Емилия Друмева
Конституционно право (79)

Съдилищата и върховенството на конституцията

Върховенството на Конституцията се налага като логична последица от принципното положение, че тя регулира упражняването на държавната власт, разпределя я и установява ограничения, както и разграничава задачите и компетенциите. Всички дейности по осъществяване на държавната власт имат своето основание в Конституцията; всяка правна норма, създадена и приведена в действие от държавната власт, е създадена на основата и в рамките на Конституцията. Тази конструкция може да се срути, ако законодателната власт бъде правомощна да изменя Конституцията по пътя на обикновеното законодателство. Затова и правото за изменяне или допълване на Конституцията е запазено като изключително право на учредителната, респ. за особената власт за изменяне на Конституцията, а не на учредените власти (вж. Раздел IV).

1. Разделението на властите и съдилищата

Разделението на властите като принцип и като работеща схема е носещата греда в конструкцията на правовата държава. А веднъж установено в Конституцията, разделението на властите трябва да осигурява нейното върховенство, вкл. и като гаранция за своята реализация. Всички конституции разпределят и ограничават държавната власт. Вътрешната връзка между Конституция и „разделение на властите“ е ясно изразена в чл. 16 от френската Декларация за правата на човека и гражданина (вж. Раздел XVII). Стремежът на съвременното конституционно право е възприетият конкретен модел на разделените власти да работи ефективно за правовата държава.

При разпределянето на държавната власт полагащо значение се отдава и на „третата“ — съдебната власт, в качеството й на самостоятелна и независима власт. Но решенията, които се реализират в зората на конституционализма, са различни. Така напр. американският конституционализъм (вж. Раздел V) разпростира контрола, осъществяван от съдилищата, върху всички правни актове — закони, актове на администрацията, актове на съдебната власт. Различно е решението във френската правна традиция — съдебната власт има ограничена контролна компетенция спрямо законодателството и администрацията и това разбиране се съдържа още в първата френска конституция от 1791 г. Едва по-късно креативният абат Сийес (вж. Раздел IV) изразява забележителната идея за необходимост от „пазач на пазачите“, т.е. от контрол върху законодателя, като лансира конструкцията „Сенат — пазител на Конституцията“, и успява да я реализира в рамките на Конституцията от 1799 г. (вж. Раздел V).

2. Контролът за съответствието на законови норми с норми на Конституцията

Това е класически въпрос на правовата държава и на конституционното право: дали въобще да има контрол върху законодателната власт за съответствието на приеманите закони с Конституцията, и ако „да“ — от кого да се осъществява? От общите съдилища, или от особен (съдебен) орган? На първия въпрос исторически по-ранният отговор е негативният: да няма контрол над законодателя, защото ще противоречи на принципа за „върховенството на парламента“ (Англия, вж. Раздел X). Негативното отношение към контрол върху законодателя се основава и на принципа за разделение на властите, който забранява една държавна функция да се поставя над друга; опасенията са този основен постулат на конституционната държава да не се изпразни от съдържание, като се даде възможност за натиск върху народното представителство.

От другата страна обаче стоят аргументите на абат Сийес в полза на въвеждането на споменатия особен държавен орган — пазител на Конституцията, „конституционното жури“: „Една Конституция е или единство от задължителни закони, или нищо. Ако тя е единство от закони, то тогава човек се пита, къде е пазачът, къде е съдията, който да приведе в действие този кодекс? На това трябва да се даде отговор. Един пропуск от този род би бил в гражданския живот както неразбираем, така и смешен; защо да го търпим тогава в политическия живот? Законите, каквито и те да са, по принцип съдържат в себе си възможността за тяхното неспазване, тогава налице е потребността да осигурим тяхното спазване“^[1].

Може да се предполага, че абат Сийес е било повлиян от оживената дискусия, която в края на XVIII в. вече се води в Северна Америка. Александър Хамилтън (1755–1809), един от бащите на Конституцията на САЩ, пише: „Няма принцип, който да почива на добри аргументи, освен този, че всяко решение на един упълномощен орган, което е в противоречие с Конституцията, е недействително. Оттук — един закон, който противоречи на Конституцията, не може да е действителен. Да се твърди противното, означава, че упълномощеният стои по-високо от упълномощителя.“ Хамилтън се обръща и към съдилищата с думите: „Същностната задача на съдилищата се състои в излагане съдържанието на законите. Една Конституция по своята същност е един основополагащ закон и точно като такъв трябва да се възприема от съдиите. Следователно те са задължени да излагат и разясняват това съдържание на законите и на Конституцията. Ако между двата акта възникне непреодолимо противоречие, тогава Конституцията трябва да бъде поставена над издадения закон и с това да се даде предимство на намерението на народа над намерението на неговите представители“^[2].

Години след статията на Хамилтън председателят на Федералния върховен съд Джон Маршал, произнасяйки се по делото „Марбъри срещу Медисън“ (1803), излага решаващи аргументи и с това поставя основите на контрола за конституционност, упражняван от общите съдилища.

Това, което се случва в Съединените щати в първите десетилетия на XIX в. като укрепване върховенството на Конституцията чрез контрола на общите съдилища, не успява обаче да се наложи широко в практиката на европейските страни. В Англия продължават да доминират идеите за парламентарния суверенитет и недопускането на контрол върху законите. Във Франция с честа последователност се сменят конституции и харти. В Германия през XIX в. в отделните княжества се създават конституции, ограничаващи плахо властта на монарха чрез парламента (Вж. Раздел V). Общата историческа картина в европейските страни е, че парламентите са средище на политическите борби за преодоляване на феодализма, за налагане на свободната стопанска инициатива и личната свобода. Парламентът се бори да има решаващата дума в законодателството и държавния бюджет (вж. Раздел X). От парламента се очаква да поставя ограничения и постъпателно да въвежда контролираното управление, разписано в Конституцията; а самата Конституция е компромис между монарха и предприемчивите обществени слоеве, представени в парламента. Този компромис обаче може да издържа дотолкова, доколкото двете сили се намират в равновесие; това равновесие, въпреки някои кризи, продължава повече от 100 години. Така тази система на равновесие между монарх и парламент, просъществувала дълго в Европа, не дава реален шанс на контрола за конституционност, упражняван от общите съдилища, да се установи трайно и да се развива^[3].

Но докато политическата и правната действителност в Европа не стимулира развитието на контрола за конституционност, упражняван от общите съдилища, конституционноправната теория не е чужда на тази идея. Германският юрист Роберт фон Мол (1799–1875) написва в млада възраст произведението „Федералното държавно право на Съединените щати от Америка“, в което прави анализ на ситуацията в Европа — буржоазия и монархия са заинтересувани от подкрепата за парламента такъв, какъвто е. В тези условия господства разбирането за недосегаемостта на закона и поради това се смята за недопустимо съдията да има право да проверява закона за съответствие с Конституцията.

С появата и налагането на позитивизма в правото се засилва още повече недоверието към допускането на контрол за конституционност, упражняван от съдебната власт. Противник на такъв контрол е бил влиятелният германски теоретик Паул Лабанд (1838–1918). След Първата световна война школата на нормативизма в правото, с видни представители Адолф Меркл и Ханс Келзен (вж. Раздел I) лансира идеи за необходимост от контрол за конституционност и в Европа, но концентриран в един-единствен орган. Идеите намират не само подкрепа, но и бърза институционализация в Чехословакия, в Австрия, по-късно в Испания.

След Втората световна война маршът на конституционния контрол, упражняван от особен орган/съд, или от върховния съд в системата на общите съдилища, вече е победен. За адекватното и задоволително функциониране на контрола за съответствието на законовите норми с нормите на Конституцията е необходима ясна конституция. Като правен мащаб за упражняване контрол за конституционност, Конституцията трябва във висока степен да има яснота. Така принципът за върховенството на Конституцията, който се обезпечава чрез контрола за конституционност, поставя към Конституцията и конституционното право високи изисквания за юридическа яснота и за такова състояние на конституционните норми, което позволява те да бъдат пряко прилагани.

От страна на органа, който упражнява контрола, се очаква неутрално и задълбочено излагане на съдържанието на Конституцията. Това поставя въпроса за правомощията на такъв орган, защото контролът означава власт: как да се стигне до онзи оптимум, който няма да допусне институционализираният контрол за конституционност да измени на целта си и да се превърне в „законодател, но с негативен знак“, т.е. контролът и въздействието спрямо волята на народното представителство да е само и единствено с оглед спазване и налагане върховенството на Конституцията.

„Върховенството на Конституцията“ е постижение на европейско-американската правна култура. За да има ефективна реализация, е въведен контрол върху законите за съответствието им с Конституцията, упражняван в рамките на общото или особено правосъдие.