Емилия Друмева
Конституционно право (19)

Видове конституции

Всеки изследовател на конституционно право води своя регистър за конституциите — действащи, изменяни, отменяни, пресъздавани и т.н. А те са много и различни видове. Латинска Америка държи рекорд по брой на конституциите: до 50-те години на XX в. напр. Доминиканската република — една малка държава, е имала вече 25 конституции, Хаити — 22, Боливия — 15, и т.н. В Европа начело по брой на конституции е Франция — 18. Поради богатата си конституционна традиция Франция е наричана „лаборатория на конституции“; Гърция от 1822 г. насам има 14 конституции.

Във всяка конституция се съдържа правна уредба на висшите държавни органи, които упражняват разграничени функции на държавната власт, има „разделение на властите“ и много други общи черти. Ако един неизкушен читател хвърли поглед върху конституциите, едва ли ще допусне, че зад покриващите се като съдържание и структура правни предписания „се крият“ различни образувания, системи, структури, които отразяват динамиката на властта на национална почва, нейните институционни, географски, етнически и други особености. В това се състои голямото богатство „в света на конституциите“: от една страна, те много си приличат по минимума съдържание и класическа структура; от друга — значително се различават по това, че всяка отразява и същевременно регулира организацията на властта в една отделна държава, с нейните национални особености.

Класификацията, според която са обособени различните типове и видове конституции, е значително остаряла, но все още има приложение.

1. Писани и неписани. Днес тази класификация е почти без значение. Класическият пример за неписана конституция продължава да е Великобритания. Цялата материя, която в други страни е в конституцията, тук се съдържа в закони, в конвенции и други източници (вж. Раздел I). Тези най-важни британски закони, които са сочени като конституционни, по нищо не се отличават от обикновените закони — нито по начин на приемане, нито по изменяне и т.н. В това отношение неписаната британска конституция няма особени гаранции за нейното опазване. Смята се, че гаранциите са в съзнанието на гражданите. В този смисъл „неписаната конституция“ в нейния класически образец се явява нещо повече от един формален закон — представлява съвкупност от актове като кристализация на политическо и правно регулиране.

Положението „неписана конституция“ следва да се различава от положението, когато една държава се управлява без конституция — пример за това е „режимът на пълномощията“ в България, по време на който Търновската конституция е суспендирана (1881–1883).

2. Твърди и гъвкави. Тази класификация днес също е загубила до голяма степен своето значение. Оказва се, че неписаната конституция на Великобритания, която не е закриляна чрез усложнен начин за изменяне, е между най-стабилните. Очевидно изменчивостта на една конституция следва да се преценява не по броя и честотата на измененията й, а по тяхната дълбочина и значимост.

3. Гласувани и дарени. Известните актове от времето на Пуританската революция във Великобритания — Съглашението на народа 1647–1649 г., Инструментът за управление 1653 г., всички щатски конституции в САЩ, първите конституции на Франция, приети през Великата френска революция — всички те са съдържали изискването да бъдат гласувани в парламента, т.е. в националния представителен орган. Обяснението за това настоятелно изискване, превърнало се в основен елемент на тяхното приемане и същност, се съдържа в разбирането, че тези актове не се подаряват от монарха, а са извоювани от народа. Установява се правилото, че всеки народ, конституиран в държава, сам трябва да си създаде конституция; създаването на конституцията се превръща в елемент от същността на държавата и нейната организация.

Ако строго се прилага принципът на народния суверенитет, би следвало всяка конституция да се приема с референдум. Това е основната линия на Якобинската конституция от 1793 г. във Франция. Но неудобството на пряката демокрация (вж. Раздел VIII) проправя пътя на „особения вид събрание“, което ще приеме конституцията — това са учредителните събрания в Северна Америка и във Франция през втората половина на XVIII в.

В България през 1879 г. събранието, което създава конституцията, е „Учредително събрание“, въпреки че това не се споменава изрично в конституцията. Дали едно такова „конституция-даващо“ събрание ще бъде наречено „учредително“, или конституцията ще се утвърждава с референдум, или ще се приема по пътя на едно „Голямо събрание“ (Конгрес), приемането на конституцията винаги предпоставя и включва като съществен и неотменен елемент гласуването на народните представители, чрез които гласува народът. В това се състои разликата между гласуваните конституции и „дарените“ конституции. Пример за дарена конституция е Конституционната харта на Франция от 1814 г., с която се ознаменува реставрацията на монархията — монархът като носител на суверенитета прави патримониален „дарителски“ жест.

4. Според формата на управление конституциите биват групирани като републикански и монархични. Тази класификация също е изживяна; според нея Великобритания и Швеция попадат в една група наравно със Саудитска Арабия, Непал и т.н. Търновската конституция, която с основание бива характеризирана като една от най-демократичните конституции за своето време, по този белег е монархична конституция. Следователно монархична не е абсолютен синоним на недемократичност. Пример за това са съвременна Великобритания, Испания, Дания, Швеция, Белгия и т.н.

5. Според държавното устройство конституциите са унитарни и федерални. Тази класификация проявява по-голяма устойчивост и безспорна релевантност и днес (вж. Раздел III).

6. Оригинерни и дериватни конституции. Оригинерните конституции са малко на брой. Измененията на конституцията обикновено вървят в общоприети канали на националната традиция; експерименти с конституционни новости представляват опасност за държавността и само големи социални преломи, икономически и политически сривове предизвикват появата на нова конституция или най-малкото я оправдават. Известно е, че честото приемане на нови конституции не е белег на демократичност в една държава. Като оригинерни са сочени следните образци:

— британският парламентаризъм утвърждава централното положение на парламента като решаващ орган; въвежда насрещна зависимост и преплитане на законодателната и на изпълнителната власт (вж. Раздели V и X);

— американската конституционна система на проверки и баланси, чрез която се търси и постига насрещна зависимост, координация и контрол във функционирането на разделените власти (вж. Раздел V);

— френският конституционализъм от последното десетилетие на XVIII в. (вж. Раздел V);

— Белгийската конституция от 1831 г.;

— руските съветски конституции, които радикално изменят и отменят основни принципи на конституционализма.

Някои конституции (Куба) съдържат идеологически заредени програми. Други са идеологически неутрални. Характерно за конституциите от края на XVIII в. е, че те имат подчертано либерален характер. Целта е да преборят и ликвидират остатъците от неограничената власт на държавния глава. След победата на конституционализма и необратимото ограничаване на държавния глава идва епохата на утилитарните конституции, в които се набляга повече на управленската структура. Такива са конституциите от късния XIX в., които отразяват виждането, че конституционализмът ще се усъвършенства от само себе си, достатъчно е конституцията да дава схемата на управление. Пример за такава конституция е конституцията на Германия от 1871 г. — без идеология, без каталог на правата, един сбор от статутни положения. Подобна характеристика приляга и за конституцията на Франция от 1875 г. (вж. Раздел V).

Съвременните конституции имат и своя „хит“. Това е триадата „демократична, социална и правова държава“. Тя се среща днес почти във всяка конституция. Същественото в тази значима характеристика е, тя да бъде запълнена с реално и съответстващо съдържание.