Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Германия

1. Германският съюз

Конституционната държава в Германия се установява значително по-късно от Великобритания, САЩ и Франция. Към края на XV в. Германия се развива като съсловно-феодална държава. Следва Реформацията, по-късно Селската война (1525), Антиреформацията, намерила израз в 30-годишната война (1618–1648), в която религиозните борби се превръщат в политически.

Следва период на закъснял абсолютизъм, който се характеризира с възход на Австрия и Прусия и съперничество между тях. Пред победния марш на Наполеоновата армия в началото на XIX в. рухва „Свещената Римска империя на немската нация“, просъществувала формално от 962 г. Образувалите се на нейно място отделни държави/княжества не стигат до обединение. До него не се стига и след обединяващия по своя консервативен дух Виенски конгрес през 1815 г. Революционният полъх и идеите на конституционната държава, донесени с походите на Наполеон, не намират трайно почва в господстващите държавни форми на Централна Европа. Задълбочава се монархичният принцип, без присъщите на конституционната държава контролни механизми.

За германските княжества/държави Виенският конгрес приключва със „Съюз от държави“ (Staatenbund), сключен между германските князе и свободните градове. Това е конфедерация (вж. Раздел III), формирана на базата на международноправен договор; князете и градовете запазват непокътнат суверенитета си. Все пак конфедерацията създава общ представителен орган — Съюзното събрание (Bundesversammlung), като единствен орган на конфедерацията, със седалище във Франкфурт.

Надеждите, възлагани на „Германския съюз“, не се оправдават. Вместо осигуряване на граждански права и политическо единство, държавното устройство се развива по пътя на оправдаването на монархията. В икономиката обаче са налице успехи — в 1833 г. се създава Митническият съюз, приемат се закони в стопанската област, изпреварващи разпокъсания пазар.

2. Конституциите

Революционната вълна през 1848 г., идваща от Париж, подклажда революция и в Германия, известна като „Мартенска 1848 г.“. Издигнати са ясни искания за контролирано управление, за единна, свободна, национална държава, за приемане на германска конституция, което да стане от свободно избран парламент, за разделение на властите, за права и свободи на човека и гражданина.

В отделни княжества избухват въстания. Узрява решение за избиране на общогерманско Учредително събрание. Свикано е през май 1848 г. във Франкфурт, в църквата „Св. Паул“ (Paulskirche). Събранието обсъжда подробен проект за конституция, изработен от видни философи и юристи. Конституцията е приета през март 1849 г. Съдържа основните принципи на конституционната държава. Формата на управление е монархическа, парламентът — двукамарен. Втората камара не е аристократична, а включва представители на парламентите на отделните провинции; държавното устройство е федерация.

Най-съществената новост на тази първа общогерманска конституция е каталогът на основните права на гражданите. Целият конституционен проект представлява въплъщение на учението за правовата държава (вж. Раздел IV).

Обсъжданията на Конституцията са засенчени от споровете между Австрия и Прусия — дали федералната форма да включи Австрия (Голямо германско решение) или без нея (Малко германско решение). Събранието избира пруския крал за германски кайзер. Той отказва. Заложените в Конституцията принципи и структури остават само на хартия.

Конституцията от 1849 г. не влиза в сила. Въпреки това широко се споделя, че нейното изработване и приемане във Франкфурт оказва силно и трайно въздействие върху изграждащото се гражданско общество. „Paulskirche“ е име, споменавано от всеки германец с уважение. Смята се, че това събитие е важен етап в конституционализма на Централна Европа, подготвил почвата и допринесъл за бъдещото преодоляване на напрежението „гражданин — държава“ и за поставянето му на здрава рационална и демократична основа.

След победата на Прусия над Австрия, последната напуска Германския съюз. След войната между Франция и Прусия се създава Германският райх. В същата 1871 г. е приета и Конституцията на Райха. Тя предвижда конституционна монархия с ясно изразено федерално устройство. Днес, след повече от един век, тази конституция се преценява като удачен компромис между федерални и унитарни елементи, между монархични и демократични структури и принципи. В рамките на възприетото федерално устройство тежестта е върху провинциите: компетенциите на Райха са само изрично изброените в конституцията; всички останали са за провинциите, т.е. Райхът представлява една децентрализирана федерация. Законодателната власт е поделена между Райха и парламентите на провинциите, като възможните предмети на федералното законодателство са отново точно изброени в конституцията; всички останали са за провинциалните закони. Администрацията също е изцяло на провинциално ниво. Правосъдието — също. Единственият федерален съд е в Лайпциг.

За разлика от господстващия тогава бикамерализъм, където в една федерална държава по-силна позиция винаги има пряко избираната камара, германската Конституция от 1871 г. създава по-силна горна камара. Тази камара — Бундесратът, се състои от пратеници на отделните провинции, т.е. тя не се формира чрез избори. Наричат я „княжеско събрание“. Същата има законодателна инициатива, през нея задължително минава всеки законопроект преди да напусне парламента. Бундесратът издава и административни подзаконови актове, присъщи иначе на изпълнителната власт. Същият действа като съд при спорове за компетенции.

Долната камара — Райхстагът, е изборна. Изборите се провеждат за цялата страна едновременно. В това нейно формиране се съдържат унитарни и демократични принципи. Райхстагът има по-малко права в законодателството в сравнение с Райхсрата; все пак бюджетът на държавата се приема от долната камара.

Конституцията от 1871 г. не познава фигурата на „правителство“ като колегиален висш държавен орган, който участва в политическата сфера и е едновременно с това глава на администрацията. Единственият висш „правителствен орган“ е Канцлерът. Той е единственият министър и с това — шеф на цялата администрация; но правителство, като колегиум, няма. Канцлерът е назначаван от държавния глава; канцлерът е и председател на Бундесрата — горната камара на парламента.

За Конституцията от 1871 г. обикновено се казва, че е „статусна“ конституция; закрепва висшите държавни органи и разпределя компетенциите им. Идеологията е на заден план; няма каталог на гражданските права и свободи (такъв съдържат някои провинциални конституции). Конституцията от 1871 г. действа в сравнително дълъг период (40 години) на мирно развитие, характеризиращ се с бурно развитие на производителните сили и стопански напредък.

Следва периодът на Ваймарската република (1919–1933), с поуки за световния конституционализъм. След загубата на Германия в Първата световна война народното недоволство ражда революция. В големите градове се създават работнически и войнишки съвети. В Берлин социалдемократите поемат управлението. Новото Национално събрание заседава във Ваймар; през август 1919 г. приема Конституция. Тя установява републиканска форма на управление. Федералното устройство се запазва и задълбочава с оригинални елементи на федерализъм в условията на парламентарна република. За разлика от предишната конституция, Ваймарската засилва центростремителните елементи — при разпределянето на компетенциите предимството е на федералната държава, разширява се обхватът на материите, подлежащи на уредба с федерално законодателство. Създават се повече федерални съдилища.

Ваймарската конституция съдържа силни черти на пряка, плебисцитна демокрация, които нямат възпроизвеждане в сегашната конституционна уредба на Германия. Друга отличителна черта на Ваймарската конституция е пропорционалната изборна система, изрично предвидена в Конституцията. Парламентът продължава да е двукамарен. Но във Ваймарската конституция представителната камара — Райхстагът, има решаващата роля. За разлика от Конституцията от 1871 г., горната камара — Райхсратът, има подчинено участие в законодателния процес, запазвайки си все пак правото на законодателна инициатива. Райхсратът продължава да върши полезна законодателна работа, далеч от разгорещените дискусии в долната камара.

Изпълнителната власт е поделена между два органа: президентът на Райха и правителството, които са новост в конституционната практика на Германия. Президентът е пряко избиран от народа. Това го прави много силен. Мандатът му е седемгодишен. Има представителни функции, присъщи на държавен глава. По Конституция той има политическото ръководство на държавата; назначава и уволнява правителството, има право да разпуска парламента, което право бива използвано. Президентът разполага и с особени правомощия в нормо-творческата дейност — той има право да издава нормативни постановления при извънредни обстоятелства. Силата на тези постановления е изравнена с тази на закона. От 1930 г. нататък те са често явление в правната действителност.

Правителството се състои от канцлер и министри. Назначава се от президента, но за встъпване в длъжност се нуждае и от доверието на парламента. Остава в сянката на пряко избирания президент.

Същностен елемент на Ваймарската конституция представлява каталогът на основните права и задължения. Ваймарската конституция, с многото програмни фрази, етични и политически принципи, допринася за появата на понятието за „конституцията като програма“.

Причините за края на Ваймарската република са подробно изследвани. Между тях се сочат и такива от формално-институционен характер — напр. особеностите на пропорционалната изборна система, довела до голяма нестабилност в парламента, безконтролното разпростиране на делегираното законодателство и изместването на парламента от присъщи му функции. След неуспеха на две правителства на малцинство президентът възлага на Националсоциалистическата партия в началото на 1933 г. да формира правителство. Започва периодът на „Третия райх“, придружен с разпускане на парламента и с нови избори. Развитието по-нататък е динамично, но и печално. През март 1933 г. парламентът гласува закон, известен като Закона за упълномощаването. Законът делегира на правителството власт да издава закони, без за това да е нужно участието на парламента. Този закон на практика анулира принципа за разделението на властите; правителството става законодател. Формално Ваймарската конституция не е отменяна, но това практически се осъществява със Закона за упълномощаването. В началото на 40-те години на XX в. Германия е авторитарна, еднопартийна „вождова“ държава.

Приносите на германския конституционализъм. След края на Втората световна война и създаването на двете германски държави, през 1949 г. Федералната република Германия приема „Основен закон“ (Grundgesetz), а не конституция (Verfassung), с което се подчертава разбирането за временния характер на създадения конституционен ред. Създава се и Германската демократична република. Тя обаче създава „Конституция“ в 1949 г.; през 1968 г. в ГДР се приема нова Конституция.

При обединяването на двете германски държави през 1990 г., след подробни дискусии, възстановената обединена Германия възприема, с минимални изменения, действащия Основен закон за конституция на страната — надделява мнението, че неговите създатели в 1949 г., след горчивия опит и снабдени със знания и градивна воля, са създали стабилна и демократично работеща държавна организация, която заслужава да бъде запазена.

Германският конституционализъм има принос за формулирането и установяването като конституционни принципи „правовата държава“ и „социалната държава“ (вж. Раздел IV). „Конструктивният вот на недоверие“ към правителството (вж. Раздел XIII) е оригинален принос в конституционализма на парламентарното управление — „свалянето“ на министър-председателя трябва да е съпроводено неделимо с избора на нов ръководител на правителството — затова е „конструктивен“.

Конституционният съд като концепция е творение на X. Келзен (вж. Раздел XV); първата му реализация е в Чехословакия и Австрия. Но Конституционният съд на Германия превръща контрола за конституционност в мощен фактор на съвременната държавност и образец, който демократичните държави продължават да следват.

Литература:

История буржуазного конституционализма XVII–XVIII в. Москва, 1983.

История буржуазного конституционализма XIX в. Москва, 1986.

Станев, Н. История на френската революция. 2. изд. С., 1927.

Hauriou, A., J. Jicquel, P. Gelard. Droit constitutionnel et institutions politiques. Paris, 1975.

Loewenstein, K. Staatsrecht und Staatspraxis von Grossbritanien. Springer, 1957.

Loewenstein, K. Staatsrecht und Staatspraxis der Vereinigten Staaten. Springer, 1959.

Maunz/Zippelius. Deutsches Staatsrecht. 29. Aufl., C. H. Beck, 1994.

Reinhard, W. Geschichte der Staatsgewalt. 2. Aufl., C. H. Beck, 2000.