Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Тринадесета глава

Ричард се отдалечи от бивака и седна, опрял гръб на една студена скала, увит здраво в пелерината си, загледан по посока на границата. Дори и лекият ветрец беше леденостуден. Чейс му предостави първия караул, като остави за себе си третия, втория щеше да поеме Зед. Калан се възпротиви, че тя не е предвидена, но в крайна сметка се съгласи с надзирателя.

Луната осветяваше местността между него и границата. Беше леко хълмиста, с малко дървета и неголеми потоци; красиво място, като се има предвид колко беше близо до страховитата гранична гора. Тя, разбира се, вероятно също е била красива някога, преди Мрачният Рал да пусне кутиите в действие и да започне да унищожава границата. Чейс каза, че не вярва преследвачите на сърца да могат да ги стигнат тук, но ако се лъжеше, Ричард смяташе да ги види, когато се приближават. Той прокара ръка по дръжката на меча си за успокоение, плъзна пръсти по думата Истина, разсеяно ограждайки релефните букви, докато очите му се взираха в нощното небе — нямаше желание някой змей да го изненада за втори път в рамките на един ден. Зарадва се, че ще стои на пост пръв, тъй като още не му се спеше. Беше изморен, но не му се спеше. Въпреки това се прозяваше.

Планините, които бяха част от границата, се простираха зад ръба на тъмнината, отвъд мекия дюшек от гори, и се извисяваха като туловището на огромен звяр, твърде голям, за да може да се скрие. Ричард се запита какво ли го наблюдава в същия момент от тъмното. Чейс каза, че граничните планини се смалявали на юг и там, за където бяха тръгнали, съвсем изчезвали.

Неочаквано в тъмнината безшумно изникна Калан, здраво увита в пелерината си, и се прилепи плътно до него, за да го стопли. Не каза нито дума, просто седна. Дълги кичури лъскава коса докосваха лицето му. Ножът й го подпираше от едната страна, но той не каза нищо от страх тя да не се премести.

— Другите заспаха ли? — тихо попита, като я погледна през рамо. Тя кимна. — Откъде знаеш? — попита той с усмивка. — Зед спи с отворени очи.

Калан му се усмихна в отговор.

— Всички магьосници спят така.

— Наистина ли? Аз си мислех, че само Зед.

Докато оглеждаше внимателно долината за каквото и да е движение, усети очите й върху себе си. Обърна се и я погледна.

— Не ти ли се спи? — Тя беше толкова близо до него, че не се налагаше да говори по-силно.

Калан потръпна. Лекият ветрец разхвърля малко коса по лицето й. Тя протегна ръка и приглади разпилените кичури на мястото им. Очите й се спряха върху неговите.

— Исках да ти кажа, че съжалявам.

Щеше му се да положи главата си върху рамото му, но тя не го направи.

— За какво?

— За онова, което ти казах преди, че не бих искала да се върнеш да ме потърсиш. Не ми се ще да си мислиш, че не ценя високо приятелството ти, напротив. Просто онова, което вършим, е по-важно от живота на който и да е.

Ричард знаеше, че тя има предвид много повече от онова, което казва, както и той преди.

Надникна в очите й, почувства дъха й върху лицето си.

— Калан, имаш ли си някой? — страхуваше се от стрелата в сърцето си, но трябваше да попита. — Някой, който те чака в къщи имам предвид? Любим?

Задържа погледа на зелените й очи за дълго в своите. Тя не отмести глава, но очите й се изпълниха със сълзи. Повече от всичко на света му се искаше да я прегърне и целуне.

Калан протегна ръце и нежно го погали по лицето с върха на пръстите си. Преглътна.

— Не е толкова просто, Ричард.

— Напротив, просто е. Или имаш, или нямаш.

— Имам задължения.

За миг му се стори, че тя е на път да му каже нещо, да му сподели тайната си.

Беше толкова красива на лунната светлина, но не само видът й, онова вътре в нея, разумът в очите й, смелостта и онази особена усмивка, предназначена само за него. Той би убил и дракон, само и само да може да види тая усмивка. Знаеше, че докато е жив, няма да пожелае друга жена. По-скоро би прекарал останалата част от живота си сам, отколкото да го сподели с друга жена. Не можеше да съществува друга жена.

Отчаяно искаше да я притисне до себе си. Болезнено желаеше да вкуси меките й устни. Но отново го обзе онова необяснимо чувство, което изпита преди да преминат по моста. Нещо настойчиво го предупреждаваше, чувството беше по-силно от желанието му да я целуне. Подсказваше му, че ако го направи, ще бъде като минаване по мост. Спомни си как избухна магията, когато той държеше меча си, а Калан го докосна по ръката. За моста се беше оказал прав, така че не я прегърна.

Тя сведе очи.

— Чейс каза, че ни чакат два тежки дни. Май е по-добре да си лягам.

Ричард знаеше, че каквото и да се въртеше в главата й, той нямаше право да й се бърка. Не трябваше да я насилва. Сама трябваше да реши кога да му каже.

— Имаш задължение и към мен — каза й. Тя го погледна, въпросително смръщила вежди, а той се усмихна. — Обеща да ми станеш водач. Смятам да те накарам да изпълниш обещанието си.

Тя се усмихна и успя само да кимне с глава, тъй като сълзите напираха в очите й и не можеше да говори. Целуна пръста си и го залепи върху бузата му, после потъна в нощта.

Ричард седеше в мрака и се опитваше да преглътне буцата в гърлото си. Дълго след като тя си тръгна, той още усещаше мястото върху бузата си, където беше поставила пръста си, нейната целувка.

Нощта беше толкова спокойна, че Ричард се почувства като единствения буден човек в целия свят. Луната мълчаливо го наблюдаваше, а звездите премигваха, приличаха му на магическия прах на Зед, само че вкаменен. Тази нощ дори вълците бяха замлъкнали. Чувстваше, че ще се пръсне от самота.

Улови се в желание нещо да го нападне, за да може да отклони мислите си. Извади меча си и просто за да се намира на работа, лъсна и без това блестящото му острие с края на пелерината си. Трябваше да го използва както намери за добре; така му беше казал Зед. И без значение дали изборът му ще хареса на Калан или не, щеше да я защити с оръжието си. Преследваха я. Всеки, който би направил опит да се доближи до нея, най-напред щеше да се срещне с меча му.

Мисълта за онези, които я преследваха, за четворката и за Мрачния Рал, разпали гнева му. Щеше му се да са тук пред него в същия този миг, за да може да премахне заплахата. Изпита глад за тях. Сърцето му заби силно. Стисна челюсти.

Внезапно установи, че гневът на оръжието му събуждаше неговия гняв. Само при мисълта, че нещо застрашава Калан, мечът изхвръкна от ножницата, кипящ от гняв, гневът на Ричард също избухна. Учуди се от бързината, с която го завладя това чувство, толкова тихо, толкова незабележимо, толкова примамващо. Въпрос на възприятия, беше казал магьосникът. Как го възприемаше магията на меча?

Ричард го пъхна обратно в ножницата, потуши гнева си и усети как отново унива, отново започна да оглежда местността и небето. Стана и се разходи, за да отпусне схванатите си крака, после отново седна и се облегна на скалата, неутешим.

Час преди да свърши смяната му, чу познати тихи стъпки. Появи се Зед, стиснал по едно парче сирене във всяка ръка, без пелерина, само по робата си.

— Какво правиш тук? Има още време до твоя пост.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против малко приятелска компания. Ето, донесох ти парче сирене.

— Не, благодаря. Имам предвид сиренето. За приятелската компания не бих отказал.

Зед седна до него, сви кокалестите си колена до гърдите и ги зави с полите на робата си, сякаш застана в центъра на малка палатка.

— Какъв е проблемът?

Ричард сви рамене.

— Вероятно Калан. — Зед не каза нищо. Ричард го погледна. — Тя е първото нещо в мисълта ми, когато се будя сутрин, и последното, когато заспивам нощем. Никога преди не съм се чувствал по този начин, Зед, никога не съм бил толкова самотен.

— Разбирам — Зед остави сиренето на един камък.

— Знам, че ме харесва, но имам чувството, че ме държи на ръка разстояние от себе си. Когато приготвяхме бивака тази вечер, й казах, че ако днес това се беше случило с нея, а не с Чейс, щях да се върна. Преди малко дойде тук при мен. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, но в думите й имаше повече от това. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, точка.

— Добро момиче — тихо прошепна Зед.

— Какво?

— Казах добро момиче. Всички я харесваме. Но освен добро момиче, Ричард, тя е и други неща. Има си задължения.

Ричард се намръщи срещу стареца.

— И какви са тези други неща?

Зед леко се приведе напред.

— Не е моя работа да ти го казвам, Ричард. Тя трябва да го направи. Смеех да се надявам, че вече го е направила. — Старецът обгърна с ръка широките рамене на Ричард. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, единствената причина, поради която още не го е направила, е, че те харесва повече отколкото трябва. Страхува се да не изгуби приятелството ти.

— Ти знаеш тайните й; Чейс също ги знае. Виждам го в очите му. Всички освен мен знаят. Тази вечер тя се опита да ми каже нещо, но не можа. Не би трябвало да се притеснява от това, че ще изгуби приятелството ми. Това не може да се случи.

— Ричард, тя е чудесен човек, но не е за теб. Невъзможно е.

— Защо?

Зед зачовърка нещо из ръкавите си, като избягваше погледа му, докато говореше.

— Дадох й дума, че ще я оставя сама да ти го каже. Просто ми се довери; тя не може да бъде онова, което ти би искал. Намери си друго момиче. Има колкото щеш. Ами нали половината от хората по земята са жени; имаш богат избор. Избери си друга.

Ричард сви коленете си нагоре, обви ги с ръце и се загледа в далечината.

— Добре.

Зед го погледна изненадан, после се усмихна и потупа младия си приятел по гърба.

— Добре, но при едно условие — прибави Ричард, обгръщайки с поглед гората. — Ще ми отговориш на един въпрос, ама честно, колкото крастава жаба. Ако можеш да отговориш положително, тогава ще направя каквото казваш.

— Един? Само един въпрос? — попита предпазливо Зед, като постави кокалестия си пръст върху долната си устна.

— Един въпрос.

Зед помисли малко и отговори:

— Чудесно. Един въпрос.

Ричард обърна пламналите си очи към стареца.

— Преди да се ожениш, ако някой, на когото си имал доверие, приятел, някой, когото си обичал като баща, ако този човек бе дошъл при теб и ти беше казал да си избереш друга жена, ти би ли го направил?

Зед отклони погледа си от очите на Ричард и въздъхна дълбоко.

— По дяволите. Би трябвало да съм се научил да не се оставям Търсач да ми задава въпроси — той приближи сиренето до устата си и отхапа.

— И аз си го помислих.

Зед хвърли сиренето някъде в тъмното.

— Това не променя нещата, Ричард! Това не важи за вас двамата. Не го казвам, за да те заболи. Обичам те като син. И ако можех да променя нещата, бих го направил. Бих желал да не бъде така, заради теб, но няма друг начин. Калан го знае и ако ти опиташ, само ще я нараниш. Знам, че не би искал това да се случи.

Гласът на Ричард беше тих, спокоен.

— Ти сам го каза. Аз съм Търсач. Има начин и аз ще го открия.

Зед тъжно поклати глава.

— Бих искал да е така, момчето ми, но не е.

— Тогава какво трябва да направя? — попита Ричард, шепнейки на пресекулки.

Старият му приятел го прегърна с кокалестите си ръце и го притисна близо до себе си в тъмнината. Ричард се вцепени.

— Просто остани неин приятел, Ричард. Тя има нужда от това. Не можеш да й бъдеш нищо повече.

Ричард кимна в прегръдката на Зед.

След няколко минути Търсачът погледна подозрително и се дръпна от приятеля си на една ръка разстояние.

— А ти за какво дойде тук?

— За да поседя с приятеля си.

Ричард поклати глава.

— Не, ти си дошъл като магьосник, тайно от другите, за да посъветваш Търсача. А сега ми кажи какво има.

— Много добре. Дойдох тук в качеството си на магьосник, за да кажа на Търсача, че днес за малко да направи сериозна грешка.

Ричард свали ръце от раменете на Зед, но продължи да го гледа.

— Знам. Търсачът не бива да се излага на опасност, тъй като по този начин той излага на риск и всички останали.

— Но ти все пак щеше да го направиш — настояваше Зед.

— Когато ме определи за Търсач, ти постави на едно ниво доброто и злото. Аз съм нов относно отговорностите на положението си. За мен е трудно да видя приятел в беда и да не помогна. Знам, че не мога да си позволявам този лукс занапред. Считай, че си ме порицал.

Зед се усмихна.

— Е, дотук добре — млъкна за момент и усмивката му се изпари. — Но, Ричард, става въпрос за нещо по-голямо от онова, което се случи днес. Трябва да разбереш, че като Търсач може да се наложи да предизвикаш смъртта на невинни хора. В името на това да успееш да спреш Рал може да се наложи да не откликнеш на зова на онези, които се нуждаят от помощта ти. Войникът знае, че ако се наведе на бойното поле да помогне на паднал другар, може да получи удар в гърба, така че за да победи, той трябва да продължи да се бие независимо от виковете за помощ на приятелите си. Трябва да можеш да направиш това, за да си победител; това може да се окаже единственият начин. Трябва да привикнеш. Това е борба за оцеляване, в която молещите за помощ вероятно няма да са войници, а невинни хора. Мрачният Рал би убил всеки, за да победи. Единомишлениците му също. Независимо дали ти харесва или не, по-силният определя правилата. Трябва да ги спазваш или със сигурност ще бъдеш смазан от тях.

— Как би могъл изобщо някой да се бие на негова страна? Мрачният Рал иска да е властелин на всичко, да бъде абсолютният господар. Как могат да се бият за него?

Магьосникът се облегна на скалата и се загледа напред през хълмовете, сякаш виждаше повече от онова, което беше пред очите му. Гласът му беше тъжен.

— Защото, Ричард, много хора, за да живеят, имат нужда да са управлявани. В своето самолюбие и алчност те гледат на свободните хора като на деспоти. Те имат нужда от водач, който да подрязва избуялата растителност, така че слънцето да стига и до тях. Те са на мнение, че на никое растение не бива да се позволява да се извисява над най-ниските, за да може светлината да огрява всички. Те предпочитат да си осигурят пътеводна светлина независимо от средствата, вместо да си светят сами. Някои от тях си мислят, че когато Рал спечели, ще им се усмихне и те ще получат възнаграждение, така че за да се сдобият с благоволението му, стават безмилостни като него. Някои просто са слепи за истината и се борят за лъжите, които чуват. А някои разбират, че веднъж запалена, пътеводната им светлина ги оковава, но вече е твърде късно — Зед въздъхна и пусна надолу ръкавите си. — Винаги е имало войни, Ричард. Всяка война е борба на живот и смърт между врагове. И все пак нито една войска не е влизала в бой с мисълта, че Създателят е на страната на врага.

Ричард поклати глава.

— Не разбирам.

— Напълно съм убеден, че последователите на Рал си мислят, че ние сме кръвожадни чудовища, способни на всичко. Били са им разказвани безкрайни истории за безграничната жестокост на враговете им. Сигурен съм, че никой от тях не знае нещо повече за Мрачния Рал освен онова, което самият той им е казал — магьосникът се намръщи, умният му поглед се изостри. — Може би е изкривена логика, но това не я прави по-малко опасна и смъртоносна. Единственото желание на последователите на Рал е да ни смажат, не им е нужно да знаят нищо повече. Що се отнася до теб, за да спечелиш срещу по-силен противник, трябва да използваш главата си.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Това ме притиска до стената. Мога да допусна смъртта на невинни хора и при все това да не сполуча да убия Мрачния Рал.

Зед го погледна многозначително.

— Не. Никога не съм казвал, че няма да можеш да убиеш Рал; казах само, че не можеш да използваш меча си за това.

Ричард съсредоточи погледа си върху своя стар приятел, лунната светлина отчасти осветяваше ръбестото му лице. В мрачното му съзнание проблеснаха няколко искрици мисъл.

— Зед — попита той тихо, — налагало ли ти се е да правиш това? Да допускаш смъртта на невинни хора?

Лицето на Зед доби сурово, замислено изражение.

— През последната война, а също и сега, в този момент. Калан ми каза, че Мрачният Рал е убивал невинни хора, за да разбере името ми. Никой не е могъл да му го каже, но Рал продължавал да убива с надеждата, че все някой го знае. Бих могъл да му се покажа, за да го накарам да спре убийствата, но това нямаше да доведе до победа над него, а само до смъртта на много повече хора. Изборът е болезнен — да допуснеш ужасната смърт на неколцина или още повече да умрат в мъки.

— Съжалявам, приятелю — Ричард се загърна по-здраво в пелерината си, пронизан от тръпки отвътре и отвън. Отново огледа спокойния пейзаж, след това върна погледа си върху Зед. — Запознах се с нощното дребосъче, Шар, точно преди да умре. Тя беше пожертвала живота си, за да доведе Калан тук, в името на живота на другите. Калан също носи товара на чуждата смърт.

— Така е — каза спокойно Зед. — Сърцето ме заболява, като си помисля какво е видяло това момиче. И какво ще видиш ти може би.

— Излиза, че моят проблем с взаимоотношенията помежду ни е нищожен.

Лицето на Зед изразяваше нежност и съчувствие.

— Но от него боли не по-малко.

Ричард още веднъж огледа околността.

— Зед, още един въпрос. Преди да стигнем до къщата ти, й предложих ябълка.

Зед избухна в смях.

— Предложил си червен плод на някой, който живее в Средната земя? Това е равносилно на смъртна заплаха, момчето ми. В Средната земя всички червени плодове са смъртно отровни.

— Да, сега вече знам, но тогава не знаех.

Зед се наклони напред, повдигайки вежда.

— И какво каза тя?

Ричард го погледна косо.

— Не е важно какво каза, а какво направи. Сграбчи ме за гърлото. За миг в очите й видях, че ще ме убие. Не знаех как ще го направи, но бях сигурен, че ще се случи. Поколеба се толкова, че да мога да й обясня. Въпросът е в това, че тя ми е приятел, спасявала ми е живота няколко пъти, но в този момент беше готова да ме убие. — Ричард млъкна. — Това е част от онова, което ми разказа, нали?

Зед въздъхна дълбоко и кимна.

— Така е. Ричард, ако ти подозираше, че аз съм предател, не беше сигурен, просто подозираше, и знаеше, че ако се окажеш прав, каузата ни е загубена, щеше ли да си способен да ме убиеш? Ако нямаше време или начин да узнаеш истината, ако просто имаше силното чувство, че съм предател, и само ти го знаеше, би ли ме убил на мига? Би ли дошъл при мен, стария ти приятел, с намерението да ме убиеш? Толкова жестоко, че да си сигурен, че си си свършил добре работата?

Погледът на Зед беше изпепеляващ. Ричард се стъписа.

— Ами… ами не знам.

— Е, по-добре да знаеш, че би могъл да го направиш, защото в противен случай няма защо да тръгваш след Рал. Няма да си избрал живота, победата. Може да ти се наложи за миг да вземеш решение на живот или смърт. Калан знае това, тя знае последствията, които ще дойдат, ако се провали. Направила е своя избор.

— Въпреки това се поколеба. От това, което казваш, излиза, че е направила грешка. Бих могъл да я надвия. Трябвало е да ме убие, преди аз да имам възможност да го сторя. — Ричард се намръщи. — И щеше да сбърка.

Зед бавно поклати глава.

— Не се ласкай, Ричард. Тя те е държала в хватката си. Каквото и да си понечил да направиш, не би било достатъчно бързо. Тя просто си е дала един миг за размисъл. Владеела е положението и ти е дала възможност да обясниш. Не е направила грешка.

Малко замаян, Ричард все още не беше в състояние да признае това.

— Но ти не би могъл да бъдеш предател, сигурен съм, както съм сигурен и в това, че не мога да нараня Калан. Не разбирам накъде биеш.

— Ами натам, че дори и да не мога да стана предател, ако все пак това стане, ти трябва да си подготвен да действаш. Трябва да имаш силата да извършиш дори това, ако е необходимо. Мисълта ми е, че макар Калан да е знаела, че си й приятел, че не би я наранил, когато е помислила, че се опитваш да го направиш, е била готова да действа. И ако ти не я беше убедил светкавично, че си нямал такива намерения, тя е щяла да го направи.

Ричард замълча за малко, вгледан в приятеля си.

— Зед, ако се беше случило обратното, ако ти ме смяташе за опасност за каузата ни, е, нали разбираш, ти би ли…?

Магьосникът се дръпна назад, намръщи се и с абсолютно безстрастен глас отговори.

— Незабавно.

Този отговор ужаси Ричард, но той знаеше какво има предвид приятелят му, макар всичко това да му се виждаше невероятно; всичко друго освен тоталното отдаване щеше да доведе до провал. Ако те се поколебаеха, Рал нямаше да го направи. Те щяха да загинат. Беше много просто.

— Все още ли искаш да си Търсач? — попита го Зед.

Ричард гледаше в празното.

— Да.

— Страх ли те е?

— До мозъка на костите.

Зед го потупа по коляното.

— Добре. И мен. Щях да се притесня, ако не те беше страх.

Търсачът го погледна вледеняващо.

— Смятам да накарам и Рал да изпита страх.

Зед се усмихна и кимна.

— От теб ще стане добър Търсач, момчето ми. Не губи вяра.

Ричард мислено потръпна при мисълта, че Калан би могла да го убие само защото й бе предложил ябълка. Намръщи се.

— Зед? Защо всички червени плодове в Средната земя са отровни? Това не е естествено.

Магьосникът тъжно поклати глава.

— Защото, Ричард, децата обичат червени плодове.

Лицето на Ричард помръкна още повече.

— В това няма никаква логика.

Зед погледна в земята пред себе си и зарови кокалестия си пръст в нея.

— Беше горе-долу по същото време през последната война. Жътвата бе започнала. Открих конструирана магия. Това ще рече магия, направена от магьосници преди много време. Нещо като кутиите на Орден. Беше магия за отравяне, особена на цвят, която имаше възможност да хвърля само едно проклятие един-единствен път. Не бях сигурен как са я използвали, но знаех, че е опасна — Зед въздъхна дълбоко и сложи ръце в скута си. — Както и да е, Панис Рал я докопа и измисли начин да я накара да заработи. Знаеше, че децата обичат плодове, и се прицели в сърцата ни. Използва магията, за да отрови всички червени плодове. Отровата е подобна на тази на змийската лоза. Отначало тръгва бавно. Отне ни време да разберем какво причинява треската и последващата я смърт. Панис Рал, без да се замисли, избра нещо, което не само възрастните, но и децата ядат — гласът му беше едва доловим, очите му се взираха в тъмнината. — Изгинаха много хора. Много деца.

Ричард ококори очи.

— След като ти си я намерил, как е станало така, че е попаднала в ръцете му?

Зед погледна Ричард с изражение, което би смразило и летен ден.

— Имах ученик, един младеж, когото обучавах. Един ден го заварих да се занимава с нещо, с което не би трябвало. Обзе ме някакво странно съмнение. Знаех, че нещо не е наред, но го обичах много, така че не се оставих на подозренията си. Вместо това реших да обмисля нещата през нощта. На следващата сутрин него го нямаше. Също и конструираната магия, която бях намерил. Оказа се, че е бил шпионин на Панис Рал. Ако бях действал своевременно и го бях убил, всички тези деца нямаше да умрат.

Ричард преглътна.

— Зед, ти не би могъл да знаеш.

Помисли си, че старецът ще започне да крещи, да плаче, да вилнее, но вместо това той само сви рамене.

— Учи се от грешката ми, Ричард. Направиш ли го, всичките тези животи няма да са изгубени напразно. Може би тяхната история ще служи за урок, който ще помогне за спасяването на всички от онова, което ще направи Мрачният Рал, ако спечели.

Ричард разтърка ръце, опитвайки се да ги стопли поне малко.

— Защо червените плодове в Западната земя не са отровни?

— Всяка магия си има граници. Въпросната беше ограничена пространствено около мястото, където е направена. Тя се простря до там, докъдето по-късно бе издигната границата между Западната и Средната земя. Границата не можеше да бъде издигната там, където има магия, в противен случай магията щеше да проникне и в Западната земя.

Ричард седеше в тъмната, студена тишина и за известно време се отдаде на мислите си. Най-после зададе въпроса си.

— Има ли начин да се премахне тази магия? Да стане така, че червените плодове да не бъдат отровни повече?

Зед се усмихна. На Ричард това му се видя странно, но се радваше да го види.

— Мислиш като магьосник, момчето ми. Мислиш как да развалиш една магия. — Той отново се загледа в нощта и челото му се сбърчи в размисъл. — Може и да има начин за разваляне на магията. Трябва да се заема и да видя какво мога да направя. Победим ли Мрачния Рал, смятам да го направя.

— Добре — Ричард пристегна пелерината си. — Всеки ще може да изяде една ябълка, когато му се прииска. Особено децата. — Той хвърли поглед на стареца. — Зед, обещавам ти, че ще запомня този урок. Няма да те разочаровам. Няма да позволя всички тези хора, които са загинали, да бъдат забравени.

Зед се усмихна и отвърна на Ричард с горещо потупване по гърба.

Двамата приятели седяха мълчаливо, оставяйки се на спокойствието на нощта и мълчаливото взаимно разбиране, замислени за онова, което не биха могли да знаят: за бъдещето.

Ричард се замисли над онова, което трябваше да направи, за Панис Рал и за Мрачния Рал. Помисли си колко безнадеждно изглежда всичко. Помисли за разрешението, каза си той, не за проблема; ти си Търсач.

— Искам да направиш нещо за мен, магьоснико. Мисля, че е време да се скрием. Рал ни следваше достатъчно дълго. Можеш ли да направиш нещо с тоя облак?

— Знаеш, че съм на твоето мнение. Бих искал да разбера как се е закачил за теб, за да мога да го откача, но още не съм успял. Така че ще трябва да направя нещо друго. — Той замислено прокара палеца и показалеца по голобрадото си лице. — Валяло ли е, било ли е облачно, откакто го забеляза за първи път да те следва?

Ричард мислено се върна назад, опитвайки се да си спомни всеки изминал ден. След убийството на баща му всичко се обърка в съзнанието му. Сякаш беше толкова отдавна.

— Нощта преди да намеря змийската лоза в Старата гора валя, но когато пристигнах там, времето се беше прояснило. Не, не е валяло. Не помня и да е било облачно от смъртта на баща ми насам. Поне не повече от няколко високи перести облака. Какво означава това?

— Ами означава, че вероятно има начин да измамим облака, дори и да не мога да го откача от теб. Щом като небето е било ясно през цялото това време, това означава, че вероятно Рал има нещо общо с това. Отклонил е другите облаци, за да може лесно да следи този. Просто, но ефективно.

— Как може да направи това?

— Направил е заклинание, с което този облак отблъсква останалите, а самият той се прикрепва към теб.

— Тогава защо не направиш по-силно заклинание, с което да привлечеш останалите облаци; преди да се усети, неговият облак ще се загуби и той няма да може да го намери, за да развали твоята магия. Ако използва още по-силна магия, за да отблъсне отново облаците от своя, той няма да знае какво си направил ти и по-силното заклинание, което за втори път е отблъснало облаците, ще прекъсне връзката между мен и облака.

Зед го погледна скептично и примигна.

— По дяволите, Ричард, ти си схванал абсолютно всичко правилно! Момчето ми, мисля, че от теб би станало чудесен магьосник.

— Не, благодаря. Вече си имам една невъзможна професия.

Зед се дръпна малко назад и се намръщи, но не каза нищо. Тънката му ръка се пъхна под робата и извади един камък, който хвърли на земята пред тях. Зед стоеше, а пръстите му се завъртяха в кръг над малкия камък, докато той изведнъж се уголеми.

— Зед! Та това е твоят камък за наблюдаване на облаци!

— Всъщност, момчето ми, това е магьоснически камък. Баща ми ми го подари преди много време.

Пръстът на магьосника се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато се появи светлина, искри и цветове, танцуващи в кръг наоколо. Не се чу никакъв звук, само усетиха приятния мирис на пролетен дъжд. Най-после магьосникът изглеждаше доволен.

— Качи се отгоре, момчето ми.

Отначало несигурно, Ричард стъпи в осветеното пространство. От допира до камъка отначало настръхна, след това почувства топлина, сякаш лежеше гол в горещ летен ден след като е поплувал. Остави се да потъне в топлото, успокояващо чувство, отдаде му се изцяло. Ръцете му се повдигнаха покрай тялото до хоризонтално положение. Отметна глава назад, задиша дълбоко, със затворени очи. Усещането беше страхотно, сякаш плуваше във вода, само дето всъщност плуваше в светлина. През тялото му преминаха ободряващи вълни. Съзнанието му почувства плаваща, безвремева връзка с всичко наоколо. Той беше едно с дърветата, с тревите, с буболечките, с птиците, с животните наоколо, с водата, със самия въздух дори; не отделно същество, а част от едно цяло. По нов начин видя взаимосвързаността на всички неща, видя се едновременно незначителен и важен. Видя света през погледа на всички животни около себе си. Гледката беше шокираща, невероятна. Остави се да потъне в летящата над главата му птица, да види света през очите й, да половува с нея мишки, видя огъня сред бивака долу, спящите хора.

Ричард остави личността си да бъде отнесена от вятъра. Беше всички и никой, почувства парещите им нужди, надуши страховете им, вкуси от радостта им, разбра желанията им, а след това остави всичко това да се стопи в небитието, докато на мястото, където беше застанал, се появи само празнота, единствена във вселената, единственото живо нещо, единственото съществуващо въобще. После пропусна светлината през себе си, светлина, която повика другите, които бяха използвали същата тази светлина преди него: Зед, бащата на Зед, магьосниците преди тях двамата, живели преди незнайно колко години, хиляди години, всеки и всички. Същността им попи в него, личностите им се сляха в неговата, а по бузите му потекоха сълзи от удивление към всичко това.

Ръцете на Зед се протегнаха напред и разпиляха магически прах. Той се завихри около Ричард, блестейки като течност, и се събра в собствената си точка на въртене. Искрите се завъртяха още по-силно и се събраха пред гърдите му. Със звук, наподобяващ звъна на кристален полилей, разклатен от вятъра, прахът се издигна в небето, сякаш теглен от хвърчило, отнесе звука със себе си, все по-високо и по-високо, докато стигна до облака. Облакът попадна в магическия прах и заблестя отвътре в различни въртящи се цветове. Целият хоризонт се озари от светкавица, чиито отблясъци се разбягаха в различни посоки напрегнати, нетърпеливи, очакващи.

Изведнъж светкавицата изгасна, отблясъците се стопиха в мрака и изчезнаха, светлината от магьосническия камък се прибра в себе си, докато угасна напълно. Настъпи тишина. Ричард отново беше стъпил на обикновен камък. Той погледна с ококорени очи усмихнатото лице на Зед.

— Зед — прошепна, — сега вече знам защо не слизаш от този камък. През целия си живот не съм изпитвал нищо подобно. Нямах представа, че може да съществува.

Зед му се усмихна разбиращо.

— Ти си толкова естествен, момчето ми. Държиш ръцете си по правилния начин, отмяташ глава точно както трябва, дори гърбът ти е извит в точното положение. Държиш се като патица в езеро. Притежаваш всички данни за добър магьосник. — Той ликуващо се наведе напред. — А сега просто си представи, че го правиш гол.

— Има ли разлика? — попита Ричард изумен.

— Разбира се. Дрехите пречат на преживяването. — Зед обгърна с ръка рамото на Ричард. — Някой ден ще ти дам да опиташ.

— Зед, защо направи това с мен? Не беше необходимо. Можеше да го направиш сам.

— Как се чувстваш сега?

— Не знам. Различно. Отпуснат. С по-ясно съзнание. Мисля, че не съм толкова преуморен, потиснат.

— Ето защо те оставих да го направиш сам, приятелю, защото имаше нужда от това. Нощта беше тежка за теб. Не мога да премахна проблемите, но мога да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Благодаря ти, Зед.

— Иди да поспиш, смяната ми вече започна. — Той смигна на Ричард. — Ако някога промениш решението си относно това дали искаш да станеш магьосник, бих бил щастлив да те приветствам в обществото ни.

Зед вдигна ръка. Парчето сирене, което беше изхвърлил в мрака, се върна при него.