Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Независимост и отчетност на съдебната власт. Инспекторати

1. Съдебната власт (Юдикативата) като особена държавна функция е поверена на магистратите (чл. 117, ал. 2 от КРБ). Тя няма експониран ръководен орган, какъвто е напр. Министерският съвет за изпълнителната власт. Уредбата и нейната систематика отразяват особената същност и естеството на Юдикативата. Всичко това е кристализирало в основни начала на Конституцията, водещото от които е отделянето на съдебната власт от другите две власти. Оправдаването му е в самото предназначение и функции на съдебната власт — да решава правните спорове като безпристрастен „трети“. В това се проявява относителната самостоятелност спрямо другите власти и това е първата „необходима независимост“ на Юдикативата в рамката на разделното осъществяване на държавните функции, защото независимостта на съдебната власт има два аспекта: първо, независимост от другите власти (принципът за разделение на властите, но и взаимодействието помежду им) и второ, независимост на отделния съдия при извършване на функциите си.

В Конституцията на България от 1991 г., в последвалата практика на Конституционния съд и в четирите поправки на същата Конституция независимостта на съдебната власт получи плътно и съдържателно признание. Кое е определящото за тази конституционна уредба? Първо, че съдебната власт е правно организирана сила; нейните предписания имат императивен характер — тя решава кой има определено право, от което следва удовлетворяването на интереса, който съответства на това право. Второ, съдебната власт е и юрисдикционна власт — правораздава само и единствено съдът. Това е особена функция, повелявана от разума: във всяка социална система трябва да има орган, който да казва как да се уреди един човешки конфликт. И този орган да е далеч от управлението на общността, от политиката. Затова за съдебната власт е възприето разбирането, че отношенията й с другите власти са при „спазвана строгост“ или „съдийска сдържаност“. Следователно на съдебната власт не се полага политическа инициатива, както и политически правомощия.

Но има и друг ракурс — след като съдебната власт е една от трите разклонения на единната държавна власт, която се захранва в крайна сметка от народния суверенитет, значи че Юдикативата не функционира във вакуум, а в държавата; динамиката на ежедневното управление не позволява прекомерна изолация, тъй като в демократичната държава всяка власт се отчита, макар и опосредено, пред суверена. Неминуемо, макар и отделена, макар и самостоятелна, съдебната власт влиза във взаимодействие както със законодателната, така и с изпълнителната власт — задължително и непоколебимо обаче само до степен, която не позволява намеса в същностната й дейност. Съдебната власт, по дефиниция, взаимодейства както със законодателната власт (управлението на съдебната власт, осъществяването на дължимата отчетност за осъществяването на функциите й), така и с изпълнителната — допирните точки с министъра на правосъдието и неговата администрация.

Важен аспект на независимостта на съдебната власт спрямо „другите власти“ е в бюджетната сфера и има изражение в Конституцията: съдебната власт има самостоятелен бюджет (чл. 117, ал. 3).

Независимостта на магистратите е втората „необходима независимост“ на съдебната власт, за да бъде тя ефективна и безпристрастна. Смята се, че в удачното съчетаване на първата и втората независимост на съдебната власт се съдържа разковничето за успеха на правното регулиране.

 

2. Четвъртата поправка[1] на Конституцията предвиди, че към Висшия съдебен съвет се създава и функционира Инспекторат, който се състои от главен инспектор и 10 инспектори (чл. 132а, ал. 1). Главният инспектор се избира от Народното събрание с мнозинство две трети от народните представители за срок от пет години. Инспекторите се избират от Народното събрание за срок от четири години по същия ред. Главният инспектор и инспекторите могат да бъдат избирани повторно, но не за два последователни мандата. Бюджетът на Инспектората се приема от Народното събрание в рамките на бюджета на съдебната власт.

Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите при осъществяването на техните функции. Главният инспектор и инспекторите при осъществяване на функциите си са независими и се подчиняват само на закона.

Инспекторатът действа служебно, т.е. по своя инициатива, по инициатива на граждани, юридически лица или държавни органи, включително на съдии, прокурори и следователи. Той представя годишен доклад за дейността си на Висшия съдебен съвет.

Инспекторатът отправя сигнали, предложения и доклади до други държавни органи, включително и до компетентните органи на съдебната власт. Инспекторатът предоставя публично информация за дейността си.

Предвиждането на такъв орган като Инспектората на конституционно равнище свидетелства за разбирането, вложено в действащата българска Конституция, че независимостта (на съдебната власт) не изключва отчетността. Впрочем, двете понятия не са противоположни, нито взаимоизключващи се. Отчетността, по дефиниция, е дължима от всеки орган и структура, на които са възложени функции по упражняването на държавната власт, в т.ч. съдии, прокурори и следователи. Потребността от отчетност на съдебната власт не е дефинирана експлицитно в Конституцията, но тя е заложена в същността на демократичната държава и принципа на народния суверенитет.

Традиционно за българската правна система, към министъра на правосъдието също е създаден и работи Инспекторат (чл. 372–376 от ЗСВ).

Въпросът за отчетността на съдебната власт не трябва да се противопоставя на постулата за независимостта й. Това са две различни прави, които не се пресичат. Гарантираната независимост на магистрата му осигурява пространство, свободно от натиск, за да реши по закон и съвест правния спор. А отчетността се дължи както към самата съдебна власт, така и към гражданите. Но не само народният суверенитет е нейното оправдание — смисълът на такова изискване за отчетност се корени и в осигуряването на качество и ефективност в осъществяването на съдебната власт.

Контролите са вътрешни и външни. Изначално парламентарната форма на управление, каквато е установена в съвременна България, предпоставя допирни точки на законодателната и изпълнителната власт — правителството управлява само докогато има подкрепата на парламента. По отношение на съдебната власт действащата Конституция повелява отграничаване от другите две власти, като възлага специфични функции върху магистратите, които се подчиняват само на закона. Следователно самостоятелността на съдебната власт спрямо другите власти е правилото. Но то не означава забрана за съдебната власт да взаимодейства с другите власти така, че власт да възпира власт, и да се отчита за своята дейност.

Постулатът за независимата съдебна власт не значи, че съдебната власт е пространство, свободно от контрол; тя задължително се вмества и участва в разполагането и задвижването на този инструментариум; съдебната власт, по дефиниция, търпи „проверки и баланси“, както и самата тя участва в „проверяването“ на другите власти.

В теорията и в практиката не се спори, че качеството на правораздаването като първична функция на съдебната власт може да бъде контролирано преди всичко чрез вътрешни на системата механизми: това са на първо място колегиалните съдебни състави (а не едноличен съдия), както и правните средства като главен инструмент за коригиране на грешки. Днес тенденцията обаче е към повече произнасяния еднолично от съдия, както и към скъсяване на инстанционния път, т.е. по-малко инстанции. Търсят се и други инструменти да осигуряват качество на правораздаването — активират се различни форми на инспекции — институционализирани или инцидентни.

Що се отнася до външните контроли, те поначало са допустими в схемата на проверките и балансите. Пример за това са следните правни фигури: Народното събрание избира половината от изборните членове на Висшия съдебен съвет; на Народното събрание се представят годишните доклади за дейността на трите звена от съдебната система.

Всъщност целта при Третата и Четвъртата поправка на Конституцията беше съдебната власт да излезе повече „на светло“ и нейната дейност — по-близо до гражданите. А ефективността на нейната работа да бъде повишена чрез:

— повече вътрешен контрол, като Висшият съдебен съвет с ясни правомощия на конституционно равнище насърчава кариерата на магистратите;

— външен контрол чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет, който действа както служебно, така и по сезиране от граждани, юридически лица и държавни органи, вкл. и от магистрати, и извършва проверки във всички звена и органи на съдебната власт, без да засяга съдържанието на дейността им.

Бележки

[1] ДВ, бр. 12 от 2007 г.