Емилия Друмева
Конституционно право (49)

Големина на парламента. Легислатура. Архитектура

1. Големина

Колко голяма да бъде едната или двете камари на един парламент — това е въпрос, който в световен мащаб се решава съобразно два фактора: 1) география; 2) население.

Големината на никой парламент не отразява идеално особеностите на географията и числеността на населението. Смята се, че при хомогенно население и малка по територия държава се полага съответно малък по големина парламент; а голяма държава с хетерогенно население има нужда от голям по състав и структура парламент. Ето някои държави, които имат еднокамарен парламент и по големина на население са близки до България: Унгария има парламент от 386 народни представители; Швеция — 349; Португалия — 230 народни представители.

Търновската конституция не фиксира точния брой народни представители; предпочита като законодателна техника да посочи нормата на представителство: един народен представител се пада на 20 хил. души; точният брой да бъде определен в изборния закон. Конституцията на Република България от 1991 г. предпочете да фиксира броя на народните представители и ги установи на 240 (чл. 63).

2. Легислатура

Означава продължителността на срока, за който се избира парламентът и през който ще законодателства. Парламентите по света преобладаващо се избират за 4 или 5 години — това е присъща характеристика на съвременните представителни органи, що се отнася до Долните камари. При Горните камари дължината на легислатурата е обикновено наполовина по-голяма от тази на представителната камара (Бразилия, Франция).

Търновската конституция предвижда първоначално 3-годишен мандат; през 1893 г. той е удължен на 5 години, а с изменението през 1911 г. — фиксиран на 4 години.

КРБ установи легислатура 4 години (чл. 64, ал. 1). След изтичането на мандата избори за ново Народно събрание се произвеждат най-късно в срок до 2 месеца след прекратяване пълномощията на предишното Народно събрание. Следва, че в този период до 2 месеца държавата ще е без народно представителство, без парламент. Четиригодишната легислатура може да бъде скъсена в случай на предсрочно прекратяване пълномощията на Народното събрание; такава възможност Конституцията предвижда само ако Народното събрание след три поредни опита не успее да състави правителство — президентът на Републиката издава указ за разпускане на Народното събрание, издава и втори указ — за назначаване на служебно правителство и за дата на предсрочни избори за Народно събрание в срок от 2 месеца (чл. 99, ал. 5 от КРБ, вж. Раздели XII и XIII).

Хипотетично възниква следният въпрос: ако Народното събрание продължително време не успява да формира мнозинство, за да осъществява присъщите си функции, може ли тогава то само да се разпусне? Внимателният прочит на Конституцията дава ясен отговор — „не“! Нейните норми не предвиждат такава възможност. Но, от друга страна, Конституцията не съдържа и забрана Народното събрание да се саморазпуска. Това обаче съвсем не означава, че Народното събрание може да прави всичко, което не му е забранено. Такава теза е несъстоятелна. Тя обърква основни принципи. „Всичко, което не е изрично забранено, е позволено“ е основна постановка в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., отнасяща се до личната сфера и индивидуалната свобода (вж. Раздел XVII). Но за държавата и за всичко, което е публична власт, важи друг принцип, представляващ фундамент на конституционализма — това е принципът на компетенциите (вж. Раздел I). Според него носителите на публична власт в държавата могат да вършат само това, което изрично е предвидено от действащото право като тяхна компетенция. Да се твърди, че Народното събрание може да вземе решение по всичко, което не е изрично забранено, означава, че то може например да правораздава вместо съда. Абсурдността на подобни твърдения е извън съмнение. И все пак, какъв е изходът от една продължаваща ситуация, когато парламентът не работи или когато в работата му участват по-малко от половината народни представители? Изходът следва да се търси пак в Конституцията — една работеща конституция трябва да съдържа отговор на въпроса и изход от възможно блокиране и обездвижване на основни управленски конструкции. Решение би могло да дойде и по пътя на задължителното тълкуване на конституционни разпоредби, осъществявано от Конституционния съд (вж. Раздел XV).

3. Архитектура на пленарната зала

Архитектурата на пленарната зала има важно и съдържателно значение. Известни са две системи на подреждане на пленарната зала, които имат своето историческо и правно обяснение.

а) Първата е архитектурата на Камарата на общините във Великобритания, следвана от страните, които се развиват в британската правна традиция. Според нея пейките на депутатите са разположени амфитеатрално от двете страни на залата, по средата има широка пътека, която в дъното завършва пред стола на Спикера, т.е. председателят на Камарата на общините. Смята се, че тази архитектурна подредба е повлияла на средновековно формиралите се политически партии (вж. Раздел VII) и е допринесла за формирането на двупартийната система — от едната страна седят депутати, които принадлежат към партията, която излъчва и поддържа правителството, а на отсрещната страна е опозицията, която изчаква следващите избори да опита да се превърне в управляващо мнозинство; оттук се е формирало понятието и институтът на парламентарната опозиция.

б) Другият модел подредба на пленарната зала съдържа формата на полу- или четвърт кръг, в който пейките/столовете на депутатите са наредени като ветрило. Закръглянето отразява плурализма на политическата сцена, има „ляво“ и „дясно“, но има и „център“ и преливането отляво вдясно и обратно се извършва по плавен начин. Всичко това отразява многопартийната плуралистична картина на Европа от XIX и XX в. Смята се, че този модел е свързан с прилагането на пропорционалната изборна система (вж. Раздел IX), наложил се е в Континентална Европа и в повечето страни по света.

Що се отнася до местата, където седят депутатите, практиката е различна: в някои парламенти местата са фиксирани, другаде депутатите са свободни да сядат, където искат. Все пак господства практиката да сядат по политическо групиране; някъде по азбучен ред; другаде по райони; по езици (Швейцария) и т.н.

Къде седят министрите? В много парламенти те седят на специална предна пейка или редове, обърнати с лице към депутатите (Германия, Италия, Япония, България).

Пленарната зала на Народното събрание в Република България е подредена по втория модел, по-точно така е била първоначално. При създаването й пейките на депутатите са били разположени в полукръг пред председателя на събранието. Тази подредба се запазва до 1938–1940 г., когато са проведени избори за Народно събрание по мажоритарна система при забрана на политически партии. Може само да се предполага, че точно липсата на политически партии (полукръгът губи смисъл) е била една от причините за последвалото архитектурно преустройство на залата — оттогава и досега пейките на депутатите са наредени в прави редици фронтално срещу председателя, с две вътрешни пътеки.

Балконите в парламента по традиция не се смятат за част от пленарната зала, т.е. не са част от парламента като решаващ орган.

Къде сяда държавният глава, когато влиза в пленарната зала на Народното събрание? На специално определеното място с лице към депутатите, на което изчаква да произнесе своето слово към парламента, след което напуска залата. Никой освен народните представители и министрите (в парламентарните държави) няма право да присъства и работи в пленарната зала без изрично гласувано решение. В това се състои същината на една дълго воювана през векове автономия и независимост на парламента и обяснява защо държавният глава, когато е в парламента и следи дебата, седи в представителна ложа, която обаче е на балконите, т.е. извън пленарната зала.

В пленарните зали на Европейския парламент (Страсбург и Брюксел) местата на депутатите са разположени в полукръг („подкова“).