо, което не си ми казал?

— Да, Господарке. Не ви казах, че Морещицата Дена го избра за свой другар. Предполагам, че му е причинила повече болка.

Настъпи безкраен момент тишина. Калан стоеше над Демин, без да помръдва. Зед едва дишаше от болка, едва дишаше през буцата в гърлото си. Коленете му трепереха.

Гласът на Калан беше толкова тих, че Зед едва го чуваше.

— И си сигурен, че е мъртъв?

— Не съм го видял с очите си, Господарке. Но съм сигурен.

— И защо?

— Стори ми се, че Господарят Рал е в настроение да го убие, а дори и да не го е направил, Дена със сигурност е. Морещиците го правят. Техните другари не живеят дълго. Изненадах се, че го виждам жив, когато напуснах Народния дворец. Очевидно не беше в добра форма. Не бях виждал човек, до чийто тил е опрян Агиел толкова пъти, да остане жив дълго.

Той крещеше името ви. Единствената причина, поради която Дена не му позволи да умре преди този ден, беше, че Господарят Рал искаше най-напред да говори с него. Дори и да не съм го видял с очите си, Господарке, съм сигурен. Дена владееше магията на меча му, нямаше начин да избяга от нея. Тя го държа при себе си много по-дълго, отколкото става обикновено, държа го на границата между живота и смъртта много по-дълго, отколкото става обикновено. Никога не съм виждал някой да издържи толкова дълго време като него. Поради някаква причина Господарят Рал искаше Търсачът да страда дълго, ето защо избра Дена; никой не изпитва по-голямо удоволствие от нея, никой не притежава таланта й да удължава болката, другите не знаят как да държат кученцата си живи толкова дълго време. Ако не от друго, досега да е мъртъв, защото е другар на Морещица. Не може да е удържал толкова дълго.

Зед падна на колене, сърцето му се гърчеше от болка. Почувства как целият му свят се срива. Не искаше да живее повече. Искаше да умре. Какво направи той? Как можа да допусне Ричард да бъде въвлечен в това? Ричард, единствен от всички хора. Сега вече знаеше защо Рал не го уби, когато имаше възможност; той искаше Зед първо да страда. Рал постъпваше точно така.

Чейс падна до него и го обгърна с ръка.

— Съжалявам, Зед — прошепна той. — Ричард е и мой приятел. Толкова съжалявам.

— Погледни ме — каза Калан, издигнала боздугана в двете си ръце.

Нас вдигна очи към нейните. Тя стовари боздугана върху него с всичка сила. С отвратителен звук той потъна в челото му, вряза се дълбоко, под ръцете й, губещи се някъде вътре, се разплиска лимфа и течност, сякаш липсваше череп.

Зед си заповяда да спре да плаче и се изправи на крака, когато тя се приближи до тях, вземайки пътьом една метална купа.

Подаде я на Чейс.

— Напълни я наполовина с отровни боровинки от кървав храст.

Чейс сведе поглед към купата леко объркан.

— Сега ли?

— Да.

Той забеляза предупредителния поглед на Зед и се стегна.

— Добре — обърна се, готов да върви, но веднага след това спря, взе тежката си черна пелерина, заметна я на раменете й, за да прикрие голотата й.

— Калан… — той я погледна, не можа да каже нито дума повече, обърна се и отиде да направи, каквото му беше казано.

Калан гледаше втренчено, празно в нищото. Зед я обгърна с ръка и я дръпна да седне върху една завивка. Взе каквото беше останало от ризата й, накъса плата на парчета и ги навлажни от един мях. След като тя се отпусна на земята, без да се съпротивлява, почисти кръвта от нея, намаза с мехлем някои от раните й, други успокои с магия. Тя понесе всичко това без коментар. Когато Зед свърши, постави пръст под брадичката й, повдигайки очите й към своите.

Обади се с тих глас.

— Не е умрял за нищо, скъпа моя. Той намери кутията, спаси всички. Помни, че той направи онова, което никой друг не би могъл да направи.

Леката мъгла, падаща от плътните облаци, обгръщащи земята, навлажняваше лицата им.

— Ще помня само, че го обичам и че никога няма да мога да му го кажа.

Зед затвори очи срещу болката, срещу товара на участта да бъдеш магьосник.

Чейс се върна и й подаде купата с отровни боровинки. Тя помоли за нещо, с което да ги разбърка. С няколко бързи движения Чейс издялка една пръчка с подходяща форма и тя започна да работи.

Спря, сякаш я осени някаква мисъл, и погледна към магьосника, зелените й очи блестяха.

— Мрачният Рал е мой.

Това беше заплаха.

Той кимна.

— Знам, скъпа моя.

Тя продължи да мачка боровинките, по лицето й се изтърколиха няколко сълзи.

— Ще погреба Брофи — тихо каза Чейс на Зед. — Останалите нека гният.

Калан смля отровните боровинки на крем, прибавяйки малко пепел от огнището. Когато свърши, накара Зед да държи пред нея малко огледалце, докато изрисува по себе си две еднакви светкавици във формата на Кон Дар, магията водеше ръката й. Започна от слепоочията си и нарисува два огледални образа, горната част на всяка от светкавиците се извиваше зигзагообразно над съответната вежда, централните линии минаваха над клепачите, а долната част се виеше над скулите, завършвайки в една точка във вдлъбнатината на всяка буза.

Ефектът беше ужасяващ — такъв и трябваше да бъде. Беше предупреждение към невинните. И клетва към виновните.

След като почисти косата си, тя извади от раницата роклята си, свали пелерината и облече роклята. Чейс се върна. Калан му подаде пелерината и му благодари.

— Носи я — каза Чейс, — повече топли от твоята.

— Аз съм Майката Изповедник. Не ми трябва пелерина.

Граничният надзирател не спори с нея.

— Конете са избягали. До един.

Тя го погледна с безразличие.

— Тогава ще вървим пеш. Няма да спираме през нощта, ще продължаваме да вървим. Ако искате, можете да дойдете с мен, стига да не ме забавяте.

Чейс повдигна вежда на несправедливата обида, но не каза нищо. Калан се обърна и тръгна, без да вземе нищо от вещите си. Чейс погледна Зед, въздъхвайки дълбоко.

Той се наведе да си събере нещата.

— Никъде не тръгвам без оръжията си.

— По-добре да побързаме, докато не се е отдалечила много. Няма да ни чака. — Магьосникът взе раницата на Калан, напъхвайки всичко в нея. — Поне да вземем малко провизии. — Той заглади една подутина на раницата. — Чейс, не мисля, че ще се върнем живи след това; Кон Дар означава самоубийство. Ти имаш семейство. Няма смисъл да идваш.

Чейс не вдигна поглед.

— Какво е това Морещица? — тихо попита той.

Магьосникът преглътна тежко, стисна раницата толкова здраво, че ръцете му затрепериха.

— Морещиците от малки биват обучавани в изкуството на мъчението, в употребата на безмилостното оръжие на болката, наречено Агиел. Това беше червеното нещо, което висеше на врата на Мрачния Рал. Морещиците се използват срещу същества, в които има магия. Имат силата да отнемат магията от човека и да я използват срещу него — гласът на Зед беше сломен. — Ричард не е знаел това. Нямал е никакъв шанс. Единствената цел в живота на една Морещица, единственото нещо, заради което тя живее, е да измъчва до смърт хората, в които има магия.

Чейс напъха едно одеяло в раницата.

— Тръгвам.

Зед кимна разбиращо.

— Ще се радвам на компанията ти.

— Тези Морещици опасни ли са за нас?

— За теб не, в теб няма магия, за магьосниците също не, аз мога да се защитавам.

— А за Калан?

Зед поклати глава.

— Магията на Изповедника е различна от всяка друга. Докосването на Изповедник означава смърт за Морещицата. Особено тежка смърт. Виждал съм го веднъж. Не искам да ми се случва отново. — Очите на Зед се плъзнаха по кървавия безпорядък наоколо, замисли се какво направиха тези мъже на Калан, какво направиха почти. — Предполагам — прошепна той, — че съм видял много неща, които нямам желание да виждам втори път.

Зед метна раницата на Калан на гърба си, във въздуха се усети удар, гръмотевица без гръм. Двамата се затичаха по пътеката след Калан. Не бяха изминали много разстояние, когато откриха последния човек, проснат на пътя, където се беше скрил в засада. От гърдите му стърчеше собственият му меч. Двете му ръце се бяха вкопчили в дръжката в смъртна хватка.

Двамата продължиха да тичат, докато я настигаха. Тя вървеше стремглаво напред, с очи, вперени в пътя, без да вижда нищо около себе си. Роклята й на Изповедник се вееше и пляскаше зад нея като пламък на вятъра. Зед винаги беше смятал, че Изповедниците са красиви в своите рокли, и особено в бялата рокля на Майката Изповедник.

Сега обаче той погледна на роклята по друг начин. Видя я като бойно оръжие.