Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и пета глава

За момента не валеше, но небето, както от много дни насам, чак докъдето Калан можеше да се върне назад в мислите си, беше осеяно с мрачни облаци. Тя седеше сама на една пейка, облегната на стената на съседна сграда, и се усмихваше сама на себе си, докато гледаше как Ричард майстори покрив за къщата на духовете. По голия му гръб се стичаше пот, надолу по изпъкналите му мускули и по белезите, останали от лапите на змея.

Помагаха му Савидлин и още неколцина мъже, които той обучаваше. Беше й казал, че не се нуждае от превода й, че езикът на жестовете е универсален и че ако се наложи Калните сами да си дообясняват нещо, това само ще е от полза, защото ще го разберат по-добре и ще се гордеят повече с извършеното.

Савидлин неспирно го засипваше с въпроси, които Ричард не разбираше. Той просто се усмихваше и обясняваше с думи, които другите от своя страна не разбираха и които допълваше с езика на жестовете. Понякога това предизвикваше весела реакция у останалите и всичко завършваше с бурен смях. Доста бяха напреднали за хора, които не разбират езиците си.

Отначало Ричард не й каза какво смята да прави; просто се усмихна и я уведоми, че ще трябва да почака и да види с очите си. Най-напред взе парчета глина с големина един на два фута и направи от тях вълнообразни форми. Половината от повърхността на всяко парче представляваше вдлъбнатина, минаваща по дължина, нещо като улей, другата половина — продълговата заоблена гърбица. Той ги издълба и помоли жените, които се занимаваха с приготовлението на глинени съдове за селото, да ги изпекат.

След това прикрепи две еднакви дървени летви към плоска дъска, по една от всяка страна, а в средата постави буца мека глина. С помощта на точилка разточи глината, като двете летви му служеха за ограничители. Отстрани излизащото от горе и от долу на дъската и накрая получи еднакви по размери и дебелина парчета глина, които разстла и заглади във формите, които жените бяха изпекли по негова молба. Взе една пръчка, с която проби по една дупка в двата горни ъгъла.

Жените го следваха навсякъде, като не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Очевидно си беше осигурил подкрепата им. Скоро около него се събра цяла тълпа усмихнати, бърборещи жени, които правеха глинените парчета и ги разстилаха във формите, като му показваха как стават по-хубави. Скоро глината изсъхваше и плочките можеха да бъдат извадени от формите. Докато те се опечеха на огъня, жените, които вече преливаха от любопитство и жужаха около него, приготвяха нови. Когато го попитаха колко плочки са необходими, той просто им каза да продължават.

Ричард ги остави с новата им работа, отиде при къщата на духовете, където се зае да строи огнище от тухлите, с които правеха къщите си. Савидлин го следваше по петите, опитвайки се да запамети всичко.

— Правиш керемиди от глина, нали? — беше го попитала Калан.

— Да — беше й отвърнал той с усмивка.

— Ричард, виждала съм сламени покриви, които не текат.

— И аз.

— Тогава защо просто не подредиш по-добре тревата върху покривите им, така че да не текат?

— Знаеш ли как се правят сламени покриви?

— Не.

— И аз не знам. Но знам как се правят керемиди.

Докато строеше огнището и показваше на Савидлин как става това, беше накарал неколцина други да махнат тревата от стария покрив, след което от него остана само скеле от колове с дължината на къщата, колове, използвани да прикрепят една за друга туфите трева. Сега щяха да държат глинените керемиди.

Керемидите лягаха от едната редица колове до другата, долният им край върху първия кол, горния — върху втория, след което се завързваха здраво за коловете с помощта на двете дупки в горния им край. Втората редица керемиди беше поставена така, че долният им край да покрива горния на първата редица, като скрива дупките, привързващи керемидите към коловете. Благодарение на вълнообразната си форма всяка прилепваше плътно до предхождащата я. Тъй като глинените керемиди бяха по-тежки от тревата, преди да започне да ги подрежда, Ричард укрепи коловете с подпори, високи до покрива и свързани една с друга.

Сякаш половината село помагаше в правенето на покрива. Пилето се появяваше от време на време, за да види как върви работата, и оставаше доволен от видяното. Понякога присядаше до Калан без да каже нищо, понякога си разменяха по някое изречение, но най-вече просто наблюдаваше. От време на време изпускаше по някой въпрос относно характера на Ричард.

През по-голямата част от времето, докато Ричард работеше, Калан, беше сама. Жените не обръщаха внимание на предложенията й да им помогне; мъжете се държаха на разстояние, наблюдавайки я с крайчеца на очите си; а девойките бяха твърде срамежливи, за да се осмелят да я заговорят. Понякога тя виждаше как стоят накуп с вперени в нея очи. Щом ги попиташе за имената им, те просто свенливо й се усмихваха и побягваха. Малчуганите искаха да се приближат, но майките им се грижеха те да стоят настрани от нея. Не й позволяваха да помага в готвенето, нито в изработването на керемидите. Предложенията й бяха учтиво отклонявани с извинението, че тя е високоуважаван гост.

Тя знаеше истинската причина. Беше Изповедник. Те се страхуваха от нея.

Калан беше свикнала с това отношение, с погледите, с шушукането. Това вече не я притесняваше както някога, когато беше по-млада. Спомни си как майка й с усмивка на уста й обясняваше, че хората са си такива и това не може да се промени, че тя не бива да допуска това да я огорчава; и че някой ден ще го надмогне. Калан си мислеше, че вече го е надмогнала, че всичко това е без значение за нея, че е приела себе си такава, каквато е, живота си, това, че тя никога не ще има онова, което притежават другите хора, че всичко е наред. Така беше преди да срещне Ричард; преди той да й стане приятел, да я приеме, да говори с нея, да се отнася с нея като с обикновен човек. Да се грижи за нея.

Но, от друга страна, Ричард не знаеше коя е.

Поне Савидлин се отнасяше приятелски с нея. Той заведе двамата с Ричард в малката си къщичка при него, жена му Веселан и малкото им момче Сидин и им осигури място за спане на пода. Макар по настояване на Савидлин, Веселан прие Калан в дома си с изискано гостоприемство и не показваше студенината си дори мъжът й да не я гледаше. Вечер, когато станеше твърде тъмно за работа, Сидин сядаше с ококорени очи на пода до Калан, която му разказваше приказки за крале и замъци, за далечни земи и кръвожадни чудовища. Той се сгушваше в скута й и молеше за още и още, прегръщаше я. Сега, когато се замисли как Веселан бе позволила на сина си да е близо до нея, без да го дърпа настрани, как тя беше толкова любезна да не й показва страха си, очите на Калан се напълниха със сълзи. Щом Сидин заспеше, тя и Ричард разказваха на Савидлин и Веселан за пътешествието си от Западната земя. Савидлин беше човек, отнасящ се с уважение към победителите в боя, и слушаше с очи, ококорени почти колкото тези на сина си.

Новият покрив очевидно се харесваше на Пилето. Поклащайки бавно глава, той леко се бе усмихнал на себе си, когато видя достатъчно, за да проумее как ще стане всичко. Останалите шестима старейшини обаче бяха по-малко впечатлени. По тяхно мнение някоя и друга капка дъждовна вода в къщите им не беше нещо, над което си струва човек да се замисля; те бяха прекарали по този начин целия си живот и не им се харесваше, че един чужденец идва и им показва колко глупави са били. Някой ден, когато един от шестимата умре, Савидлин щеше да заеме неговото място. На Калан й се прииска това вече да е станало, защото биха имали силна подкрепа в негово лице.

Калан се притесняваше какво ще стане, когато покривът бъде завършен, какво ще стане, ако старейшините откажат да провъзгласят Ричард за един от Калните. Не успя да склони Ричард да й обещае, че няма да им причини зло. Макар да не беше човек, който може да направи подобно нещо, той беше Търсачът. Пред него стояха по-важни задачи от живота на шепа хора. Много по-важни. Търсачът трябваше да има предвид това. И тя трябваше да го има предвид.

Калан нямаше представа дали убийството на последния от четворката е променило Ричард, дали го е направило по-суров. Щом човек се научи да убива, започва да преценява нещата по по-различен начин; става му по-лесно да убие отново. По този въпрос тя беше напълно наясно.

Калан силно желаеше той да не се бе връщал за нея в просеката; да не бе убивал онзи мъж. Нямаше сърце да му каже, че не беше нужно да го прави. Тя сама можеше да се справи. В края на краищата сам човек срещу нея не представляваше смъртна опасност. Ето защо Рал изпращаше след Изповедниците четворки: един, който да бъде докоснат от силата й, и още трима, които да убият докоснатия и Изповедника. Понякога оцеляваше само един от четиримата, но и той беше достатъчен, след като Изповедникът е изразходвал силата си. Но сам? Почти нямаше шанс да оцелее. Независимо от огромните му размери, тя беше по-бърза от него. Когато той замахна с меча, тя просто отскочи встрани. Преди да успее да замахне за втори път, тя щеше вече да го е докоснала и той щеше да е неин. Това щеше да е краят му.

Калан знаеше, че по никакъв начин никога няма да може да каже на Ричард, че не е било необходимо да убива. Онова, което утежняваше двойно нещата, беше, че бе убил заради нея, беше си помислил, че спасява живота й.

Калан знаеше, че по следите й вероятно вече е тръгнала друга четворка. Те бяха непреклонни. Мъжът, когото Ричард уби, знаеше, че ще умре, знаеше, че няма никакъв шанс сам срещу Изповедник, но въпреки всичко се беше изправил срещу нея. Те никога не се отказваха, не знаеха смисъла на онова, което вършеха, мислеха единствено за жертвата си, за нищо друго.

Онова, което правеха с Изповедниците, им харесваше.

Макар да се опита да не мисли за това, тя не можеше да не си спомни за Дени. Всеки път, когато се сещаше за четворките, не можеше да не си спомни какво направиха те с Дени.

Преди Калан да стане жена, майка й страдаше от ужасна болест, болест, която нито един лечител не бе способен да излекува. Тя без време и много бързо я погуби. Изповедниците бяха много задружна общност; ако един от тях биваше сполетян от беда, всички страдаха. Майката на Дени взе при себе си Калан и я утеши. Двете момичета, най-добри приятелки, бяха въодушевени от мисълта, че ще станат сестри, и така започнаха да се наричат една друга от този миг нататък; това помогна на Калан да преглътне по-лесно болката от загубата на майка си.

Дени беше крехко момиче, толкова крехко, колкото и майка й. Тя не притежаваше сила, каквато имаше Калан, и с времето Калан се превърна в неин защитник, пазеше я от ситуации, в които се изискваше повече сила, отколкото тя имаше в себе си. След използването на своята сила Калан можеше да я възстанови за час-два, докато на Дени понякога й трябваха дни.

В един съдбовен ден Калан беше далеч от къщи за известно време, за да приеме изповедта на един осъден на бесило убиец, мисия, която по принцип трябваше да изпълни Дени. Калан отиде вместо сестра си, защото искаше да й спести мъчителното задължение. Дени мразеше да приема изповеди. Понякога след изповед плачеше с дни. Никога не молеше Калан да отива вместо нея, не би го направила, но изражението на облекчение, което се изписваше на лицето й, щом Калан й казваше, че ще го направи вместо нея, беше достатъчно красноречиво. Калан също не обичаше да приема изповеди, но беше по-силна. Тя разбираше и приемаше, че силата й е в това да бъда Изповедник; това беше нейната същност, така че не й тежеше колкото на Дени. Калан винаги поставяше разума над чувствата си. И би свършила всяка мръсна работа, за да отмени Дени.

По пътя за в къщи тя чу тихи стенания, идващи от храсталака край пътя, стонове, издаващи нечовешка болка. За свой ужас откри Дени, която лежеше там захвърлена.

— Идвах… да те посрещна… Исках да се приберем заедно — каза Дени, щом Калан взе главата й в скута си. — Настигна ме четворка. Съжалявам. Справих се с един от тях, Калан. Докоснах го. Справих се с единия. Би се гордяла с мен.

Изпаднала в шок, Калан държеше главата на Дени и я успокояваше, казвайки й, че всичко ще се оправи.

— Моля те, Калан… Дръпни роклята ми надолу — гласът й звучеше така, сякаш идваше от далечно място. Влажен и слаб. — Не мога да движа ръцете си.

Преодолявайки паниката си, Калан разбра защо. Ръцете на Дени бяха брутално счупени. Лежаха безполезни край тялото й, сгънати там, където не би трябвало. От едното й ухо течеше кръв. Калан дръпна върху сестра си онова, което беше останало от подгизналата й от кръв рокля, покривайки я, доколкото е възможно. Зави й се свят от ужас, когато си представи какво са правили с нея мъжете. Някакво чувство я душеше за гърлото и думите отказваха да излизат от него. Тя с усилие се удържа да не закрещи, страхувайки се да не изплаши още повече сестра си. Знаеше, че трябва в тези последни мигове да бъде силна и заради нея.

Дени прошепна името й, викайки я да се приближи.

— Направи го Мрачният Рал… не беше тук, но го направи той.

— Знам — каза Калан с цялата нежност, която можеше да събере. — Лежи си спокойно, всичко ще се оправи. — Калан знаеше, че това е лъжа, знаеше, че Дени няма да се оправи.

— Моля те, Калан — прошепна тя, — убий го. Спри тази лудост. Ще ми се да бях достатъчно силна. Убий го заради мен.

Калан усети гнева вътре в себе си. За първи път в живота си пожела да използва силата си, за да нарани някой, за да убие някой. Беше стигнала до ръба на някакво чувство, което никога досега не беше изпитвала. Неудържим гняв, сила, извираща от дълбините на душата й; страшна мощ, принадлежаща й по рождение. С треперещи пръсти тя погали обляната в кръв коса на Дени.

— Ще го направя — обеща й.

Дени се отпусна в ръцете й. Калан свали от врата си кожената връв с костта и я сложи на врата на сестра си.

— Искам да вземеш това. То ще ти помага и ще те пази.

— Благодаря ти, Калан — усмихна се тя, а от големите й очи закапаха сълзи, които се спуснаха надолу по бледите й бузи. — Но вече нищо не може да ме пази. Пази себе си. Не се оставяй да те хванат. На тях това им харесва. Толкова много ме болеше… а на тях им доставяше удоволствие. Присмиваха ми се.

Калан затвори очи, за да не вижда нечовешката болка на сестра си, залюля я в ръцете си и я целуна по челото.

— Помни ме, Калан. Помни колко много се забавлявахме заедно.

— Лоши спомени?

Калан рязко вдигна глава, изтръгната внезапно от мислите си. До нея беше застанал Пилето, приближил се безшумно, незабелязано. Тя кимна, отбягвайки погледа му.

— Моля те, прости ми, че проявих слабост — каза тя, покашляйки, докато пръстите й бършеха сълзите от очите й.

Той я погледна с меките си кафяви очи и леко приседна до нея на късата пейка.

— Не е слабост, дете, да бъдеш жертва.

Тя избърса носа си с опакото на ръката си и преглътна стона, който напираше в гърлото й.

Почувства се толкова самотна. Дени толкова й липсваше. Пилето нежно я обгърна с ръка през рамото и бързо, бащински я притисна към себе си.

— Мислех си за сестра ми, Дени. Тя бе убита по заповед на Мрачния Рал. Аз я открих… Издъхна в ръцете ми… Толкова много я бяха мъчили. Рал не е доволен просто да убива. Той иска да се наслаждава на това как хората се мъчат, преди да умрат.

Той кимна разбиращо.

— Макар да принадлежим към различни народи, ние причиняваме същите мъки. — Той избърса с палеца си една сълза от бузата й, после посегна към джоба си. — Дай си ръката.

Тя го направи, а той изсипа в дланта й няколко дребни зрънца. Оглеждайки небето, изсвири безшумно, от гърло, и малко след това на пръста му кацна дребничко, яркожълто птиче, което изпляска с крилца, преди да се приземи. Пилето приближи ръката си до тази на Калан, така че птичето да може да се покатери и да стигне зрънцата. Докато кълвеше от ръката й, Калан усещаше върху пръста си нежните му мънички крачета. Беше толкова ярко оцветено и красиво, че Калан се усмихна. Изпитото лице на Пилето също се разтегна в усмивка. Когато приключи с яденето, птичето поглади перушината си и без страх доволно се разположи в ръката й.

— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш нещо мъничко и красиво сред цялата грозота.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Искаш ли да го задържиш?

Калан спря поглед върху птичето, огледа ярките жълти пера, начина, по който то въртеше главата си, след което го хвърли във въздуха.

— Нямам право — каза, гледайки го как отлита. — Нужна му е свобода.

Лицето на Пилето се озари от лека усмивка и той кимна. Наведе се напред и опрял ръце върху коленете си, се загледа в къщата на духовете. Работата вървеше към привършване, оставаше може би още един ден. По раменете и около лицето му се спускаше дълга, сребристосива коса, която скриваше изражението му. Калан наблюдаваше как работи Ричард. Болезнено й се прииска точно сега да е в прегръдките му, болката беше още по-силна, защото знаеше, че не може да си го позволи.

— Искаш да го убиеш, нали, този, Мрачния Рал? — попита Пилето, без да се обръща към нея.

— Много.

— Притежаваш ли достатъчно сила?

— Не — призна си тя.

— А острието на Търсача притежава ли тая сила?

— Не. Защо питаш?

С приближаването на края на деня облаците ставаха все по-тъмни. Пак беше започнало да ръми, къщите потъваха в мрак.

— Както самата ти каза, опасно е да оставаш насаме с Изповедник, който иска нещо много силно. Мисля, че това се отнася и за Търсача. Дори в още по-голяма степен.

Тя замълча за момент, след което каза меко.

— Не искам да изказвам с думи онова, което Мрачният Рал е направил със собствените си ръце на бащата на Ричард; това ще те накара да се страхуваш още повече от Търсача. Но знай, че Ричард също би пуснал птичката на свобода.

Пилето сякаш безшумно се засмя.

— Двамата с теб сме прекалено умни за подобни игри на думи. Нека говорим без тях — той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Опитах се да убедя старейшините какво чудесно нещо прави за народа ни Търсачът, колко е хубаво, че ни учи на тези неща. Те обаче не мислят така, тъй като са свикнали да вървят само по своя път, те са упорити, понякога упоритостта им надвишава търпението ми. Страхувам се от онова, което двамата с Търсача ще направите на народа ми, ако старейшините кажат не.

— Ричард ти даде дума, че няма да причини зло на хората.

— Думите не са по-силни от бащината кръв. Или от кръвта на сестра ти.

Калан се облегна на стената, загръщайки се в пелерината си, за да се предпази от влажния вятър.

— Аз съм Изповедник, защото такава съм се родила. Аз не търся силата. Бих си избрала друга съдба, бих си избрала да бъда като другите. Но трябва да живея с онова, което ми е отредено, и да го използвам по възможно най-добрия начин. Независимо какво си мислиш за Изповедниците, независимо какво си мислят повечето хора за тях, ние сме тук, за да им служим, да служим на истината. Обичам всички в Средната земя и бих пожертвала живота си за тяхното спасение, за свободата им. Това е всичко, което искам да направя. И въпреки това съм сама.

— Ричард е с теб, той те държи под око, грижи се за теб.

Тя погледна с крайчеца на окото си.

— Ричард идва от Западната земя. Той не знае коя съм. Ако знаеше…

Щом чу това, Пилето повдигна вежда.

— За онзи, който служи на истината…

— Моля те, не ми го напомняй. Това си е мой собствен проблем, чиито последици трябва сама да понеса и от който силно се страхувам. Калните живеят далеч от другите народи. Това ги е дарило с лукса да стоят встрани от проблемите, поне в миналото. Този проблем обаче има дълги ръце; той ще ви достигне. Старейшините могат да отказват помощта си колкото си искат, но те не могат да излязат на борба с истината. Целият народ ще трябва да плати, ако тези малцина поставят гордостта над мъдростта си.

Пилето я слушаше с внимание, с уважение. Калан се обърна към него:

— В момента не мога съвсем точно да ти кажа какво бих направила, ако старейшините кажат не. Не желая да причинявам зло на народа ви, а да го спася от болката, която видях с очите си. Виждала съм какво прави Мрачният Рал с хората. Зная как би постъпил. Ако знаех, че по някакъв начин мога да спра Рал, като убия чудесното момченце на Савидлин, бих го направила, без да се замисля, с голи ръце, ако се наложи, защото макар това да наранява сърцето ми, ще знам, че е спасението за много други дечица. Тежестта, която нося, е ужасна, тежестта на воина. Ти си човек, който е убивал, за да спаси живота на други хора, и зная, че това не ти доставя удоволствие. Мрачният Рал го прави с наслада, повярвай ми. Моля те, помогни ми да спася народа ти, без да му причинявам зло. — По бузите й потекоха сълзи. — Толкова искам да не причинявам болка никому.

Той нежно я притисна до себе си и я остави да поплаче на рамото му.

— Хората от Средната земя са щастливи да имат воин като теб.

— Ако успеем да намерим онова, което търсим, и да го задържим на разстояние от Рал до първия ден на зимата, той ще умре. Никой друг няма да пострада. Но за да го направим, се нуждаем от помощ.

— Първият ден на зимата. Дете, няма много време. Този сезон си отива, приближава следващият.

— Не аз определям правилата на живота, уважаеми старейшино. Ако знаеш тайната, с която може да се спре времето, моля те, сподели я с мен, за да мога и аз да я използвам.

Той замълча, без да отговори.

— И друг път съм те виждал тук, в селото. Ти винаги си уважавала желанията ни, никога по никакъв начин не си ни докарвала зло. Това важи и за Търсача. Аз съм на ваша страна, дете. Ще направя каквото е по силите ми, за да убедя останалите. Надявам се само думите ми да бъдат достатъчно силни. Не искам народът ми да пострада.

— Не от мен и от Търсача трябва да се страхуваш, ако те кажат не — каза тя, отпуснала глава на рамото му, докато погледът й се рееше свободно наоколо. — А от онзи човек от Д’Хара. Той ще мине оттук като буря и ще ви заличи. Срещу него вие нямате шанс. Ще ви унищожи.

Тази вечер в топлата къща на Савидлин Калан, седнала на пода, разказа на Сидин приказката за рибаря, превърнал се в риба, който заживял в езерото, започнал хитро да измъква стръвта от кукичките, без никой да може да го улови. Това беше една стара приказка, разказвана й някога, когато Калан беше на възрастта на Сидин, от майка й. Учуденото му лице й припомни собственото й въодушевление, когато чу тази приказка за първи път.

По-късно, докато Веселан готвеше сладки корени, а приятният им аромат се смесваше с дима от огъня, Савидлин показа на Ричард как да издълбава подходящите върхове за стрели за отделните животни, как да ги закалява сред въглените на огъня и да прибавя отрова върху остриетата им. Калан лежеше върху една кожа на пода и галеше тъмната коса на Сидин, който, свит на кравай в скута й, беше заспал на корема й. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато си спомни какво каза на Пилето — че ако се наложи, би убила дори това малко момченце.

Щеше й се да може да вземе обратно думите си. Не й харесваше, че наистина са верни, но поне да не ги беше произнасяла гласно. Ричард не я беше видял да говори с Пилето и тя не му каза за разговора им. Не виждаше смисъл да го безпокои; каквото имаше да става, щеше да стане. Само се надяваше старейшините да се вслушат в разума си.

* * *

Следващият ден беше ветровит и необичайно топъл, с пристъпи на внезапен силен дъжд. В ранния следобед пред къщата на духовете се събра тълпа от хора, тъй като покривът беше завършен и в новото огнище вече гореше огън. Викове на въодушевление и учудване се понесоха из тълпата, когато тънките струйки дим се показаха от комина. Всички се струпаха на вратата, за да видят как огънят гори, без да изпълва стаята с дим. В техните очи идеята да се живее в къща, която не е вечно задимена, беше толкова впечатляваща, както и тази да се живее без постоянно капеща върху главите им вода. В случаите като днешния, когато освен дъжд имаше и вятър, ставаше най-лошо. Те проникваха направо през покритите с трева покриви.

Всички с ликуващи погледи гледаха как водата се стича по керемидите и нито капка дъжд не пада вътре в къщата. Ричард слезе от покрива в добро настроение. Беше свършил работата си, покривът не течеше, огнището дърпаше добре и всички бяха радостни от направеното за тях. Онези, които бяха помагали, се гордееха със свършеното, с наученото. Те развеждаха другите насам-натам и им показваха ентусиазирано най-големите тънкости в конструкцията.

Без да обръща внимание на зяпачите, Ричард спря само за да надене отново меча си, след което се отправи към центъра на селото, където под един от откритите навеси чакаха старейшините. Калан застана от лявата му страна, Савидлин от дясната, готови да се застъпят за него. Тълпата го изпрати с поглед, след което всички се обърнаха и със смях и викове тръгнаха между постройките. Ричард стисна зъби.

— Мислиш ли, че мечът ще ни потрябва? — попита тя.

Крачейки широко, той я погледна. Усмихна й се накриво. От мократа му, сплъстена коса капеше вода.

— Аз съм Търсачът.

Тя го погледна неодобрително.

— Ричард, не си играй с мен. Знаеш какво имам предвид.

Усмивката му се разшири.

— Надявам се, че той ще им напомня защо трябва да вземат правилното решение.

Дълбоко в стомаха си Калан имаше неприятното усещане, че изпуска нещата от контрол, че Ричард ще направи нещо ужасно, ако старейшините отхвърлят молбата му. Той работи здраво, от ранна утрин до късна вечер и през цялото време беше убеден, че ще ги спечели на своя страна. Повечето хора от селото вече бяха негови, но те нямаха глас. Калан се страхуваше, че той не е обмислил добре какво ще прави, ако отговорът бъде не.

Тофалар стоеше гордо изправен в центъра на капещата постройка. Падащият около него дъжд се плискаше в малки локвички на пода. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет се бяха подредили от двете му страни. Всеки от тях носеше кожата си от койот — нещо, което Калан знаеше, че правят само при официални случаи. Изглежда, цялото село беше навън. Хората се разполагаха около празното пространство, сядаха под покривите на откритите постройки, изпълваха прозорците, никой не работеше, всички очакваха да чуят как старейшините ще определят тяхното бъдеще.

Калан видя Пилето, който стоеше сред група въоръжени мъже около един кол, поддържащ покрива над главите на старейшините. Когато очите им се срещнаха, сърцето й падна в петите. Тя сграбчи Ричард за ръкава и се наведе към него.

— Не забравяй, независимо какво ще кажат тези мъже, трябва да се измъкнем оттук, ако искаме да ни остане някакъв шанс да спрем Рал. Ние сме двама, те са много, със или без меч.

Той не й обърна внимание.

— Многоуважаеми старейшини — започна с висок, ясен глас. Тя превеждаше едновременно с него. — Чест е за мен да ви уведомя, че къщата на духовете има нов покрив, който не капе. Също така бе чест за мен да науча хората ви как да правят такива покриви, така че да могат да снабдят с тях и другите къщи в селото. Направих това от уважение към народа ви и не очаквам нищо в замяна. Единственото, на което смея да се надявам, е, че вие сте доволни.

Докато Калан превеждаше, шестимата стояха със строги лица. Щом тя свърши, настъпи дълга пауза.

Най-сетне се обади Тофалар с решителен глас.

— Не сме доволни.

Когато Калан му предаде думите на Тофалар, лицето на Ричард доби мрачно изражение.

— Защо?

— Малко дъжд не може да размие силата на народа на Калните. Твоят покрив може и да не тече, но само защото е направен с хитрост. Както всичко, което правят чужденците. Ние не правим нещата така. Това дава началото на процес, в който чужденците ще ни казват какво да правим. Знаем какво искаш. Искаш да те провъзгласим за един от нас, за да можем да свикаме по твое желание Съвещание. Просто още един хитър номер на чужденец, който иска да измъкне от нас онова, което му е от полза. Искаш да ни въведеш във войната си. Нашият отговор е не! — Той се обърна към Савидлин. — Покривът на къщата на духовете ще стане пак какъвто си беше. Такъв, какъвто са го искали нашите уважавани предци.

Савидлин побесня, но не помръдна. Старейшината, с тънка усмивка върху тънките си устни, се обърна отново към Ричард.

— Сега, когато номерата ти се провалиха — каза той пренебрежително, — ще пожелаеш да сториш зло на народа ни, нали Избухливи Ричард? — Това беше нападка, която трябваше да дискредитира Ричард.

Калан никога не го беше виждала толкова застрашителен. Свирепият му поглед потърси Пилето, след това отново се върна към шестимата под навеса. Тя не смееше да си поеме въздух. Сред тълпата цареше мъртвешка тишина. Той бавно се обърна към тях.

— Няма да причиня зло на народа ви — каза той с равен глас. Чу се колективна въздишка на облекчение, когато Калан преведе думите му. След като всичко утихна отново, той продължи. — Но ще скърбя за онова, което ще го сполети — без да се обърне към старейшините, ръката му бавно се повдигна към тях. — За вас шестимата няма да скърбя. Не ми е мъчно за смъртта на глупците. — Думите му прозвучаха като отрова. Тълпата ахна.

Лицето на Тофалар се изкриви от ярост. Сред тълпата се понесе шепот и ужасени възгласи. Калан хвърли поглед на Пилето. Той сякаш се беше състарил. В огромните му кафяви очи тя прочете искреното му съжаление. Очите им се срещнаха за миг и двамата споделиха мъката си от онова, което и двамата знаеха, че ще помете живота им; в следващия миг погледът му потъна в земята.

С внезапно рязко движение Ричард се извърна към старейшините, изваждайки Меча на истината. Това стана толкова бързо, че почти всички, включително и старейшините, отскочиха изненадани назад, след което замръзнаха на място, шестте лица отразяваха парализиращия ги страх. Тълпата започна да отстъпва; Пилето не помръдна. Калан се страхуваше от гнева на Ричард, но в същото време го разбираше. Реши да не се бърка, но да направи необходимото, за да защити Търсача, каквото и да направеше той. Никой не смееше да помръдне; единственият звук в мъртвешката тишина беше отчетливият звън на стомана. Със стиснати зъби Ричард показа блестящия меч на старейшините, острието му беше на няколко инча от лицата им.

— Имайте куража да направите една последна услуга на своя народ — гласът му обля тялото на Калан с ледена вълна. Тя превеждаше по инерция, твърде объркана, за да може да направи нещо друго. После най-неочаквано той завъртя меча, като го хвана за острието и обърна дръжката към старейшините.

— Вземете меча ми — изкомандва той. — Използвайте го, за да избиете жените и децата си. Това ще бъде по-милостиво, отколкото онова, което Мрачният Рал ще направи с тях. Имайте куража да им спестите мъченията, които ще изпитат. Дарете ги с щедростта на бързата смърт. — Втренчените в него лица се вкамениха.

Калан чу как някои жени започнаха тихо да плачат, притискайки децата си. Старейшините, все още под влияние на неочаквания ужас, не помръдваха. Най-накрая очите им се отклониха от гневния поглед на Ричард. Когато на всички стана ясно, че нямат смелостта да поемат меча от ръката му, Ричард старателно го пъхна обратно в ножницата, сякаш за да удължи с един миг последния им шанс за спасение — недвусмислен жест, показващ, че старейшините са отхвърлили завинаги протегнатата ръка на Търсача. Окончателността на този жест беше ужасяваща.

Накрая той отмести гневния си поглед от тях и се обърна към Калан с променено лице. Когато срещна очите му и видя тяхното изражение, тя преглътна тежко. Това беше поглед, изпълнен със силна болка за хората, които бе започнал да обича, но на които не можеше да помогне. Когато пристъпи към нея и нежно хвана ръката й, всички очи бяха приковани в него.

— Да си стягаме багажа и да си вървим — каза меко. — Загубихме много време. Надявам се да не е било фатално — сивите му очи бяха влажни. — Съжалявам, Калан… че направих грешния избор.

— Не е вярно, Ричард; те го направиха. — Нейният гняв към старейшините също беше стигнал връхната си точка, една затворена врата пред надеждата за спасение на тези хора. Тя престана да се притеснява за тях; те бяха живи мъртъвци. Пред единствената предоставена им възможност за спасение те бяха предпочели съдбата си.

Когато минаха покрай Савидлин, двамата мъже за кратко стиснаха ръцете си, без да свалят поглед един от друг. Никой от хората не понечи да си тръгне; всички стояха по местата си и гледаха как двамата чужденци забързано минават покрай тях. Неколцина протегнаха ръце да докоснат Ричард, а той, неспособен да ги погледне в очите, отвърна на безмълвната им демонстрация на чувства със стискане на ръце.

Двамата събраха нещата си от къщата на Савидлин и пъхнаха пелерините в раниците си. Мълчаха. Калан се чувстваше празна, изстискана. Когато най-накрая очите им се срещнаха, двамата едновременно се хвърлиха в обятията си — една безмълвна прегръдка, чрез която споделиха мъката за новите си приятели, за онова, което и двамата знаеха, че ще сполети народа на Калните. Бяха заложили на карта единственото, с което разполагаха — времето. И загубиха.

Щом се разделиха, Калан пъхна и последните вещи в раницата си и затвори капака. Ричард извади отново пелерината си. Тя видя как той бърка в нея и рови с неспокойни пръсти. Приближи се към вратата на светло и погледна вътре, преобръщайки всичко наопаки. Ръката, държаща раницата, се отпусна и лицето му се вдигна нагоре към нейното, в изражението му имаше безпокойство.

— Няма го нощния камък.

Начинът, по който го каза, я уплаши.

— Може би си го оставил някъде…

— Не. Никога не съм го изваждал от джоба си. Никога.

Калан не разбираше защо се притеснява толкова много.

— Ричард, той сега не ни е нужен, вече преминахме през просеката. Сигурна съм, че Ейди ще ни прости, че сме го загубили. Има много по-важни неща, за които да се безпокоим.

Той пристъпи към нея.

— Ти не разбираш. Трябва да го намерим.

— Защо? — намръщи се тя.

— Защото мисля, че той може да събужда мъртвите. — Тя зяпна. — Калан, мислих за това. Спомняш ли си колко беше нервна Ейди, когато ми го даваше, как се оглеждаше, докато го прибера? И кога започнаха да ни преследват сенките в просеката? След като го извадих от джоба си. Спомняш ли си?

Тя ококори очи.

— Но дори да го използва някой друг, тя каза, че той ще работи само за теб.

— Тя имаше предвид светлината му. Не каза нищо за събуждане на мъртвите. Не мога да повярвам, че не ни е предупредила.

Калан се огледа замислено наоколо. Явно започна да си припомня нещо и затвори очи.

— Да, Ричард, предупреди те. С магьосническа загадка. Съжалявам, никога не се бях замисляла над това. Това е обичайно при чародейките. Те не винаги казват направо онова, което знаят, не предупреждават директно. Понякога крият думите си в загадка.

Ядосан, Ричард се извърна към вратата.

— Не мога да повярвам. Светът се разпада, а тази старица си играе на загадки — той удари с юмрук рамката на вратата. — Трябваше да ни каже!

— Ричард, може би е имала причина, може би това е бил единственият начин.

Той погледна замислено през вратата.

— Ако наистина ти потрябва. Това каза тя. Като вода. Той е ценен единствено при подходящи условия, за давещия се ще е от малка полза и ще му създаде проблеми. Ето как се опита да ни предупреди. Голям проблем — той се обърна с лице към стаята и отново вдигна раницата си, като още веднъж се огледа наоколо. — Беше тук миналата нощ. Видях го. Къде ли може да е изчезнал?

Двамата вдигнаха поглед, очите им се срещнаха.

— Сидин — казаха в един глас.