Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Решенията на Конституционния съд

Този въпрос принадлежи към най-трудните в конституционноправната наука и практика, тъй като естеството и признаците на решенията на Конституционния съд не само в България, но и в други страни, се отклоняват от догматичните правнотеоретични характеристики.

С решение съдът се произнася по съществото на спора (чл. 14, ал. 2 от ЗКС), а по движението на делото във фазите на конституционния процес — с определение.

1. Същност

С решение Конституционният съд се произнася само по направеното искане (чл. 22, ал. 1, изр. първо от ЗКС). Това обаче не означава, че съдът е ограничен до соченото в искането основание — напротив, съдът свободно и неограничавано от сочените в искането правни основания мотивира своето решение — това е основно положение в закона (чл. 22, ал. 1) и в практиката на Конституционния съд досега.

Решенията на Конституционния съд по правната си същност са своего рода (sui generis) вид съдебни решения. Обяснението е, че Конституционният съд, без да е част от съдебната система, е съд, но особен. Решенията на Конституционния съд имат структурата, която традиционно имат съдебните актове:

съобразителна част — дата и място на постановяването, посочване на съда, съдиите, съдията-докладчик и секретар-протоколчика, номера и страните по делото;

— мотиви, съдържащи аргументите за постановеното решение. Мотивите имат важно значение за убедителността на акта, за авторитета на Конституционния съд и за отношенията му с останалите държавни органи. Чрез мотивите обществеността има възможност да контролира кои доводи са изиграли решаваща роля за възприемане на определено становище в диспозитива. В тях намират място преценката на представените доказателства, фактическите констатации, обсъждането на фактическите и правни доводи на страните по делото и правните аргументи, довели до заключението в диспозитива;

— диапозитив — какво е постановил съдът (чл. 23 от ПОДКС); диспозитивът е най-важната част, т.е. самото решение. Всяка дума от диспозитива е задължителна.

Решенията се подписват от всички съдии, участвали в постановяването им. Когато някой съдия не може да подпише, председателят — отбелязва причините за това.

2. Правна сила и правно действие

2.1. Решенията на Конституционния съд, бидейки правни актове, имат присъщите им основни характеристики: правна сила и правно действие. Правната сила е в задължителността на решението Contra rem judicatam non audietur — Срещу пресъдено нещо никой няма да бъде изслушан, т.е. решението е окончателно. Правните субекти са обвързани да насочват своето поведение съобразно установеното и предписаното в решението[1] — ако не го правят, възникват санкционни неблагоприятни правни последици, скрепени с възможност за принудително изпълнение. Смисъл и предназначение на института на правната сила е съдържанието на постановеното решение да бъде изпълнено, да се осъществи правното установяване и регулиране, и да възцари правен мир и сигурност.

Правната наука различава формална и материална правна сила на съдебното решение. То придобива формална правна сила, когато повече не може да се обжалва. След като решението е „влязло в сила“ тази му „сила“ може да бъде отнета само с извънредни способи, какъвто е напр. институтът на конституционната жалба (ако е въведен). Правната сила се проявява в това, че решенията на Конституционния съд обвързват всички — физически и юридически лица, органи и организации (чл. 14, ал. 6 от ЗКС).

За какво обвързват решенията на Конституционния съд? Също както съдебните решения в общото и специализираното правосъдие, и решенията на Конституционния съд имат установително действие относно предмета на спора. Чрез тях се слага край на правния спор и се установява едно безспорно правно състояние, с което всички правни субекти следва да се съобразяват. Ако искането се уважава, в зависимост от предмета на делото установителното действие се състои в: разяснения смисъл на конституционната разпоредба при тълкуването, в установената противоконституционност на акта по чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от КРБ или на политическата партия, в противозаконността на избора на президент, народен представител и т.н. Ако искането е отхвърлено, конституционното решение установява, че актът не е противоконституционен и така го стабилизира окончателно.

Решението на Конституционния съд се обнародва в „Държавен вестник“ в срок 15 дни след постановяването му и влиза в сила 3 дни след обнародването (чл. 151, ал. 2 от КРБ). Това е моментът на окончателната му стабилизация като правораздавателен акт. От този момент решението притежава формална правна сила, не може да бъде обжалвано; то е окончателно (чл. 14, ал. 5 от ЗКС). Това е правилото, прогласено в Конституцията. Решенията на Конституционния съд са стабилни правни актове.

Като отклонение от посоченото правило на Конституцията Законът за Конституционния съд (чл. 14, ал. 4) предвижда, че група решения с установителен характер влизат в сила в много по-ранен момент — от постановяването им; това са решенията по спорове за законността на избор на президент, вицепрезидент или народен представител, за установяване неизбираемост и несъвместимост на народен представител, както и за фактическа невъзможност за изпълнение на задълженията и за несъвместимост на съдия от Конституционния съд със заемана длъжност. Защо точно тези видове решения на Конституционния съд са извадени от общия ред за влизане в сила? И защо законът предвижда такъв режим на спешност, при който дори засегнатите лица, за да ориентират поведението си, трябва по някакъв начин да узнаят за решението; а ще узнаят след обнародването в „Държавен вестник“. В теорията основателно се застъпва виждането, че това отклонение от общото правило в Конституцията, което законът прави досежно подбрани видове решения с незабавното им влизане в сила, е противоконституционно[2]. Още повече, че редица други видове установителни решения, които Конституционният съд постановява, не са обхванати от чл. 14, ал. 4 на ЗКС — напр. приемане оставката на президента или на вицепрезидента, констатиране обективна невъзможност за изпълнение на техни задължения поради трайно заболяване и др.

Освен формална сила, решенията на Конституционния съд имат и материална правна сила. Тя настъпва след формалната и я предпоставя. Материалната правна сила се проявява чрез обвързващата сила на произнесеното решение за в бъдеще; обвързването засяга съдилищата и страните. Целта е да се предотврати противоречива съдебна практика и да възцари правна сигурност, вкл. за страните. В наказателния процес материалната правна сила се проявява в правилото Non bis in idem, което изключва повторно наказателно преследване на лицето за същото деяние.

 

2.2. Решенията на Конституционния съд имат и правно действие; то се проявява в правните последици от решението. При решенията на общите и специализираните съдилища правните им последици се характеризират с термина сила на пресъдено нещо. При решенията на Конституционния съд правните последици имат своите особености, свързани със спецификата на Конституционния съд като особен съд, но и като държавен орган. При конституционните дела, образувани при упражняването на различните правомощия на Конституционния съд, и правните последици са различни, т.е. налице е и различно правно действие. Поставят се редица въпроси. Първият от тях е: допустимо ли е пререшаване на спора, след като съдът е произнесъл решение? Законът за Конституционния съд съдържа отговор: „Когато Конституционният съд се е произнесъл с решение… по същия предмет не могат да се правят нови искания.“ (чл. 21, ал. 5). По този важен и принципен въпрос в теорията и практиката не само в България протича оживена дискусия, с усилващ се акцент върху спецификата на материалната правна сила на решенията на Конституционния съд, която се отличава от тази на традиционните съдебни решения[3].

На поставения по-горе въпрос: дали забраната за пререшаване на правен спор, която се включва в силата на пресъдено нещо на традиционното съдебно решение, следва да важи и за решенията на Конституционния съд, още не е даден ясен отговор. Тъй като конституционните решения са особен вид правни актове, в доктрината доминира становището, че не би било оправдано към тях пряко да се прилага посочената забрана, ако в новото решение се обоснове допусната фактическа или правна грешка, или ако се изменят обстоятелствата, които изискват ново становище на Конституционния съд. Това разбиране печели почва, защото решенията на Конституционния съд са неатакуеми пред други органи и само съдът може да поправи грешката си или да се съобрази с нова обществено-икономическа обстановка. Отчита се нуждата от стабилност в практиката на Конституционния съд, но тя не трябва да уврежда обществените интереси[4].

В теорията и конституционната практика по света нараства подкрепата за принципното разбиране, че правното действие на решенията на Конституционния съд не съвпада напълно със силата на пресъдено нещо при традиционните съдебни решения, което личи и от обективните и субективни предели на действието на конституционните решения: напр. докато традиционните съдебни решения са задължителни за страните по делото и държавните органи, конституционните решения имат задължителна сила спрямо всички[5].

Най-голямо значение за функциите на Конституционния съд като пазител на Конституцията има конститутивното действие (преобразуващото) на неговите решения. Такива правни последици имат решенията, постановени по чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4–8 от КРБ. Вниманието тук ще е само върху решенията, с които се установява противоконституционността на закони или законови норми, предвид оживените спорове, които конститутивните последици на този вид решения породиха в българската литература и практика. Въпреки че такива решения се формулират с установителен диспозитив, тяхното конститутивно действие е уредено изрично в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ: „Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила“. От тази разпоредба следва, че обявеният за противоконституционен закон след влизане на решението на съда в сила повече не урежда като задължително правило за поведение онези обществени отношения, за които е бил създаден.

В правната теория възникна дискусия по въпроса какъв смисъл конституционният законодател е вложил в израза „не се прилага“ за неконституционния закон: дали той остава в правния мир, макар и лишен от правно действие, или че въз основа на решението на Конституционния съд този закон е отменен. В мотивите на тълкувателното Решение № 22 от 1995 г.[6] на Конституционния съд се изтъква, че забраната за прилагане на противоконституционния закон занапред е „безусловна, императивна и за постоянно“, и че с влизане в сила на съдебното решение, постановяващо противоконституционността, се обезсилва действието на закона, което според съда е „равносилно на отмяна на закон от Народното събрание“.

Това задължително тълкуване, дадено от Конституционния съд през 1995 г., бе посрещнато „със смесени чувства“. В българската правна литература не закъсняха аргументи както в подкрепа на това разбиране, така и срещу него.

Както установителното, така и конститутивното действие на решенията на Конституционния съд настъпва три дни след обнародването им в Държавен вестник — чл. 151, ал. 2, изр. 2 от КРБ. Обявеният за противоконституционен акт спира да се прилага от деня на влизането на решението в сила съгласно чл. 151, ал. 2 от КРБ. Неприлагането в бъдеще на проконтролирания акт почива върху разбирането за неговата унищожаемост с действие на решението на Конституционния съд „занапред“, ех nunc, pro futuro. Това принципно положение на българския правен ред е в синхрон с подобно ех nunc действие и в други страни, които също практикуват концентриран контрол за конституционност — Австрия, Италия. Обявените за противни на Конституцията закони губят своето действие занапред, „в бъдеще“. Противоконституционният акт не е изчезнал от правния мир, а само не се прилага, и то занапред.

Относно изпълнението на решенията на Конституционния съд, постановяващи противоконституционност, Законът за Конституционния съд предвижда, че правните последици се уреждат от органа, който е постановил акта, обявен за противоконституционен (чл. 22, ал. 4).

Бележки

[1] Например Народното събрание не може да приеме нов закон със същото съдържание като това на обявения за противоконституционен закон.

[2] Пенев, И, Я. Зартов. Цит. съч., с. 210.

[3] Сталев, Ж., Н. Неновски. Цит. съч., с. 114 и сл.

[4] Павлова, М. Решенията на Конституционния съд и техните правни последици. — Сб. Конституционното правосъдие — съвременни тенденции и европейски перспективи, С., 2004.

[5] Schlaich, К. Das Bundesverfassungsgericht, С. Н. Beck, 1991, S. 250.

[6] ДВ, бр, 105 от 1995 г.