Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Държавоформиращи елементи

1. Държавната територия

1.1. Юридическа същност.

Конституционното право съдържа „територия“ (лат. terra: земя, област) абстрактно — изучава я и я урежда като елемент от същността на държавата. Територията на държавата е отграничена част от земната повърхност, на която трайно се е заселил и живее народът на държавата и която е негова жизнена основа. Границите на територията съвпадат с пределите, в които се упражнява властта на държавата. Конституционното право регулира упражняването на държавната власт върху конкретна територия, т.е. териториалното върховенство. В това се състои същинският конституционноправен предмет досежно територията.

В исторически план възприемането на територията като елемент от същността на държавата е претърпяло интересно развитие, намерило проява в застъпваните теории:

Патримониалната теория има корени в римското частно право — държавата и земята се третират като вещ, а монархът разполага с територията като със свой патримониум — продава я, разделя и т.н. Във феодалната държава земята придобива все по-голямо значение — системата от правни отношения между монарх/сюзерен, васали и поданици се изгражда върху поземлената собственост. Земевладението става основа на феодалния държавен строй. Политическата мощ на монарха и на феодалите се явява производна от собствеността върху земя. Територията придобива особено значение, тъй като хората са прикрепени към нея, следват съдбата и правния й режим: който владее земята, той и управлява (вкл. и съди). Това състояние на нещата е документирано в правни актове от феодалната епоха. Съгласно Вестфалския мир (1648 г.), с който приключва 30-годишната война в Европа, властта на монарха е superioritas territorialis — териториалното върховенство. В тази правна фигура се констатира следната еволюция: извършила се е трансформация на кралския dominium, т.е. правото му на собственост върху земя — в imperium, т.е. публичната власт, с която монархът разполага, за да управлява; частните му имоти се отделят от имотите, които той владее като държавен глава.

— Теорията за територията като публичноправен обект се приема като вариант на патримониалната теория. Разликата е, че територията на държавата продължава да се схваща като вещ-обект на властта, но цялата правна конструкция е в публичното право — властта разполага с територията, безразлично дали е населена или не.

— Пространствената теория — властта се упражнява в/върху определена територия, но е насочена не толкова към вещи, а към хора; на територията си държавата упражнява своя империум. Следователно територията представлява самата държавна власт от гледна точка на нейното пространствено осъществяване. Това е разбирането, което преобладава и в съвременната правна теория: територията е пространство, където държавата упражнява своите компетенции.

Територията е конститутивен елемент от същността на държавата и основа за общуването й с други държави. Тези характеристики сглобяват една съвременна дефиниция за юридическата същност на държавната територия, която е използвана и в практиката на българския Конституционен съд: „територията е онази част от земното пространство, върху която се разпростира суверенитетът на държавата“; както и „територията е материалната база на държавата, без която тя не може да съществува“[1]. А ето и пример от действащото законодателство — Законът за устройство на територията започва с думите: „Територията на Република България е национално богатство. Нейното устройство гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението“ (чл. 1, ал. 2).

 

1.2. Териториално върховенство е установено правно понятие и се проявява в действието на държавната власт в пределите на държавните граници. Впрочем, държавната власт и териториалното върховенство не са два различни фактора; териториалното върховенство е само пространственото проявление на единната държава. То се простира върху всички, които се намират на територията на държавата (положително върховенство); без разрешение на държавата друга държава не може да упражнява своята власт (отрицателно върховенство).

Държавна граница е линията, която отделя една държава от съседните й държави. Държавната граница е и мислената линия, до която се простира териториалното върховенство на една държава. Границите биват изкуствени и естествени (море, голяма река, езеро и др.); определят се чрез международни договори. Въобще въпросът за държавните граници е по-скоро материя на международното публично право — понятия като териториални води, континентален шелф, изключителна икономическа зона, суверенни права са предмет на регулиране и изучаване от него. Тези понятия обаче не са чужди и на конституционното право. Член 18, ал. 2 и 3 от действащата българска Конституция гласи: „(2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства; (3) Държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за Република България с международни споразумения“. Върху тези пространства българската държава упражнява само суверенни права, а не териториално върховенство, т.е. тези пространства не са част от територията на Република България, върху която българската държава осъществява пълната си власт, т.е. суверенитета си.

Действащото българско конституционно право съдържа уредба и относно държавните граници. Член 85, ал. 1, т. 3 от КРБ изисква международните договори, които предвиждат коригиране границата на Република България, задължително да бъдат ратифицирани или денонсирани със закон от Народното събрание. Въпросите за изменение територията на Република България, както и задължителното ратифициране на международни договори, предвиждащи такива изменения, са преценени от създателите на Конституцията като особено важни (чл. 158, т. 2) и поради това тяхното решаване не е по общия ред, а по изключителната процедура — от Велико народно събрание (вж. Раздел IV).

Територията на Република България е предмет на правна уредба и с отделни закони: Закон за водите (ЗВ), Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (ЗМПВВПП), Закон за гражданското въздухоплаване (ЗГВ), Закон за подземните богатства (ЗПБ), Закон за устройство на територията (ЗУТ) и др., в съответствие с международните договори, по които България е страна.

Какво обхваща територията на съвременната държава? Територията съществува в три измерения:

— земна повърхност (вкл. вода);

— въздушно пространство;

— земни недра.

Тези измерения представляват практическите граници на т.нар. овладяемост на територията. Към тях се прибавят приравнените (от международното право) към държавната територия обекти — напр. т.нар. подвижна територия (плавателни съдове и самолети в/над открито море).

Земната повърхност има сухопътна и водна част. Сухопътната част от територията на Република България включва материкова и островна част. Водната част от територията на Република България включва:

а) вътрешните национални (неморски) води;

б) вътрешните морски води (водите между бреговата линия и изходните линии, от които се измерва ширината на териториалното море);

в) териториалното море (прилежащата към брега и вътрешните морски води морска ивица с ширина 12 морски мили, измервана от изходните линии), а определянето на изходните линии, както и още подробна уредба се съдържа в ЗМПВВПП (чл. 16 и сл.). Външната граница на териториалното море е държавната морска граница на българската държава.

Въздушното пространство над сухопътната територия и над вътрешните неморски и вътрешните морски води е част от територията на Република България — чл. 2, ал. 1 от ЗГВ.

За пребиваването или преминаването на чужди войски през територията на Република България е необходимо изрично разрешение от Народното събрание (чл. 84, т. 11 от КРБ). Понятието „чужди войски“ включва личния състав на всяка организирана военна единица или група, от който и да е род и вид войска на чужда държава или международна организация, а посоченото изключително правомощие на Народното събрание обхваща само случаите, когато пребиваването или преминаването има военен или военно-политически характер; в останалите случаи необходимите разрешения се дават от други държавни органи, определени със закон[2]. Такъв закон е Законът за преминаването през и пребиваването на територията на Република България на съюзнически и на чужди въоръжени сили (ДВ, бр. 102 от 2005 г.).

Земните недра под сухопътната и водната територия са част от територията на Република България.

Териториалната цялост е понятие, въведено с конституционни актове от времето на Великата френска революция (вж. Раздел V) като реакция спрямо неограничената власт на феодалния монарх да дарява и раздава части от територията на държавата. Съвременната наука обосновава това понятие с „държавното единство“, изрично посочено в Преамбюла (вж. Раздел IV) на действащата българска Конституция като обективна ценност и водещ принцип. Поради това Конституцията осигурява особена закрила на териториалната цялост. В Глава първа „Основни начала“ се предвижда: „Териториалната цялост на Република България е неприкосновена“ (чл. 2, ал. 2), и: „Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост“ (чл. 9, ал. 1). В Глава втора от КРБ „Основни права и задължения на гражданите“ правото на свободно сдружаване търпи ограничаване (чл 44, ал. 2), ако дейността е насочена срещу суверенитета и териториалната цялост на страната. Териториалната цялост като ценност от най-висш порядък и полагаща й се закрила присъства константно в практиката на Конституционния съд[3].

2. Народът на държавата

2.1. Понятие.

„Цялата държавна власт произтича от народа“ — гласи чл. 1, ал. 2 от КРБ. „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“ — чл. 1, ал. 3 от КРБ.

Но кой всъщност е народът, от когото произтича и комуто принадлежи цялата власт в държавата? Конституционноправната теория и практика възприемат народа на държавата в две битности: като субект и като обект на властването:

— народът, който създава и упражнява държавната воля;

— народът, който изпълнява и се подчинява на държавната воля.

За Жан-Жак Русо, чиито идеи захранват Великата френска революция, народът едновременно е „управляващ“ и „управляван“: първично свободните индивиди чрез обществения договор се обединяват в едно цяло, което се идентифицира с държавата. Нейните членове, взети като колектив, са народът на държавата, а поотделно са:

а) граждани (citoyens — фр.), когато са източник и участник в упражняването на властта;

б) поданици (sujets — фр.), когато се подчиняват на властта в държавата.

В действащата българска конституция понятието за народ на държавата присъства в различни аспекти: като „население“; „народ“; „българския народ“ и т.н. Всички те отразяват богатото съдържание, което се проявява двояко:

а) народът като източник и носител на цялата власт в държавата както учредителна, така и учредена (вж. Раздел IV); това е основно начало на демократичната държава;

б) народът като общност с установени права и задължения.

Кого обхваща понятието народ в смисъл на „държавен народ“, когато става дума за референдуми, за избиране на кметове, за решаване на важни въпроси от национално и местно значение; кого визира чл. 1 от КРБ, когато гласи, че цялата власт произтича от народа? Отговорът е в качеството на държавния народ като елемент от същността на държавата: той е „съюзът от хора“, обединени в правната и политическата общност, свързани със съпринадлежност, почиваща на следните фактори: раса, произход, религия, култура, език и т.н. За конституционното право водещият критерий за формирането на държавния народ е пряката юридическа обвързаност с държавата, проявяваща се в института на гражданството: народът на една държава — това е общността от хора, имащи гражданство на тази държава, което е нещо различно от населението, което живее на територията на държавата.

За да може да обслужва същността на държавата и динамиката й конституционното право борави с широко и с тясно понятие за „народ“. Широкото понятие освен гражданите на конкретната държава обхваща и лицата, които, без непременно да са граждани на тази държава, се намират в особени отношения с нея (пребивават, живеят постоянно, извършват стопанска дейност и правят инвестиции, извършили са нарушение на правния ред, от което възникват особени правни отношения, и др.). Към такива лица държавата може да адресира свои правни норми, което означава, че за този по-широк кръг лица могат да възникнат права и задължения по българското право.

Тясното понятие за „народ на държавата“ обхваща само гражданите на тази държава. Конституцията и законодателството предвиждат случаите, при които се изисква българско гражданство: упражняване на избирателни права (с изключения за граждани на Европейския съюз при местни избори и избори за Европейския парламент), заемане на определени държавни длъжности, и др.

Европейската цивилизация, за да засили тежестта на народността като културноисторическо понятие, е въвела термина „нация“ в конституционното пространство. Правната наука отдавна е обърнала внимание, че „нация“ е метаюридическо понятие и не е предмет на правото[4].

Но съвременните конституции, вкл. и българската, изобилстват с присъствие на „националното“. В КРБ това присъствие е в две посоки: първата е със значение на „общодържавно“, за разлика от „местно“ — национален референдум, паркове с национално значение, национални пощенски мрежи, обекти с национално значение, национални и местни интереси, национално знаме; втората е със значение на исторически и културно обвързано властносещо единство — национално богатство, национално единство, национално историческо наследство, национална сигурност, национални културни ценности.

 

2.2. Гражданство

2.2.1. Същност.

Решаващ фактор за принадлежността към народа на една държава е гражданството като самостоятелен правен институт. От пълната и върховна власт на държавата (суверенитета) произтича основното положение, че тя регламентира кой и в какво отношение принадлежи към нея. Правната уредба на тези въпроси формира института на гражданството, в който народът на демократичната държава се конституира като източник и носител на нейната власт.

Международното право слага само външния предел в уредбата на гражданството като признава (Хагската конвенция по въпроси относно конфликти в закони за гражданството, 1930 г.), че всяка държава има право да урежда самостоятелно и независимо подробностите на гражданството като институт на вътрешното й право при съобразяване с общопризнатите принципи на международното право. Към тях принадлежи основното положение, че гражданството се отнася само за физически лица. Но в съвременното публично право вече се прави пробив, като в отделни аспекти физически и юридически лица получават близко третиране. Пример за това е текстът на чл. 22 от КРБ, който третира на еднаква плоскост чужденци и чуждестранни юридически лица[5].

Относно същността на гражданството като правен институт се конкурират две разбирания:

а) формалното: гражданството като правно отношение между държавата и физическото лице;

б) материалното: гражданството като правно качество, като статус на личността.

В доктрината не са стихнали споровете в полза на едното или на другото. През 1955 г. Международният съд на ООН в Хага се произнася по същността на гражданството, като съединява тези две виждания: гражданството е трайна правна и политическа връзка на съпринадлежност между физическото лице и държавата, от което отношение произтичат права и задължения за двете страни. Тази връзка има вътрешноправни и външноправни последици.

Правната история установява корените на гражданството като правен институт в закон от времето на римския император Каракала, издаден през 212 г., известен като Lex Antoniniana de civitate. С този закон императорът дава на всички свободни жители на империята „римско гражданство“.

Във феодалната държава е имало „поданици“, които се намират в отношение на подчиненост спрямо държавата. Институтът на поданството е изграден върху преданост и подчинение от страна на поданика, и дължимата закрила и грижа от страна на феодала и държавата. Вдъхновени от идеите на Русо, авторите на Декларацията на правата на човека и гражданина от 1789 г. (вж. Раздел XVII) във Франция изоставят унизителното понятие „поданик“ и въвеждат „гражданин (citoyen)“ с ново съдържание — лице, което участва в решаване съдбините на своя народ и държава. Оттук нататък исторически понятието „гражданин“ постепенно заменя „поданик“. Ударението вече не е толкова върху верността и закрилата, а повече върху участието на гражданина в управлението на държавата. Гражданинът, за разлика от поданика, е носител на права и задължения, които са толкова значими, че в конституционната държава са признати като основни (вж. Раздел XVII) за всеки човек и за обществото, и поради това са уредени в Конституцията.

Но в съвременното конституционно право „гражданин“ на една държава има още едно значение — в рамките на гражданството като правен институт: гражданин на конкретна държава, т.е. отношение на съпринадлежност с присъщите права и задължения за двете страни. Първата българска конституция — Търновската, съдържа и разграничава ясно двете значения на „гражданин“: „С политически правдини се ползват само гражданите на българското княжество, а с граждански правдини спроти законите се ползват всички живущи в княжеството“ (чл. 60).

Действащата Конституция на Република България съдържа уредба на „граждани/н“ и в двете значения, с права и задължения за гражданина и за държавата:

1) Права на гражданина да участва в управлението на държавата, т.нар. „политически правдини“ по Търновската конституция.

2) Права на гражданина да заема длъжности по държавна служба, но и задължение за преданост и лоялност към държавата.

3) Гражданинът на държавата, където и да се намира, има всички права и задължения, предвидени в конституцията й.

4) Задължение на държавата да осигурява дипломатическа защита на своите граждани, намиращи се в чужбина.

5) Задължение на държавата да не предава свой гражданин на друга държава или на международен съд за целите на наказателното преследване, освен по силата на международен договор, по който България е страна.

 

2.2.2. Способи за придобиване на гражданство: по рождение; по натурализация; трансфер; опция.

а) Основният способ за придобиване на гражданство на конкретна държава е придобиването по рождение. Това е родово понятие, което се реализира по два начина: по произход от гражданин на тази държава (ius sanguinis) и по месторождение (ius soli). При придобиването на гражданство по произход мястото на раждането е без значение; във втория случай — месторождението, мястото има решаващо значение.

Двата способа са равностойни в международното право. Що се отнася до вътрешното право, решаващата дума е у законодателя, който може да комбинира двата принципа според традициите, условията, нравите, политическия режим и т.н. Принципът в съвременната държава е, че винаги единият способ е основата за придобиване на гражданство; той обаче не се прилага в чист и изолиран вид, а винаги в комбинация с другия, с цел да няма безгражданство.

И още една важна особеност: по рождение гражданство се придобива по силата на самото раждане и от момента на раждането.

б) Натурализация (ius domicilii). Това е способ, който по своята природа коренно се отличава от придобиването по рождение. Отнася се за лица, които са чужди граждани или са без гражданство.

Принципно трябва да са удовлетворени няколко условия: субективното — желание и ясно изразено намерение на лицето да се приобщи трайно към гражданите на тази държава, и обективното — да е живяло постоянно на територията на тази държава определено време, и още изисквания. Съществено различие между натурализацията и придобиването по рождение е че гражданството, придобито по натурализация, се придобива с влизането в сила на държавния акт, с който се постановява натурализацията на лицето.

в) Трансферът и опцията са способи на международното право и са възможен път за придобиване на гражданство при изменение на държавната територия.

Чрез прилагането на различни способи за придобиване и загубване на гражданство е възможно във вътрешното право на отделна държава да се получи хипотезата на множественото (най-често „двойно“

гражданство или на безгражданството.

Двойно гражданство. Безгражданство. Двойното (или повече) гражданство присъства в правната действителност както на вътрешното право, така и в междудържавните отношения. Нежеланието, с което се гледа на него във вътрешното и в международното право, се обяснява със същността на гражданството като трайна връзка на съпринадлежност между гражданина и държавата, от която произтичат значими за двете страни правни последици. Глобализацията на съвременния свят обаче смекчава строгото отношение към двойното гражданство.

Безгражданството е явление, което е не по-малко нежелано както във вътрешното, така и в международното право. При него отсъства полагащата се закрила, която държавата е длъжна да осигури на своя гражданин. С оглед на принципа за равенството в правата на всички хора и тяхното равенство пред закона, съвременното право се опитва да коригира това състояние чрез нормите на международното право, според които лица без гражданство в някои случаи биват приравнявани по правен статус с граждани на съответната държава. Основанията за такова приравняване се извличат от общоприетите норми за правата на човека. Проявяват се най-вече в сферите, които не са повлияни от принадлежността към конкретна държава: религия и вероизповедания, упражняване на професия и авторски права, безпрепятствен достъп до съдебните учреждения, задължително основно образование и т.н.

Едновременно с това обаче статусът „безгражданство“ е достатъчно силно основание и за едно друго приравняване, което се обляга повече на вътрешното право: става дума за приравняване на апатридите, т.е. лицата без гражданство, към чужденците — това се практикува относно правото на недвижима собственост, правото на сдружаване и т.н.

 

2.2.3. Гражданство на Република България

2.2.3.1. Принципи.

Те са в действащата Конституция — разпоредбите на чл. 25–27 от Глава втора „Основни права и задължения на гражданите“. Традиционно конституционната уредба има своето развитие в специален закон. Първият такъв закон е от 1880 г., следващият — 1883 г.; през 1903 г. е приет Закон за българското поданство, който има дълго прилагане — едва през 1940 г. е приет следващият Закон за българското поданство. През 1948 г. е приет Закон за българското гражданство, през 1968 г. — нов закон, през 1998 г. — нов Закон за българското гражданство, който с изменения действа и сега. Член 25, ал. 1 от КРБ гласи: „Български гражданин е всеки, на когото поне един родител е български гражданин или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация.“. Следва изводът, че Конституцията дава предимство на придобиването на гражданство по рождение, и по-точно — на придобиването по произход, съобразно българското гражданство на поне един от родителите; не е нужно и двамата родители да са български граждани. Това е първият принцип в правната уредба на гражданството на Република България.

В посочените закони на преден план е ius sanguinis — придобиването на гражданство по произход, при което обаче е било необходимо (до 1989 г.) двамата родители да са български граждани. Пробивът, че е достатъчно само единият родител да е български гражданин, е направен с изменение на действащия тогава закон (през май 1989 г.), в навечерието на демократичните промени в страната.

Що се отнася до ius soli — придобиване на гражданство по месторождение, този способ се прилага субсидиарно: само доколкото лицето не придобива друго гражданство по произход според законодателството на страната, от която произхожда единият или двамата от родителите му. Предимството, което Конституцията (чл. 25, ал. 1) и законът (чл. 10 от ЗБГ) дават на „правото на кръвта“, се проявява и в принципното конституционно положение, че лицата от български произход придобиват българско гражданство по облекчен ред (чл. 25, ал. 2 от КРБ).

Вторият принцип е субсидиарното прилагане на придобиване на гражданство на Република България по месторождение; целта е да не се допусне състояние на безгражданство — законодателят прави всичко, за да не се допусне такова състояние.

Третият принцип на действащото българско право е ясно изразеното предимство и особена закрила за придобиване на гражданството по рождение пред придобиването по натурализация. Обяснението се съдържа в естествената връзка между лицето с български родител или родено на българска територия, от една страна, и българската държава, от друга страна, която почива върху кръвта или върху земята. Докато при натурализацията връзката е изкуствена. Пример за такова предпочитание е изискването, съдържащо се в чл. 93, ал. 2 от КРБ, съгласно което кандидат за президент или за вицепрезидент на Републиката може да бъде само лице, което е български гражданин по рождение, т.е. придобил е българско гражданство или по произход, или по месторождение в територията на България. Предимството на гражданството по рождение се проявява и в конституционното правило, че български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство (чл. 25, ал. 3 от КРБ).

Четвъртият принцип е личното основание като класическо положение на гражданството. Свързан е със същността на гражданството като съпринадлежност на физическо лице и държава, като съвкупност от права и задължения на лицето. Проявява се в това, че лицето изрично трябва да заяви желание за гражданство; няма автоматизъм, освен при малолетните.

Петият принцип е, че гражданството не може да се установява по съдебен ред (чл. 4 от ЗБГ).

Принципно положение е, че бракът не променя автоматически гражданството и не дава на чуждестранния гражданин автоматически българско гражданство само защото се е омъжил, респ. оженил за български гражданин (чл. 5 от ЗБГ).

Принцип е, че осиновяването не променя гражданството на осиновения (чл. 6 от ЗБГ).

Записан в КРБ (чл. 25, ал. 4) принцип е забраната български граждани да бъдат предавани на друга държава или международен съд за целите на наказателното преследване, освен ако това е предвидено в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България.

 

2.2.3.2. Придобиване.

Според действащото право българско гражданство се придобива по:

а) рождение — по произход (ius sanguinis) и по месторождение (ius soli);

б) по натурализация и чрез възстановяване;

в) по право — деца до 14 години (чл. 18 от ЗБГ).

Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин (чл. 8 от ЗБГ). Български гражданин по произход е и всяко лице, което е припознато от български гражданин или чийто произход от български гражданин е установен със съдебно решение (чл. 9 от ЗБГ).

Български гражданин по месторождение (чл. 10 от ЗБГ) е:

— всяко лице, родено на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход (чл. 10 от ЗБГ), както и дете, намерено на територията на Република България, двамата родители на което са неизвестни (чл. 11 от ЗБГ).

Транспортните средства, които по своя правен режим са приравнени към територията на Република България, са корабът, който извършва международен рейс под българско знаме в открито море, и самолетът, вписан в регистрите на Република България, който се намира във въздушното пространство над открито море. Приравняването не е общо: то е строго специално и се отнася единствено до правния ефект на осъществилите се събития: на кораба, респ. на самолета е станало раждане и се смята, че то е станало на територията на България при условие, че корабът плава в открито море, респ. самолетът лети във въздушното пространство над открито море. Понятието „открито море“ е международноправно и включва всички части на морето, които не влизат нито в териториалното море, нито във вътрешните морски води на която и да било държава (чл. 1 от Женевската конвенция за откритото море). Това означава, че ако корабът, респ. самолетът, се окаже във или над териториалните води на дадена държава, тогава придобиването на гражданство по месторождение, свързано с кораба или самолета няма да се прилага. Всички събития, които се случват на кораба или на самолета, се подчиняват на юрисдикцията на крайбрежната държава.

Аналогична е хипотезата и когато става дума за международни проливи и канали. Проливите и каналите, които съединяват части на откритото море с води на закрито море, се считат за международни водни пътища. Най-важните от тях се наричат „световни водни пътища“ и върху тях се разпростира свободата на откритото море — Ламанш, Па дьо Кале, Гибралтарски проток, Сингапурски проток и др. Следователно въпросът дали детето, родено над или в международен пролив или канал, е родено в териториални води или в открито море, ще получи своя отговор в зависимост от вида на този пролив или канал.

По натурализация чужд гражданин или лице с неизвестно гражданство може да придобие българско гражданство. Предвиденият от закона общ ред изисква: а) лицето да е пълнолетно; б) да са изминали най-малко 5 години, откакто е получило разрешение за постоянно пребиваване в страната; в) да не е осъждано за престъпление от общ характер от български съд и срещу него да няма образувано наказателно производство; г) да има доход или занятие, което му дава възможност да се издържа в Република България; д) да владее български език, което се установява по определен ред, и е) да е освободено от досегашното си гражданство или ще бъде освободено от него към момента на придобиване на българско гражданство (чл. 12 от ЗБГ).

Кандидатът подава молба за натурализация и прилага документи относно посочените условия. Това е общият ред за придобиване на гражданство по натурализация. В него са съществени два момента: първо, обстоятелството, че лицето има разрешение за постоянно пребиваване отпреди повече от 5 години; второ, че това лице има ясното намерение да се приобщи към държавата, да живее и работи като неин гражданин. Това намерение се излага в подадената молба.

Освен общия ред законодателството предвижда и специален ред, който обхваща различни хипотези и отразява държавната политика относно института на гражданството. Първата хипотеза представлява т.нар. привилегирована натурализация (без законът да използва тази терминология): за чуждия гражданин, който иска да стане гражданин на Република България, не е необходимо да има разрешение за постоянно пребиваване преди най-малко пет години, а при положение, че отговаря на другите условия, достатъчно е преди 3 години да е получил разрешение за постоянно пребиваване в РБългария. Правната уредба е в чл. 13 на ЗБГ и обхваща лица:

— които имат сключен (продължаващ) брак с български гражданин отпреди 3 и повече години;

— са родени в Република България;

— чието разрешение за постоянно пребиваване е получено преди да са навършили пълнолетие.

Втората хипотеза представлява развитие на конституционното положение (чл. 25, ал. 2), че лицата от български произход[6] придобиват гражданство по облекчен ред. Облекчението е, че не се изисква постоянно пребиваване, доход, владеене на български език, освобождаване от досегашно гражданство, стига лицето да е от български произход, или да е осиновено от български гражданин при условията на пълно осиновяване или единият му родител да е български гражданин, или да е починал като български гражданин (чл. 15 от ЗБГ).

Специалният ред за придобиване българско гражданство по натурализация включва и хипотезата на лице, получило статут на бежанец или убежище преди най-малко 3 години, като облекчението е, че не се изисква постоянно пребиваване, нито освобождаване от досегашно гражданство. Същата облекчена процедура ЗБГ предвижда и за лице, получило хуманитарен статут преди най-малко 5 години (чл. 13а от ЗБГ).

Следващата хипотеза обхваща лица без гражданство — достатъчно е да имат разрешение за постоянно пребиваване поне 3 години и да отговарят на другите общи изисквания (чл. 14 от ЗБГ).

Последната хипотеза на специален ред за придобиване на българско гражданство има по-различен характер — ако Република България има интерес от натурализацията и/или ако лицето има особени заслуги към Република България в обществената и икономическата сфера, в областта на науката, технологията, културата или спорта, такива лица могат да придобият българско гражданство без да отговарят на условията, съставящи общия ред за придобиване (чл. 16 от ЗБГ).

Законът предвижда, че и в случаите, при които лицето отговаря на условията за придобиване на българско гражданство по натурализация, молбата може да бъде отхвърлена, ако с оглед на поведението му съществуват сериозни причини да се смята, че молителят представлява заплаха за обществения ред, морал, здраве или за националната сигурност (чл. 19 от ЗБГ).

Придобиване по право. Деца до 14-годишна възраст, на които само единият от родителите е български гражданин, в случай че нямат българско гражданство, могат да станат български граждани, без да са удовлетворени изискванията по общия ред, ако двамата родители или преживелият от тях дадат писмено съгласие за това. Не се изисква съгласието на родител, който е лишен от родителски права. При същите условия могат да придобият българско гражданство и децата от 14 до 18 години, ако поискат това. При тези условия и ред могат да придобият българско гражданство и лица, осиновени от български гражданин при условията на пълно осиновяване (чл. 18 от ЗБГ).

Когато се възстановява българското гражданство на родителите, български граждани стават и техните деца, ненавършили 14-годишна възраст. Децата им от 14 до 18-годишна възраст стават български граждани, ако и те са поискали това. Когато възстановяването се иска само от единия родител, децата могат да придобият българско гражданство при посочените условия само ако и другият родител е дал съгласието си. Съгласието на родителя не се изисква, когато той е лишен от родителски права (чл. 28 от ЗБГ).

 

2.2.3.3. При който и да е от посочените способи за едно лице може да възникне правната фигура на множественото (най-често двойно) гражданство — лицето е гражданин на повече от една държава. Българската правна традиция години наред не допускаше двойното гражданство като двойна задълженост и потенциален източник на колизии, каквато впрочем, беше тенденцията по света. Но динамиката на общественото развитие и разгръщането на свободата на придвижване през последните десетилетия позволиха толерирането на двойното гражданство в много страни по света, вкл. и в Република България. С действащия ЗБГ двойното гражданство не само „се търпи“, но като правна фигура има и позитивна уредба: „Български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго“ (чл. 3).

Действащата българска Конституция не допуска кандидатирането за народни представители, президент и вицепрезидент на Републиката и за министър (чл. 65, ал. 1; чл. 93, ал. 1; чл. 110), ако лицето освен български гражданин е гражданин и на друга държава. Законодателството не допуска, ако лицето е гражданин и на друга държава, да заема длъжността съдия, прокурор и следовател, конституционен съдия, да се кандидатира за кмет и за общински съветник.

С членството на Република България в Европейския съюз от 1 януари 2007 г. всеки български гражданин е и гражданин на Европейския съюз с произтичащите от това последици: всяко лице, което е гражданин на държава-членка, е гражданин и на Съюза. Последиците от европейското гражданство са уредени в чл. 17–21 от Договора за създаване на Европейска общност (ДСЕО) и се съдържат в Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена от Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз на 7.12.2000 г. в Ница и станала част от Лисабонския договор, реформиращ ЕС. Те включват право на добра администрация, право на достъп до документи, право на достъп до европейския омбудсман, право на петиции до Европейския парламент, свобода на движение и пребиваване, дипломатическа и консулска защита, активно и пасивно избирателно право в изборите за Европейски парламент и органите за местно самоуправление.

Как европейското гражданство се съвместява с посочените по-горе конституционни текстове, недопускащи „друго гражданство“? Отговорът бе даден от Конституционния съд (Решение № 3 от 2004 г.) в неговото задължително тълкуване на значими конституционни въпроси, свързани с предстоящото (тогава) членство на Република България в Европейския съюз. Съдът се произнесе, че в случая с европейското гражданство не се придобива гражданство на друга държава, а гражданинът на страна — членка на Европейския съюз, запазвайки своето гражданство, става и гражданин на Съюза. Това европейско гражданство „допълва, а не замества националното гражданство“ (чл. 17, ал. 1 от ДСЕО).

Като придобиват европейско гражданство, българските граждани, съгласно ДСЕО придобиват и правото да гласуват и да се кандидатират в местни избори и в изборите за Европейски парламент в държавата-членка, където живеят. Тези, както и всички други права, произтичащи от гражданството на Европейския съюз, са реципрочно предоставени на всички граждани на държавите-членки. Тази равнопоставеност не ограничава, а само разширява правата на българските граждани и обогатява конституционно закрепените им права и свободи, и не представлява „друго гражданство“ като преграда за формиране състава на посочените конституционни органи[7].

Загубването на българското гражданство представлява разкъсване на връзката на съпринадлежност между физическото лице и държавата. То е родово понятие и включва случаите на освобождаване от българско гражданство, отмяна на натурализацията и лишаване от българско гражданство. Докато при освобождаването от гражданство е налице една двупосочност на волите, т.е. лицето иска освобождаването и държавата се съгласява или не с това искане, то при лишаването и при принудителната отмяна на натурализацията има едностранни действия от страна на държавен орган.

Съгласно действащата правна уредба (чл. 20 и 21 от ЗБГ) български гражданин, който постоянно живее в чужбина, може да поиска да бъде освободен от българско гражданство, ако е придобил чуждо гражданство или ако има данни за открита процедура за придобиване на чуждо гражданство.

Отмяната на натурализацията има санкционен характер. Тя може да се осъществи ако се установи, че лицето си е послужило с неверни данни или факти, които са били основание за придобиването на българското гражданство. Отмяната на натурализацията на единия съпруг не води автоматически до отмяна на натурализацията на другия съпруг и на децата, освен ако и те са получили гражданство във връзка с тези неверни данни или факти. Такава отмяна е допустима само до изтичане на 10 години от придобиването на българското гражданство (чл. 22 и 23 от ЗБГ).

Лишаването от българско гражданство представлява едностранен акт на държавния орган. Инициативата за лишаване от българско гражданство идва отвън, от трета страна. Всъщност цялата законова уредба относно лишаването от българско гражданство има приложение само при гражданството, придобито по натурализация. Лишаването от гражданство на лица, български граждани по произход или по месторождение, би било в противоречие с Конституцията и с нейния принцип, че лице — български гражданин по рождение, не може да бъде лишено от българско гражданство (чл. 25, ал. 3 от КРБ). Действащият ЗБГ се основава на този принцип и предвижда лишаването от гражданство само за случаите на натурализация, ако лицето е осъдено с влязла в сила присъда за тежко престъпление против Републиката, при условие, че се намира в чужбина и не остава без гражданство (чл. 24). Лишаването от гражданство на единия съпруг не променя гражданството на другия и на децата.

Възстановяването на българско гражданство (т.нар. реинтеграция) е способ за придобиване на гражданство, но вторичен; лицето веднъж е било български гражданин, загубило е това качество и апликира за вторично придобиване на гражданство (чл. 26, 27 и 28 от ЗБГ). Молбата за възстановяване трябва да е придружена с документи, които свидетелстват за спазване на следните три изисквания: лицето не е осъждано с влязла в сила присъда за умишлено престъпление в държавата, където живее, или в Република България; не представлява заплаха за обществения ред, морал, здраве и за националната сигурност; преди не по-малко от 3 години има разрешение за постоянно пребиваване в Република България. За лица от български произход законът предвижда облекчен режим: те могат да поискат възстановяване без да имат разрешение за постоянно пребиваване в Република България отпреди 3 години. Що се отнася до лице, лишено от българско гражданство, може да има възстановяване на гражданството му, ако се установи, че не е имало основание за лишаване или ако основанието е загубило значение.

Уредбата на производството във връзка с придобиване, загубване и възстановяване на българско гражданство се съдържа в ЗБГ и в Наредба на министъра на правосъдието[8]. (Производството има своите задължителни етапи. Първият от тях е молба от лицето, написана на български. Това означава, че възстановяване гражданство на лица, които са починали, не е възможно по тази процедура. Това не изключва възстановително действие по силата на закон в изрично предвидена от него хипотеза (напр. Закон за изменение и допълнение на Закона за амнистия и връщане на отнети имущества, ДВ, бр. 62 от 1997 г.).

Молбата се подава лично, по пощата или чрез изрично упълномощено по нотариален ред лице. Предложение за отмяна на натурализацията или за лишаване от гражданство се прави от главния прокурор.

Молбата/предложението се отправя до министъра на правосъдието; ако лицето е в чужбина, тя се подава чрез посолството на Република България в съответната страна.

Към Министерството на правосъдието работи Съвет по гражданството, който се председателства от заместник-министър на правосъдието, членове са представители на Министерството на правосъдието, Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи и други ведомства. Съветът проучва всеки отделен случай, консултира го и докладва мнението си на министъра на правосъдието. Министърът образува преписка и предлага на президента на Републиката да издаде или да откаже да издаде указ за придобиване, освобождаване или лишаване от гражданство, както и за отмяна на натурализацията.

Придобиването на българско гражданство по натурализация, освобождаването и лишаването от гражданство, както и отмяната на натурализация се извършват с указ на президента на Републиката. Това свое конституционно правомощие (чл. 98, т. 9) президентът може да възложи на вицепрезидента на Републиката (чл. 104 от КРБ). Тези укази влизат в сила от деня на издаването им (чл. 36 от ЗБГ), което означава, че не се приподписват от министър (вж. Раздел XII). Същите укази не подлежат на обнародване в Държавен вестник (чл. 4, ал. 1, т. 5 от Закона за „Държавен вестник“).

Министерството на правосъдието издава удостоверения за промените в гражданството на лицата.

 

2.2.4. Конституционноправно положение на чужденците

Принципно положение в действащата българска Конституция, което е в синхрон с уважаването на човешките права и свободи, е че чужденците, които пребивават в страната, имат всички права и задължения по тази конституция, с изключение на правата и задълженията, за които самата тя и законите изискват българско гражданство (чл. 26, ал. 2). Чужденците, пребиваващи на законно основание в страната, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля, освен при условия и ред, определени със закон (чл. 27, ал. 1 от КРБ). Редът е в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и в него понятието „чужденец“ има следната дефиниция: „Чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин“ (чл. 2, ал. 1).

Преди Република България да стане член на Европейския съюз, т.е. преди влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз — 1 януари 2007 г., се прилагаше старата редакция на чл. 22 от КРБ, която съдържаше забрана за чужденци и чуждестранни юридически лица да придобиват право на собственост върху земя, освен при наследяване по закон. Съгласно ангажиментите, които Република България е поела да осигурява свободното движение на капитали между държавите-членки на ЕС, забраната бе премахната, но за чуждестранни физически и юридически лица действа специален ред за придобиване право на собственост върху земя (вж. Раздел VI).

Право на убежище (Asylum). Конституцията на Република България отделя полагащо се място на един класически институт на международното право относно чужденците — „правото на убежище“. То се предоставя на чужденец, който е преследван заради свои убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи (чл. 27, ал. 2 от КРБ). Правото на убежище се предоставя с указ на президента на Републиката (чл. 98, т. 10 от КРБ). Упражняването на това правомощие президентът може да възложи на вицепрезидента на Републиката (чл. 104 от КРБ). Условията и редът за даване на убежище и за предоставяне статут на търсещи и получили закрила чужденци са уредени със Закона за убежището и бежанците (ДВ, бр. 54 от 2002 г. с изменения).

3. Държавната власт

3.1. Същност.

Държавната власт е най-важният конститутивен елемент от същността на държавата. Осигурява доминирането на държавата над другите два елемента — земя и хора. Територията и хората са материалната среда, в която чрез властта се създава една нематериална общност. Едва упражняването на властта спрямо територията и народа „сглобява“ държавата. Властта обединява в едно цяло различни индивидуални и колективни съществувания: семейства, народности, професионални и други съюзи, дружества, публичноправни тела и др., но без да ги разрушава, без да им отнема свободата да съществуват и да се развиват поотделно и общо. Това обединение се постига по организационен път, като се установява един ред на всестранни отношения, в който едни са неизбежно подчинени на други; установява се властническа йерархия. Властта е сила, която има за обект човешката воля, т.е. въздейства върху поведението на попадащите в нейния кръг лица. Така разбирана, властта е необходим съставен елемент на всеки човешки съюз, който не е изпаднал в анархия.

Какво отличава държавната власт от другите видове власти, т.е. от властта като природна психо-физическа сила? Правната теория сочи следните признаци:

Първична власт — другите са производни от нея. Държавната власт е самопроизводна, оригинерна; държавата има своята власт сама от себе си, напълно самостоятелно, от никого не е дарена, изтръгната или делегирана. Като конститутивен елемент държавната власт възниква и съществува едновременно с държавата. Само-производният характер на държавната власт обуславя две нейни особености:

1) право на самоорганизиране, което означава, че държавата е пълновластна да си даде какъвто правен ред желае (самоизработване на конституция, закони и подзаконови актове, т.е. без необходимост от външно въздействие;

2) право на самоуправление — държавата сама определя нормите, по които ще се ръководят нейните органи при изпълнението на публичните функции и задачи.

Правнопринудителна власт — означава, че принудителните действия на държавните органи имат своето основание в действащото право и че точно тези органи могат да принуждават. Всяка друга принуда ще бъде или произволна (незаконна, противоправна), или правноирелевантна (напр. нравствената). Принудата е характерен и необходим за държавата белег. Но принудата не е цел, а само средство.

Върховна власт — всички други са й подчинени. Като най-висша тя е суверенна, неин основен признак е суверенитетът. В една държава не може да има друга държавна власт, която да я определя, да я насочва, да я ограничава. Наличността на такава втора държавна власт е сигурен белег, че тази общност не е пълноценна държава — напр. щати, кантони, провинции във федералната държава (вж. Раздел III).

Единна власт — върховенството логично предполага единност и йерархическа зависимост. В своята същност държавната власт представлява едно единство. Поради това може да има само един титуляр — монархът или в по-късна епоха — народът. Единната същност на държавната власт се реализира в конституционната държава чрез разделено упражняване на нейните функции от различни титуляри — държавни органи;

Необходимо обвързване на държавната власт с принципите на правото; държавната власт не може да се определи без връзката й с правото[9].

Характеристики, които прилягат към понятието за държавната власт, са легалност: дали упражняването на държавната власт почива на законно основание, и легитимност: дали тази държавна власт е призната от народа на държавата.

 

3.2. Суверенитетът

Изрично присъства в действащата българска Конституция (чл. 1, ал. 3 и чл. 9). Понятието се формира във Франция с изграждането на абсолютната монархия, преживява дълбока трансформация през епохата на Великата френска революция. Това обяснява произхода на термина от старофренски език със значение „върховен, независим, упражняващ висша държавна власт“. Суверенитетът е понятие с богато съдържание, въведено от френския юрист и философ Жан Боден (1530–1596)[10], който разработва цялостно учение за суверенитета като концепция за същността и упражняването на държавната власт. За Боден суверенитетът е самата „абсолютна и постоянна власт на една държава — puissance absolue et perpetuelle“; суверенитетът, по дефиниция, притежава превъзходна степен, той е единствен за конкретната държава — абсолютен. Учението на Боден дава смислено и аргументирано обосноваване на абсолютната монархия като единна държава, в която пълната и върховна власт е съсредоточена у монарха; суверенитетът се проявява относно отделната държава и в международното право, което значи, че още в теорията на Боден (XVI в.) има зародиш на съвременните понятия за „вътрешен“ и „външен“ суверенитет.

Идеолозите на Великата френска революция се ползват от постижението на Боден, като приспособяват понятието за суверенитета към целите на революцията: на мястото на монарха като титуляр на суверенитета е поставен народът. Теорията за суверенитета бързо се разпространява в съседните държави; елементът суверенитет става неделима част от понятието държава. Всъщност теориите за суверенитета имат за цел да легитимират възникването и укрепването на централизираните национални държави в Западна Европа през XV–XVIIв.

Понятието за суверенитет бива приспособявано, за да обслужва изменящите се политически реалности — появява се понятието за ограничения суверенитет, за да обосновава напр. „полусуверенитета“ на щата или провинцията в държави с федерално устройство. Впрочем, точно сложното държавно устройство на Германия — след 1815 г. конфедерация (Staatenbund), по-късно — федерация (Bundesstaat, вж. Раздел III), насърчават германската правна теория (П. Лабанд и Г. Йелинек) да го обосновават и легитимират — формира се ново разбиране, според което суверенитетът и пълнотата на държавната власт не са тъждествени: основното е държавната власт, а суверенитетът е само нейно качество/признак. Това разбиране доминира и в съвременната правна теория и обосновава суверенитета като правно-догматично понятие със следните свойства:

неделим, тъй като изразява единството на държавната воля; напр. опазването на националното и държавно единство на Република България е сред ценностите, изведени на преден план в преамбюла на Конституцията;

неотчуждаем, като гаранция и легитимност на упражняваната държавна власт. Този признак е изведен на преден план още в зората на Френската революция: „Принципът на върховната власт (суверенитетът) се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа“ (чл. 3 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., вж. Раздел XVII). Неотчуждаемостта на суверенитета е основно начало и в съвременното конституционно право, вкл. и българското: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“ (чл. 1, ал. 3 от КРБ).

Но още през 1906 г. доайенът на българското конституционно право проф. Стефан Киров, аргументирано застъпва тезата, че в съвременните условия суверенитетът като юридическо понятие няма абсолютен характер — поддържане на противното би означавало той да бъде поставен изобщо вън от областта на правото[11]. Тезата е вярна и в XXI в. А суверенитетът продължава да е актуално понятие, формирало се е в политико-исторически план, с наслагване на пластове от значения и цели, т.е. суверенитетът е понятие с динамичен състав, изразяващ променящите се през епохите виждания. Днес суверенните държави общуват и взаимодействат помежду си като страни по двустранни и многостранни договори и членки на международни организации, спазвайки договорените правила и стандарти.

Правната наука разграничава вътрешен (конституционноправен) и външен (международноправен) суверенитет. Вътрешният суверенитет е същностният признак на държавната власт. Външният суверенитет изразява, че държавата има независимост навън (ненамеса във вътрешните й работи, право на присъединяване и др.) към другите държави и международни организации, към наддържавни съюзи, какъвто е Европейският съюз.

Преди членството на Република България в Европейския съюз бе поставен въпросът дали предоставянето на конституционни правомощия на една наддържавна/супранационална организация, каквато е Европейският съюз, чиито органи създават право, което действа пряко във всяка държава-членка, не застрашава суверенитета на държавата-членка, в случая — Република България. Въпросът бе отправен към Конституционния съд, вместен в правомощието му да дава задължителни тълкувания на Конституцията; съдът даде следния отговор: „Поначало, в действащата Конституция като едно от основните начала, върху които е изградена държавата, е записан изрично принципът за ангажираност на Република България в установяването на справедлив международен ред (чл. 24, ал. 2). Тази конституционна повеля… дава рамката и основанието за присъединяването на държавата в обединена Европа и възприемането на наднационално, пряко и универсално действие на нейните актове по отношение на Република България… Налага се изводът за отвореността на българската държава към международното право с произтичащата от това възможност за конституционно възлагане за действия и осъществяване на мерки с цел изграждане на обединена Европа. Изменението на Конституцията, наложено от необходимостта от поставянето й в съответствие с изискването за пълноправно членство на Република България в Европейския съюз не нарушава нейния суверенитет… Народът може по своя воля, чрез избраното от него Народно събрание да делегира част от суверенните си права, съобразно изискванията на международен договор, по който България е страна. Влизането на Република България в Европейския съюз става след ратификация от Народното събрание на договора за присъединяването й. Тази ратификация е израз на народната воля. Произтичащото от това членство в Европейския съюз е в защита на суверенитета на страната и на националната сигурност. Предвид самия характер на интеграционния процес става дума за споделено упражняване на суверенитет, при което държавите-членки изпълняват съвместно част от своите задачи и дотолкова упражняват общо суверенитета си. Суверенитетът на Република България не е застрашен, защото в случая приемането от органите на Европейския съюз на решения и създадените юридически актове с тяхното наднационално, пряко и универсално действие ще е с участието на Република България. Частичното прехвърляне на компетенции от Народното събрание по отношение на законодателната му дейност е на институции, които не са й чужди. Страната участва във формирането им и създаването на приеманите от тях актове“[12].

4. Държавните символи

4.1. Същност.

От възникването си държавността намира израз в символи. Модерната държава е възприела тази форма на изразяване от преддържавни епохи, от култове и религии. Какво са държавните символи — смислово възприемани предмети — белези, чрез които се изразява държавното върховенство и авторитетът на държавата. Традиционно това са знаме, герб, печат, химн, столица.

Основната функция на държавните символи е да идентифицират държавата, да изразяват нейното единство и цялост. С това държавните символи имат и интегрираща функция — да държат в едно цяло сложните съставки на държавата. Символите укрепват достойнството на държавата.

Държавните символи са особено изявена форма на „самопредставянето“ на държавата. Те принадлежат към държавоформиращи институти и са необходим елемент за всяка държавност. В този смисъл при създаването на нови държави, както и при държави, които правят преход към друга икономическа и политическа система, логичен е стремежът да бъдат създадени нови символи. Самопредставянето на държавата е особено важно и при държави, в чиято история има периоди на прекъсвания на държавността.

Поставянето и използването на държавните символи има и нормативно значение — държавните органи нямат право да използват други символи вместо тези, установени като държавни символи. Държавните символи са защитени срещу употреба от некомпетентни органи и срещу накърняване на тяхното достойнство (чл. 108 от Наказателния кодекс).

В един по-широк смисъл държавни символи са и националните празници и възпоменателните дни. И за тях е характерна същата цел и предназначение — да се създадат условия за споделено преживяване и с това да се постигне желаната политическа интеграция у народа, чувството за общност и съпринадлежност, което укрепва обвързаността в и към държавата.

Историята познава обаче и случаи, когато държавни символи са се превръщали в предмет на сериозни конфликти.

Държавните символи са конституционна материя. В съвременните конституции обаче тя е застъпена в различна степен. Повечето конституции пестеливо се ограничават до знамето (Германия, Испания), други прибавят и химна (Португалия); Конституцията на Бразилия посочва знамето, герба, химна и столицата като държавни символи.

В историята на България държавните символи са били винаги предмет на конституционна уредба. В Търновската конституция — Глава IV „За герба на царството, за печата и за народното знаме“, в Конституцията от 1947 г. — Глава IX „Герб, печат, знаме, столица“, в Конституцията от 1971 г. — Глава IX „Герб, печат, знаме, столица“.

Действащата Конституция на Република България съдържа самостоятелна Глава X с название: „Герб, печат, знаме, химн, столица“.

 

4.2. Държавен герб.

Чл. 164 от КРБ гласи: „Гербът на Република България е изправен златен лъв на тъмночервено поле във формата на щит.“ Следва се установилата се традиция държавният герб да има уредба в Конституцията. Така съдържанието на държавния герб е конституционно определено.

Към определеното с чл. 164 от КРБ съдържание през 1995 г. Конституционният съд направи разяснения, произнасяйки задължително тълкуване[13]. Съдът бе сезиран с въпроса: нарушава ли се Конституцията, ако освен основните елементи, изрично записани в Конституцията, изображението на герба на Република България съдържа и допълнителни? За да отговори, Конституционният съд трябваше да изясни друг въпрос: изчерпателно ли са изброени съставките (изправен златен лъв, разположен на тъмночервено поле, което има формата на щит) на герба в чл. 164 от КРБ, или е допустимо добавянето на още елементи? Съдът постанови, че изброяването не е и поначало не може да бъде изчерпателно, защото в текста се съдържа словесно представяне на герба, а то, колкото и да е подробно, не може да опише във всички детайли един художествен образ. По тази причина, според Конституционния съд, при утвърждаване изображението на държавния герб, към основните елементи могат да бъдат добавени и други елементи, вкл. и корона; няма пречка в държавния герб на една република да има корона, бе тълкуванието на Конституционния съд.

Обръщайки поглед към изминала конституционна практика, се установява следното: при действието на Търновската конституция са съществували три форми на държавния герб — основна, сложна и тържествена. Основната форма е била буквално възпроизвеждане на елементите от Конституцията (чл. 21). Другите две форми са били обогатени с допълнителни елементи.

Нито Търновската, нито сега действащата Конституция определят кой държавен орган е компетентен да установи конкретното изображение на държавния герб. Относно националното знаме и държавния печат се предвижда изрично да бъдат приети закони, но не и относно герба. След обществена дискусия, продължила няколко години, и многократни законодателни опити, през 1997 г. бе приет Закон за герб на Република България (ДВ, бр. 62 от 1997 г.). Законът съдържа словесно описание на изображението на герба: „Гербът на Република България е изправен златен коронован лъв на тъмночервено поле във формата на щит. Над щита има голяма корона, първообраз на която са корони на български владетели от Втората българска държава, с пет кръста и отделно кръст над самата корона. Щитът е поддържан от два златни короновани изправени лъва, обърнати към щита от лява и дясна хералдическа страна. Те стоят върху две кръстосани дъбови клонки с плодове. Под щита върху прехвърлена през краищата на дъбовите клонки бяла лента с трикольорен кант е изписано със златни букви «Съединението прави силата» (чл. 2, ал. 1). Приложения към закона, като негова неразделна част, съдържат графичното и цветното изображение на герба. Условията и редът за изобразяването на държавния герб на различни места, както и възпроизвеждането на негови елементи в значки, медали и др., се уреждат с акт на Министерския съвет.“

 

4.3. Държавен печат.

Утвърждаването на изображението на държавния герб е необходимо и за изработването на държавния печат. Това следва от текста на чл. 165 от КРБ: „На държавния печат е изобразен гербът на Република България.“ Друг текст на Конституцията — чл. 167 предвижда, че уредбата на държавния печат, вкл. редът за полагането му, трябва да е със закон. Това е Законът за държавния печат и националното знаме на Република България (ДВ, бр. 47 от 1998 г. с изменения), чиято уредба представлява развитие на принципите, заложени в Конституцията. Съгласно закона държавният печат е изработен и се полага в два вида — восъчен релефен и сух релефен. Законът възстановява традиционната държавна длъжност „пазител на държавния печат“ и прогласява за неин титуляр министъра на правосъдието. В това си качество министърът полага държавния печат върху оригиналите на държавните актове след подписа на длъжностното лице, което ги удостоверява. Не всеки държавен акт се подпечатва с държавния печат, а законът (чл. 7–9) изчерпателно изброява видовете държавни актове, върху които се полага държавният печат. Тези актове са:

— актовете на Великото народно събрание;

— законите за изменение и допълнение на Конституцията;

— укази на президента на Републиката, изрично посочени (т.е. не всички укази се подпечатват с държавния печат, а само тези с публичноправен характер);

— решения на Народното събрание, изрично посочени (т.е. извън изброяването остават видове решения, върху които държавният печат не се полага);

— ратификационните документи за международни договори;

— акредитивните писма на посланици и на постоянни представители на Република България в международни организации.

Отбелязване заслужава, че текстът на приет от Народното събрание закон не се подпечатва, с изключение на законите за изменение и допълнение на Конституцията, а печатът се поставя върху оригинала на указа на президента на Републиката, с който законът се обнародва в Държавен вестник.

Правото да се ползват печати с изображението на герба на Република България има уредба в Указа за печатите[14]: „Право на ползване на печат с изображението на държавния герб на Република България имат държавните органи и учреждения — президентът на Републиката, Народното събрание, Министерският съвет, министерствата, административните структури по чл. 35 от Закона за администрацията, централните ведомства, прокуратурата, съдилищата и териториалните органи на власт“ (чл. 6, ал. 1). Печатът с изображението на държавния герб се полага само върху оригиналите на официални документи с важно държавно значение и дългосрочна валидност. Споменатите структури по чл. 35 на Закона за администрацията са административни структури, които не са предвидени в Конституцията, но може да бъдат създавани, преобразувани и закривани от Министерския съвет.

 

4.4. Национално знаме.

Действащата българска Конституция съдържа термина „национално знаме“ (чл. 167), а не „държавно знаме“, каквато е традиционната терминология, съответстваща на „държавен печат“. „Знамето на Република България е трицветно: бяло, зелено и червено, поставени водоравно отгоре надолу“, гласи чл. 166 от КРБ. Редът, по който се издига националното знаме, се определя със закон (чл. 167).

Споменатият Закон за държавния печат и националното знаме съдържа подробна уредба на елементите на знамето, значението на цветовете, реда за издигането му, местата, където националното знаме е постоянно или временно издигнато, и др.

 

4.5. Химн.

„Химн на Република България е песента «Мила Родино» (чл. 168 от КРБ) — не само е подчертано значението на химна като държавен символ, но Конституцията е посочила и конкретната песен. Обяснението на този законодателен подход може да се търси в многото извършени промени в държавния химн при действието на предишните две конституции.“

 

4.6. Столица.

„Столица на Република България е град София“ (чл. 169 от КРБ).

 

4.7. Ордени и медали.

Ордените и медалите несъмнено принадлежат към държавните символи, въпреки че действащата българска Конституция не ги поставя систематически в главата за държавните символи. Конституционната им уредба е сред правомощията на Народното събрание и на президента на Републиката.

Ордените и медалите принадлежат към категорията „държавни награди“. Суверенната държава преценява и решава кои духовни ценности да насърчава, съответно какви държавни награди да учреди и в какви случаи да награждава с тях. За разлика от другите държавни символи, в учредяването и удостояването с държавните награди се съдържа преценка и подкрепа на обществено значимите стойности, която се проявява във всеки отделен случай.

Ордените и медалите се учредяват от Народното събрание със закон (чл. 84, т. 14 от КРБ), а удостояването на заслужилите лица — български и чужди граждани — с орден или медал, се прави от президента на Републиката с указ (чл. 98, т. 8 от КРБ), в съответствие със Закона за държавния протокол. Ордените и медалите се изработват в Монетния двор на Българската народна банка.

През 2003 г. бе приет Законът за ордените и медалите на Република България (ЗОМРБ). Според закона ордените в Република България, подредени по старшинство, са:

„Стара планина“;

„Св.св. Кирил и Методий“;

„За гражданска заслуга“, „За военна заслуга“, „Мадарски конник“.

Орденът „За храброст“ е извън подреждането по старшинство (чл. 2, ал. 3 от ЗОМРБ).

Ордените са особена категория държавни награди: държавата снабдява всеки орден с определен ранг — в закона ордените са подредени по старшинство, като ранговете съответстват на значимостта на заслугите. Всеки орден има статут — комплекс от правна уредба за какви заслуги и лица, правата и задълженията за носителя му, вкл. описание на атрибутите на ордена за всяка негова степен.

Законът съдържа описание на формата (и лентата, ако има) за всяка степен, на звездите на ордена и на миниатюрите за всекидневно носене на всеки орден. Освен словесното описание всеки орден има графично и цветно изображение, съдържащи се в приложения към закона, като негова неразделна част.

ЗОМРБ урежда само един медал — „За заслуга“. Извън него други закони предвиждат създаването и удостояването с ведомствени медали и отличия.

Предложенията за награждаване постъпват до президента на Републиката от председателя на Народното събрание или от Министерския съвет въз основа на мотивирани предложения от обществените среди. За награждаване на чужди граждани предложенията се правят от министъра на външните работи, а за български военни лица — от министъра на отбраната. Указите на президента на Републиката за награждаване подлежат на приподписване от министър, подпечатват се с държавния печат и се обнародват в „Държавен вестник“ (вж. Раздел XII).

Съдебна практика (Конституционен съд):

Решение № 6 от 1994 г., ДВ, бр. 59/1994: чл. 84, т. 11 (територията);

Решение № 1 от 1995 г., ДВ, бр. 35/1995: чл. 164 (елементите на държавния герб);

Решение № 15 от 1995 г., ДВ, бр. 85/1995: чл. 10 (двойното гражданство);

Решение № 2 от 1996 г., ДВ, бр. 16/1996: чл. 18, ал. 1 (изключителната държавна собственост);

Решение № 12 от 1996 г., ДВ, бр. 67/1996: чл. 93, ал. 2 (български гражданин по рождение);

Решение № 11 от 1997 г., ДВ, бр. 89/1997: чл. 18, ал. 1 („национално значение“ е само за парковете);

Решение № 18 от 1998 г., ДВ, бр. 77/1998: чл. 18, ал. 2 и 3 (суверенните права);

Решение № 4 от 2000 г., ДВ, бр. 55/2000: чл. 18, ал. 1 (пристанищата могат да са собственост не само на държавата);

Решение № 1 от 2002 г., ДВ, бр. 35/2002: чл. 18, ал. 3 и 5 (радиочестотният спектър).

Литература:

Владикин, Л. Общо учение за държавата. С., 1992.

Вълканов, В. Българското гражданство. Теоретични въпроси. БАН, С., 1978.

Вълчев, Д. Държавна власт и народен суверенитет. Св. Климент Охридски, 1996.

Вълчев, Д. Студии по история на европейската философия на правото. Сиби, 1999.

Друмева, Е. Още за държавните символи — държавният печат. — Съвременно право, 1996, № 5.

Дюги, Л., Каре дьо Малберг, Г. Йелинек, Общо учение за държавата, С., Софи-Р, 1993.

Кели, Дж. М. Кратка история на западната теория на правото. Рива, 1998.

Киров, В. Публичната власт. С., Сиела, 2004.

Киров, Ст. Суверенитетът. — Демократически преглед, 1906.

Киров, Ст. Българското конституционно право. Т. Ф. Чипев, 1938.

Неновски, Н. Жан Боден — теоретик на държавната власт и държавния суверенитет. — Съвременно право, 1992, № 3.

Стоилов, Я. Държавната власт. С., Сиби, 2001.

Танчев, Е. Конституционни измерения на суверенитета. — Съвременно право, 2003, № 3.

Цанков, В. Българското гражданство. 2. изд., С., 2004.

Цицерон, М. Т. За държавата. За законите. С., Софи-Р, 1994.

Шайо, А. Самоограничение власти (краткий курс конституционализма). М., Юристь 1999.

Jellinek, G. Allgemeine Staatslehre, 3. Aufl., 1929.

Schwacke/Schmidt, Staatsrecht, 5. Aufl., Deutscher Gemeindeverlag, 2007.

Бележки

[1] Реш. № 6 на КС от 1994, ДВ, бр. 59 от 1994 г.; Реш. № 23 на КС от 1995 г., ДВ, бр. 104 от 1995 г.

[2] Реш. № 6 на КС от 1994 г., ДВ, бр. 59 от 1994 г.

[3] Реш. № 1 на КС от 2000 г., ДВ, бр. 18 от 2000 г.

[4] Владикин, Л. Общо…, с. 258.

[5] „Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при…“

[6] „Лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин“, § 2, т. 1 от ЗБГ.

[7] Реш. № 3 на КС от 2004 г., ДВ, бр. 61 от 2004 г.

[8] Наредба № 1 за прилагането на Глава V от Закона за българското гражданство, ДВ, бр. 19 от 1999 г., с изменения.

[9] Стоилов, Я. Държавната власт, С., Сиби, 2001, с. 27.

[10] Неновски, Н. Жан Боден — теоретик на държавната власт и държавния суверенитет. — Съвременно право, 1992, № 3, с. 76 и сл.

[11] Киров, Ст. Против абсолутическото схващане на върховната държавна власт. 1905.

[12] Реш. № 3 на КС от 2004 г., ДВ, бр. 61 от 2004 г.

[13] Реш. № 1 на КС от 1995 г., ДВ, бр. 35 от 1995 г.

[14] ДВ, бр. 69 от 1965 г. с изменения.