Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 123 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Шеста глава

Ричард знаеше, че до обяд на следващия ден ще изпадне в треска от ухапването на растението. Изгубил беше апетит. От време на време му ставаше непоносимо горещо и дрехите му полепваха по тялото от пот; веднага след това го полазваха ледени тръпки. Главата му туптеше толкова силно, че чак му се повдигаше. Не можеше да направи нищо друго, освен да потърси помощ от Зед, и понеже почти бяха стигнали, реши да не казва нищо на Калан. Сънят му бе накъсан от видения, дали от треската или от наученото през деня, не знаеше. Най-страшно беше онова, което му бе казала Шар: намери отговора или ще умреш.

Небето беше покрито от тънък слой облаци, чиято хладна, сива светлина предсказваше настъпващата зима. Високите дървета, израснали нагъсто, спираха режещия вятър, превръщайки пътеката в закътано убежище, изпълнено с ароматния дъх на елите: спасение от зимния вятър навън.

След като пресякоха малко поточе край едно боброво езеро, се натъкнаха на израснали нагъсто късни горски цветя, чиито жълти и бледосини цветчета покриваха дъното на неголяма, почти лишена от дървета падина. Калан спря да си набере малко цветя. Намери парче сухо дърво с вдлъбната форма и започна да ги подрежда в него. Ричард си помисли, че сигурно вече е гладна. Отиде до едно ябълково дърво, което знаеше, че се намира наблизо, и напълни с ябълки половината си раница, докато Калан продължаваше да бере цветя. Винаги беше добре да носиш със себе си храна, когато отиваш при Зед.

Ричард свърши преди нея и я изчака, облегнат на един пън, като се чудеше какво прави тя. Когато аранжировката на цветята й се стори достатъчно добра, тя повдигна полите на роклята си, коленичи край езерото и пусна във водата дървото с цветята. Отпусна се назад върху обувките си с ръце в скута и известно време наблюдава как малкият сал, отрупан с цветя, се носи по спокойната вода. Когато се обърна и го видя, облегнат на пъна, се изправи и отиде при него.

— Дар за духовете на нашите две майки — обясни тя. — За да ги помолим за закрила и помощ в търсенето на магьосника — Калан го погледна и по лицето й се изписа загриженост. — Какво има, Ричард?

Той извади една ябълка.

— Нищо. Ето, изяж това.

Тя бързо отблъсна ръката му и за секунда се вкопчи в гърлото му с другата си ръка. В зелените й очи блестеше гняв.

— Защо правиш това? — попита го.

Тръпка на ужас пробяга през съзнанието му. Той се вцепени. Нещо му подсказа да не мърда.

— Не обичаш ли ябълки? Съжалявам. Ще ти намеря нещо друго за ядене.

Яростта в очите й секна, преминавайки в съмнение.

— Какво ги нарече?

— Ябълки — каза той, все още без да помръдва. — Не знаеш ли какво е това ябълка? Вкусни са, повярвай ми. Ти какво си помисли?

Ръката й поотпусна хватката.

— Вие ядете тези… ябълки?

Ричард все още стоеше неподвижен.

— Да. Непрекъснато.

На мястото на гнева й се появи объркване. Тя пусна гърлото му и постави ръка пред устата си. Очите й бяха широко отворени.

— Съжалявам, Ричард. Не знаех, че това се яде. В Средната земя всеки червен плод е смъртно отровен. Помислих, че искаш да ме отровиш.

Напрежението се стопи за секунди и Ричард се засмя. Калан също, протестирайки, че изобщо не е смешно. Той отхапа, за да й покаже, че не е опасно, след това подаде една и на нея. Този път тя я взе, но дълго и съсредоточено я гледа, преди да отхапе.

— Мм, вкусно е — Калан се намръщи. Постави ръка на челото му. — Знаех си, че нещо не е наред. Ти гориш в треска.

— Знам, но нищо не може да се направи, преди да стигнем до Зед. Още малко остава.

Не след дълго нагоре по пътеката се показа тумбестата къща на Зед. Единствената дъска на пръстения покрив служеше за рампа на стария му котарак, който беше по-добър в изкачването, отколкото в слизането. От вътрешната страна на прозорците се виждаха бели копринени пердета, а от външната бяха подредени саксии. Поради късния сезон цветята в тях бяха изсъхнали и оклюмали. Дървените стени бяха съвсем изсветлели с годините, но за сметка на това посетителите биваха посрещани от яркосиня врата. С изключение на нея цялото място изглеждаше така, сякаш иска да се слее с тревата наоколо, да се скрие. Къщата не беше голяма, но имаше просторна веранда, разположена по дължина отпред.

Столът „за мислене“ на Зед беше празен. Това беше стол, в който Зед сядаше да мисли, докато си обясни нещо, възбудило любопитството му. Веднъж беше останал в него цели три дни без прекъсване, опитвайки се да намери отговор на въпроса защо хората вечно спорят за броя на звездите. Лично него това не го интересуваше. Въпросът му се струваше твърде незначителен и само се чудеше защо хората прекарват толкова много време в спорове около него. Най-накрая се беше изправил, за да провъзгласи, че това е така, защото всеки може да изрази категорично мнение по въпроса, без да има опасност някой да го опровергае, тъй като няма начин да се разбере истината. Такива глупаци пет пари не дават, че с тяхното заключение може да не се съгласят останалите. Решил въпроса по този начин, Зед беше влязъл в къщата си, за да прекара следващите три часа в здраво плюскане.

Ричард го повика, но не получи отговор. Усмихна се на Калан.

— Обзалагам се, че знам къде е. Там отзад, на своя камък за наблюдаване на облаци, откъдето изучава последната партида.

— Камък за наблюдаване на облаци? — попита Калан.

— Това е любимото му място, сяда там и ги наблюдава. Не ме питай защо. Откакто го познавам, всеки път, когато види интересен облак, се втурва към този камък.

Ричард беше израсъл по този начин и не намираше в поведението на Зед нищо необичайно; това беше просто част от същността на стареца.

Двамата си проправиха път през избуялите треволяци, обграждащи къщата, и се заизкачваха към върха на неголям оголен хълм, където се намираше камъкът на Зед. Той седеше върху него прегърбен, с гръб към тях, протегнал напред кокалестите си ръце. Рошавата му бяла коса стърчеше във всички посоки, докато килнатата му назад глава внимателно оглеждаше небето.

Беше чисто гол.

Ричард облещи очи; Калан извърна своите. Бледата му жилава кожа, увиснала върху купчина кокалести издатъци, го правеше да изглежда тънък като суха вейка. Въпреки това Ричард знаеше, че той е всичко друго, но не и хилав. По задните му части нямаше и грам месо и там кожата му беше увиснала.

Един кокалест пръст, сочещ небето, се извиси нагоре.

— Знаех, че си тръгнал насам, Ричард.

Гласът му беше слаб, както всичко останало в него. Едноцветната му, лишена от орнаменти роба беше захвърлена небрежно зад него. Ричард се наведе и я вдигна, докато Калан с усмивка на лице се обърна на другата страна, за да избегне по-нататъшни неловки ситуации.

— Зед, не сме сами. Облечи се.

— Знаеш ли как разбрах, че идваш? — той все още нито се помръдна, нито се обърна.

— Бих предположил, че има връзка с един облак, който ме преследва през последните няколко дни. Ето, нека ти помогна да се облечеш.

Зед се обърна, като размахваше възбудено ръце.

— Дни! По дяволите! Ричард, този облак те преследва от три седмици! Откакто убиха баща ти! Не съм те виждал от смъртта на Джордж. Къде беше? Търсих те навсякъде. По-лесно ще намеря игла в купа сено, отколкото теб, когато си навиеш на пръста, че искаш да си сам!

— Имах работа. Вдигни си ръцете, та да мога да ти помогна да облечеш това.

Ричард нахлузи робата на Зед върху протегнатите му ръце и му помогна да я спусне надолу по кокалестото си тяло.

— Работа! Толкова много, че не можа от време на време да вдигаш поглед към небето? По дяволите, Ричард, знаеш ли откъде идва този облак? — Загрижените очи на Зед бяха широко отворени, на челото му се появиха бръчки.

— Спри да кълнеш — каза Ричард — и ще ти кажа, че облакът идва от Д’Хара.

Ръцете на Зед отново се устремиха към небето.

— Д’Хара! Да! Много добре, момчето ми! Кажи ми как разбра? По структурата? По гъстотата? — Зед все повече се ентусиазираше, въртейки се насам-натам в робата си, недоволен от това как тя се усуква около тялото му.

— Нито едното, нито другото. Това е мое заключение, направено въз основа на независима информация. Зед, както вече ти казах, не сме сами.

— Да, да, чух те още първия път. — Той махна с ръка, оставяйки този въпрос за после. — Независима информация, значи. — Прокара палец и показалец по голобрадото си лице. Светлокафявите му очи пламнаха. — Това също е добре. Наистина много добре! А тази информация подсказа ли ти, че положението не е розово? Е, да, разбира се, че ти е подсказала — отговори си сам на въпроса. — Защо се потиш? — Той постави кльощавите си пръсти върху челото му. — Имаш треска — каза. — Донесе ли ми нещо за ядене?

Ричард вече беше извадил една ябълка; знаеше, че Зед ще е гладен. Зед винаги беше гладен. Той със стръв отхапа голямо парче.

— Зед, моля те, изслушай ме. В беда съм и имам нужда от помощта ти.

Докато дъвчеше, Зед постави кокалестите си пръсти върху главата на Ричард и повдигна с палец клепача му. Наведе се напред и приближи изпитото си лице до лицето на Ричард, вгледа се в окото му, а след това повтори процедурата и с другото око.

— Винаги те слушам, Ричард. — Повдигна ръката му за китката и провери пулса му. — И съм съгласен, че си в беда. След три часа, може би четири, но не повече, ще си в безсъзнание.

Ричард се сепна; Калан също изглеждаше притеснена. Наред с другите неща, Зед разбираше и от трески и никога не беше правил подобно категорично изявление, което по-късно да не се окаже вярно. Ричард се събуди отпаднал, заливан от ледени вълни и още от сутринта знаеше, че положението му се влошава.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Вероятно да, но зависи какво я е причинило. А сега не бъди толкова невъзпитан и ме представи на момичето си.

— Зед, тя ми е приятелка, Калан Амнел…

Старецът внимателно се вгледа в очите й.

— О, значи съм сбъркал? Тя сигурно не е момиче? — Зед се изкикоти. Доволен от собствения си номер, се извъртя към нея, поклони се театрално, повдигна леко ръката й, целуна я внимателно и каза:

— Зедикус Зу’л Зорандер, ваш смирен слуга, скъпа млада госпожице.

След това се изправи, за да я погледне в лицето. Когато погледите им се срещнаха, усмивката му моментално се изпари и очите му се оцъклиха. Острите му черти се изпълниха с гняв. Пусна ръката й, сякаш изведнъж е разбрал, че държи отровна змия. Обърна се към Ричард:

— Какво правиш с това същество! — Калан остана спокойна и невъзмутима. Ричард беше изумен.

— Зед…

— Тя докосвала ли те е?

— Ами аз… — Ричард се опита да си спомни кога го е докосвала, но Зед отново го прекъсна.

— Не, разбира се, че не е. Виждам, че не е. Ричард, знаеш ли коя е тя? — Той се обърна към нея. — Тя е…

Калан хвърли на Зед такъв страшен, вледеняващ поглед, че той замръзна на място.

Гласът на Ричард остана спокоен, но твърд.

— Знам точно коя е тя: тя ми е приятелка. Приятелка, която вчера ме спаси от участта да бъда убит като баща си и която още веднъж ми спаси живота от някакъв звяр, наречен змей. — Изражението на Калан се отпусна. Този път старецът остана загледан в нея доста по-дълго време, преди да се обърне към Ричард. — Зед, Калан ми е приятелка. И двамата здраво сме загазили и имаме нужда един от друг.

Зед стоеше, без да отрони дума, търсейки погледа на Ричард. Накрая кимна.

— Наистина сте загазили.

— Зед, нуждаем се от помощта ти. Моля те! — Калан пристъпи напред и застана до него. — Нямаме много време.

Зед не приличаше на човек, който има желание да се забърква в тая работа, но така или иначе Ричард продължи, като не сваляше поглед от очите му:

— Вчера, след като я срещнах, тя беше нападната от четворка. Скоро по следите й ще тръгне втора. — Ричард най-после забеляза в очите му онова, което търсеше — мигновен проблясък на омраза, бързо превърнал се в съпричастие.

Зед погледна Калан, като че я виждаше за първи път. Двамата дълго не сваляха очи един от друг. При споменаването на думата „четворка“ лицето й придоби измъчен вид. Зед пристъпи напред и я обгърна бащински с кокалестите си ръце, като склони главата й на рамото си. Тя с благодарност протегна ръце, прегърна го и зарови лице в робата му, за да прикрие сълзите си.

— Всичко е наред, скъпо момиче, тук си в безопасност — каза той меко. — Хайде да слезем в къщи и ще ми разкажеш какъв е проблемът, а после ще трябва да се заемем с треската на Ричард. — Тя кимна, заровила глава в рамото му.

Отдели се от него.

— Зедикус Зу’л Зорандер. Никога не съм чувала подобно име.

Той се усмихна гордо и тънките му устни избутаха назад бузите, нагъвайки ги дълбоко.

— Сигурен съм, че не си, скъпо момиче, сигурен съм, че не си. Между другото, умееш ли да готвиш? — Той обви ръка около рамото й и като я стисна здраво, я поведе надолу по хълма. — Гладен съм и не съм ял добре приготвена храна от години — Той се обърна. — Хайде, Ричард, върви, докато все още можеш.

— Ако излекуваш Ричард от треската, ще ти направя голяма тенджера зеленчукова супа — предложи тя.

— Зеленчукова супа! — прималя от радост Зед. — Не съм ял добре сготвена зеленчукова супа от години. Ричард я прави отвратителна.

Ричард едва се тътреше отзад, почти напълно изтощен от преживяното емоционално напрежение. Притесняваше го небрежното отношение на Зед към треската му. Знаеше, че обикновено по този начин старият му приятел се опитва да му спести сериозността на ситуацията. Чувстваше как наранената му ръка пулсира.

Тъй като знаеше, че Зед е от Средната земя, се беше надявал със споменаването на четворката да спечелят съчувствието му. Макар и изненадан, все пак си отдъхна с облекчение, когато видя колко бързо се сприятелиха двамата с Калан. Побърза да ги настигне, като за всеки случай попипа зъба под ризата си.

Всъщност Ричард беше доста объркан от чутото.

Близо до задния ъгъл на къщата имаше маса, където Зед обичаше да се храни при хубаво време. Това му даваше възможност да хвърля по едно око на облаците, докато яде. Старецът остави двамата на една пейка край масата, а самият той влезе в къщата и след малко донесе моркови, боровинки, сирене и ябълков сок, които сложи върху изтъркания до гладко от дългогодишната употреба дървен плот, а след това се разположи на пейката отсреща. Подаде на Ричард една чаша, пълна с нещо гъсто и кафяво с мирис на бадеми и му каза да го изпие бавно.

Погледна го внимателно:

— Разкажи ми какъв е проблемът.

Ричард му каза за растението, за онова същество в небето, за срещата с Калан край езерото Трънт и за четиримата преследвачи. Разказа цялата история с всеки детайл, за който можеше да се сети. Знаеше, че Зед обича да знае всичко, до най-малката подробност, независимо колко маловажна е тя. От време на време Ричард прекъсваше разказа си, за да пийне от чашата. Калан изяде няколко моркова и боровинки и изпи ябълковия сок, но избута встрани чинията със сиренето. Тя кимаше или му помагаше в разказа, ако имаше нещо, което той пропуска. Единственото, което Ричард не спомена, беше разказът на Калан за историята за трите земи и завладяването на Средната земя от Мрачния Рал. Прецени, че ще е по-добре тя сама да го стори. Когато свърши, Зед го върна към началото, като настояваше да узнае какво е правил Ричард толкова високо в Старата гора.

— Когато след убийството на баща ми отидох в къщата му, погледнах в буркана за бележки. Той беше може би единственото нещо, останало непокътнато. Вътре намерих клонче от някакво растение. През последните три седмици търсех това растение, за да се опитам да разбера какво означава последното съобщение на баща ми. И го намерих — то е нещото, което ме ухапа.

Ричард беше доволен, че най-после свърши разказа си; езикът му беше започнал да се подува.

Зед замислено отхапа голямо парче морков.

— Как изглеждаше това растение?

— Беше… то все още е в джоба ми.

Ричард извади клончето и го сложи на масата.

— По дяволите! — прошепна Зед. — Това е змийска лоза!

Ричард почувства как през цялото му тяло преминава ледена тръпка. Това име му беше познато от тайната книга. Въпреки цялата безнадеждност на ситуацията се надяваше, че страховете му за последствията от това растение няма да се оправдаят.

Зед се облегна.

— Ами хубавото е, че знам какъв корен да използвам, за да прекъсна треската ти. Лошото е, че трябва първо да го открия.

Зед помоли Калан да разкаже нейната част от историята, но по-бързо, тъй като го чака доста работа, а няма много време. Ричард си припомни какво му бе разказала тя в хралупестия бор предишната нощ и се запита как ли ще успее да го разкаже с няколко думи.

— Мрачният Рал, синът на Панис Рал, пусна в действие трите кутии на Орден — каза тя простичко. — Дошла съм да търся великия магьосник.

Ричард беше изумен.

В мисълта му изскочи едно изречение от тайната книга, Книгата на преброените сенки, книгата, която баща му го накара да запази в паметта си, преди двамата да я унищожат: и когато трите кутии на Орден бъдат пуснати в действие, ще израсне змийската лоза. Най-страшните кошмари на Ричард — най-страшните кошмари на всички — започваха да се сбъдват.