Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 122 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесет и осма глава

— Опитай още веднъж — каза Пилето. — И престани да мислиш за птицата, която искаш да извикаш — той чукна с кокалчето си главата на Ричард, — не с това — забоде пръст в корема му. — А с това!

Щом Калан му преведе, Ричард кимна и постави свирката на устните си. Изду бузи, за да я надуе. Както обикновено, звук не се чу. Пилето, Ричард и Калан огледаха равната местност. Ловците, които ги придружаваха, нервно се озъртаха, подпрени на забитите си в тревата копия.

Изведнъж хиляди скорци, врабчета и дребни полски птици се спуснаха надолу, като се гмуркаха и кръжаха над малката група хора. Ловците, заливащи се от смях, както вече цял ден правеха, се скриха в тревата. Въздухът са изпълни с дребни птици, щуращи се бясно насам-натам. Небето почерня от тях. Ловците легнаха на земята, закривайки главите си с ръце, като не спираха да се смеят истерично. Ричард въртеше очите си на всички посоки. Калан се засмя настрана, като извърна лице от него. Пилето като обезумял надуваше отново и отново собствената си свирка, сребристата му коса се вееше след него, отчаяно се опитваше да разгони птиците. Те най-после чуха сигналите му и изчезнаха. Полето отново притихна, чуваше се само смехът на ловците, които се търкаляха по земята, без да могат да се овладеят.

Пилето въздъхна дълбоко и постави ръце на хълбоците си.

— Отказвам се. Цял ден опитвахме, а все още сме там, откъдето започнахме. Избухливи Ричард — произнесе той, — ти си най-лошият викач на птици, който някога съм срещал. И дете може да се научи да го прави от три опита, но на теб не ти достига въздух, така че няма да можеш да се научиш до края на живота си. Безнадеждно е. Единственото, което можеш да изсвириш, е: „Елате, тук има храна.“

— Но аз си мислех „ястреб“, наистина. Всяка птица, която ми каза, ми се стори трудна, честно.

Щом Калан преведе, ловците започнаха да се смеят още по-силно. Ричард им се намръщи, но те не престанаха. Пилето скръсти ръце с въздишка.

— Няма смисъл. Денят си отива, скоро ще свикаме Съвещанието. — Той обгърна с ръка раменете на отчаяния Търсач. — Въпреки това задръж подаръка ми. Макар че той никога не ще може да ти послужи, нека те подсеща, че може да си по-добър от повечето хора в някои неща, но тук дори едно дете те превъзхожда.

Ловците отново избухнаха. Ричард въздъхна и кимна.

— Положих всички усилия. Наистина. Не го разбирам.

Калан се усмихна и взе ръката му в своята.

— Сигурна съм в това.

Макар светлината да отслабваше, това бе най-ясният ден от появата на облаците насам. Това помогна за оправянето на настроението й. Но все пак най-определящ беше начинът, по който Ричард се отнасяше с нея. Остави й време да се възстанови след изминалата нощ, без да задава никакви въпроси. Просто я гушна, зачитайки правото й на собствен живот.

Макар да не се случи нищо повече, тя се почувства по-близо до него отвсякога и в същото време знаеше, че това не бива да става. То само задълбочаваше дилемата й. Миналата нощ едва не направи огромна грешка. Най-сериозната грешка в живота й. Беше му благодарна, че я върна почти от ръба. В същото време някаква част от нея искаше да не го беше правил.

Когато тази сутрин се събуди, не знаеше как той ще се отнася с нея, дали не го е наранила по някакъв начин, дали няма да я мрази, или пък да е сърдит. Макар да беше лежала цяла нощ до него с разголена гръд, притеснено се извърна с гръб към него, когато си закопчаваше ризата. Докато пръстите й промушваха копчетата на местата им, му каза, че никой никога не е имал толкова търпелив приятел. Увери го, че искрено се надява някой ден да му докаже, че може да бъде също толкова добър приятел.

— Вече си го доказала. Ти повери вярата си, живота си в мои ръце. Посвети живота си в моя защита. Какви други доказателства бих могъл да искам от теб?

Тя се обърна и като едва сдържаше желанието си да го целуне, му благодари, че я приюти.

— Въпреки всичко ще трябва да призная — усмихна се той, — че отсега нататък вече никога няма да гледам на ябълката със същите очи.

Това я накара да се усмихне, отчасти за да прикрие объркването си, и двамата дълго се смяха. Стана й по-добре, смехът изтръгна тръна от сърцето й.

Изведнъж Ричард спря на пътеката. Тя също, останалите продължиха напред.

— Какво има, Ричард?

— Слънцето — той пребледня. — За миг сноп слънчева светлина озари лицето ми.

Тя се обърна на запад.

— Виждам само облаци.

— Видях я като малък процеп, но сега вече и аз не я виждам.

— Мислиш ли, че може да означава нещо?

Той поклати глава.

— Не знам. Но откакто Зед струпа облаците, това е първият път, в който виждам слънчева светлина. Може би няма нищо.

Отново тръгнаха. През ветровитите, равни тревисти полета до тях достигаха тайнствените звуци на болдите. Пристигнаха в селото по мръкнало. Празненството все още продължаваше. Както през цялата предишна нощ, така и предстоящата то нямаше да спре. Докато не бъде разпуснато Съвещанието. Всички изглеждаха свежи освен децата; много от тях обикаляха насам-натам със сънливи физиономии, други доволно спяха по ъглите.

Шестимата старейшини чакаха под навеса без жените си. Ядяха ястие, поднесено им от точно определени жени; единствено на тях се позволяваше да приготвят храната при свикването на Съвещанието. Калан гледаше как наливат някакво питие на всеки от старейшините. Беше червено на цвят, различно от всички останали питиета на празненството. Погледите на шестимата блестяха, сякаш идваха от много далеч, сякаш виждаха невидими за останалите неща. Калан потръпна.

Духовете на предците им бяха с тях.

Пилето започна да им говори. Когато онова, което те му казаха, го задоволи, той кимна с глава, шестимата се изправиха и в редица един зад друг поеха към къщата на духовете. Звукът на барабаните се промени така, че ръцете на Калан настръхнаха. Пилето се върна при тях, очите му както винаги бяха пронизителни и настойчиви.

— Време е — каза той на Калан. — Двамата с Ричард трябва да вървим.

— Какво искаш да кажеш с това „двамата с Ричард“? Аз също идвам.

— Не може.

— Защо?

— Защото на Съвещанието присъстват само мъже.

— Аз съм водач на Търсача. Трябва да съм там, за да превеждам.

Очите на Пилето помръднаха от неудобство.

— Но на Съвещанието присъстват само мъже — повтори той, очевидно без желание да се съобрази с мнението й.

Тя скръсти ръце.

— Е, на това ще присъства и една жена.

Ричард отмести поглед от лицето й към лицето на Пилето, после още веднъж върху нейното и върху неговото, по тона й разбра, че нещо става, но реши да не се намесва. Пилето се наведе към нея и сниши глас.

— Когато викаме духовете, трябва да сме като тях.

Тя присви очи.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не може да сте облечени с дрехи?

Той въздъхна дълбоко и кимна.

— И трябва да мажем телата си с кал.

— Чудесно — каза тя с изправена глава. — Нямам възражения.

Той се приближи още малко.

— Добре, а Търсачът? Може би ще трябва да го попиташ дали е съгласен да направиш това.

Тя му хвърли продължителен поглед, после се обърна към Ричард.

— Трябва да ти обясня нещо. Когато човек свиква Съвещание, понякога духовете му задават въпроси посредством старейшините, за да са сигурни, че играта е честна. Ако отговориш по начин, който духовете на предците счетат за непочтен или неискрен… могат да те убият. Не старейшините, а духовете.

— Имам меча си — напомни й той.

— Не, нямаш го. Ако искаш да се свика Съвещание, трябва да правиш онова, което правят старейшините, да останеш сам лице в лице с духовете. Без меч, без дрехи и намазан с кал — тя си пое въздух и отметна кичур коса назад. — Ако не съм там, за да превеждам, могат да те убият просто защото не можеш да отговориш на въпроси, които не разбираш. Тогава Рал печели. Трябва да съм там, за да превеждам. Но ако съм там, аз също трябва да съм без дрехи. Пилето е притеснен и иска да знае твоето мнение по въпроса. Надява се да ми забраниш да го направя.

Ричард скръсти ръце и я погледна в очите.

— Мисля, че така или иначе ти е писано и си решена да свалиш дрехите си в къщата на духовете.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре и очите му заблестяха. Калан трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее. Пилето гледаше объркан ту единия, ту другия.

— Ричард! — каза тя, като предупредителните нотки в гласа й ставаха по-настойчиви. — Говоря сериозно. И не се надявай много на това. Вътре е тъмно — въпреки всичко все още едва сдържаше смеха си.

Лицето на Ричард възвърна сериозното си изражение и той се обърна към Пилето.

— Съвещанието се свиква по мое желание. Имам нужда от Калан вътре.

Тя усети как Пилето подскочи, като чу думите му.

— Вие двамата започнахте да прекрачвате всякакви граници още от момента, в който пристигнахте — той въздъхна дълбоко. — Защо да променяме нещата сега? Да вървим.

Ричард и Калан тръгнаха един до друг, следвайки силуета на Пилето, който ги водеше през тъмните улички на селото. На няколко пъти се обръщаше първо надясно, после наляво. Ръката на Ричард намери нейната. Калан се притесняваше много повече, отколкото показваше, от това, че ще трябва да седи в една стая с осем голи мъже. Но не биваше да допуска Ричард да присъства на Съвещанието без нея. Времето им беше твърде ценно, за да оставят нещата да им се изплъзнат: бяха положили твърде много усилия; оставаха броени дни.

Тя си сложи лицето на Изповедник.

Преди да стигнат до къщата на духовете, Пилето ги прекара през една тясна врата в малка стая в съседната къща. Останалите старейшини бяха там, седнали на пода с кръстосани крака, вгледани пред себе си с празни погледи. Тя се усмихна на Савидлин, но той не отвърна на усмивката й. Пилето взе една малка пейка и две глинени панички.

— Когато ви извикам, елате, дотогава чакайте.

Когато Пилето се шмугна през вратата заедно с пейката и съдовете, Калан предаде думите му на Ричард. Не след дълго той извика името на Калдус, а след още малко и имената на останалите старейшини поред, Савидлин беше последен. Той не им каза нито дума, нито по някакъв начин показа, че ги вижда. Очите му бяха обладани от духовете.

Калан и Ричард седяха мълчаливо в празната тъмна стая и чакаха. Тя човъркаше тока на обувката си и се опитваше да не мисли за онова, което сама беше предизвикала. Въпреки всички усилия то не й излизаше от главата.

Ричард щеше да бъде без меча си — неговия защитник. Но нейната сила щеше да е с нея. Тя щеше да го пази. Макар да не го бе казала на глас, това беше другата причина, поради която настояваше да е вътре с него. Ако нещата се объркаха, щеше да умре тя, а не той, това поне знаеше със сигурност. Щеше да се погрижи да стане точно така. Тя се стегна, влезе в себе си. Чу как Пилето извика името на Ричард. Той се изправи.

— Да се надяваме, че ще се получи. Ако не, ще се окажем в голямо затруднение. Радвам се, че си с мен — Това й прозвуча като предупреждение да е нащрек.

Тя кимна.

— Помни едно, Ричард, сега това е нашият народ, ние принадлежим към него. Те искат да ни помогнат; правят всичко възможно.

Калан седна, обви с ръце коленете си и зачака, докато бъде повикано името й, тогава потъна в хладната тъмна нощ. Пилето седеше на малката пейка, опрял гръб в стената на къщата на духовете. В тъмното тя можеше да види, че е гол, по тялото му бяха изрисувани зигзагообразни символи, линии и кръгове, сребристата му коса се спускаше свободно върху голите му рамене. От близката ниска стена наблюдаваха накацали пилета. До него стоеше един ловец. В краката му лежаха наметките от кожа на койот, дрехите, мечът на Ричард.

— Съблечи се — каза Пилето.

— Кой е този? — попита тя, посочвайки ловеца.

— Тук е, за да вземе дрехите. Ще ги занесе под навеса на старейшините, за да разберат хората, че сме свикали Съвещанието. Преди зазоряване ще ги върне обратно, за да се знае, че Съвещанието приключва.

— Добре, кажи му да се обърне.

Пилето го направи. Ловецът се обърна. Тя дръпна езика на колана си и го освободи от токата. Спря и погледна Пилето.

— Дете — тихо каза той, — тази нощ ти не си нито мъж, нито жена. Ти си просто един от Калните. Тази нощ аз не съм нито мъж, нито жена. Аз съм водач на духовете.

Тя кимна, съблече дрехите си и се изправи пред него, голата й плът почувства студения нощен въздух. Той загреба с шепа бяла кал от едната купичка. Ръцете му се спряха пред нея. Тя чакаше. Той очевидно се притесняваше да го направи, независимо от това, което беше казал. Да гледаш е по-различно, отколкото да докосваш.

Калан се протегна, взе ръката му и я приближи с усилие към корема си, усети как студената кал се разтича по тялото й.

— Направи го — заповяда му тя.

Щом свършиха, бутнаха вратата и влязоха вътре, той седна сред нацапаните старейшини, тя срещу тях, до Ричард. Лицето на Ричард бе изпъстрено с хаотично пресичащи се бели и черни линии, маски, които всички носеха за срещата с духовете. Черепите, които преди стояха по лавицата, сега бяха подредени в кръг по средата. В огнището зад нея гореше слаб огън, от който се носеше странна, остра миризма. Старейшините гледаха втренчено пред себе си и ритмично припяваха някакви думи, които тя не можеше да разбере. Далечният поглед на Пилето се вдигна. Вратата сама се затвори.

— От този миг, докато свършим по зазоряване, никой няма право да излиза, никой няма право да влиза. Духовете залостиха вратата.

Очите на Калан се плъзнаха по стаята, но не видяха нищо. Тръпки пробягаха по гръбнака й. Пилето взе една плетена кошница, оставена край него, и бръкна вътре. Извади малка жаба, после подаде кошницата на старейшината до себе си. Всеки изваждаше по една жаба и започваше да търка гърба й по гърдите си. Когато кошницата стигна до нея, тя я взе в ръце и вдигна поглед към Пилето.

— Защо правим това?

— Наричат се жаби на червените духове. Намират се много трудно. По гърба им има вещество, от което започваш да забравяш този свят и което ти позволява да видиш духовете.

— Многоуважаеми старейшино, макар и да съм един от Калните, аз съм също и Изповедник и винаги трябва да държа силата си под контрол. Ако забравя този свят, може да не успея да овладея силата си.

— Твърде късно е за връщане назад. Духовете са вече с нас. Те вече са те видели, видели са изрисуваните по тялото ти знаци, от които им се отварят очите за теб. Не можеш да си тръгнеш. Ако в стаята има някой, който не може да ги види, те ще го убият и ще откраднат духа му. Разбирам проблема ти, но не мога да ти помогна. Ще трябва просто да направиш всичко, което можеш, за да си възвърнеш силата. Не можеш ли да го сториш, един от нас е загубен. Такава е цената, която трябва да платим. Ако искаш да умреш, остави жабата си в кошницата. Искаш ли да спреш Мрачния Рал, вземи я.

Тя погледна сериозното му лице с широко отворени очи и посегна към кошницата. Докато я подаваше на Ричард и му обясняваше какво да прави, жабата се извиваше и противеше в ръката й. Тя преглътна с усилие, след което допря студения, хлъзгав гръб на жабата до гърдите си, във вдлъбнатината между двете, на единственото място по тялото й, където не бяха изрисувани символи, направи с нея няколко кръга, притискайки я към кожата си, както бе видяла да правят и другите. Там, където жабата докосваше кожата й, тя сякаш изтръпваше, ставаше твърда. Това чувство се плъзна по цялото й тяло. Звуците на барабаните и болдите се усилиха в ушите й, докато накрая започна да си мисли, че това е единственото, което съществува на този свят. Тялото й вибрираше с ударите. Тя мислено се вкопчи в силата си, вкопчи се здраво и се опита да се концентрира над действията си; после, като се надяваше, че това, което е направила, е достатъчно, се остави да потъне.

Всеки хвана ръцете на двамата си съседи. Стените на стаята изчезнаха от полезрението й, съзнанието й се олюля като вълнички в езеро, понесе се, заклати се, заплува. Усети как се завърта в кръг заедно с другите, понасяйки се около подредените в центъра черепи. Те започнаха да сияят, да осветяват лицата на хората в кръга. Всички бяха погълнати в меката празнота на нищото. Снопове светлина, извиращи от центъра, се завъртяха заедно с тях.

Всичко наоколо се изпълни с реещи се фигури. Тя с ужас ги разпозна.

Сенки.

Неспособна да извика, задържа дъха си в гърлото и стисна ръката на Ричард. Трябваше да го защитава. Опита се да се изправи, за да го покрие с тялото си, така че те да не могат да го докоснат. Но тялото й не помръдваше. С ужас установи, че някакви ръце, ръцете на сенките, се бяха вкопчили в нея. С мъка се опитваше да се изправи, да го предпази от тях. Изпадна в паника. Дали вече са я убили? Мъртва ли е? Дали не е станала просто дух? Неспособен да се движи?

Сенките я гледаха. Онези, които беше виждала преди, нямаха лица. А тези тук имаха. Лица на хора от народа на Калните.

Това не бяха сенки, осъзна тя, при което я заля вълна на облекчение; това бяха духовете на предците. Пое си дъх, успокои паниката си. Отпусна се.

— Кой свиква това Съвещание?

Говореха духовете. Всички в един глас. Заедно. Звукът, кух, плосък, мъртвешки, почти спря дъха й. Но той излизаше от устата на Пилето.

— Кой свиква това Съвещание? — повториха те.

— Този човек до мен — каза тя. — Нарича се Ричард Избухливия.

Те се понесоха между старейшините, събирайки се в центъра на кръга.

— Пуснете ръцете му.

Калан и Савидлин пуснаха ръцете му. Духовете се завъртяха в центъра на кръга; после внезапно се подредиха в редица, преминавайки през тялото на Ричард.

Той рязко си пое дъх, отметна назад глава и изкрещя от болка.

Калан скочи на крака. Духовете се рееха във въздуха зад него. Старейшините затвориха очи.

— Ричард!

Главата му се изправи.

— Няма нищо. Добре съм — успя да каже той с дрезгав глас, но очевидно все още го болеше.

Духовете заобиколиха кръга, минаха зад старейшините, после се въплътиха в телата им, човек и дух в едно, на едно и също място, по едно и също време. От това лицата на старейшините придобиха меко, неопределено изражение. Очите им се отвориха.

— Защо ни повика? — попита Пилето с кухите им, мелодични гласове.

Тя леко се наведе към Ричард, без да сваля очи от Пилето.

— Искат да знаят защо пожела това Съвещание.

Ричард си пое на няколко пъти дълбоко дъх, възстановявайки се от онова, което му бяха причинили.

— Пожелах го, защото трябва да намеря един магически предмет, преди Мрачният Рал да го е открил. Преди да има възможност да го използва.

Духовете говореха с Ричард посредством старейшините, а Калан превеждаше.

— Колко души си убил досега? — попита Савидлин с гласовете на духовете.

Ричард отвърна без колебание.

— Двама.

— Защо? — попита Хаянлет с натрапчивия им тембър.

— За да не ме убият те.

— И двамата ли?

Той се замисли за миг.

— Първия убих при самозащита. Втория — за да защитя приятел.

— Мислиш ли, че имаш право да убиваш, за да защитиш приятел? — Този път помръдна устата на Арбрин.

— Да.

— Да предположим, че той е искал да убие приятеля ти в защита на свой приятел?

Ричард въздъхна дълбоко.

— Защо ми задавате тези въпроси?

— Ето защо: съгласно онова, в което ти вярваш — че е справедливо да убиваш в защита на приятел, — тогава излиза, че ако противникът ти също убива в защита на приятел, то той има право да убие твоя приятел. Справедливо е. И след като е така, тогава на теб ти се отнема това право, нали?

— Не всички въпроси имат отговори.

— Може би не всички въпроси имат отговори, които ти харесват.

— Може би.

По гласа му Калан разбираше, че започва да се ядосва. Всички старейшини бяха вперили очи — очите на духовете — в него.

— Изпита ли удоволствие, когато убиваше този човек?

— Кой от двамата?

— Първия.

— Не.

— Втория.

Мускулите на лицето на Ричард се напрегнаха.

— Защо ми задавате тези въпроси?

— Всички въпроси си имат причина, поради която биват зададени.

— А понякога причините нямат нищо общо с въпроса?

— Отговори.

— Само ако ми кажете причината за въпроса.

— Ти си дошъл тук да задаваш въпроси. Да те питаме ли за причините?

— Мисля, че го правите.

— Отговори на въпроса ни или ние няма да отговорим на твоите.

— А ако отговоря, обещавате ли да отговорите на моите?

— Не сме дошли тук да се пазарим. Дойдохме, защото бяхме повикани. Отговори на въпроса или Съвещанието приключва.

Ричард си пое дълбоко дъх и отговори бавно, с очи, втренчени в празното пространство.

— Да. Достави ми удоволствие заради магията, извираща от Меча на истината. Тя действа по този начин. Ако го бях убил по друг начин, без меча, не би ми доставило удоволствие.

— Неуместно.

— Моля?

— „Ако“ е неуместно, „направих“ не е. И така, вече даде два отговора защо си убил втория човек: за да защитиш приятел и защото ти е доставило удоволствие. Кой от двата е верният?

— И двата. Убих го, за да защитя живота на един приятел, а понеже го направих с меча, това ми достави удоволствие.

— А какво щеше да стане, ако не беше нужно да убиваш, за да защитиш живота на приятеля си? Ако си сгрешил в преценката си? Ако животът на приятеля ти всъщност не е бил в опасност?

При този въпрос Калан настръхна. Преди да го преведе, за миг се поколеба.

— За мен е по-важно намерението, не делото. Аз искрено вярвах, че животът на приятеля ми е в опасност, ето защо се почувствах задължен да убия, за да я защитя. Разполагах само с един миг, за да направя нещо. Мислех, че нерешителността ми би довела до нейната смърт. Ако духовете смятат, че съм постъпил неправилно, като съм убил, или пък че този, когото съм убил, е имал оправдание за действията си, отнемащи моето право, тогава сме на различни мнения. Някои проблеми не подлежат на еднозначно решение. За решението на някои проблеми човек не разполага с необходимото време. Трябваше да послушам сърцето си. Както един мъдър човек ми каза веднъж, всеки убиец си мисли, че има право да убива. Аз бих убил, за да защитя себе си, живота на приятеля си или на някой невинен. Ако смятате, че това е грешно, кажете ми още сега, за да приключим с тези болезнени въпроси, а аз да продължа да търся отговорите, които са ми необходими.

— Както вече казахме, не сме дошли тук да се пазарим. Ти каза, че за теб намерението е по-важно от делото. Има ли някой, който си възнамерявал да убиеш, но не си?

Гласовете им звучаха болезнено в ушите й; тя имаше чувството, че прогарят кожата й.

— Измествате смисъла на онова, което ви казах. Казах, че съм убил, защото съм сметнал за необходимо да го направя, че съм си помислил, че той има намерение да я убие, ето защо реших, че трябва да направя нещо или тя е мъртва. Не че намерението ми е равно на действието. Вероятно има много хора, които в един или друг момент съм искал да убия.

— Ако си искал, защо не си го направил?

— По много причини. За някои от тях не съм имал истинско оправдание, било е просто игра на ума, фантазия, за да отвърна на жилото на някоя несправедливост. За други, макар и да съм се чувствал в правото си, съм успявал да се измъкна, без да убивам. За трети, ами просто така се е получило, че не съм.

— Петимата старейшини?

Ричард въздъхна.

— Да.

— Но имаше намерение да го направиш.

Ричард не отговори.

— В този случай намерението равно ли е на действието?

Ричард преглътна с усилие.

— Ако слушам сърцето си — да. Това, че го исках, ме изпълва с почти толкова болка, колкото и ако го бях направил.

— Ами тогава значи излиза, че не сме, както ти се изрази, съвсем далеч от контекста на нещата.

Калан забеляза в очите му да проблясват сълзи.

— Защо ми задавате тези въпроси!

— Защо ти е необходим този магически предмет?

— За да спра Мрачния Рал!

— И с какво този предмет ще ти помогне да го направиш?

Ричард леко се дръпна назад. Очите му се отвориха широко. Той разбра. По бузата му се изтърколи една сълза.

— Защото ако намеря този предмет и го скрия от него — прошепна той, — той ще умре. По този начин ще го убия.

— Тогава онова, което наистина искаш от нас, е да ти помогнем да убиеш друг човек — гласовете им отекнаха около нея в мрака.

Ричард само кимна.

— Ето защо ти задаваме тези въпроси. Ти молиш за помощ, за да убиеш. Не мислиш ли, че е честно да знаем що за човек е онзи, който ни моли да му помогнем да убие друг човек?

По лицето на Ричард се стичаше пот.

— Сигурно е така — той затвори очи.

— Защо искаш да убиеш този човек?

— По много причини.

— Защо искаш да убиеш този човек?

— Защото той измъчваше и уби баща ми. Защото е измъчвал и убил мнозина други хора. Защото ще убие мен, ако аз не убия него. Защото ще измъчва и убие още много хора, ако аз не го убия. Това е единственият начин да го спра. С него не може да се спори. Нямам друга възможност, освен да го убия.

— Обмисли внимателно следващия си отговор. Отговори честно или това Съвещание ще бъде закрито.

Ричард кимна.

— Каква е основната причина, поради която искаш да убиеш този човек?

Ричард сведе поглед и отново затвори очи.

— Защото — най-накрая прошепна той, а по лицето му затекоха сълзи, — ако аз не го убия, той ще убие Калан.

Калан сякаш получи удар в стомаха. Едва успя да преведе думите му. Настъпи дълга тишина. Ричард седеше гол, не само буквално. Тя се ядоса на духовете, че му причиняваха това. Беше силно объркана и от онова, което самата тя му причиняваше. Шар се оказа права.

— Ако Калан не беше причината, пак ли щеше да се опиташ да убиеш този човек?

— Абсолютно сигурно. Вие попитахте за най-важната причина. Казах ви я.

— Какво представлява магическият предмет, който търсиш?

— Това означава ли, че приемате причините, поради които ви обясних, че съм убивал?

— Не. Това означава, че по наши съображения решихме да отговорим на въпроса ти. Ако можем. Какво представлява магическият предмет, който търсиш?

— Една от трите кутии на Орден.

Когато Калан преведе думите му, духовете внезапно нададоха вой като че от болка.

— Не ни се позволява да отговорим на този въпрос. Кутиите на Орден са пуснати в действие. Съвещанието приключи.

Очите на старейшините започнаха да се затварят. Ричард скочи на крака.

— Нима ще оставите Мрачния Рал да убие всички тези хора, след като имате силата да помогнете?

— Да.

— Ще го оставите да унищожи потомството ви? Вашата жива плът и кръв? Вие не сте духовете на предците на този народ, вие сте духове-предатели!

— Не е вярно.

— Тогава ми отговорете!

— Нямаме право.

— Моля ви! Не ни оставяйте без помощта си. Позволете ми да ви задам още един въпрос?

— Нямаме право да разкриваме къде се намират кутиите на Орден. Забранено е. Помисли и задай друг въпрос.

Ричард седна на мястото си, свивайки колене към тялото си. Разтърка очи с върховете на пръстите си. Символите, изрисувани навсякъде по тялото му, му придаваха вид на дивак. Подпря с ръце слепоочията си и се замисли. Главата му рязко се вдигна.

— Не можете да ми кажете къде се намират кутиите на Орден. Има ли и други ограничения?

— Да.

— Колко от кутиите вече притежава Рал?

— Две.

Той погледна безстрастно към старейшините.

— Вие току-що разкрихте къде се намират две от кутиите. Това е забранено — напомни им той. — Или това е може би просто сянка на намерение?

Тишина.

— Тази информация не е забранена. Въпросът ти?

Ричард се наведе напред като куче, надушило следа.

— Можете ли да ми кажете кой знае къде се намира последната кутия?

Ричард вече знае отговора на този въпрос, помисли си тя. Тя познаваше маниера му да обръща тоягата и от другата страна.

— Знаем името на човека, у когото е кутията, и имената на неколцина негови приближени, но не можем да ти ги кажем, защото това би означавало да ти кажем къде е кутията. Това е забранено.

— Тогава можете ли да ми кажете името на друг човек освен Рал, у който не е последната кутия, който не е близо до нея, но който знае къде се намира тя?

— Съществува един човек, чието име можем да ти кажем. Тя знае къде е кутията. Ако ти кажем това име, това няма да те заведе при кутията, а само при този, който знае къде е тя. Това е позволено. От теб ще зависи, а не от нас, да се сдобиеш с каквато успееш информация.

— Тогава точно това ви питам: коя е тя? Кажете ми името й.

Когато те промълвиха името, Калан се вцепени. Не преведе. Само при споменаването на това име старейшините са залюляха.

— Коя е тя? Как се казва? — попита я Ричард.

Калан го погледна.

— Направо сме мъртви — прошепна тя.

— Защо? Коя е тя?

Калан се потопи обратно в себе си.

— Вещицата Шота.

— Знаеш ли къде живее?

Калан кимна със сбърчено от ужас чело.

— В Агаден — тя произнесе името така, сякаш то бе напоено с отрова. — Дори един магьосник не би се осмелил да навлезе в нейната територия.

Ричард погледна уплашеното й лице, след това хвърли поглед към старейшините, които се поклащаха.

— Тогава ще отидем в Агаден при тази вещица Шота — каза той с равен глас — и ще разберем къде е последната кутия.

— Желаем ви благосклонна съдба — казаха духовете чрез устата на Пилето. — Животът на нашите потомци е във вашите ръце.

— Благодаря ви за помощта, уважаеми предци — каза Ричард. — Ще направя каквото е по силите ми, за да спра Рал. Да помогна на нашия народ.

— Трябва да използваш главата си. Това прави и Мрачният Рал. Приемеш ли условията му, си загубен. Няма да е лесно. Ще бъдеш подложен на страдания, както и целият ни народ, както и други народи, преди дори да ти се отдаде възможност да успееш. И по всяка вероятност пак ще се провалиш. Помни предупреждението ни, Избухливи Ричард.

— Ще запомня онова, което казвате. Кълна се, че ще направя каквото мога.

— Тогава ще подложим на изпитание истинността на клетвата ти. Има още нещо, което ще ти кажем — те замълчаха за миг. — Мрачният Рал е тук. Той те търси.

Калан преведе задъхана, скочи на крака. Ричард също се изправи до нея.

— Какво? Той е тук сега? Къде е, какво прави?

— В центъра на селото е. Убива хора.

През цялото същество на Калан премина ужас. Ричард пристъпи напред.

— Трябва да тръгвам. Трябва да взема меча си. Трябва да се опитам да го спра!

— Както желаеш. Но най-напред ни чуй. Седни — заповядаха му те.

Ричард и Калан седнаха отново на местата си, споглеждайки се с ококорени очи, и стиснаха здраво ръцете си. От очите й се пророниха сълзи.

— Тогава побързайте — каза Ричард.

— Мрачният Рал търси теб. Твоят меч не може да го убие. Тази нощ балансът на силата е натежал на негова страна. Излезеш ли оттук, ще те убие. Няма да имаш никакъв шанс. Никакъв. За да победиш, трябва да промениш баланса на силата, нещо, което не можеш да направиш тази нощ. Хората, които той убива тази нощ, ще умрат независимо дали ти ще отидеш да се биеш за тях. Излезеш ли, в крайна сметка ще загинат повече. Много повече. Ако си решен да успееш, трябва да имаш смелостта да оставиш тези тук да умрат тази нощ. Трябва да спасиш себе си, за да можеш да излезеш да се биеш друг път. Трябва да изтърпиш тази болка. Трябва да използваш главата си повече от меча си, ако искаш да имаш шанс да победиш.

— Но рано или късно ще трябва да изляза от тук!

— Мрачният Рал пропусна много нощни кланета. Има да се грижи за много неща, включително и за времето си. То не е достатъчно, за да си позволи да чака цяла нощ. Той е уверен и има сериозни причини за това, че може да те победи когато си пожелае. Няма причина да чака. Скоро ще си тръгне, за да се заеме с тъмните си дела, и ще те потърси някой друг път.

Символите, изрисувани по тялото ти, отварят нашите очи за теб, така че те виждаме. Но затварят неговите; той не може да те види. Докато не извадиш меча си. Него той ще види; тогава ще те хване. Докато символите са върху тялото ти и магията на меча ти остане в ножницата, докато си на територията на народа на Калните, той не може да те намери.

— Но аз не мога да остана тук!

— Не и ако имаш намерение да го спреш. Щом напуснеш нашата територия, силата на символите изчезва и той отново ще може да те вижда.

Ричард замахна със свити юмруци. По изражението на лицето му Калан виждаше, че е готов да пренебрегне предупреждението им, че след малко ще излезе да се бие.

— Изборът е твой — казаха духовете. — Изчакай тук, докато той убива част от хората ни, а когато си тръгне, продължи да търсиш кутията, за да го убиеш. Или излез сега и няма да постигнеш нищо.

Ричард стисна здраво очи. Гърдите му се повдигаха и спадаха в ритъма на тежкото му дишане.

— Ще почакам — каза той толкова тихо, че тя едва го чу.

Калан се хвърли на врата му, доближавайки глава до неговата, и двамата заплакаха. Кръгът на старейшините отново се завъртя.

Това бе последното, което тя си спомняше, до момента, в който Пилето разбуди нея и Ричард. Когато думите на духовете, че в момента навън убиват хора от селото, че за да намерят кутията, трябва да отидат в Агаден при Шота, постепенно започнаха да изплуват в съзнанието й, й се стори, че се събужда от кошмарен сън. Потръпна при мисълта за вещицата. Над тях се бяха надвесили останалите старейшини. Всичките със сериозни лица. В очите й отново започнаха да напират сълзи. Тя ги преглътна.

Пилето отвори вратата и отвън нахлу студеният нощен въздух, небето беше чисто, обсипано със звезди.

Облаците ги нямаше. Дори и змиевидния.

Беше се зазорило преди по-малко от час, на изток небето започваше да се оцветява. Ловец с тържествено изражение на лицето им подаде дрехите, а на Ричард и меча. Те се облякоха безшумно и излязоха.

Подредени един до друг, ловци и войни заобиколиха в защитен кръг къщата на духовете. По много от тях личаха следи от кръв. Ричард се изпречи пред Пилето.

— Кажете ми какво стана — заповяда им тихо.

Мъж с копие пристъпи напред. Калан чакаше, застанала до Ричард, готова да превежда. В очите на мъжа кипеше ярост.

— Червеният демон слезе от небето, възседнат от човек. Търсеше теб — с пламнали очи той насочи върха на копието си към гърдите на Ричард. Пилето, с каменно лице, постави ръка върху копието и отдалечи върха му от лицето на Ричард. — Когато не намери нищо друго освен дрехите ти, започна да убива хора. Деца! — гърдите му гневно се повдигаха. — Стрелите ни не го докосваха. Копията ни не го докосваха. Ръцете ни не го докосваха. Мнозина от онези, които се опитаха да се бият, бяха покосени от магически огън. После се разгневи, защото видя, че използваме огън. Потуши всички огньове. Качи се на червения демон и каза, че ако още веднъж запалим огън, ще се върне и ще убие всички деца в селото. С магия подхвърли Сидин във въздуха и го стисна под мишницата си. Подарък, каза той, за един приятел. И отлетя. Къде беше ти с меча си!

Очите на Савидлин плувнаха в сълзи. Калан постави ръка на сърцето си, за да успокои разяждащата я болка. Тя знаеше за кого е подаръкът.

Мъжът се изхрачи върху Ричард. Савидлин понечи да се нахвърли, но Ричард го спря с ръка.

— Чух гласовете на духовете — каза Савидлин. — Знам, че това не е негова грешка!

Калан прегърна Савидлин и започна да го успокоява.

— Бъди силен. Веднъж вече го спасихме, когато изглеждаше, че всичко е загубено. Ще го спасим отново.

Той кимна с твърдост в изражението и се дръпна назад. Ричард меко попита Калан какво е казала на Савидлин.

— Излъгах го — отвърна тя, — за да облекча болката му.

Ричард кимна, че разбира, и се обърна към мъжа с копието.

— Покажи ми убитите — каза с равен глас.

— Защо? — попита мъжът.

— За да не забравям никога защо ще убия човека, сторил това.

Мъжът хвърли гневен поглед на старейшините и ги поведе вкупом към центъра на селото. Калан си наложи празното изражение на лицето, за да се съхрани от онова, което знаеше, че ще види. Беше го виждала твърде много пъти преди това, в други села, на други места. И както очакваше, беше същото. Край една стена бяха нахвърляни в ужасяващ безпорядък разкъсани и изкормени трупове на деца, изгорени тела на мъже и мъртви жени, някои от тях без ръце или без челюсти. Сред тях беше и племенницата на Пилето. Докато вървеше из този ад от крещящи и виещи хора, покрай мъртвите, оглеждайки ги, Ричард остана с каменно изражение — това бе затишие пред буря. Или, помисли си той, светкавица, след която ще последва гръм.

— Ето какво ни донесе ти — изсъска мъжът. — Това е по твоя вина!

Ричард видя как другите наоколо закимаха в знак на съгласие, след което спря поглед върху мъжа с копието. Гласът му беше спокоен.

— Ако това успокоява болката ви, обвинявайте ме. Аз лично обвинявам онзи, чиито ръце са опръскани с кръв — той се обърна към Пилето и останалите старейшини. — Докато всичко това свърши, не използвайте огън. Това само ще доведе до нови убийства. Кълна се, че ще спра този човек или ще умра в опита да го направя. Благодаря ви, приятели, че ми помогнахте.

Обърна очи към Калан. Погледът му беше напрегнат, в него се виждаше гневът му от видяното. Стисна зъби.

— Да вървим при тази вещица!

Те, разбира се, нямаха друг избор. Но тя знаеше коя е Шота.

Отиваха на смърт.

Със същия успех можеха да отидат и да попитат Мрачния Рал къде е кутията. Калан отиде при Пилето и внезапно се хвърли в обятията му.

— Не ме забравяй — прошепна тя.

Щом се разделиха, Пилето с изнурено лице се огледа за хората си.

— Тези двамата се нуждаят от водачи, които да ги изведат в безопасност до края на владенията ни.

Савидлин без колебание пристъпи напред. Без да се замислят, до него застанаха още десет от най-добрите му ловци.