Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Дванадесета глава

Стори му се, че току-що е заспал, когато Ема го събуди и покани всички долу на закуска. Слънцето все още не беше се вдигнало, нито пък някой друг в къщата, но петлите вече посрещаха с кукуригане новия ден. Вкусните аромати на готвено изведнъж го накараха да изпита глад. Усмихната, но не така ведро както предишната нощ, Ема напълни чинията му и каза, че Чейс вече се е нахранил и оседлава конете. Ричард винаги бе намирал Калан очарователна в странната си рокля. Сега реши, че новото й облекло не намалява ни най-малко привлекателността й. Докато Калан и Ема си говореха за децата, а Зед сипеше комплименти за храната, той се замисли върху онова, което ги очаква.

Когато силуетът на Чейс изпълни входната врата, в стаята се смрачи. Щом го видя, Калан потръпна. Върху светлокафявата му кожена туника имаше ризница, беше обут в тежки черни панталони и високи обувки, на гърба му имаше пелерина. В широкия си черен колан с тока, върху която се виждаше емблемата на граничните надзиратели, беше втъкнал чифт черни ръкавици. Навсякъде по тялото му висяха оръжия, достатъчни за въоръжението на цяла малка армия. Носени от обикновен човек, те биха направили смешно впечатление; Чейс обаче изглеждаше застрашително. Той беше пълно олицетворение на заплаха — на смъртна заплаха, която струеше от всяко носено от него оръжие. Обикновено лицето на Чейс изразяваше две неща — вяла, небрежна незаинтересованост или готовност за незабавно втурване в кървава битка. Тази сутрин беше второто.

На излизане Ема подаде на Зед един вързоп.

— Пържено пиле — каза. Той й се ухили широко и я целуна по челото. Калан я прегърна горещо и й обеща, че ще се погрижи да си получи обратно дрехите. Ричард се наведе и я прегърна топло.

— Пази се — прошепна тя в ухото му. Целуна съпруга си по бузата, което той благосклонно прие.

Чейс подаде на Калан дълъг нож в ножница и й каза да не се разделя с него. Ричард попита дали и на него не би заел един нож и обясни, че е забравил своя в къщи. От плетеницата от ремъци Чейс измъкна ножа и му го подаде.

Калан разгледа подробно въоръжението му.

— Мислиш ли, че всичко това ще ти потрябва?

Той й се усмихна накриво.

— Ако не взема някое от тях, то ще е първото, което ще ми потрябва.

Малката група — най-отпред Чейс, след него Зед, Калан и накрая Ричард — пое с отмерен ход през Еленовата гора. Беше ясна есенна утрин, въздухът режеше. Над главите им в небето се рееше ястреб като някакъв предупредителен знак в началото на пътешествието. Ричард си помисли, че всичко е ясно и без подобни знаци.

Сутринта преваляше, когато четиримата излязоха от Еленовата долина и се заизкачваха към Старата гора, като преди езерото Трънт се включиха в Пътеката на ловците, за да поемат малко по-късно на юг, следвани неотменно от змиевидния облак. Ричард се радваше на възможността да го отдалечи от къщата и децата на Чейс. Притесняваше се, че трябва да отидат толкова на юг, за да прекосят границата, тъй като времето им беше скъпо. Но Чейс беше казал, че дори да има друга просека, той не я знае.

Широколистните дървета отстъпиха място на стари борове. Между тях по пътеката се вървеше като в каньон. Стволовете им се разклоняваха чак някъде високо горе. В дълбоката им сянка Ричард се почувства малък като мравка. Винаги пътуваше с най-голямо удоволствие. Правеше го често и тъй като повечето от местата, край които минаваха, му бяха познати, на пръв поглед изглеждаше, че това е просто едно от обичайните му излизания. Но не беше. Отиваха там, където кракът му не беше стъпвал. В местности, изпълнени с опасности. Това тревожеше Чейс, затова предупреди останалите да внимават. Този факт накара Ричард да се замисли, тъй като знаеше, че Чейс не е човек, който се притеснява безпричинно; всъщност той неведнъж си беше казвал, че Чейс, общо взето, изпитва твърде малко притеснения.

Докато яздеха, Ричард наблюдаваше останалите трима: Чейс, който се носеше като мрачно привидение на гърба на коня си, въоръжен до зъби, страшен и за онези, които защитава, и за онези, които преследва, но незнайно как не и за децата; дребният магьосник, подобният на вейка Зед, непретенциозен, винаги усмихнат, бяла коса, проста роба, без никакъв багаж освен вързопа с пърженото пиле, който го правеше щастлив, но същевременно боравещ с магьоснически огън и с кой знае още какво; и Калан, смела, уверена, владееща някаква тайна сила, изпратена да застави магьосника да определи Търсач. И тримата му бяха приятели и все пак всеки от тях по свой начин го караше да изпитва притеснение. Чудеше се кой ли е най-опасният от тях. Те го следваха, без да задават въпроси и в същото време самите те го водеха. И тримата се бяха заклели да защитават с живота си Търсача. И въпреки това никой от малката група, заедно или поотделно, не беше достоен противник на Мрачния Рал. Всичките им усилия изглеждаха безнадеждни.

Зед вече беше започнал пилето. От време на време през рамото му прелетяваше по някой кокал. След известно време той се сети да предложи и на останалите. Чейс отказа, без нито за миг да отклонява вниманието си от околността, оглеждайки особено прецизно лявата страна на пътеката, която беше по-близо до границата. Другите двама приеха. Пилето беше оцеляло по-дълго, отколкото Ричард предполагаше. Не след дълго пътеката стана по-широка и той мина с коня си до Калан, за да яздят редом. Със затоплянето на деня тя свали пелерината си и му се усмихна с онази особена нейна усмивка, с която не удостояваше никой друг освен него.

Хрумна му нещо.

— Зед, не съществува ли нещо, което един магьосник може да направи, за да се справи с тоя облак?

Старецът хвърли бегъл поглед нагоре, след това се обърна към Ричард.

— Вече обмислях нещо подобно. Струва ми се, че все ще се намери нещо, но ми се ще да поизчакам още малко, докато се отдалечим достатъчно от семейството на Чейс. Не искам да насочвам следата към тях.

В късния следобед срещнаха възрастна двойка — хора, живеещи в гората, които Чейс познаваше. Четиримата спряха конете си, докато граничният надзирател поговори с двамата. Той седеше без напрежение на седлото си, чиято кожа проскърцваше под него, и слушаше най-нови вести за същества, прииждащи откъм границата. Ричард вече знаеше, че това са нещо повече от слухове. Чейс се отнасяше с двамата възрастни хора с уважение, както правеше с повечето хора; въпреки това те очевидно се страхуваха от него. Каза им, че се е заел с въпроса, и ги посъветва да не излизат от къщата си нощем.

Продължиха да яздят дълго след мръкнало и чак тогава си устроиха лагер край една борова горичка, за да тръгнат отново на път на следващата сутрин веднага щом откъм планините край границата просветля. И Ричард, и Калан се прозяваха на седлата си. Докато яздеха през хълмистите местности на юг, гората се разреди, появиха се открити поляни, ухаещи сладко под лъчите на слънцето, светли и зелени. Пътят им на места ги отдалечаваше от границата. От време на време прекосяваха неголеми ферми, чиито собственици се стряскаха при вида на Чейс.

Местността ставаше все по-малко позната на Ричард, който рядко беше стигал толкова далеч на юг. Той отваряше очите си на четири, като не изпускаше от поглед следите, оставени по пътя пред тях. Когато отново тръгнаха, след като изядоха студения си обяд под топлите лъчи на слънцето, пътят започна да се приближава все повече до планините и в късния следобед четиримата се оказаха толкова близо до границата, че започнаха да срещат изсъхнали посивели дървета, убити от змийската лоза. Дори слънцето не успяваше да придаде особено свеж вид на гъстите гори. Постепенно Чейс стана по-сериозен, вглъбен, очите му се вглеждаха внимателно в околността. На няколко пъти той слиза от коня си, за да огледа следите отблизо с поводи в ръка.

Пресякоха река, извираща от планините, чиито води, студени и мътни, се точеха мудно надолу по течението. Чейс се закова на място, вгледан в сенките. Останалите се спогледаха и също спряха, като от време на време хвърляха по някой поглед към границата. Ричард усети мъртвата миризма на змийска лоза, която се носеше във въздуха. Граничният надзирател тръгна, но след малко отново слезе от коня си и приклекна, забил поглед в земята. Когато се изправи, подаде поводите си на Зед. Обърна се и каза само „Почакайте“. Без да помръдват от местата си, останалите трима го видяха да се изгубва между дърветата. Огромният кон на Калан наведе глава и захрупа трева, като в същото време потръпваше, за да прогони нападналите го мухи.

Чейс се върна и като пъхна ръце в черните си ръкавици, взе поводите си от Зед.

— Вие тримата ще продължите напред. Не ме чакайте и не спирайте. Придържайте се към пътя.

— Какво означава това? Откри ли нещо? — попита Ричард.

Чейс се извърна и го погледна мрачно.

— Вълците са имали гуляй. Отивам да заровя останките, след което ще тръгна напряко и ще се движа между границата и вас тримата. Трябва да проверя нещо. Помнете какво ви казах. Не спирайте. Не пришпорвайте конете, но се движете в темпо и дръжте очите си на четири. Прецените ли, че съм се забавил прекалено много, не си и помисляйте да се връщате да ме търсите. Знам какво правя, пък и няма да ме намерите. Ще ви настигна когато мога. Дотогава продължавайте напред и се придържайте към пътя.

Той яхна коня си, обърна го и го пришпори така, че изпод копитата му изхвърчаха буци пръст.

— Тръгвайте! — изкрещя през рамо.

Докато се изгубваше сред дърветата, Ричард го видя да посяга към късия меч, висящ през рамото му, и да го измъква от ножницата. Знаеше, че Чейс лъже. Никакви останки нямаше да заравя. Ричард не би искал да оставя приятеля си да тръгва сам просто така, но Чейс беше прекарал по-голямата част от живота си сам близо до границата и наистина знаеше какво прави, как да се погрижи за приятелите си. Ричард трябваше да му се довери.

— Чухте какво каза човекът — обади се Търсачът. — Да вървим.

Докато тримата напредваха през планините, ограждащи границата, на пътя им се изпречваха все по-големи скали, които трябваше да заобикалят ту от едната, ту от другата страна. Гората толкова се сгъсти, че слънчевата светлина буквално беше натирена навън от тишината й, пътят заприлича на тунел сред гъсталака. На Ричард не му се нравеше да е обграден толкова плътно отвсякъде и докато се придвижваха бързо напред, и тримата не изпускаха от погледа си черните сенки отляво. Над пътя се свеждаха клони, под които трябваше да се шмугват, за да могат да продължат нататък. Ричард трудно можеше да си представи как Чейс ще успее да върви без пътека през толкова гъста гора.

Когато пътят стана достатъчно широк, Ричард настигна Калан и застана от лявата й страна, за да стои между нея и границата. Държеше поводите с лявата си ръка, за да освободи дясната за меча си. Калан се беше увила в пелерината, но той видя, че ръката й е върху дръжката на ножа.

Вляво пред тях се чу вой — приличаше на вълчи, но не беше. Надаваше го същество, живеещо на границата.

И тримата наостриха слух. Конете изпаднаха в ужас и направиха опит да побягнат в галоп. Трябваше хем да ги удържат, хем да съумеят да направят така, че да не губят темпо. Ричард можеше да си представи какво чувстват конете. Изпита желание да ги оставят да препускат свободно, но Чейс недвусмислено го бе предупредил да не правят това. Сигурно е имал нещо предвид, помисли си Ричард. Когато воят се изостри в смразяващи кръвта писъци, от които косата му настръхна, започна да устоява с все по-големи усилия на желанието си да освободи поводите на конете. Това бяха неистови писъци, изразяващи необходимост да се убива, молещи, отчаяни. Тримата яздиха в тръс почти цял час, но същите писъци сякаш ги следваха по петите. Нямаха друг избор, освен да продължат нататък, съпътствани от зверовете на границата.

В един момент Ричард не издържа, спря коня си и застана обърнат към гората. Чейс беше някъде там, сам със зверовете. Не можеше повече да остави нещата така, да изостави приятеля си сам. Без помощ.

Зед го погледна.

— Трябва да продължаваме напред, Ричард.

— Той може би е в беда. Не можем да го оставим сам.

— Това му е работата, остави го да си я върши.

— Точно сега той не е граничен надзирател; работата му е да ни изведе до просеката!

Магьосникът обърна коня си и когато се приближи до Ричард, каза със спокоен глас:

— Точно това прави, Ричард. Закле се да те пази с цената на живота си. И го изпълнява, като ти осигурява възможност да се добереш до просеката. Разбери, че онова, което ти правиш, е по-важно от един човешки живот. Чейс го знае. Точно затова ни каза да не се връщаме за него.

Ричард не можеше да повярва на ушите си.

— И ти очакваш от мен да допусна смъртта на приятел при положение, че мога да я предотвратя?

Воят се приближаваше.

— Очаквам да не допуснеш той да загине напразно!

Ричард се вгледа в стария си приятел.

— Но вероятно можем да променим нещата.

— А вероятно не можем.

Конете уплашено се въртяха на място.

— Зед е прав — каза Калан. — Връщането ти при Чейс не е смела постъпка, смело ще бъде да продължиш напред, независимо от желанието да му помогнеш.

Ричард знаеше, че двамата са прави, но не искаше да го приеме. Хвърли гневен поглед на Калан.

— Може би някой ден и ти ще се окажеш в неговото положение! Тогава как би искала да реагирам?

Тя го погледна безстрастно.

— Бих предпочела да продължиш.

Той я гледаше, без да знае какво да каже. Крясъците откъм гората се чуваха още по-отблизо. Лицето й не издаваше никакво чувство.

— Ричард, Чейс не прави нещо необичайно, не се тревожи, той ще се справи — каза успокоително Зед. — Не бих се учудил, ако дори се забавлява. Колко ще разказва после! Ти го познаваш. Някои от историите му може и да са истински.

Ричард беше разгневен и на тях, и на себе си. Пришпори коня си напред и тръгна пръв, като по този начин им даде да разберат, че разговорът е приключен. Те го оставиха насаме с мислите му и не се възпротивиха. Ядоса се на Калан, която си мислеше, че той би я изоставил просто ей така. Тя не беше граничен надзирател. Не му харесваше идеята да заплати успеха на мисията със смъртта на приятелите си. Някак си не му се връзваше. Или най-малкото не му се искаше да се връзва.

Опита се да не обръща внимание на крясъците и воя. След известно време те сякаш позатихнаха. Гората сякаш беше лишена от всякакъв живот, нямаше птици, зайци, нямаше дори мишки, единствено криви дървета, храсти и сенки. Вслушваше се внимателно, за да е сигурен, че другите двама го следват. Не му се искаше да се обръща и да поглежда; не искаше да среща лицата им. След известно време осъзна, че воят е спрял. Чудеше се дали това е добър или лош знак.

Щеше му се да се извини, да им каже, че просто се е страхувал за приятеля си, но не можеше. Почувства се безпомощен. Чейс ще се справи, помисли си. Той беше шефът на граничните надзиратели, не му липсваше ум и не би се захванал с нещо, което не му е по силите. Чудеше се дали би имал сили да каже на Ема, ако нещо се случи със съпруга й.

Остави въображението си да се понесе след Чейс. С него всичко е наред. Не само че е добре, но и със сигурност ще побеснее, ако разбере какво си е мислел Ричард, ако научи за колебанията му.

Чудеше се дали Чейс ще се върне, преди да е паднала нощта. Трябваше ли да спрат да нощуват, ако той не се върнеше? Не. Чейс беше казал да не спират. Трябваше да продължават напред, ако се наложи дори цяла нощ, докато той ги настигне. Струваше му се, че планината се навежда към тях, готова да се срути върху им. Май никога до този момент не му се беше налагало да се приближава толкова много до границата.

Докато се безпокоеше за Чейс, ядът му мина. Обърна се към Калан. Тя го погледна топло, той също й се усмихна и се почувства по-добре. Опитваше се да си представи как ли е изглеждала гората, преди да загинат толкова много дървета. Сигурно е било чудесно място, зелено, уютно, безопасно. Може би баща му е минавал оттук на път за границата, може би е пренесъл книгата по същия път.

Запита се дали дърветата около втората граница също са измрели, преди тя да изчезне. Може би просто трябваше да изчакат да падне и тази и след това да преминат оттатък. Може би беше излишно да бият толкова много път на юг до Кралевата порта. Но защо смяташе това за отклонение? Нямаше представа в коя част на Средната земя отиват, така че защо едно място му се струваше по-добро от друго? Кутията, която търсеха, можеше да е както на юг, така и далече на север.

Гората ставаше все по-мрачна. През последните няколко часа Ричард изобщо не видя слънцето, но то без съмнение залязваше. Не му харесваше идеята да пътуват нощем през тези гори, но да останат да нощуват в тях звучеше още по-неприемливо. Той се обърна да провери дали другите двама все още го следват.

Във вечерната тишина се чу шум от падаща вода, който се усилваше с всяка крачка и тримата скоро стигнаха до неголяма река, над която минаваше дървен мост. Точно преди да стъпят на него, Ричард спря. Нещо в моста не му харесваше; нямаше представа какво точно, но го почувства. Нямаше да им навреди да бъдат предпазливи. Поведе коня си надолу към коритото на реката и огледа моста отдолу. Поддържащите греди бяха прикрепени с железни пръстени в гранитни блокове. Пироните липсваха.

— Някой е бърникал из моста. Ще може да издържи тежестта на човек, но не и на кон. Май ще трябва да се понамокрим.

Зед се намръщи.

— Не желая да се мокря.

— Ами имаш ли по-добра идея? — попита Ричард.

Зед прокара палеца и показалеца си от двете страни на голобрадото си лице.

— Да — обяви той. — Вие двамата минавайте, аз ще държа моста. — Ричард го погледна, сякаш магьосникът си е загубил ума. — Хайде тръгвай, няма страшно.

Зед се изправи на седлото си, изпъна ръце покрай тялото си, отметна глава назад, пое дълбоко въздух и затвори очи. Без особено желание и много внимателно другите двама запристъпваха по моста. На другия бряг обърнаха конете си и погледнаха назад. Конят на магьосника тръгна сам, Зед продължаваше да държи ръцете си по същия начин с отметната назад глава и затворени очи. Когато стигна от другата страна, той отпусна ръце и погледна другите двама. Ричард и Калан го гледаха ококорено.

— Може би съм се излъгал — каза Ричард. — Може би мостът щеше да издържи тежестта ни.

Зед се усмихна.

— Може би си се излъгал. — Без да се обръща назад, той щракна с пръсти. Мостът се срути във водата с трясък. Гредите, отделени една от друга, изпукаха и се понесоха надолу по течението. — А може би не си. Не мога да оставя нещата така. Някой може да иска да мине и да пострада.

Ричард поклати глава.

— Някой ден, приятелю, ще трябва да седнем и да си поговорим на дълго и на широко.

Ричард се запита какво ли още може да прави Зед. Остави коня си сам да избира пътя в нарастващата тъмнина, чудейки се колко ли нататък продължава този мъртъв свят и дали някога ще излязат от него. Нощта одухотворяваше мястото, странни гласове и стържещи шумове оживяваха. Конят му цвилеше срещу невидими същества. От време на време Ричард го потупваше успокоително по гърба и оглеждаше небето за змейове. Напразно; небе нямаше. Но и змейове едва ли беше възможно да се появят, тъй като трудно щяха да преминат незабелязано през свода от криви мъртви клони и листа. Може би съществата, които се криеха в клоните на дърветата, бяха по-опасни от змейовете. Ричард не знаеше нищо за тези същества и не беше сигурен, че иска да узнае. Установи, че сърцето му бие силно.

След около час долови звук, идващ откъм храсталака отпред вляво. Като от чупене на клони. Пусна коня си в лек галоп и се обърна да провери дали Калан и Зед го следват. Каквото и да беше това, то се движеше с тях. Нямаше как да му избягат. Пътят им щеше да бъде отрязан. Може би е Чейс, помисли си. А може би не беше, опроверга се само миг по-късно.

Накланяйки се напред на коня си, Ричард извади Меча на истината и пришпори коня в галоп. С увеличаването на скоростта напрежението в мускулите му също се усили. Не знаеше дали Калан и Зед го догонват, пък и всъщност изобщо не мислеше за това. Беше се концентрирал върху усилието да види нещо пред себе си в мрака, да улови с поглед съществото, което очакваше да се появи отпреде му. Гневът му излизаше от черупката си, заля го гореща вълна и желание. Стиснал челюсти, той летеше напред, готов да се бие на живот и смърт. Копитата на коня му заглушаваха другия шум, но Ричард знаеше, че съществото е там, че приближава.

След това различи черната фигура, открояваща се едва-едва на фона на дърветата. Тя стъпи на пътеката, излизайки от гората на около десетина ярда пред него. Той вдигна меча и се спусна към нея, представяйки си мислено какво ще направи. Фигурата зачака неподвижна.

В последния миг Ричард осъзна, че това е Чейс, замахнал да го спре с ръка, в която се очертаваше силуета на боздуган.

— Радвам се да видя, че си бдителен — каза граничният надзирател.

— Чейс! Изкара ми ангелите!

— И ти ме накара да се позамисля за момент. — Калан и Зед го настигнаха. — Следвайте ме, движете се близо един до друг. Ричард, застани отзад, не прибирай меча си.

Чейс обърна коня си и се спусна в галоп, останалите след него. Ричард не можеше да прецени дали зад тях има някой или не. Чейс не даде да се разбере дали ги очаква схватка, но му каза да не прибира меча си. Всички яздеха с наведени глави, предпазвайки се от ниски клони. Беше опасно да препускаш толкова бързо с кон по това време, но Чейс го знаеше.

Стигнаха до отклонение на пътя, първото за целия ден, и без никакво колебание граничният надзирател пое по десния ръкав, отдалечаващ се от границата. Не след дълго излязоха от гората, лунната светлина показа пред погледа им открита хълмиста местност. Скоро Чейс забави скоростта, оставяйки конете да преминат в ходом.

Ричард прибра меча в ножницата и се приближи до останалите.

— Ще ми обясниш ли какво беше всичко това?

Чейс втъкна боздугана обратно в колана си.

— Преследват ни същества от границата. Когато се появиха, за да те посрещнат, аз развалих апетита им. Някои се върнаха обратно. Останалите продължиха да ни следват от вътрешността на границата, където не мога да ги достигна. Ето защо не исках да бързате много. Нямаше как да ви настигна през гората, те щяха да избягат много пред мен и щяха да те хванат. Сега се отдалечихме от границата, защото ми се ще миризмата ни да не остава там през нощта. Твърде опасно е да се движим толкова близо до границата по това време. Ще пренощуваме на някой от онези хълмове. — Той погледна Ричард през рамо. — Между другото, защо се застояхте толкова на едно място? Нали ви казах да не спирате.

— Тревожех се за теб. Чух воя. Щях да се върна да ти помогна. Зед и Калан ме разубедиха. — Ричард си помисли, че Чейс ще се ядоса от това признание, но той не показа нищо подобно.

— Благодаря ти, но не го прави друг път. Докато стоеше там и се колебаеше, те почти те бяха хванали. Зед и Калан са имали право. Следващия път недей да спориш с тях.

Ричард почувства как ушите му почервеняват. Знаеше, че са прави, но от това не се почувства по-добре, задето не е помогнал на приятел.

— Чейс — попита Калан, — ти каза, че са хванали някой. Вярно ли е?

Лицето му остана каменно на лунната светлина.

— Да. Един от моите хора. Не зная кой точно. — Той се обърна отново към пътеката и продължи да язди напред мълчаливо.

Те си направиха бивак на едно високо възвишение, за да имат ясна видимост към всичко приближаващо. Чейс и Зед се заеха с конете, докато Ричард и Калан накладат огъня и разопаковат хляба, сиренето и сушените плодове и сложат да се готви нещо за ядене. Тя го последва за дърва между смърчовете и му помогна да ги донесат до огъня. Той й каза, че двамата са добър екип. Калан леко се усмихна и извърна поглед. Ричард взе ръката й и я обърна към себе си.

— Калан, ако беше ти, щях да се върна да те потърся — каза той, като в думите му имаше повече от онова, което се чу.

Тя се вгледа в очите му.

— Моля те, Ричард, не казвай това — нежно отклони ръката му и се върна при бивака.

Когато другите двама, свършили с конете, се появиха край огъня, Ричард забеляза, че ножницата, висяща от рамото на Чейс беше празна, късият меч го нямаше вътре. Нямаше ги и някои от бойните му томахавки, също и няколко дълги ножа. Не че беше останал невъоръжен — съвсем не.

Боздуганът, висящ на колана му, беше покрит с кръв от горе до долу, ръкавиците му бяха просмукани с кръв, с кръв бяха опръскани и дрехите му. Без много приказки той измъкна един от ножовете, огледа боздугана си и намери между два от шиповете му заседнал триинчов жълтеникав зъб. Хвърли го през рамо в мрака. След като изтри кръвта от ръцете и лицето си, той седна пред огъня заедно с другите.

Ричард хвърли едно дърво в огъня.

— Чейс, какви бяха тези същества, които ни преследваха? И как може изобщо нещо да минава насам-натам през границата?

Чейс взе самун хляб и отчупи около една трета от него. Погледите им се срещнаха.

— Наричат ги преследвачи на сърца. На ръст са около два пъти по-големи от вълк, с голям гръден кош, плоски глави и огромна паст, пълна със зъби. Жестоки. Не съм сигурен за цвета им. Те скитат само нощем, поне досега. Но в гората беше твърде тъмно, за да съм сигурен, както и да е, и без друго бях доста зает. Бяха повече, отколкото съм виждал някога на куп.

— Защо ги наричат преследвачи на сърца?

Чейс гледаше с напрегнат поглед и отвърна, дъвчейки парче хляб.

— Около този въпрос се спори. Преследвачите на сърца са с големи обли уши, имат добър слух. Някои хора казват, че могат да открият човек по биенето на сърцето му. — Ричард ококори очи. Чейс отхапа още веднъж от хляба, сдъвка залъка си и продължи. — Други твърдят, че името им идва от начина, по който убиват. Хвърлят се на гърдите ти. Повечето хищници търсят гърлото; но не и преследвачите на сърца; те се нахвърлят направо на сърцето и зъбите им са достатъчно големи, за да се справят с тая работа. Сърцето е и първото нещо, което изяждат. Ако те нападнат повече от двама, се сбиват за сърцето.

Зед си сипа паница гозба и подаде черпака на Калан.

Ричард започваше да губи апетит, но не можеше да не попита.

— А ти какво мислиш?

Чейс сви рамене.

— Ами никога не съм седял съвсем неподвижно край границата в тъмното, за да установя дали могат да чуят сърцето ми. — Той отхапа пак от хляба, загледан в гърдите си, докато дъвчеше. Свали от себе си тежката ризница. Във веригата й имаше две разкъсани брънки. Между висящите парчета желязо се виждаха потрошени зъби. Кожената туника под ризницата беше обляна в кръв. — Острието на късия ми меч се счупи в гърдите на онзи, който направи това, по това време все още бях на коня си. — Той погледна пак Ричард и повдигна вежда. — Това отговор ли е на въпроса ти?

По ръцете на Ричард преминаха иглички.

— А какво ще кажеш за това, че влизат и излизат от границата?

Чейс пое паницата с гозба от ръцете на Калан, когато тя му я подаде.

— Свързани са по някакъв начин с магията на границата; били са създадени с нея. Те са хрътките-пазачи, тъй да се каже. Могат да влизат и излизат без проблеми. Но са свързани с нея и не могат да се отдалечават оттам. С отслабването на границата стигат все по-надалеч. Това прави пътуването по Пътеката на ловците опасно, но ако тръгнем по друг път, ще прибавим към пътешествието си още цяла седмица, преди да стигнем до Кралевата порта. Отклонението, по което тръгнахме, е единственото, което свива встрани от границата, докато стигнем до Южния град. Знаех, че трябва да ви настигна, преди да сте подминали това отклонение. В противен случай щеше да се наложи да прекараме нощта там вътре, с тях. Утре, на разсъмване, когато е по-безопасно, ще ви покажа границата, ще видите как тя отслабва.

Ричард кимна и всички се върнаха към собствените си мисли.

— Те са светлокафяви — каза тихо Калан. Всички се извърнаха към нея. Тя седеше с поглед, вперен в огъня. — Преследвачите на сърца са светлокафяви, с къса козина, подобна на тази на гърба на елен. Вече се движат навсякъде из Средната земя, откакто бяха освободени с падането на другата граница. Подлудели от липсата на цел, вече излизат и денем.

Тримата мъже стояха неподвижни, опитвайки се да осмислят думите й. Дори Зед спря да яде.

— Чудесно — шепнешком каза Ричард. — И какво още по-страшно от преследвачите ходи из Средната земя?

Не искаше да прозвучи като въпрос, по-скоро беше знак на това колко е объркан. Огънят пращеше и топлеше лицата им.

Очите на Калан отплуваха някъде далеч.

— Мрачният Рал — прошепна тя.