Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Осемнадесета глава

След като напуснаха къщата на Ейди, пътеката се разшири дотолкова, че Ричард и Калан можеха да вървят един до друг. От небето висяха натежали, застрашителни облаци, но не валеше. И двамата се загърнаха по-плътно в пелерините си. Подгизнали кафяви иглички покриваха горската пътека. Между големите дървета имаше малко храсти, така че се виждаше добре. Край дънерите им растяха меки ивици папрат, върху които тук-там бяха накапали мъртви клони, сякаш полегнали за сън. Докато вървяха, от дърветата ядосано им подвикваха катерички, а птиците монотонно се опитваха да ги убедят в нещо.

Ричард посегна към клона на млада ела, покрай която минаха, и стри няколко иглички между палеца и извития си показалец.

— Ейди е повече от онова, което показва — каза най-после.

Калан го погледна в движение.

— Тя е чародейка.

Ричард учуден я погледна косо.

— Така ли? Нямам точна представа какво значи чародейка.

— Ами, тя има повече способности от нас с теб, но по-малко от един магьосник.

Ричард вдъхна сладкия аромат на еловите иглички, след което ги хвърли настрани. Може би Ейди имаше повече способности от него, помисли си Ричард, но той изобщо не беше сигурен, че е по-силна от Калан. Спомни си погледа на Ейди, когато Калан я сграбчи за ръката. Беше поглед на уплашен човек. Спомни си и изражението на Зед, когато я видя за първи път. Каква ли сила притежаваше тя, та можеше да изплаши и една чародейка, и един магьосник? Как предизвика онази гръмотевица без гръм? Досега го беше правила на два пъти, веднъж с четворката и веднъж с Шар, нощното дребосъче. Ричард си спомни болката, която бе изпитал по време на гръмотевицата. Чародейка по-силна от Калан? Той не разбираше всичко.

— Какво прави Ейди тук, в просеката?

Калан отметна няколко кичура коса през рамото си.

— Уморена е от хора, които непрекъснато я търсят, за да прави заклинания и еликсири. Искала да остане сама, за да изучи онова, което трябва да знае една истинска чародейка; един вид търсене на някакво по-висше призвание, както тя го нарича.

— Мислиш ли, че тя ще е в безопасност, когато границата падне?

— Надявам се. Тя ми харесва.

— И на мен — добави той с усмивка.

На места пътеката тръгваше рязко нагоре, извивайки се покрай стръмни склонове, така че те трябваше да минават един зад друг. Ричард пускаше Калан пред себе си, за да му е под око, да е сигурен, че не се отклонява от пътеката. На места трябваше да й посочва накъде да върви, с опита му на водач това не беше трудно, но за нейните несвикнали очи беше проблем. На други места пътеката се виждаше ясно. Гората беше гъста. От цепнатините в скалите, тръгващи нагоре от застлания с листа горски килим, израстваха дървета, между които се стелеше мъгла. Докато се изкачваха по стръмните наклони, те се хващаха за стърчащи от пукнатините корени, които използваха вместо дръжки. След стръмното изкачване по тъмната пътека следваше рязко спускане, което причиняваше болка в краката му.

Чудеше се какво ли ще правят, щом веднъж стигнат в Средната земя. Беше разчитал Зед да му каже плана си, щом преминат през просеката, а сега бяха останали без Зед, без план. Чувстваше се глупаво на път за Средната земя. Какво ще прави там? Ще стои и ще се оглежда в очакване да разбере къде е кутията, а след това ще тръгне да я търси? Не, това едва ли беше добро разрешение. Нямаха време да се мотаят насам-натам безцелно с надеждата да попаднат случайно на някаква следа. Никой нямаше да го чака, да го посрещне и да му каже накъде да върви по-нататък.

Стигнаха до огромна купчина камъни. Пътеката продължаваше право напред. Ричард огледа терена. Щеше да е по-лесно да заобиколят, отколкото да се изкатерят по нея, но в крайна сметка мисълта, че границата може да е навсякъде около тях, го накара да отхвърли тази идея, да промени решението си. Щом пътеката минава през купчината, значи сигурно има някаква причина за това. Тръгна пръв и хвана Калан за ръката, като я дърпаше нагоре.

Докато се изкачваше, мислите му продължаваха да го тормозят. Някой трябва да е скрил едната от кутиите, в противен случай Рал вече да я е намерил. Щом Рал не е успял, тогава как щеше да го направи Ричард? Той не познаваше никой в Средната земя; не знаеше къде да търси. Но все някой трябваше да знае къде е последната кутия, те трябваше да намерят този някой, това беше начинът да намерят и кутията. Не можеха да търсят направо нея; значи трябваше да търсят човека, който би могъл да им каже къде е скрита тя.

Магия, внезапно си помисли той. Средната земя беше магическа земя. Може би някой можеше чрез магия да му каже къде е кутията. Трябваше да търсят човека, притежаващ необходимата магия. Ейди можа да каже за него неща, без да го е виждала никога преди. Трябваше да съществува човек, който знае къде е кутията, без изобщо някога да я е виждал. Трябваше да убедят този човек да им каже онова, което знае. Но щом някой криеше от Мрачния Рал, че знае къде е кутията, то той сигурно иска да му попречи. Стори му се, че мислите му са изпъстрени с твърде много пожелания и надежди.

Но поне едно знаеше със сигурност: дори Рал да намери всичките кутии, без книгата той няма как да разбере коя коя е. Ричард вървеше и си повтаряше наум Книгата на преброените сенки с надеждата тя да му подскаже някакъв начин, по който да попречи на Рал. Тъй като това беше книга с инструкции за използването на кутиите, в нея би трябвало да се описва и начинът, по който действието им би могло да бъде прекъснато, но вътре такова нещо нямаше. Същинското обяснение на това какво може да прави всяка от кутиите и упътването как да се определи коя кутия коя е и как може да бъде отворена всяка заемаха сравнително малка част в края на книгата. Ричард добре разбираше тази част, тъй като там нещата бяха обяснени точно и ясно. Основният корпус от книгата обаче се състоеше от инструкции за предотвратяването на непредвидими събития, за разрешаването на проблеми, които могат да попречат на успеха на притежателя на кутиите. Книгата дори започваше с проверка на истинността на инструкциите в самата нея.

Ако Ричард можеше да създаде един от тези проблеми, щеше да успее да осуети плановете на Рал, тъй като Рал не притежаваше книгата, за да си помогне. Но повечето от проблемите той не можеше да създаде по никакъв начин — проблеми с ъгъла, под който падат слънчевите лъчи, и с облаците в деня на отварянето на кутиите. Голяма част от съдържанието на книгата той не разбираше. В нея се говореше за неща, които никога не беше чувал. Опита се да не мисли за проблема, а за разрешаването му. Щеше още веднъж да повтори книгата. Прочисти съзнанието си и започна отначало:

Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, тя може да се провери единствено с употребата на Изповедник…

В късния следобед Ричард и Калан вече се потяха обилно, изкачвайки се по стръмния наклон. Докато пресичаха малко поточе, Калан спря, натопи една кърпа във водата и избърса с нея лицето си. Ричард си помисли, че идеята не е лоша. Щом стигнаха до следващия поток, той спря и направи същото. Бистрата вода беше плитка и се спускаше в корито, покрито с обли камъни. Наведе се да намокри кърпата си, като балансираше върху един плосък камък.

Когато се изправи, видя сянката. Замръзна на място.

Между дърветата, наполовина скрито зад един ствол, стоеше някакво същество. Беше без определена форма, с човешки размери, но не беше човек. Приличаше на сянка, изправена във въздуха. Не помръдваше. Ричард примигна и разтърка очи, за да се увери, че наистина вижда онова, което си мисли, че вижда. Може би беше просто игра на слабата следобедна светлина, сянка на дърво, която вземаше за нещо повече.

Калан беше продължила напред по пътеката. Ричард бързо я настигна и постави ръка на кръста й, под раницата, за да не я спира. Наведе се към рамото й и прошепна в ухото й:

— Погледни наляво, между дърветата. Кажи ми какво виждаш.

Не сваляше ръката си от кръста й, не й позволи да спре, докато се обръщаше, за да погледне между дърветата. Калан отметна коса назад, очите й започнаха да се взират встрани от пътя. Видя го.

— Какво е това? — прошепна тя и се обърна към Ричард.

Той малко се изненада.

— Не знам. Надявах се ти да ми кажеш.

Тя поклати глава. Сянката остана неподвижна. Може би нямаше нищо, просто игра на светлината, опита се да се убеди той. Знаеше, че не е вярно.

— Може би е някой от зверовете, за които ни разказа Ейди, сигурно не може да ни види — предположи той.

Тя го погледна косо.

— Зверовете имат кости.

Тя, разбира се, имаше право, но Ричард се беше надявал да се съгласи с предположението му. Докато бързаха надолу по пътеката, нещото продължаваше да стои на мястото си, и те скоро престанаха да го виждат. Ричард си пое въздух по-леко. Изглежда, костта от колието на Калан и неговият зъб ги бяха скрили.

Вечеряха, без да спират — хляб, моркови и пушено месо. И на двамата не им хареса. Докато ядяха, очите им се взираха в гъстата гора. Макар цял ден да не беше валяло, всичко все още беше мокро и от дърветата от време на време капеше вода. На места по скалата имаше полепнала лепкава кал и трябваше да внимават, за да не паднат. Оглеждаха околността за какъвто и да е знак за опасност. Не видяха нищо.

Този факт започна да притеснява Ричард. Нямаше нито катерички, нито птици, никакви животни. Беше прекалено тихо. Дневната светлина угасваше. Скоро щяха да стигнат Теснината. Това също го притесняваше. Плашеше го и мисълта, че може пак да се сблъскат със съществата от границата. При мисълта, че пак може да срещне баща си, изпитваше ужас. Коремът го сви при спомена за онова, което им беше разказала Ейди — че онези от границата ще ги викат. Спомни си колко изкусителни бяха гласовете им. Трябваше да се приготви да им устоява. Да стане по-твърд. Когато бяха в хралупестия бор, тогава, през първата нощ след като се запознаха, Калан почти пропадна в отвъдния свят. След това, когато вървяха със Зед и Чейс, нещо отново се опита да я отмъкне. Притесняваше се, че толкова близо до границата костта може би няма да я опази.

Пътеката набра височина и отново се разшири, така че отново можаха да вървят един до друг. Изкачването през деня го беше изтощило, а имаха да вървят още цяла нощ и цял ден, преди да могат да починат. Да преминат Теснината нощем, и то изморени, не му се струваше добра идея, но Ейди настоятелно ги беше предупредила да не спират. Той не би задавал въпроси на човек, който не познаваше просеката като нея. Знаеше, че разказът й за хващача ще го държи нащрек.

Калан огледа гората, хвърли поглед и зад гърба си. Изведнъж се спря и го сграбчи за ръката. На пътеката, на десетина метра зад тях имаше сянка.

Подобно на другата, тази също не помръдваше. Ричард виждаше през нея, виждаше дърветата отзад, сякаш сянката беше само сгъстен въздух. Калан продължаваше да го стиска за ръката, докато двамата продължиха напред, леко извърнати настрани, за да могат да я наблюдават. Завиха зад един завой и се отдалечиха. Усилиха крачка.

— Калан, спомняш ли си, когато ми разказа за хората-сенки, които изпратил Панис Рал? Възможно ли е тези да са същите?

Тя го погледна притеснено.

— Не знам. Никога не съм виждала хора-сенки; те са се появили по време на последната война, преди да се родя. Но винаги съм чувала за тях едно и също — че се носели във въздуха. Не знам да са стояли така неподвижни.

— Може би е заради костите. Може би знаят, че сме тук, но не могат да ни открият, така че стоят на едно място и ни търсят.

Тя се загърна в пелерината, очевидно изплашена от предположението му, но не отвърна нищо. Продължаваха да вървят в настъпващата нощ, близо един до друг, обзети от едни и същи тревожни мисли. Отстрани на пътеката видяха друга сянка. Калан го сграбчи здраво за ръката. Минаха покрай нея бавно, тихо, без да я изпускат от поглед. Тя не помръдна. Ричард почувства, че започва да се паникьосва, но знаеше, че не може да си го позволи; трябваше да останат на пътеката и да използват главите си. Може би сенките се опитваха да ги сплашат, да ги накарат да се отклонят от пътеката и неволно да прекрачат в отвъдния свят. Отдалечавайки се, двамата се обърнаха назад, за да огледат терена. Докато Калан се взираше зад себе си, един храст обърса лицето й. Тя рязко скочи към Ричард. После се огледа и се извини. Ричард й се усмихна успокоително.

По боровите иглички бяха останали капки дъжд и мъгла и щом лекият бриз разлюлееше клоните, водата се спускаше надолу. В обграждащата ги тъмнина беше трудно да установят дали около тях има сенки, или виждат само тъмните силуети на дърветата. На два пъти обаче ги видяха; сенките стояха близо до пътеката и нямаше съмнение, че наистина са такива. Отново не тръгнаха след двамата, не помръднаха, стояха неподвижни, сякаш вгледани в нещо, макар да нямаха очи.

— Какво ще правим, ако ни нападнат? — попита Калан с напрежение в гласа.

От здравата й хватка ръката започваше да го боли, така че той разтвори пръстите й и сложи дланта й в своята. Тя я стисна.

— Извинявай — каза му със смутена усмивка.

— Ако ни нападнат, мечът ще ги спре — уверено отвърна той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той възпря онези същества от границата.

Този отговор явно я задоволи — поне Ричард така се надяваше. В гората беше абсолютно тихо, чуваше се само някакво тихо скрибуцане, което той не можеше да разбере откъде идва. Нямаше нито един от обичайните нощни звуци. Вятърът поклащаше клоните край тях, от което сърцето му трепваше.

— Ричард — каза Калан тихо, — не им позволявай да те докоснат. Ако това са хора-сенки, докосването им означава смърт. А пък ако не са, тогава не знаем какво ще се случи. Не бива да допускаме да ни докосват.

Той стисна ръката й успокоително.

Не искаше да се поддава на изкушението да извади меча. Може би бяха твърде много, за да може да се справи, ако магията на меча изобщо действаше срещу хора-сенки. Ако не му оставаше друго, щеше да прибегне към меча, но засега инстинктивно реши да не го прави.

Гората ставаше все по-тъмна. Дърветата се възправяха в мрака като черни колони. Ричард усети погледите на безброй невидими очи, които ги наблюдаваха. Пътеката започваше да прехвърля хълма и той видя отляво да се издигат силуетите на тъмни скали. Чуваше се ромон на вода, падаща върху камък. Тя бълбукаше, капеше и се разпръскваше. Отдясно зееше пропаст. Когато отново се обърнаха назад, видяха на пътеката три сенки, едва забележими. Двамата продължиха напред. Ричард отново чу тихия стържещ звук, идваше откъм гората и от двете им страни. Не му беше познат. По-скоро усети, отколкото видя, че отляво, отдясно и отзад ги заобикаляха сенки. Някои от тях стояха съвсем близо до пътеката, така че нямаше никакво съмнение, че наистина са такива. Пътят беше чист единствено отпред.

— Ричард — прошепна Калан, — не мислиш ли, че е време да извадиш нощния камък? Едва различавам пътеката. — Тя държеше здраво ръката му.

Ричард се поколеба.

— Не ми се ще, докато не стане неизбежно. Страхувам се от онова, което може да стане.

— Какво имаш предвид?

— Ами тези сенки все още не са ни нападнали. Може би защото не ни виждат, заради костите. — Той млъкна за момент. — Но какво ще стане, ако могат да видят светлината на нощния камък?

Калан притеснено прехапа долната си устна. Напрягаха се, за да улучат пътеката, която започна да се извива покрай дървета и канари, камъни и корени, да си проправя път напряко през хълма. Тихият стържещ звук се чуваше по-ясно отвсякъде. Звучеше като… Звучеше като скърцане на нокти по камък, помисли си той.

Отпред на пътеката бяха застанали две сенки, близо една до друга, разделяше ги само пътеката. Калан се притисна плътно до него и задържа дъха си, докато се промъкваха покрай тях. Зарови лице в рамото му, щом се изравниха. Ричард я обви с ръка и я притисна здраво. Знаеше как се чувства. Той също изпитваше ужас. Сърцето му щеше да се пръсне. Струваше му се, че всяка следваща стъпка ги отнася невъзвратимо далеч, че потъват все по-надолу. Огледа се зад себе си, но в тъмнината не можа да види дали сенките все още стоят на пътеката.

Внезапно пред тях изскочи нещо катранено черно. Огромен камък, разцепен на две.

Теснината.

Опряха гърбове в него, вътре в процепа. Беше твърде тъмно, за да могат да виждат пътеката, или пък дали вътре не е пълно със сенки. Нямаше как да преминат през Теснината без светлината на нощния камък; беше прекалено опасно. Една погрешна стъпка в Теснината и бяха мъртви. В тишината стържещият звук се чуваше още по-ясно, навсякъде около тях. Ричард протегна ръка към джоба си и извади кожената кесийка. Развърза я и пусна в дланта си нощния камък.

Топла светлина заля тъмнината и озари околните дървета, които започнаха да хвърлят странни сенки. Протегна камъка напред, за да вижда по-добре.

Калан ахна.

В приятно осветеното жълто пространство видяха да се издига стена от сенки, стотици, застанали на по-малко от сантиметър една от друга. Бяха застанали в полукръг на по-малко от двадесет фута пред тях. На земята имаше десетки, десетки тумбести същества, които на пръв поглед приличаха на камъни. Но не бяха. Гърбовете им бяха покрити със сива защитна обвивка, от долната им страна се протягаха остри шипове.

Хващачи.

Ето откъде идвал шумът, от ноктите им, стържещи по камъните. Хващачите се движеха със странна клатеща се походка, тумбестите им тела се люлееха ту на едната, ту на другата страна и така се придвижваха напред. Без да бързат, но уверено. Някои бяха само на няколко стъпки от двамата.

За първи път сенките се размърдаха, понесоха се във въздуха и започнаха да затягат обръча около двамата.

Калан се вцепени, притиснала гръб в камъка, с широко отворени очи. Ричард се пресегна през цепнатината, сграбчи я за ризата и я дръпна навътре. Стените бяха влажни и хлъзгави. Цепнатината беше толкова тясна, че сърцето му се качи в гърлото. Не обичаше тесни пространства. Вървяха с гърбовете напред, лицата им гледаха към сенките, само от време на време се обръщаха, за да видят къде стъпват. Той държеше нощния камък в ръце и осветяваше приближаващите сенки. В цепнатината бъкаше от хващачи.

Ричард чуваше бързото й дишане в тясната, усойна цепнатина. Продължиха да се придвижват по същия начин, приплъзвайки рамене по камъка. Ризите им подгизнаха от студена, лепкава вода. На едно място трябваше да се наведат и да се обърнат странично, тъй като цепнатината се стесняваше, почти се затваряше, остана място, колкото да преминат поединично, наведени напред. Във влажната цепнатина бяха попаднали най-различни горски твари, които се разлагаха на влагата. Мястото вонеше отвратително на гнилоч. Продължиха да се движат странично и най-после стигнаха до другия край. Щом доближиха края на цепнатината, сенките спряха. Не и хващачите.

Ричард ритна един, който се беше приближил твърде много, и той отхвръкна, тупвайки върху листата и клечките в цепнатината. Падна на гърба си и тракащ и съскащ, започна да размахва нокти във въздуха, като се извиваше и въртеше, докато най-накрая успя да стъпи на краката си. Когато сполучи да го направи, се изправи на ноктестите си крайници и преди отново да тръгне напред, изръмжа.

И двамата се обърнаха бързо, за да продължат напред по пътеката. Ричард вдигна нощния камък, за да освети пътя им през Теснината.

Калан си пое рязко въздух. Меката светлина огряваше хълма, където би трябвало да бъде пътеката през Теснината. Пред тях, докъдето стигаше поглед, се виждаха единствено купища нахвърляни безразборно камънаци. Скални отломъци, клони, разцепени дървета и кал се валяха заедно.

Пътеката през Теснината беше заличена.

Пристъпиха зад камъка, за да имат по-добра видимост.

За тяхна изненада, се появи зелената светлина на границата. Те едновременно отскочиха назад.

— Ричард…

Калан се вкопчи в ръката му. След тях настъпваха хващачите. В цепнатината се носеха сенките.