Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Гарантиране на справедлив съдебен процес

Гаранциите се съдържат в конституционни принципи, които до голяма степен се покриват със съдържанието на основните права на гражданите в съдебната сфера. Това са т.нар. съдебни основни права (вж. Раздел XVII). Те, заедно с принципа за разделение на властите, се считат за „носещите греди“ в конструкцията на правовата държава. Ще посочим най-важните.

1. Споровете се решават от съда

Това е самата правна политика на държавата. Означава забрана за саморазправа. Член 61, ал. 3 от ЗСВ предвижда, че „дело, което се разглежда от съд, не може да се разглежда от друг орган“. В тесен смисъл това е изразено с текста на чл. 120, ал. 1 от КРБ — гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закона. Принципът намира израз в основното право на защита, формулирано в чл. 56 от КРБ в рамките на Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“ (вж. Раздел XVII).

2. Право на законен съд

Това е основно право, което се явява логично продължение на разпоредбата на чл. 119, ал. 3 от КРБ за недопускане на извънредни съдилища. Това е елементарна, но важна повеля за съдебния процес в правовата държава — да не се допуска сменяне на съдията според случая. Естествено е, че тук се спазват правилата за подсъдност на делата, както и тези за законоустановения ред за вътрешно разпределяне на делата и преписките.

3. Производството по делата осигурява установяването на истината

Разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато законът предвижда друго (чл. 121, ал. 2 от КРБ).

4. Право на изслушване в съдебния процес

Това също е основно право. В Конституцията то се съдържа в чл. 121, ал. 1. Изразява състезателното начало в процеса. Означава право на всеки участник в процеса да се изкаже по обвинението, по доказателствата и т.н. Правото на изслушване е решаващ инструмент за спазване на правата в процеса. Днес се предпочитат писмените защити, но принципът за устния характер, за изслушването остава. Изслушват се и двете страни. Означава също така двете страни да разполагат с „еднакви оръжия“, да имат еднакъв шанс за участие в процеса. Съдилищата осигуряват равенство и условия на състезателност на страните в съдебния процес.

5. Правна защита срещу публичната власт

Ако някой счита, че негово право или законен интерес е засегнат от административен акт, пътят към съда е винаги отворен (чл. 120, ал. 2 от КРБ). В доктрината този принцип е характеризиран като „главно основно право“, завършваща тухла в сградата на правовата държава. Значимостта и обхватът му е голям, тъй като почти всяко изпълнително-разпоредително действие попада в него. Така правната обвързаност на администрацията получава институционализация. Но и правовата държава откроява свой главен структурен признак: последната и решаваща компетенция относно спазването на правата принадлежи на съда.

6. Право на защита във всички фази на процеса

Член 30, ал. 4 от КРБ го предвижда за всеки „… от момента на задържането му или от момента на привличането му като обвиняем“. Предвижда и право на срещи насаме с адвоката си (чл. 30, ал. 5).

7. Свободната адвокатура

Това е неотменен елемент от реализацията на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица. Адвокатурата е независим орган на правна закрила и процесуално представителство. Осъществява се съобразно обществения интерес и интереса на доверителя. Адвокатурата като институция има „запазено място“ в конституционната уредба в рамките на Глава шеста „Съдебна власт“ — чл. 134. Правото на „адвокатска защита“ е издигнато до ранга на основно конституционно право, закрепено изрично в чл. 30, ал. 4 от КРБ.

8. Основни принципи на правовата държава

Те са едновременно принципи на съдебната власт и на правата на личността. Редица основни права имат своята битност и осъществяване в рамките на досъдебната и съдебната процесуална фаза, както и при изпълнение на наложени наказания:

Член 5, ал. 3 от КРБ: „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.“

Член 30, ал. 3: „В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност.“

Член 31. „(1) Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок.

(2) Никой не може да бъде принуждаван да се признае за виновен, нито да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание.

(3) Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

(4) Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.

(5) На лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

(6) Наказанието лишаване от свобода се изпълнява единствено в местата, определени със закон.

(7) Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството.“

Съдебната система на Република България и Съдът на Европейските общности. Европейският съюз създава не само нова политическа и икономическа организация, но и нов правен ред, който се основава на Учредителните договори. Този нов, специфичен ред е различен и от националните правни системи на страните-членки, и от международното право. Едновременно с това обаче европейският правен ред е неразривно свързан с всяка една от националните правни системи на страните-членки.

Върховният пазител на този нов правен ред е Съдът на Европейските общности, създаден с Учредителните договори (с влизането в сила на Лисабонския договор този съд търпи изменения и ще се нарича „Съд на Европейския съюз“). Той продължава да бъде родово понятие[1] за съдебната власт в Европейския съюз, независимо, че днес съдебната система на ЕС е двуинстанционна и включва повече от един правораздавателен орган. Неговата основна функция е да осигурява спазването на законността при тълкуването и прилагането на общностното право (чл. 220, ал. 1 от ДСЕО). Основите на Съда на ЕО обаче лежат дълбоко във всяка една национална правна система, защото главната тежест при прилагането на европейското право пада върху страните-членки и защото ефективността на европейското право зависи колкото от Съда на ЕО, толкова и от редовия национален съдия, от адвоката, или дори от обикновения гражданин на Европейския съюз, който урежда дадено правоотношение според нормите на същото това общностно право. В този смисъл, макар че правото на Европейския съюз, от една страна, и на всяка страна-членка, от друга, представляват самостоятелни и автономни правни системи, практиката на Съда на ЕО се вгражда в националната правна система на всяка една от държавите — членки на ЕС — както пряко чрез преюдициалното производство[2], така и косвено — чрез правните последици от решенията му.

Приемайки, че европейското правораздаване се вписва по свой уникален начин в системата на националните съдилища, правната наука търси точното му място в нея: сред, над или някъде встрани от българските съдилища[3]? Като се има предвид отдавна утвърдената доктрина за предимството на европейското над националното право (вж. Раздел IV), би могло да се създаде невярната представа, че Съдът на ЕО е на върха в националната съдебна система. Това ще е юридически неточно. Съдът на ЕО не само че не е най-високата съдебна инстанция в структурата на националните съдилища, в т.ч. и на българските, но Съдът на ЕО въобще не е инстанция в националната съдебна система. В този смисъл, българското производство остава триинстанционно или двуинстанционно. Нито едно съдебно решение на български съд не може да бъде обжалвано пред Съда на ЕО.

Следователно Съдът на ЕО не променя равнищата и инстанциите на българските съдилища. Разбира се, всички български съдилища, независимо от инстанцията им, са длъжни да се съобразяват с решенията на Съда на ЕО, защото Съдът на ЕО упражнява висша юрисдикция в областта на европейското право. Отношенията им са отношения на съдебно сътрудничество, а не отношения на по-горна и по-долна инстанция.

Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда да се произнесе.

Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда.

Съдебна практика (Конституционен съд):

Решение № 6 от 1993 г., ДВ, бр. 36/1993: чл. 130 (независимостта на съдебната власт);

Решение № 18 от 1993 г., ДВ, бр. 1/1994: чл. 117, ал. 3 (съдебната власт има самостоятелен бюджет);

Решение № 17 от 1995 г., ДВ, бр. 93/1995: чл. 84, т. 2 (без бюджетни средства за ВСС);

Решение № 21 от 1995 г., ДВ, бр. 99/1995: чл. 120, ал. 2 (съдебното обжалване на административни актове и изключения);

Решение № 5 от 1997 г., ДВ, бр. 20/1997: чл. 120, ал. 2 (изключението от общото правило за обжалване на административните актове);

Решение № 18 от 1997 г., ДВ, бр. 110/1997: чл. 120, ал. 2 (обжалването на административните актове и изключенията);

Решение № 9 от 1998 г., ДВ, бр. 45/1998: чл. 30, ал. 4 (правото на адвокатска защита);

Решение № 10 от 1998 г., ДВ, бр. 52/1998: чл. 119 (военната колегия на ВКС);

Решение № 22 от 1998 г., ДВ, бр. 112/1998: чл. 119 (правораздават само съдилищата);

Решение № 8 от 1999 г., ДВ, бр. 47/1999: чл. 120, ал. 2 (съдебното обжалване на административните актове);

Решение № 16 от 1999 г., ДВ, бр. 95/1999: чл. 130, ал. 4 (втори мандат на изборен член на ВСС);

Решение № 4 от 2001 г., ДВ, бр. 19/2001: чл. 120, ал. 2 (обжалването на административни актове и националната сигурност);

Решение № 2 от 2002 г., ДВ, бр. 35/2002: чл. 129, ал. 2 (предложението на ВСС е несамостоятелен акт);

Решение № 3 от 2002 г., ДВ, бр. 94/2002: чл. 120, ал. 2 (съдебното обжалване на административни актове и изключения);

Решение № 9 от 2002 г., ДВ, бр. 102/2002: чл. 119, ал. 1 (триинстанционното производство не е задължително във всички случаи);

Решение № 11 от 2002 г., ДВ, бр. 110/2002: чл. 117, ал. 2 (независимата съдебна власт);

Решение № 4 от 2003 г., ДВ, бр. 38/2003: чл. 117, ал. 2 и 3 (осигурени бюджетни средства за ВСС);

Решение № 5 от 2003 г., ДВ, бр. 39/2003: чл. 120, ал. 2 (съдебното обжалване на административните актове и изключенията);

Решение № 6 от 2003 г., ДВ, бр. 46/2003: чл. 124 (обхват на касационната проверка);

Решение № 11 от 2003 г., ДВ, бр. 57/2003: чл. 120, ал. 2 (изключения от правилото за съдебното обжалване на административните актове, баланс на ценности);

Решение № 1 от 2004 г., ДВ, бр. 27/2004: чл. 129, ал. 2 (предсрочното прекратяване на мандат);

Решение № 4 от 2004 г., ДВ, бр. 93/2004: чл. 117, ал. 2 и 3 (самостоятелният бюджет на съдебната власт);

Решение № 6 от 2004 г., ДВ, бр. 104/2004: чл. 121, ал. 2 и чл. 127 (съдът е гарант срещу правонарушения);

Решение № 7 от 2004 г., ДВ, бр. 112/2004: чл. 31, ал. 1 и чл. 127 (досъдебното производство);

Решение № 1 от 2005 г., ДВ, бр. 13/2005: чл. 31, ал. 3 (презумпцията за невиновност);

Решение № 2 от 2005 г., ДВ, бр. 16/2005: чл. 124 (върховен съдебен надзор от ВКС);

Решение № 3 от 2005 г., ДВ, бр. 33/2005: чл. 150, ал. 1 (колегията може да сезира Конституционния съд);

Решение № 8 от 2005 г., ДВ, бр. 74/2005: чл. 158, т. 3 (конституционни промени в съдебната власт изискват ли ВНС?);

Решение № 1 от 2005 г., ДВ, бр. 23/2006: чл. 129, ал. 6 (мандатът на административни ръководители в съдебната власт);

Решение № 8 от 2006 г., ДВ, бр. 78/2006: чл. 130а, т. 3 (министърът на правосъдието и съдебната власт);

Решение № 1 от 2007 г., ДВ, бр. 18/2007: чл. 5, ал. 3 (nullum crimen, nulla poena sine lege); чл. 119, ал. 1 (правораздават съдилищата);

Решение № 5 от 2007 г., ДВ, бр. 35/2007: чл. 120, ал. 2 (обжалването на административните актове);

Решение № 8 от 2007 г., ДВ, бр. 59/2007: чл. 117, ал. 2 и 3 (независимост на съдебната власт); чл. 130а, т. 2 (министърът на правосъдието и съдебната власт).

Литература:

Джамбазов, А. Правосъдната система на България 1878–1944 г. С., Наука и изкуство, 1990.

Друмева, Е. Въпроси на имунитета и несменяемостта на магистратите в първата поправка на Конституцията. — Правна мисъл, 2003, № 4.

Начева, Сн. Конституционният модел на съдебната власт в Република България. — Юридически свят, 2002, № 2.

Попова, Ж. Право на Европейския съюз, Фондация Европейски институт, 2007.

Танчев, Е. Конституцията на РБ и имунитетът на магистратите. — Административно правосъдие, 2000, № 6.

Токушев, Д. Съдебната власт в България. С., Сиби, 2003.

Бележки

[1] Попова, Ж. Цит. съч., с. 198.

[2] Вж. чл. 234 от ДСЕО: „Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно:

а) тълкуването на настоящия договор;

б) валидността и тълкуването на актовете на институциите на Общността и на Европейската централна банка;

в) тълкуването на уставите и статутите на органите, създадени въз основа на акт на Съвета, когато те предвиждат това.“

[3] Корнезов, А. Съдът на ЕО и националните съдилища — критичен поглед към един позабравен конфликт. — Сб. Научни трудове на Института за правни науки. Т. III (2006), БАН, 2007, с. 71–72.