Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Двадесета глава

Докато двамата внимателно си проправяха път през каменистия склон, като прескачаха повалени дървета или се пъхаха под тях и при необходимост разритваха клони, всичко плуваше в зелена светлина. Фосфоресциращото зелено платно на граничните стени ги притискаше от двете страни, докато те слепешката се промъкваха напред. Плътна черна завеса покриваше всичко наоколо, единственото, което се виждаше, беше тази неестествена зелена завеса, от която се чувстваха като в пещера. В един и същи момент Ричард и Калан бяха взели едно и също решение. Нямаха друг избор; връщането назад беше невъзможно, да останат в цепнатината също не можеха, не и при положение, че след тях настъпваха хващачите и сенките, единственото, което им оставаше, беше да продължат напред, в Теснината.

Ричард прибра нощния камък; той нямаше да им бъде от полза на пътеката, тъй като пътека всъщност нямаше, а с него в ръка Ричард се затрудняваше да каже къде свършва зелената завеса. Не го върна в кожената кесийка, просто го пусна в джоба си, за да може при необходимост бързо да го извади отново.

— Нека оставим граничните стени сами да ни водят — каза Ричард, а черното върна гласа му обратно. — Движи се бавно. В момента, в който една от стените потъмнее, не прави следваща крачка, дръпни се леко на другата страна. Това е начинът да останем по средата и да преминем през просеката.

Калан не се поколеба, тъй като хващачите и сенките означаваха сигурна смърт; тя хвана Ричард за ръката и двамата се потопиха в зелената светлина. Вървейки рамо до рамо, те потънаха в невидимата просека. Сърцето на Ричард биеше лудо; опита се да не мисли за онова, което правеха — движеха се на сляпо между граничните стени.

Откакто се приближи до границата заедно с Чейс, а после още веднъж, когато онова тъмно нещо се опита да завлече Калан след себе си, Ричард знаеше какво може да очаква. Беше наясно, че пресекат ли тъмната стена, връщане назад няма, ако обаче успееха да се задържат в зеленото сияние пред стената, имаше надежда.

Калан спря. Бутна го надясно. Беше се приближила до стената. В същия миг тъмнината се появи от дясната му страна. Двамата застанаха по средата и продължиха напред. Разбираха, че ако вървят бавно, ще могат да останат между стените, да се движат по тънката ивица живот, докато от двете им страни е смъртта. Дългият стаж като планински водач тук не му помагаше. Най-накрая той се отказа да търси пътеката и се остави на натиска на стените, остави се да бъде воден от тях. Движеха се бавно, от пътеката нямаше и следа, хълмовете наоколо не се виждаха, съществуваше само сгъстеният свят на искрящата зелена светлина, сякаш балонче живот, носещо се безнадеждно по един безкраен океан от мрак и смърт.

В обувките му попи кал, в мисълта му — страх. Трябваше да преодоляват всяко препятствие по пътя си, не можеха да заобикалят; граничните стени диктуваха пътя им. Понякога той минаваше през повалени дървета или прескачаше огромни камъни, понякога прекосяваше мочурища и двамата трябваше да търсят щръкнали корени, за да могат да преминат от другата страна. Помагаха си, без да разменят и дума, като си вдъхваха кураж само със стискане на ръка. Едва направили крачка-две в коя да е посока, и пред очите им изплуваше черната стена. Появяваше се при всеки следващ завой, така че понякога трябваше да опитват няколко пъти, преди да налучкат правилната посока. Всеки път, когато стената изникваше отпреде им, двамата се дръпваха назад възможно най-бързо и след всяка следваща среща с нея Ричард се обливаше в студена пот.

Установи, че раменете го болят. Напрегнатите движения, които ръцете му извършваха, товареха мускулите му, дишането му се учести. Той спря, пое дълбоко въздух, отпусна ръце, разклати китки, за да ги разтовари, след което отново хвана Калан за ръката. Усмихна се на огряното й от неотстъпната зелена светлина лице. Тя отвърна на усмивката му с усмивка, но в очите й Ричард откри с мъка потискан ужас. Ако не друго, помисли си той, поне костта на Ейди и неговият зъб държаха настрана сенките и зверовете, освен това при случаен сблъсък със стените зад тях не се появяваше нищо.

С всяка следваща внимателна стъпка Ричард почти физически усещаше желанието си да се изсули от душата си. Времето се превърна в абстрактно понятие без постоянно значение. Можеше да е в Теснината от часове или пък от дни; вече му бе трудно да прецени. Откри, че единственото, от което се нуждае, е спокойствие, че иска всичко това да свърши, отново да е на сигурно място. От нечовешкото напрежение, което изпитваше, откакто бяха тръгнали да си проправят път през просеката, страхът му бе започнал да се притъпява.

Вниманието му привлече някакво движение. Погледна назад. Между стените, съвсем близо зад двамата, като ги следваха по пътеката, плъзгайки се над земята, в редица по една се носеха сенки, всяка от тях потънала в зелена светлина, издигащи се една след друга, за да прескочат някое паднало върху пътеката дърво. Вцепенени, с ококорени очи, Ричард и Калан замръзнаха по местата си. Сенките продължиха да се движат.

— Мини отпред — прошепна той — и не изпускай ръката ми. Аз ще ги наблюдавам.

Ричард видя, че ризата й е подгизнала от пот, неговата също, макар нощта да не беше топла. С едва забележимо поклащане на главата тя тръгна напред. Той вървеше заднишком с гръб, опрян в нейния, с очи, вперени в сенките, с ужас в сърцето. Калан се движеше възможно най-бързо, на няколко пъти се наложи да спре и да промени посоката, дърпайки го след себе си.

Отново спря и най-после успя да нацели невидимата пътека, завиваща надясно, но точно в този миг тя най-неочаквано започна да се спуска рязко надолу по склона. Не беше лесно да се върви по нанадолнището заднишком; Ричард пристъпваше внимателно, за да не падне. Сенките ги следваха в редица по една, като не се отклоняваха от пътеката. Ричард удържа желанието си да подкани Калан да се движи по-бързо, тъй като не искаше тя да допусне грешка, но сенките се приближаваха все по-близо. Беше въпрос на минути да изминат делящото ги разстояние, да се нахвърлят върху му.

Напрегнал мускули, Ричард сграбчи дръжката на меча си. Мислено се поколеба дали да го извади, тъй като нямаше представа дали може да им помогне, дали няма само да им навреди. Дори мечът да можеше да се справи със сенките, всяка битка в рамките на Теснината би ги изложила на голям риск. Но ако нямаше друг начин, ако се приближеха твърде много, щеше да се наложи да използва меча.

Сенките сякаш се бяха сдобили с лица. Ричард се опита да си спомни дали изглеждаха така и преди, но не успя. Докато вървеше гърбом, пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката на меча, усещаше топлата ръка на Калан в другата си длан. Облени в зелената светлина, лицата на сенките му се струваха тъжни, нежни. Гледаха го мило, с молба. Релефният надпис „Истина“ върху дръжката на меча болезнено прогаряше пръстите му, стискащи дръжката все по-здраво и по-здраво. От меча избълва гняв, търсещ мисълта му, собствения му гняв. Но открил единствено страх и обърканост, той се стопи. Сенките вече не се нахвърляха върху му, а тръгнаха редом с него, правейки му компания в самотната тъмнина. Те го накараха да се почувства не толкова уплашен, не толкова напрегнат.

Шепотът им го успокояваше. Той отпусна ръка върху дръжката на меча си и напрегна слух, за да различи думите им. Плавните им, меки усмивки му вдъхваха доверие, притъпяваха изостреното му внимание, потискаха паниката му, караха го да напрегне слух, за да чуе повече от онова, което му казваха, да разбере какво му шепнеха. Зелената светлина около бледите фигури сияеше успокоително. Сърцето му затуптя, изпитало желание за почивка, за спокойствие, за тяхното обкръжение.

Подобно на сенките, съзнанието му също отплува нанякъде тихо, спокойно, плавно. Ричард се замисли за баща си, силно му се прииска да са заедно. Спомни си веселите безгрижни години, прекарани с него, години, изпълнени с любов, взаимност, грижа, години на сигурност, в които нищо не го застрашаваше, нищо не го плашеше, нищо не го тревожеше. Той закопня за тези години. Разбра, че именно това му шепнат сенките, че тези години могат да се върнат. Те искаха да му помогнат да намери миналото, това беше всичко.

Дълбоко в съзнанието му се появиха тихи предупредителни сигнали, но бързо затихнаха и се изгубиха. Ръката му пусна меча.

Как може да е бил толкова заблуден, толкова сляп, че да не види това преди. Сенките бяха тук не за да го наранят, а да му помогнат да достигне желаното спокойствие. Те правеха не онова, което сами желаят, а онова, което желае той, ето какво му предлагаха. Единственото, което искаха, бе да му помогнат да се освободи от самотата си. Устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. Как е могъл да не го забележи досега? Как е могъл да остане толкова сляп? Подобно на сладка музика, шепотът го заливаше с нежни вълни, успокояваше страховете му, осветяваше с мека светлина тъмните кътчета на съзнанието му. Престана да се движи, за да не загуби топлината на тези омайни звуци, дъха на музиката.

Една досадна студена ръка сграбчи ръката му и се опита да го издърпа напред, но Ричард се освободи от нея. Без да се възпротиви, ръката го остави на мира.

Сенките се приближаваха. Ричард ги чакаше, вгледан в нежните им лица, вслушан в напевния им шепот. Когато във въздишките им различи името си, потръпна от наслада. Посрещна ги, когато го обградиха в успокоителен кръг, започнаха да се сгъстяват около него с протегнати напред ръце. Ръце, които се вдигаха към лицето му, почти го докосваха, опитваха се да го погалят. Той местеше поглед от лице на лице, срещаше очите на спасителите си, всеки от които на свой ред задържаше погледа му в своя, всеки му нашепваше някакво чудно обещание.

Една ръка почти обърса лицето му и му се стори, че изпитва пареща болка, но не можеше да каже със сигурност. Притежателят на ръката му обещаваше, че повече никога няма да изпита болка. Искаше му се да каже нещо, да ги пита за толкова много неща, но изведнъж всичко му се стори толкова незначително, толкова банално. Трябваше просто да се остави на грижите им и всичко щеше да е наред. Обърна се към всеки поотделно, беше готов да се отпусне в ръцете на всеки един, зачака да бъде поет.

Обърна се и се огледа за Калан, за да я вземе със себе си, да сподели спокойствието си с нея. В съзнанието му нахлу споменът за нея и отклони вниманието му, макар сенките да му нашепваха да забрави тоя спомен. Погледът му се плъзна по хълма, взирайки се в мрачния каменист пейзаж. Бледа светлина, предсказваща настъпващото утро, обагри небето. Черните силуети на дърветата отпред опираха върхове в бледорозовото небе; беше стигнал почти до края на склона. Калан я нямаше. Сенките настоятелно го мамеха, викаха името му. В съзнанието му ярко просветна споменът за Калан. Внезапно давещ страх го обзе целия и в миг изпепели мамещия шепот.

— Калан — изкрещя.

Никакъв отговор.

Към него се протегнаха тъмни ръце, мъртви ръце. Лицата на сенките се поклащаха подобно на дим, извиващ се от вряща отрова. Някакви гласове грубо крещяха името му. Объркан, той отстъпи назад, отдалечавайки се от тях.

— Калан — извика отново.

Към него се протягаха ръце и той изпита пареща болка, макар и да не го докосваха. Още веднъж отстъпи назад, далеч от тях, но този път тъмната стена опря в гърба му. Към него се протегнаха ръце, за да го бутнат. Той стреснато се огледа за Калан. Този път болката го събуди напълно. През тялото му премина вълна на ужас, когато разбра къде се намира и какво става.

И в този миг гневът му избухна.

Докато изваждаше меча, описващ дъга над сенките, през тялото му премина гореща вълна, извираща от магията на оръжието. Докоснатите от острието сенки се стопиха в нищото, превръщайки се в струйки дим, завихрени, преди да се разпаднат с вой, като във въздушно течение. Срещу него настъпиха други. Мечът разсече и тях, но се появиха още, сякаш нямаха край. Докато се бореше с тези от едната си страна, онези от другата се протягаха да го докоснат и болката от близостта им го изгаряше, преди да успее да насочи към тях меча си. За миг Ричард се замисли какво би станало, ако в крайна сметка успееха да го докоснат, дали ще го заболи, или просто в същия този миг ще бъде мъртъв. Отдръпна се от стената, като в същото време замахна. Направи още една стъпка напред, раздавайки около себе си яростни удари с меча, чието острие свистеше във въздуха.

Стоеше изправен, с впити в земята нозе и унищожаваше сенките с бързината, с която те се появяваха. Ръцете го боляха, гърбът му пареше, главата му пулсираше. По лицето му се стичаше пот. Беше изтощен. Нямаше къде да бяга, така че трябваше да остане на мястото си, но беше наясно, че това не може да продължи вечно. Докато мечът яростно посичаше сенките, из нощния въздух се носеха крясъци и вой. Цяла група се втурна напред, принуждавайки го да се дръпне отново назад, преди да успее да ги разсече. Тъмната стена отново се изправи зад гърба му. От другата й страна се мержелееха черни силуети с протегнати към него ръце, надаващи предсмъртни викове. Сенките, които го нападнаха едновременно, бяха твърде много, за да успее той да се дръпне от стената; всичко, което можеше да направи, беше да остане на място. Болката от протегнатите към него ръце го поваляше. Разбираше, че ако го нападнат бързо и бъдат достатъчно многобройни, ще го избутат през стената, в отвъдното. Биеше се безмълвно.

Гневът отстъпваше пред паниката. Мускулите на ръцете му горяха от болка при усилието, което полагаше да върти меча. Вероятно сенките имаха намерение да го победят с численост. Разбра, че е бил прав да не използва меча по-рано, че това би навредило на него и на Калан. Но в случая нямаше друг избор. Трябваше да го използва, за да ги спаси.

Но всъщност „ги“ не съществуваше, установи той; Калан беше изчезнала. Размахвайки меча, той се запита дали и при нея е било същото, дали сенките са я подмамвали с шепота си, дали са я докосвали, дали са я бутали към стената. Тя нямаше меч, с който да се защити; това беше нещото, което Ричард й бе обещал да прави. Обля го нова вълна от ярост. Мисълта, че Калан е отвлечена от сенките, от отвъдното, предизвика отново бушуващия му гняв, магията на Меча на истината откликна на зова му. С нови сили Ричард се нахвърли върху сенките. Омраза, запалена от пламъците на нажежената до бяло необходимост, го поведе напред в безумен пристъп на жестокост.

Ричард продължаваше да се придвижва напред между стените, нанасяйки удари с меча си върху сенките и отначало не разбра кога те са престанали да настъпват, като вместо това са започнали да се движат в кръг. За известно време престанаха да правят опити да избегнат острието на меча му, а просто кръжаха на място. След това започнаха да се плъзгат, подобно на струйки дим, в спокойния въздух наоколо. Потънаха в граничните стени, загубвайки зелената си светлина, започнаха да се превръщат в тъмни неща отвъд стената. Най-после Ричард успя да спре и да си поеме дъх, ръцете му трепереха от умора.

Ето какво са били, не хора-сенки, а онези неща отвъд граничната стена, нещата, които напускаха отвъдното и отвличаха хора, точно както се бяха опитали да отвлекат и него.

Точно както бяха отвлекли Калан.

Дълбоко в душата му се надигна болка, очите му се напълниха със сълзи.

— Калан — прошепна той в хладния сутрешен въздух.

Заболя го така, сякаш сърцето му беше разкъсано. Нямаше я и вината за това беше негова; не беше достатъчно нащрек, предаде я, не я защити. Как можа всичко да се случи толкова бързо? Толкова лесно? Ейди го предупреди, предупреди го, че ще го викат. Защо не беше по-внимателен? Защо не се отнесе по-сериозно към предупреждението й? Ричард отново и отново си представяше мислено колко ужасена е била Калан, представи си объркването й, когато е установила, че той не е с нея, виковете й за помощ. Болката й. Смъртта й. Ричард се разрида, а мисълта му отчаяно се заблъска насам-натам, търсеше начин да върне времето назад, да промени нещата, да не обръща внимание на гласовете, да не изпуска ръката й, да я спаси. Докато отпускаше острието към земята, оставяйки го да заоре, по лицето му се стичаха сълзи — беше твърде изморен, за да го прибере в ножницата, така че продължи напред замаян. Камънакът свършваше. Зелената светлина отслабна и се стопи в мига, в който той стъпи на пътеката в гората.

Някой прошепна името му с човешки глас. Спря и се извърна.

Баща му стоеше облян в светлина.

— Синко — прошепна той, — позволи ми да ти помогна.

Ричард го гледаше равнодушно. Небето просветляваше, утринта потапяше всичко във влажна сива светлина. Единственият цвят наоколо беше искрящото зелено около баща му, който стоеше с разтворени ръце.

— Не можеш да ми помогнеш — грубо прошепна Ричард.

— Грешиш, мога. Тя е при нас. В безопасност е.

Ричард направи няколко стъпки към него.

— В безопасност ли?

— Да, в безопасност. Ела, ще те заведа при нея.

Ричард се приближи още малко, влачейки след себе си острието на меча. По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите му се повдигаха.

— Наистина ли можеш да ме заведеш при нея?

— Да, синко — нежно каза баща му. — Ела. Тя те чака. Ще те заведа при нея.

Ричард безмълвно се приближи до баща си.

— И ще бъда с нея? Завинаги?

— Завинаги — бе отговорът, произнесен с успокоителен, познат глас.

Ричард отново потъна в зелената светлина, при баща си, който топло му се усмихваше.

Щом стигна до него, вдигна Меча на истината и разсече с него сърцето на баща си. Пронизан, баща му го погледна с ококорени очи.

— Колко пъти, скъпи татко — попита Ричард през сълзи и стиснал зъби, — трябва да разсичам сянката ти?

Баща му потръпна и се стопи в мъгливия сутрешен въздух.

На мястото на гнева дойде горчиво задоволство; след това то също се стопи, когато Ричард отново стъпи на горската пътека. Сълзите се стичаха на струйки през прахта и потта на лицето му. Той ги изтри с ръкава си и преглътна буцата в гърлото си. Върна се на пътеката, а дърветата го обгърнаха безстрастно.

Ричард с мъка прибра меча в ножницата. След като го направи, през джоба си забеляза светлината на нощния камък, все още беше сумрачно, така че от него струеше слаба светлина. Той спря, още веднъж взе в ръка гладкия камък и го постави обратно в кожената му кесийка, прекъсвайки мътната жълта светлина.

Със строга решителност пое напред, пръстите му потърсиха зъба под ризата. Върху раменете му се стовари чувство за самота, толкова дълбоко, колкото никога не беше изпитвал. Изгуби всичките си приятели. Вече знаеше, че животът не му принадлежи. Принадлежеше на задължението му, на задачата му. Той беше Търсачът. Нищо повече. Нищо по-малко. Не човек, принадлежащ на другите, а пионка в техните ръце. Средство, подобно на меча му, с което да помага на хората да се сдобият с онзи живот, който той успя да усети за миг.

Не беше по-различен от тъмните неща отвъд границата. Носител на смърт.

И съвсем ясно знаеше кому ще я занесе.

* * *

Господарят, с кръстосани крака и изправен гръб, седеше на тревата пред спящото момче, отпуснал ръце с дланите нагоре върху коленете си, с усмивка на устните, предизвикана от мисълта за случилото се с Изповедник Калан на границата. От прозорците над главата му нахлуваха и се пресичаха утринни лъчи, от които багрите на градинските цветя трептяха. Той бавно поднесе пръста на дясната си ръка до устните си, облиза върха му и го прокара през веждите си, след което внимателно постави ръката си на предишното й място. От мисълта за онова, което щеше да направи с Майката Изповедник, дишането му се учести. Той го успокои, като се концентрира върху настоящите си задължения. Завъртя пръсти и Карл отвори очи.

— Добро утро, синко. Радвам се да те видя отново — каза той с най-приятелския си глас. Усмивката, макар и появила се по друга причина, все още беше върху устните му.

Карл примигна и замижа срещу силната светлина.

— Добро утро — простена той в отговор. После, оглеждайки се наоколо, се замисли и добави: — Татко Рал.

— Добре си поспа — увери момчето Рал.

— Ти тук ли беше? През цялата нощ?

— През цялата. Както ти обещах. Не бих те излъгал, Карл.

Карл се усмихна.

— Благодаря — той срамежливо сведе поглед. — Сигурно е било глупаво да се страхувам.

— Изобщо не мисля така. Радвам се, че ми се отдаде възможност да се погрижа за теб.

— Баща ми казва, че е глупаво да се страхувам от тъмното.

— В тъмното има неща, които могат да те хванат — важно каза Рал, — следователно ти си достатъчно умен да го разбереш и да се пазиш от тях. Би било добре баща ти да се вслуша в думите ти и да се поучи от теб.

Карл се оживи.

— Така ли? — попита той, а Рал кимна. — Е, и аз винаги съм бил на това мнение.

— Ако истински обичаш някого, трябва да се вслушваш в думите му.

— Баща ми винаги казва да си държа езика зад зъбите.

Рал неодобрително поклати глава.

— Изненадвам се да го чуя. Мислех, че много те обичат.

— Ами обичат ме. Поне през по-голямата част от времето.

— Сигурен съм, че имаш право. Ти си знаеш по-добре от мен.

Косата на Господаря проблясваше на утринните лъчи; от бялата му роба струеше ярка светлина. Той чакаше. Настъпи дълъг момент на неловко мълчание.

— Но вече ми е писнало непрекъснато да ми казват какво да правя.

Рал повдигна вежди.

— Изглеждаш ми на възраст, в която можеш сам да преценяваш нещата и да вземаш решения. Такова чудесно момче като теб, почти мъж, а те да ти казват какво да правиш — прибави той сякаш на себе си и отново поклати глава. Престори се, че не вярва на онова, което му казва Карл, и попита: — Искаш да кажеш, че се отнасят с теб като с бебе?

Карл кимна в знак на искрено съгласие, след това се позамисли и се поправи:

— Въпреки това през по-голямата част от времето са добри с мен.

Рал поклати глава някак подозрително.

— Радвам се да го чуя. Отдъхнах си.

Карл вдигна очи нагоре към слънчевата светлина.

— Но слушай какво ще ти кажа, родителите ми наистина ще пощуреят, след като ме няма толкова дълго време.

— Побесняват заради часа, в който се прибираш ли?

— Разбира се. Веднъж си играех с един приятел и се прибрах късно, а майка ми беше побесняла. Баща ми ме нашари с колана си. Каза че било, задето съм ги разтревожил толкова.

— С колана? Баща ти те е ударил с колана си? — Мрачният Рал отпусна глава, след това се изправи на крака, обръщайки се с гръб към момчето. — Съжалявам, Карл, нямах представа, че са такива.

— Ами то е само защото ме обичат — побърза да добави Карл. — А пък аз ги карам да се притесняват. — Рал все още стоеше с гръб към момчето. Карл се намръщи. — Не мислиш ли, че това показва колко ме обичат?

Рал облиза пръстите си и приглади с тях веждите и устните си, преди да се обърне с лице към момчето и отново да седне пред изнуреното му лице.

— Карл — гласът му беше толкова тих, че момчето трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе, — имаш ли куче?

— Разбира се — кимна той, — казва се Тинкър. Чудесна кучка е. Взех я, когато беше още кутре.

— Тинкър — Рал с наслада превъртя името в устата си. — И Тинкър някога загубвала ли се е, бягала ли е?

Карл замислено сбърчи вежди.

— Ами да, докато беше малка, изчезваше на няколко пъти. Но на следващия ден си идваше.

— Ти притесняваше ли се, когато тя изчезне?

— Ами разбира се.

— Защо?

— Защото я обичам.

— Разбирам. И значи, когато на другия ден Тинкър се върне, ти какво правиш?

— Взимам я в ръце и я прегръщам, прегръщам…

— Не биеш Тинкър с колана си?

— Не!

— Защо не?

— Защото я обичам!

— Но нали се притесняваш за нея?

— Да.

— Значи я прегръщаш, когато се прибере у дома, защото я обичаш и се тревожиш за нея.

— Да.

Рал леко се наклони назад, очите му бяха наситено сини.

— Разбирам. А ако беше ударил Тинкър с колана си, когато се прибере, какво предполагаш, че би направила тя?

— Обзалагам се, че следващия път не би се върнала. Няма да иска да се върне, щом я бия. Би отишла някъде другаде, при хора, които ще я обичат.

— Разбирам — многозначително каза Рал.

По бузите на Карл потекоха сълзи. Плачейки, той отклони погледа си от очите на Рал. Най-накрая Рал протегна ръка и приглади назад косата на момчето.

— Съжалявам, Карл. Не исках да те карам да се вълнуваш. Но искам да знаеш, че когато всичко това свърши и ти отново се прибереш у дома, ако някога почувстваш нужда от дом, тук си винаги добре дошъл. Ти си чудесно момче, чудесен млад мъж и аз бих се гордял да останеш в моя дом, при мен. И двамата с Тинкър. Освен това бих искал да знаеш, че ти се доверявам напълно, ще можеш да идваш и да си отиваш когато си пожелаеш.

Карл вдигна към него влажни очи.

— Благодаря ти, Татко Рал.

Рал топло се усмихна.

— А сега, какво ще кажеш за малко храна?

Карл кимна одобрително.

— Какво ти се яде? Имаме всичко, което би могъл да си поискаш.

Карл се замисли за миг, след това се усмихна.

— Искам боровинков пай. Той ми е любимият. — Карл сведе поглед, усмивката му угасна. — Но не ми позволяват да го ям на закуска.

Лицето на Мрачния Рал се разля в широка усмивка. Той се изправи.

— Нека бъде боровинков пай тогава. Отивам да го взема и веднага се връщам.

Господарят прекоси градината към една покрита с асма странична врата. Щом се приближи, вратата се отвори пред него и голямата ръка на Демин Нас я задържа, докато Рал мине, за да влезе в тъмната стая. На малко огнище висеше метален съд, в който вреше някаква смес с отвратителна миризма. Двамата гардове, облени в пот, стояха край далечната стена.

— Господарю Рал — поклони се с глава Демин. — Надявам се момчето да е срещнало одобрението ви.

Рал облиза върховете на пръстите си.

— Ще свърши чудесна работа. — Той заглади надолу веждите си. — Сипи една паница от тая помия да изстине.

Демин взе една купа и започна да сипва в нея от кашата с дървена лъжица.

— Ако всичко е наред — злобна усмивка се появи на сипаничавото му лице, — ще трябва да се стягам да поднеса почитанията си на Кралица Милена.

— Чудесно. По пътя се отбий и кажи на дракона, че ми трябва.

Демин спря да сипва.

— Тя не ме харесва.

— Тя не харесва никой — равно каза Рал. — Но не се притеснявай, Демин, няма да те изяде. Знае какво ще направя, ако прекали с търпението ми.

Демин отново се върна към работата си.

— Ще попита кога ще имаш нужда от нея.

Рал го погледна с крайчеца на окото си.

— Това не я засяга, кажи й, че аз го казвам. Ще дойде, когато й заповядам, и ще чака, докато съм готов. — Той се извърна и надзърна през малък процеп през зеленината към главата на момчето. — Но теб те искам обратно след две седмици.

— Дадено, две седмици. — Демин остави купата. — Но наистина ли е необходимо да се бавим толкова с момчето?

— Необходимо е, ако искам да се завърна от отвъдния свят. — Рал продължаваше да гледа през процепа. — Може да отнеме по-дълго време. Колкото — толкова. Трябва да спечеля пълното му доверие, по воля дадения дар на безусловната му вярност.

Демин закачи пръст на колана си.

— Има и друг проблем.

Рал му хвърли поглед през рамо.

— Това ли е всичко, с което се занимаваш, Демин? Да обикаляш насам-натам и да търсиш проблеми?

— Това държи главата върху раменете ми.

Рал се усмихна.

— Така е, приятелю, така е — той въздъхна. — Изплюй камъчето тогава.

Демин прехвърли тежестта на другия си крак.

— Миналата нощ ми докладваха, че облакът преследвач е изчезнал.

— Изчезнал?

— Е, не чак изчезнал, но скрит. — Той прокара пръст по лицето си. — Били се появили облаци, които го скрили.

Рал се засмя. Демин объркано се намръщи.

— Нашият приятел старият магьосник. Прибягнал е до малките си номерца, за да ме дразни. Трябваше да се очаква. Това не е проблем, приятелю. Без значение е.

— Господарю Рал, та нали по този начин трябваше да откриете книгата. Като изключим последната кутия, нима има нещо друго по-важно?

— Не съм казал, че книгата не е важна. Казах, че облакът не е важен. Книгата е особено важна, ето защо не бих се доверил единствено на облак-преследвач. Демин, ти как мислиш съм прикрепил облака към момчето на Сайфър?

— Способностите ми се простират в области, различни от магията, Господарю Рал.

— Така е, приятелю. — Рал облиза пръстите си. — Преди много години, преди баща ми да бъде убит от този зъл магьосник, той ми разказа за кутиите на Орден и за Книгата на преброените сенки. Той самият искаше да ги открие, но не беше достатъчно добре обучен. Беше прекалено много човек на действието, на войната. — Рал се вгледа в очите на Демин. — Точно като теб, добри ми приятелю. Той не притежаваше необходимото познание. Но беше достатъчно мъдър, за да ме научи колко е важно освен меч човек да има и глава; как с главата могат да се победят неизброимо число хора. Беше ми осигурил възможно най-добрите учители. Тогава го убиха. — Рал удари с юмрук по масата. Лицето му почервеня. Само след миг се успокои. — И така, аз дълги години залягах здраво над книгите, за да успея там, където баща ми се бе провалил, и да възвърна на рода Рал полагащото се по право място на владетели на света.

— Вие надминахте и най-смелите мечти на баща си, Господарю Рал.

Рал се усмихна с тънката си усмивка. Продължи мисълта си, като преди това отново погледна през процепа.

— Докато се обучавах, открих къде е скрита Книгата на преброените сенки. В Средната земя, от другата страна на границата, но тогава още не можех да пътувам до отвъдния свят, за да отида да я върна обратно. Така че изпратих един звяр да я пази, да я наблюдава вместо мен до деня, когато ще мога да отида сам да я взема.

Той се изправи и се извърна към Демин с мрачно изражение на лицето.

— Преди да успея да взема книгата, един човек на име Джордж Сайфър уби звяра и я открадна. Моята книга. Взе като трофей един зъб от звяра. Нещо изключително глупаво, тъй като звярът бе изпратен с магия, с моята магия — той повдигна вежда, — а аз мога да открия магията си.

Рал облиза пръстите си и ги прокара по устните си с разсеян поглед.

— След като задействах кутиите на Орден, отидох да си взема книгата. И тогава разбрах, че е открадната. Отне време, но разбрах кой я е откраднал. За нещастие тя вече не беше у него и не можеше да ми каже къде е отишла — Рал се усмихна на Демин. — Накарах го да страда — Демин му се усмихна в отговор. — и разбрах, че е дал зъба на сина си.

— Значи ето откъде знаете, че книгата е у момчето на Сайфър.

— Да, Книгата на преброените сенки е у Ричард Сайфър. Той е и онзи, който носи зъба. Ето как прикрепих за него облака — закачих го за зъба, подарък от баща му, зъба, в който има моя магия. Щях да открия книгата по-рано, но имах доста работа. Просто закачих облака за него, за да мога междувременно да го следя. Само за удобство. Но работата е опечена; мога да взема книгата когато си пожелая. Облакът е почти без значение. Мога да го открия по зъба.

Рал взе купата с каша и я подаде на Демин.

— Опитай това, виж дали е достатъчно изстинала — той изви вежди. — Не бих искал да нараня момчето.

Демин подуши купата и носът му се повдигна с отвращение. Подаде я на един от пазачите, който я пое без възражения и доближи лъжицата до устните си. Кимна.

— Сайфър може да загуби зъба или просто да го хвърли. Тогава няма да можете да намерите нито него, нито книгата — каза Демин и смирено кимна. — Моля да ми простите, че го казвам, Господарю Рал, но ми се струва, че разчитате много на случайността.

— Понякога, Демин, оставям нещата на съдбата, но никога на случайността. Разполагам и с други начини да открия Ричард Сайфър.

Демин пое дълбоко въздух, олекна му, когато чу думите на Рал.

— Сега разбирам защо не бяхте разтревожен. Нямах представа за всичко това. — Рал се намръщи на верния си главнокомандващ.

— Ние едва докоснахме частица от онова, което не знаеш, Демин. Нали затова ти си ми подчинен, а не аз на теб — изражението на лицето му омекна. — Винаги си бил добър другар, Демин, още от дете, така че по този въпрос ще те улесня. Имам да върша много работа, която не търпи отлагане, неща, свързани с магия, които не могат да чакат. Като това — ръката му посочи момчето. — Знам къде е скрита книгата. Познавам и способностите си. Мога да си я прибера когато пожелая. Засега приемам, че Ричард Сайфър просто ми я пази. — Рал се наведе към него. — Доволен ли си?

Демин извърна очи и заби поглед в земята.

— Да, Господарю Рал — отново погледна нагоре. — Моля ви, разберете, че ви занимавам с въпросите си единствено защото желая успеха ви. Вие по право сте господарят на всички земи. Всички ние се нуждаем от това да ни ръководите. Единственото, което желая, е да допринеса за вашата победа. Не ме е страх от нищо друго, освен че мога да ви проваля.

Мрачният Рал постави ръка около огромните рамене на Демин и се вгледа в белязаното му лице, в кичура черна коса, разсичащ русата.

— Де да имаше повече такива като теб, приятелю — той свали ръката си и взе купата. — А сега върви и кажи на Кралица Милена за съглашението ни. И не забравяй да повикаш дракона — леката му усмивка отново се появи. — Не позволявай на малките ти отклонения да те забавят на връщане.

Демин се поклони с глава.

— Благодаря ви, Господарю Рал, за честта да ви служа.

Мъжагата излезе през задната врата, а Рал през онази към градината. Гардовете останаха в малката, гореща помощна стаичка.

След като взе рога за хранене, Рал се приближи до момчето. Рогът представляваше дълга медна тръба, стесняваща се в единия край, който се слагаше до устата. Широкият край беше повдигнат на височината на раменете с два крака, така че кашата да може да се плъзне надолу. Рал я нагласи с тясната страна към Карл.

— Какво е това? — попита момчето, като примигна срещу тръбата. — Рог ли?

— Да, точно така. Много добре, Карл. Това е рог за хранене. Той е част от церемонията, в която ще се включиш. Младежът, който преди теб помогна в същата церемония, мислеше, че е много забавно да се яде така. Слагаш устата си в ей този край и аз те обслужвам, наливайки храната отгоре.

Карл го погледна скептично.

— Наистина ли?

— Да — усмихна се насърчително Рал. — И познай какво съм ти донесъл — пресен боровинков пай, току-що изваден от фурната.

Погледът на Карл светна.

— Чудесно! — той нетърпеливо постави устата си в тесния отвор.

Рал направи около рога три кръга с ръка, за да промени вкуса, после погледна надолу към Карл.

— Трябва да го разбъркам, така че да мине през рога, мисля, че вече е добре.

— Аз винаги го размесвам с вилицата си — ухили се Карл, след това отново доближи устата си до отвора.

Рал сипа малко каша от горния край. Когато стигна до устата на Карл, той лакомо я изяде.

— Великолепен е! Най-добрият, който съм ял през живота си!

— Много се радвам — каза Рал със свенлива усмивка. — По моя собствена рецепта е. Страхувах се, че няма да се получи толкова вкусен, колкото го прави майка ти.

— По-добър е. Може ли още малко?

— Разбира се, синко. При Татко Рал винаги има още.