Серия
Мечът на истината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard’s First Rule, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

По-долу е показана статията за Първото правило на магьосника от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Първото правило на магьосника
Поредица Мечът на истината
Автор Тери Гудкайнд
Герои Ричард Сайфър
Калан Амнел
Зедикус Зул Зорандър
Майкъл Сайфър
Мрачния Рал
Поредна книга първа
ISBN ISBN 954-733-495-6

„Първото правило на магьосника“ (на английски: Wizard's First Rule) е първият роман от поредицата на Тери ГудкайндМечът на истината“. Книгата е публикувана за пръв път на 15 август 1994 г.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Външни препратки

Четиринадесета глава

Чейс спря коня си.

— Ето, това е мястото.

Той свърна от пътеката и ги поведе през открита поляна, пълна с отдавна мъртви смърчове, чиито сребристосиви скелети бяха останали почти голи, само с някой друг клон или тук-там по мъничко зелен мъх. Стъпваха върху кафяви блатни растения с безразборно разхвърляни от бурите широки листа, сякаш ходеха по море от мъртви змии.

Конете внимателно търсеха къде да стъпят. Топлият въздух, тежък и влажен, разнасяше зловонната миризма на разложено. Следваше ги рояк комари, доколкото Ричард можа да забележи, единствените живи същества в околността. Мястото беше открито, но от небето се процеждаше оскъдна светлина, тъй като над него се стелеше дебел слой плътни облаци, които висяха ниско над земята. Сребристите върхове на оцелелите дървета бяха обвити в мъгла, от което изглеждаха влажни и гладки.

Чейс проправяше път за Зед, Калан и Ричард и докато криволичеше между дърветата, се обръщаше да види дали го следват. Виждаше се на не повече от неколкостотин фута напред и макар Чейс да не изглеждаше загрижен, Ричард беше нащрек; всичко можеше да се промъкне близо до тях, преди те да го забележат. И четиримата разгонваха комарите и с изключение на Зед се бяха увили добре в пелерините си, за да се пазят. Зед, който отказваше да носи подобни дрехи, гризеше останките от обяда, оглеждайки се любопитно около себе си, сякаш беше на екскурзия. Ричард имаше чудесно чувство за ориентация, но се радваше, че Чейс е с тях и ги води. В тресавището всичко изглеждаше еднакво и той от опит знаеше, че не е трудно човек да се изгуби на такова място.

Откакто предишната нощ се качи на магьосническия камък, Ричард чувстваше тежестта на задълженията си не толкова като товар, колкото като възможност да бъде част от една справедлива кауза. Опасността не му се струваше по-малка, но желанието му да помогне за спирането на Рал беше по-голямо. Своята роля в събитията виждаше като възможност да помогне на онези, които няма как да се бият сами срещу Рал. Знаеше, че връщане назад няма; всяко отстъпление би означавало смърт, както и смъртта на много други хора.

Ричард наблюдаваше поклащащото се тяло на Калан, която яздеше пред него, раменете й се движеха в ритъма на коня. Щеше му се да я заведе в Еленовата гора, на места, които познаваше добре, тайни места, красиви и спокойни, дълбоко в планината, да й покаже водопада, който сам откри, пещерата зад него, да обядват заедно край тихото езеро, да я заведе в града, да й купи нещо красиво, да отидат някъде, където и да е, на сигурно място. Щеше му се тя да може да се усмихва, когато си поиска, без да се тревожи, че може да бъде нападната. След изминалата нощ той разбра, че мечтата му — да бъде с нея — е просто празно желание.

С вдигната ръка Чейс им даде знак да спрат.

— Това е мястото.

Ричард се огледа, намираха се все още по средата на безкрайно, мъртво, пресъхнало тресавище. Не се виждаше никаква граница. Всичко му изглеждаше еднакво, накъдето и да погледне. Вързаха конете си за едно паднало дърво и последваха Чейс.

— Границата — обяви Чейс и протегна напред ръка.

— Нищо не виждам — каза Ричард.

Чейс се усмихна.

— Гледай — той продължи напред бавно, със сигурна крачка. Около него започна да се образува някакво зелено сияние, отначало едва забележимо. То ставаше все по-силно, все по-ярко, докато след още двайсетина крачки се превърна в стена от зелена светлина, която го притискаше от всички страни все по-силно и се разсейваше на около двайсетина крачки околовръст, с всяка следваща крачка на Чейс размерите на тази стена се увеличаваха. Приличаше на зелено стъкло, вълнообразно и разкривено, но през него Ричард виждаше мъртвите дървета отвъд. Чейс спря и се върна. Зелената стена, а след нея и сиянието отслабнаха и изчезнаха, когато той стигна при тримата си приятели. Ричард винаги си бе представял границата като някаква реална стена, нещо видимо.

— Това ли е? — почувства се малко разочарован.

— Какво повече искаш? Ето, виж това. — Чейс огледа земята, избра няколко пръчки, проверявайки ги на здравина. Повечето бяха изгнили и се чупеха лесно. Най-после откри една, около десетина фута дълга, която му се стори достатъчно здрава. Върна се заедно с нея в сиянието, докато стигна до зелената стена. Като държеше пръчката за дебелия край, прокара другия през стената. На около шест фута от него краят на пръчката изчезна, той започна да я бута напред, докато частта, която остана в ръката му, се скъси до около шест фута. Ричард гледаше изненадан. Той виждаше дърветата отвъд стената, а другия край на пръчката го нямаше никакъв. Стори му се невероятно.

Когато Чейс протегна пръчката толкова, колкото се осмели, тя рязко подскочи. Не се чу звук. Той я издърпа обратно и се върна при другите. В ръката си носеше пръчка, дълга осем фута, разцепена в края. Беше покрита със слюнка.

— Преследвачи на сърца — озъби им се той.

Зед изглеждаше отегчен. Калан не беше учудена. Ричард беше изумен. След като очевидно имаше само един слушател, Чейс го сграбчи за ризата и го дръпна след себе си.

— Ела, ще ти покажа нещо. — Докато вървяха, Чейс беше увил дясната си ръка около лявата ръка на Ричард и му говореше с предупредителен глас. — Движи се бавно, ще ти кажа, когато изминем достатъчно разстояние. Дръж се за ръката ми. — Бавно се придвижваха напред.

Дойде зелената светлина. С всяка следваща стъпка тя ставаше все по-наситена, но изглеждаше по-различна от онова, което Ричард видя, когато наблюдаваше Чейс. Преди тя ограждаше граничния надзирател отстрани и отгоре, сега беше навсякъде. Чуваше се странен звук като жуженето на хиляди пчели. С всяка стъпка шумът ставаше по-дълбок, но не се усилваше. Зелената светлина също ставаше по-дълбока, гората наоколо по-тъмна, сякаш настъпваше нощта. После се появи стената, материализира се сякаш от нищото, пръскайки зелената си светлина навсякъде. Ричард вече почти не виждаше гората; обърна се, но не можа да види нито Зед, нито Калан.

— Спокойно — предупреди го Чейс. Продължавайки бавно напред, двамата се блъснаха в зелената стена. Ричард усещаше натиска й върху тялото си.

После изведнъж всичко почерня, сякаш беше влязъл в пещера посред нощ, но зеленото сияние все още обгръщаше него и Чейс. Ричард стисна по-здраво ръката на Чейс. Усети как от жуженето гърдите му вибрират.

При следващата стъпка зелената стена внезапно се промени.

— Достатъчно — каза Чейс и гласът му отекна глухо. Стената беше станала тъмна и прозрачна, сякаш Ричард гледаше в дълбоко езеро сред тъмна гора. Чейс спря мълчаливо и се обърна към него.

От другата страна на стената се видяха някакви фигури.

Мастиленочерните им силуети се мержелееха пред погледа му, в бездната отпред се носеха призраци.

Бърлогата на мъртвите.

Близо до тях бързо премина нещо.

— Преследвачи на сърца — каза Чейс.

Ричард изпита странно чувство на силно желание. Желание да стъпи в черното. Жуженето не беше никакъв звук, установи той, а гласове.

Гласове, които повтаряха името му.

Хиляди далечни гласове го викаха. Черните сенки се събираха и го викаха, протягаха ръце към него.

Изведнъж усети силен, неочакван пристъп на самота, почувства самотата на живота си, на живота изобщо. Защо му беше нужна болката, след като те го чакаха, чакаха го с отворени обятия? Никога повече нямаше да бъде сам. Черните сенки се приближиха още повече в мрака, продължаваха да го викат, започна да вижда лицата им. Сякаш гледаше в тъмна вода. Приближаваха се. Копнееше да отиде при тях. Да бъде с тях.

Тогава видя баща си.

Сърцето му заби лудо. Баща му го молеше, викаше го с протяжен и изпълнен със страдание глас. Протягаше напред ръце, отчаяно търсейки сина си. Беше точно от другата страна на стената.

Ричард чувстваше как сърцето му ще се пръсне от желание. Толкова отдавна не беше виждал баща си. Ридаеше за него, копнееше да го докосне. Повече никога нямаше да изпитва страх. Само да докоснеше баща си. Щеше да е в безопасност.

В безопасност. Завинаги.

Опита се да протегне ръка към баща си, да отида при него, да премине през стената. Нещо го държеше за ръката. Раздразнен, той дръпна по-силно. Някой го държеше далеч от баща му. Той му изкрещя — който и да беше той — да го пусне. Гласът му прозвуча кух, празен.

После го избутаха далеч от баща му.

Гневът му се надигна. Някой се опитваше да го изтегли назад за ръката. Изпаднал в ярост, той грабна дръжката на меча си. Върху ръката му в желязна хватка се стовари нечия здрава ръка. Крещейки в неконтролируем бяс, той отчаяно се опитваше да извади меча си, но големите ръце го държаха здраво, влачеха го, препъващ се, надалеч от баща му. Ричард се съпротивляваше, но беше издърпан настрани.

Докато го влачеха назад, мракът внезапно отстъпи място на зелената стена. Чейс го дърпаше далеч от нея. Светът се завърна със страхотен трясък. Изсъхналото, мъртво тресавище отново се появи пред очите му.

Ричард дойде на себе си и замръзна от мисълта за онова, което без малко не направи. Чейс отпусна ръката му, държаща дръжката на меча. Треперейки, Ричард я постави на рамото на приятеля си, за да се подкрепи, опитваше се да си поеме въздух, докато излизаха от зелената светлина. Почувства облекчение.

Чейс се наведе над него, търсейки очите му.

— Добре ли си?

Ричард кимна, прекалено развълнуван, за да може да говори. Образът на баща му беше извикал смазващата болка в съзнанието му. Трябваше да се съсредоточи, за да може да диша. Гърлото го болеше. Усети, че е задъхан, без да го е забелязал досега.

През съзнанието му премина тръпка на ужас, когато разбра колко близо е бил до крачката отвъд стената, до смъртта. Беше абсолютно неподготвен за онова, което се случи. Ако Чейс не го беше задържал, вече щеше да е мъртъв. Беше се опитал да се предаде на отвъдния свят. Почувства, че не познава себе си. Как можа? Толкова ли е слаб? Крехък?

Главата му се въртеше болезнено. Не можеше да прогони от нея образа на баща си, който копнееше за своя син, викаше го толкова отчаяно. Ричард изпита болезнено желаеше да отиде при него. Изглеждаше толкова лесно. Този образ го преследваше, не си отиваше. Ричард не искаше той да си отиде; искаше си го обратно. Усещаше притегателната му сила, съпротивляваше й се.

Калан беше там, очакваше ги на края на зелената светлина. Тя го прегърна през кръста, за да го защити и отдалечи от Чейс. С другата си ръка хвана лицето му, обърна го към себе си, накара го да я погледне.

— Чуй ме, Ричард. Мисли за нещо друго. Съсредоточи се. Трябва да мислиш за нещо друго. Искам да си спомниш всяка отсечка на всяка пътека в Еленовата гора. Би ли го направил заради мен? Моля те! Направи го веднага. Спомни си всяка от тях, заради мен.

Той кимна и започна да си ги припомня.

Калан вбесена се обърна към Чейс и му удари плесница с всичка сила.

— Копеле такова! — изкрещя тя — Защо направи това с него! — тя с всичка сила го удари отново, косата й се разлюля около лицето й. Чейс не се опита да я спре. — Направи го нарочно! Как можа! — Замахна за трети път, но сега Чейс хвана ръката й.

— Искаш ли да ти отговоря, или предпочиташ да продължаваш да ме удряш?

Тя дръпна ръката си и го погледна, като дишаше тежко. По лицето й имаше разпилени кичури коса.

— Минаването през Кралевата порта е опасно. Човек не върви само направо; трябва да прави завои, да се връща. На някои места пътеката е много тясна, двете стени на границата почти се докосват. Една стъпка наляво или надясно и си мъртъв. Ти си минавала през границата; Зед също е минавал. И двамата знаете какво е. Не я виждаш, докато не попаднеш вътре, не го ли направиш, не знаеш къде се намира. Знам го, защото съм прекарал живота си по тези места. Сега е дори по-опасно, защото границата отслабва, вероятно е станало по-лесно за минаване. Стъпи ли на просеката, ако нещо тръгне след него, Ричард може да се втурне към отвъдния свят, без дори да разбере какво става.

— Това не е обяснение! Трябваше да го предупредиш!

— Нито едно от децата ми не е изпитвало респект към огъня, преди поне веднъж да се е опарило. Няма смисъл от приказки, трябва да го направиш. Ако Ричард не разбере какво е, преди да навлезе в Кралевата порта, няма да успее да излезе от другата й страна. Да, заведох го там нарочно. За да му покажа. За да го запазя жив.

— Трябваше да му кажеш!

Чейс поклати глава.

— Не. Трябваше да се убеди сам.

— Достатъчно! — каза Ричард, когато главата му най-после се проясни. — Не може да мине нито ден, в който някой от вас тримата да не ми изкара ангелите от страх. Но зная, че вие всички най-искрено ми мислите само доброто. Точно сега трябва да се погрижим за по-важни неща. Чейс, откъде знаеш, че границата отслабва? Каква е разликата?

— Стената се срива. Преди не би могъл да видиш през зеленото в тъмнината. Не се виждаше абсолютно нищо от другата страна.

— Чейс е прав — обади се Зед, — дори от тук се вижда.

— Кога ще падне напълно? — попита Ричард магьосника.

Зед сви рамене.

— Трудно е да се каже със сигурност.

— Ами тогава направи предположение! — контрира го Ричард. — Дай някаква идея. Тази, която мислиш за най-вероятна.

— Ще остане още поне две седмици. Но не повече от шест-седем.

Ричард се замисли за минута.

— Можеш ли да я стабилизираш чрез магията си?

— Не притежавам подобна сила.

— Чейс, мислиш ли, че Рал знае за Кралевата порта?

— Не знам.

— А някой минавал ли е през просеката?

Чейс се замисли върху въпроса му.

— Аз поне не знам за такъв случай.

— Съмнявам се — прибави Зед. — Рал може да се движи из отвъдния свят; на него не му трябва просеката. Той дестабилизира границата; не мисля, че отдава значение на някаква незначителна просека.

— Да не обръщаш внимание и да не знаеш са две различни неща — каза Ричард. — Не мисля, че е добре да оставаме тук, а освен това имам чувството, че той знае накъде сме тръгнали.

Калан отметна косата, паднала върху лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард я погледна с нежност.

— Мислиш ли, че онова, което си видяла там долу, са били сестра ти и майка ти?

— Да, ти на друго мнение ли си?

— Не мисля, че това беше баща ми — той погледна магьосника. — А ти какво ще кажеш?

— Не може да се каже. Никой не знае достатъчно за отвъдния свят.

— Мрачният Рал знае — горчиво каза Ричард. — Не мисля, че баща ми би ме повикал по този начин. Но знам, че Рал би го направил, така че независимо от онова, което видяха очите ми, ми се струва по-вероятно, че учениците на Рал се опитаха да ме отвлекат. Ти каза, че не можем да преминем през границата, защото те очакват от нас да го сторим, подготвени са да ни посрещнат. Мисля, че видях точно това, последователите му от отвъдния свят. И те знаеха точно къде съм докоснал стената. Ако съм прав, това означава, че Рал скоро ще знае къде сме. Не бих желал обаче да остана тук, за да видя дали съм бил прав.

— Ричард има право — каза Чейс. — Ще трябва да се доберем до блатото Скоу преди падането на нощта, преди да излязат преследвачите на сърца. Това е единственото сигурно място от тук до Южния град. Ще сме там утре преди да се стъмни, преди да са се появили преследвачите на сърца. На следващия ден ще посетим една моя приятелка. Ейди, царицата на костите. Тя живее близо до просеката. Ще се нуждаем от помощта й, за да минем през нея. Но за тази вечер единственият ни шанс е блатото.

Ричард тъкмо се канеше да попита какво представлява тази царица на костите и защо се нуждаеха от помощта й, за да преминат праз границата, когато една тъмна, подобна на сянка фигура ненадейно изсвистя във въздуха, удряйки Чейс с такава сила, че той се просна върху няколко нападали дървета. С шеметна бързина тя се уви като камшик около краката на Калан, издърпвайки ги изпод тялото й. Докато Ричард се хвърляше към нея, за да я хване, тя изкрещя името му. Двамата се вкопчиха в китките си. Нещо започна да ги влачи по земята в посока към границата.

Зед протегна ръцете си към тях и от пръстите му започна да се лее огън, който изсвистя покрай ушите им и изчезна. Появи се още един призрак и полетя със светкавична бързина към магьосника, като го запокити във въздуха. Ричард закачи стъпалото си за един клон, стърчащ от дънер. Беше изгнил и се изтръгна от тресавището. Ричард се изви, опитвайки се да вдълбае краката си в почвата. Обувките му се пързаляха по влажната блатиста земя. Заби пети, но не беше достатъчно силен да се противопостави на дърпането. Трябваше да освободи ръцете си.

— Хвани ме за кръста! — изрева.

Калан се хвърли към него, сграбчвайки го здраво за кръста. Гъвкавото черно нещо, увито около краката й, се разклати, вкопчвайки се по-здраво. Тя изкрещя, усетила хватката му. Ричард измъкна меча, изпълвайки въздуха със звънтенето му.

Около тях започна да сияе зелената светлина, а нещото продължаваше да ги тегли.

През Ричард премина вълна гняв. Най-ужасният му кошмар щеше да се сбъдне; нещо се опитваше да му отнеме Калан. Зелената светлина стана по-ярка. Тъй като беше влачен по земята, нямаше как да докопа нещото, което ги влачеше. Калан го беше стиснала здраво за кръста; краката й бяха прекалено далеч, а онова, което ги държеше — още по-далеч.

— Калан, пусни ме!

Тя беше твърде уплашена, за да го направи. Стисна го здраво, отчаяно, задъхваща се от болка. Появи се зелената стена. Жуженето гърмеше в ушите.

— Пусни ме! — отново изкрещя той.

Опита се да се освободи от ръцете й. Дърветата от мочурището започнаха да изчезват в тъмното. Ричард усещаше натиска на стената. Не вярваше, че Калан има толкова силни ръце. Влачейки се по гръб по земята, той се опита да хване ръцете й зад гърба си и да ги раздалечи, но не успя. Единственият им шанс беше да се изправи.

— Калан! Трябва да ме пуснеш или сме мъртви! Няма да им позволя да те вземат! Довери ми се! Пусни ме! — Не знаеше дали й казва истината, но беше сигурен, че това е единственият им шанс.

Докато стискаше тялото му, главата й се притисна към корема му. Калан вдигна очи и го погледна, лицето й беше изкривено от болка, черното нещо я стискаше все повече. Тя изкрещя, след това го пусна.

За части от секундата Ричард скочи на крака. Докато се изправяше, пред очите му рязко се изпречи тъмната стена. Баща му протегна ръце. Ричард даде воля на гнева си, размахвайки меча с цялата си жестокост. Острието проряза стената и се стовари върху нещото, което Ричард знаеше, че не е баща му. Тъмната сянка нададе вой и се взриви, превръщайки се в облак дим.

Краката на Калан опираха в стената, тъмното нещо, обвиващо краката й, я натискаше и дърпаше. Ричард вдигна меча си. През тялото му премина чувство на необходимост да убива.

— Ричард, не! Това е сестра ми!

Той знаеше, че не е, както и че онова другото не беше баща му. Отдаде се напълно на горещото си желание и стовари меча си с всичка сила. Той отново се вряза в стената, връхлетя върху отвратителното нещо, държащо Калан. Разхвърчаха се искри, чу се нечовешко виене и оплакване. Краката на Калан бяха свободни. Тя лежеше просната по корем.

Без да се оглежда, Ричард пъхна ръка под кръста й и я вдигна с едно движение, отлепяйки я от земята. Държеше я здраво до себе си, а мечът му сочеше стената, докато отстъпваше назад. Отдалечаваше се със стабилна крачка, като внимаваше за каквото и да е движение, атака. Отдалечиха се от зелената светлина.

Продължи да върви, докато стигнаха на безопасно разстояние, от другата страна на конете. Когато най-после спря и я пусна, тя се обърна и трепереща го прегърна. Той с усилие преодоля гнева, който го караше да се върне и да нападне. Знаеше, че трябва да отдалечи меча от себе си, за да стихне гневът, необходимостта, но не се осмеляваше да го направи.

— Останалите къде са? — попита тя с ужас в гласа. — Трябва да ги намерим.

Калан се дръпна от него и се втурна назад. Ричард я хвана за ръката толкова рязко, че почти я отлепи от земята.

— Стой тук! — изкрещя й много по-ядосано, отколкото възнамеряваше, и я бутна на земята.

Намери Зед строполен в безсъзнание. Когато се наведе над стареца, нещо светкавично премина над главата му. Гневът му изригна. Извърна се с меч в ръка, разсичайки тъмната фигура. Парче от нея се върна обратно зад границата с пронизителен вик, другата част се стопи във въздуха. Ричард вдигна Зед с една ръка, преметна го през рамо като чувал картофи и го занесе при Калан, където внимателно го положи на земята. Тя взе в скута си главата му и я огледа за наранявания. Ричард приведен се затича обратно, но противно на очакванията му атака не последва. Щеше му се да го бяха нападнали; копнееше за битка, горещо желаеше да влезе в бой. Намери Чейс затиснат наполовина от един дънер. Хвана го за ризницата и го обърна. От едната страна на главата му имаше рана, от която струеше кръв. По нея бяха полепнали парчета пръст.

Мисълта му препусна бясно, опитвайки се да измисли какво да направи. Не можеше да повдигне Чейс с една ръка, но не се осмеляваше да прибере меча в ножницата. Знаеше, че не иска да повика Калан на помощ, щеше му се тя да стои на безопасно разстояние. Хващайки здраво кожената туника на стража, Ричард започна да го влачи. Хлъзгавата повърхност на мочурището донякъде го улесняваше, но въпреки това беше трудно, тъй като трябваше да заобикаля падналите дървета. За негова изненада не го нападна нищо. Може би го беше наранил или убил. Зачуди се дали е възможно да убиеш нещо, което е вече мъртво. В меча му се криеше магия. Ричард не знаеше на какво е способен; не знаеше дори дали тези същества от границата са мъртви. Най-после стигна до Калан и Зед и придърпа Чейс до тях. Магьосникът все още беше в безсъзнание.

Лицето на Калан беше бяло от вълнение.

— Какво ще правим сега?

Ричард се огледа внимателно.

— Не можем да останем тук, не можем и да ги зарежем. Да ги натоварим на конете и да се махаме. Ще се погрижим за раните им веднага щом се отдалечим на безопасно разстояние.

Облаците се бяха сгъстили още повече, мъглата покриваше всичко с влажен чаршаф. След като се огледа във всички посоки, Ричард прибра меча си и без усилие вдигна Зед върху коня му. С Чейс беше по-трудно. Той беше огромен, пък и всичките му оръжия тежаха доста. От раната му отстрани на челото капеше кръв, която се стичаше по косата му, а ако го вдигнеше да виси на една страна на коня, щеше да капе още по-силно. Ричард реши, че не може да остави тази рана, без изобщо да се погрижи за нея. Бързо намери аумово листо и извади от раницата си парче плат. Пречупи листото, за да потече сокът му, притисна го до раната и накара Калан да превърже челото му с парчето плат. То почервеня почти веднага, но той знаеше, че аумовото листо ще спре кървенето бързо.

Ричард помогна на Калан да се качи на коня си. Знаеше, че краката я болят повече, отколкото би си признала. Подаде й поводите на коня на Зед, качи се на своя, взе този на Чейс, след което внимателно се огледа за местоположението си. Знаеше, че ще намерят пътеката трудно; мъглата ставаше все по-гъста, видимостта — все по-ограничена. Накъдето и да погледнеше, го дебнеха призраци, наблюдаващи го от сенките. Не знаеше дали да води или да следва Калан, не знаеше как по-добре ще я защити, така че тръгна до нея. Зед и Чейс не бяха завързани и лесно можеха да паднат от конете, така че трябваше да се движат бавно. Мъртвите смърчове му изглеждаха еднакви във всички посоки, а не можеха да вървят право напред, защото трябваше да заобикалят падналите дървета. Ричард пляскаше с ръка комарите, които не спираха да влизат в устата му.

Небето навсякъде беше оловно тъмно; нямаше как да се разбере къде е слънцето, да се ориентира. След известно време загуби всякаква представа за посока; струваше му се, че вече би трябвало да са стигнали до пътеката. Той си избираше по-особени дървета и се ориентираше по тях, а когато ги достигнеше, избираше следващо в далечината, надявайки се, че вървят по права линия. Знаеше, че за да има добър ефект, трябва да го прави с поне три дървета, така щеше да е сигурен, че линията на придвижване е права, но не можеше да вижда толкова надалеч в мъглата. Нямаше как да е сигурен, че не се движат в кръг. Дори да вървяха по права линия, не беше сигурен, че посоката води към пътеката.

— Сигурен ли си, че се движим в правилната посока? — попита Калан. — Всичко ми изглежда еднакво.

— Не съм. Но поне не вървим към границата.

— Мислиш ли, че трябва да спрем и да се погрижим за тях?

— Не. Доколкото мога да преценя, се намираме на десетина стъпки от отвъдния свят.

Калан се огледа разтревожено наоколо. Ричард си помисли да я остави да почака с другите двама, а той да избърза напред и да потърси пътеката, но отхвърли тази идея, защото се притесняваше, че може да не успее да я намери. Трябваше да се движат заедно. Започна да се чуди какво ще правят, ако не успеят да намерят пътя, докато се стъмни. Как щяха да се пазят от преследвачите на сърца? Ако ги нападнеха повече, дори мечът нямаше да може да ги спре. Чейс беше казал, че преди мръкнало трябва да се доберат до блатото. Не беше казал защо, нито как блатото ще ги защити. Кафявото тресавище представляваше едно безкрайно море, от което стърчаха дървесни дънери.

От лявата им страна се появи един дъб, след него още няколко, чиито листа — тъмнозелени и влажни — проблясваха в мъглата. Не по този начин бяха навлезли в тресавището. Ричард ги поведе леко надясно, следвайки контура на тресавището, надявайки се така да се върнат на пътеката.

От храстите между дъбовете ги наблюдаваха сенки. Каза си, че просто си въобразява, че сенките имат очи. Нямаше никакъв вятър, никакво движение, никакъв звук. Ядосваше се на себе си, че се е загубил, независимо че съзнаваше, че подобно нещо може да стане лесно тук. Той беше водач; да се загуби беше непростимо.

Ричард въздъхна с облекчение, когато най-после съзря пътеката. Те бързо слязоха от конете си и провериха какво става с товара на другите два коня. При Зед нямаше промяна, но поне раната на Чейс беше спряла да кърви. Ричард нямаше представа какво биха могли да направят за тях. Не знаеше дали са загубили съзнание от удара, или пък им е било въздействано чрез магия от границата. Калан също не знаеше.

— Какво мислиш, че трябва да направим? — попита Калан.

Ричард се опита да не изглежда толкова разтревожен, колкото всъщност беше.

— Чейс каза, че трябва да се доберем до блатото или преследвачите ще ни нападнат. Доколкото преценявам, имаме две възможности: да ги оставим тук или да ги вземем с нас. За нищо на света не бих ги оставил. Да ги завържем за конете, за да не паднат, и да тръгваме към блатото.

Калан се съгласи. Разбързаха се да завържат приятелите си към седлата. Ричард смени превръзката на Чейс и позачисти раната му. Мъглата преминаваше в лек дъждец. Той разрови раниците, намери одеялата и издърпа промазания плат, в който бяха увити. Покриха всеки от двамата с по едно одеяло, а отгоре им хвърлиха и промазаните покривала, за да им пази сухо, след което ги омотаха с въжета, за да не падат.

Когато свършиха, Калан неочаквано го прегърна, притискайки го силно до себе си, след което бързо се дръпна, без той да успее да отвърне на прегръдката й.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза нежно тя. — Границата ме ужасява. — Тя смутено вдигна поглед към него. — И ако ми припомниш какво ти казах за това, дето не искам да тръгнеш след мен, ще те ритна. — Тя го погледна изпод вежди и се усмихна.

— Нито дума. Обещавам.

Ричард й отвърна с усмивка и вдигна качулката на пелерината й, като напъха в нея косата й, за да не я мокри дъждът. След това вдигна и своята и тръгнаха надолу по пътя.

Гората беше пуста. Дъждът се стичаше през гъсталака над главите им. През пътеката протягаха хищните си нокти храсталаци, опитващи се да докопат хора и животни. Дори без напътствията на ездачите конете внимателно си проправяха пътя, ушите им се наостряха ту към едната му страна, ту към другата, сякаш се вслушваха в сенките. Гъсталакът от двете им страни беше толкова плътен, че ако се наложеше, нямаше начин да свият между дърветата. Калан се уви в пелерината си по-здраво. Продължиха да яздят без почивка през останалата част от следобеда и вечерта.

Когато денят започна да угасва и да отмъква след себе си меката сива светлина, те все още не бяха стигнали блатото и нямаше как да преценят колко още им остава. Отвъд гъсталака на гората доловиха вой. Дъхът им спря.

Преследвачите на сърца идваха към тях.