Емилия Друмева
Конституционно право (100)

Равенството като принцип и основно право

1. Конституционна уредба и съдържание

Това е най-значимото позитивиране на идеята за справедливост в конституционализма. Както свободата, така и равенството се числят към най-употребяваните и най-злоупотребяваните думи на правната идеология. Впрочем, съвременната правна наука отдавна счита принципа за равенството в правата като едно необходимо допълнение към съвременното разбиране за свободата — свободата като ползване на права; ако не всички имат права в равна мяра, тогава те просто няма да имат и няма да могат да упражняват своята свобода^[1].

Исторически идеята за равенството в правата и за принципно равната стойност на всички хора се появява сравнително късно. За древните гърци, както и за други древни народи, общоприето и валидно е било принципното неравенство между полиса и останалия свят. Едва в елинската епоха (III–I в. пр.н.е.) се формира космополитно виждане за равенството. Християнството превръща равенството в универсален постулат: „Всички хора са равни пред Бога.“

През Средновековието съвместяването на християнското разбиране за равенството в правата с действителното съсловно неравенство се е оказало възможно благодарение на съзнанието за преходността на земния живот и за очакваното справедливо изравняване „в отвъдното“. Идеите за равенството в правата, както и за правата на човека, се формират в епохата на Хуманизма и Просвещението. С разчупването на скованите феодални отношения замогващото се гражданство разбираемо усилва стремежа си към установяване на равенство в правата, т.е. към изравняване с правата на аристократичните съсловия. Така идеята за равенството, широко разпространена в религиозната област, послужва на идеята за равенство в гражданските права. Привилегиите на аристокрацията — светска и духовна, вече се възприемат като нарушение на равните права, с които всеки човек се ражда. Логична последица е отмяната на феодалните привилегии през епохата на буржоазните революции. Побеждава лозунгът: „Пред закона всички са равни“.

„Равенството“ е сред основните начала на действащата българска Конституция. Член 6 гласи: „(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“

Освен като принцип, равенството в правата е прогласено и като преддържавно човешко право в преамбюла на Конституцията. Равенството е и основно право на гражданите: в редица конституционни разпоредби то е конкретизирано и вградено в съдържанието на конкретни права и свободи — „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност…“ (чл. 19, ал. 2), „Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството“ (чл. 46, ал. 2), и др.

Равенството в правата днес е признат принцип, изрично или мълчаливо, от всяка конституция. Исторически равенството е било централно искане на гражданите при създаването на конституция, насочено към премахването на привилегии и към очакваното прилагане на закона от изпълнителната и съдебната власт, без оглед на конкретната личност. В това се състои идеята за гражданското равенство и за премахването на съсловните привилегии. С това си съдържание обаче, равенството като принцип се ограничава до: а) равенство в правата на всички и б) задължение за равно третиране от властта. В рамките на това разбиране законодателят не е подчинен на изискване за материално равенство, което означава, че хората по природа не са равни; принципът е за равенство в правата.

Нормите на Конституцията имат пряко действие (чл. 5, ал. 2 от КРБ). Това означава, че както нормите-принципи, така и нормите за основните права са пряко действащо право и обвързват законодателя, изпълнителната и съдебната власт. Оттук следва, че всички хора са не само равни пред закона, но и че законодателят трябва да уважава и изпълнява повелята за равенство. С това правната идея за справедливост се превръща в правно задължение, което има закрилата на съда, включително и на Конституционния съд^[2], когато законът третира неравно равни фактически ситуации или третира равно неравни такива.

Принципът за равенство в правата, както и основното право на равенство пред закона, се проявява с две лица: забрана за произвол и задължение/повеля за равно третиране. Забраната за произвол произтича от принципа за равенството, закрепено като основно право в Конституцията, и се проявява като забрана за законодателя да третира същностно равни неща като неравни и обратното, при положение че няма оправдание за някакво отклонение. Доколкото не е налице разумно основание за диференциране на равни ситуации или за неравно третиране на равни такива от страна на законодателя, дотолкова законовата уредба би била произволна и с това би представлявала нарушение на чл. 6 от КРБ.

„Произволът“ в светлината на принципа на равенството представлява нарушение на обективен критерий. Така от текста на чл. 6 на КРБ се извежда един обективен мащаб за справедливост. С този мащаб всеки закон на практика става подконтролен на съда, който следи за спазване на Конституцията, тъй като всеки закон в своята уредба съдържа диференциране или приравняване, за които трябва да може да бъде дадено правно обосноваване. Така разбирана, забраната за произвол обвързва не само законодателната, но и изпълнителната, и съдебната власт.

Повелята за равно третиране произтича също от принципа за равенство като основно право, при това паралелно със забраната за произвол. Повелята вменява в задължение за публичната власт да третира равно всички, които биват засегнати от нейни действия или решения. Това изискване добива самостоятелно значение и тежест там, където администрация и съдилища разполагат с пространство за преценка и решаване. Равнопоставени случаи следва да бъдат третирани равно, без оглед на конкретната личност.

Свързани със забраната за произвол и с повелята за равното третиране са и особените забрани за неравно третиране. Прилагането на принципа за равенство предпоставя една стойностна преценка при сравняването на отделните случаи, която включва и въпроса дали са налице причини за отклонение. Конституцията изрично посочва определени социални признаци, които не могат да бъдат основание за такова отклонение — това са раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние (чл. 6, ал. 2, изр. 2). С това Конституцията е прогласила изрична забрана за отклоняване от принципа за равенство по някое от посочените основания. Какъв е характерът на това изброяване — дали то е примерно или изчерпателно? Отговор даде Конституционният съд^[3] като задължително тълкуване: посочването на социалните признаци в чл. 6, ал. 2, изр. 2 от КРБ е изчерпателно. От това следва, че на основания извън посочените (например признака гражданство) Конституцията по принцип не изключва въвеждането на ограничения със закон при спазване принципа на пропорционалността.

В същото тълкуване Конституционният съд отговаря и на въпроса дали в ал. 2 на чл. 6 от КРБ принципът за равенството на гражданите пред закона включва в себе си и равенството пред всички нормативни актове; дали в случая „закон“ означава „нормативен акт“, вкл. и подзаконов; дали в рамките на тази конституционна разпоредба понятието „закон“ не е употребено в смисъл на „закон в материален смисъл“ (вж. Раздел XI). В решението си Конституционният съд разяснява, че постулатът на чл. 6, ал. 2 от КРБ е за равенство пред правнонормативен акт, а не само пред закон.

2. Защита срещу дискриминация

Правната действителност обаче, вкл. и съвременната, съдържа немалко случаи на неравно третиране. Възниква въпросът за същността на това явление и за понятия, формирани да обхванат и регулират явлението.

Понятието „равенство пред закона“ е присъщо на правната теория и практика на континентална Европа. Близко до него, но едновременно и различаващо се, е англосаксонското понятие „равна закрила“ (equal protection — англ.). Повелята за равно третиране е свързана и с други правни понятия: например „равенство във възможностите“ (equality of opportunities — англ.). За него е възприето, че то може да резултира както в „равно третиране“, така и в „третиране като равен“. По-нататък, т.нар. утвърдително действие (affirmative action — англ.): след като група лица е в по-неблагоприятно положение, тя ползва някои благоприятни придобивки, с цел да постигне преодоляване на неблагоприятното положение и да „се изравни“ с другите — жени, младежи, социално слаби, лица с увреждания, и т.н.

Що се отнася до дискриминацията, самото понятие идва от глагола discriminare — лат., със значение „разграничавам между (двама)“. Понятието има приложение като социална дискриминация и означава нарушаване принципа на равенството и разграничаване на хората по класа или категория, без оглед на индивидуалните постижения.

Действащата българска Конституция не съдържа „дискриминация“ като понятие в посочения смисъл, но съдържа уредба в защита срещу дискриминация — чл. 6, чл. 14, чл. 46 ал. 2, чл. 47, ал. 2 и др. Република България е страна по международни договори за защита от дискриминация. В съответствие с тях българското законодателство съдържа специален закон — Закон за защита от дискриминация, приет през 2003 г.^[4], с последвали изменения.

Изработването и приемането на антидискриминационен закон бе условие за затварянето на Глава „Социална политика и заетост“ в преговорите на Република България за пълноправно членство в ЕС. С този закон в българското законодателство се транспонират директиви на Европейския съюз, отнасящи се до равното третиране и равните възможности. Законът съдържа списък на признаците, по които се забранява дискриминацията; списъкът е изчерпателен и включва пол, раса, цвят на кожата, етническа принадлежност, гражданство, политически или други убеждения, религия или вяра, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение или произход.

Заслужава отбелязване, че признаците не се припокриват изцяло с тези, посочени в чл. 6, ал. 2 от КРБ, а се отчитат най-важните и често срещани дискриминационни практики.

В закона се дефинират пряката и непряката дискриминация, преследването (виктимизацията), подбуждането към дискриминация, тормозът, сексуалният тормоз и расовата сегрегация. Предвидени са редица изключения, при които различното третиране на лица не се счита за дискриминация: например не се считат за дискриминация специалните мерки в полза на лица или групи лица на основата на признаците, необходими за изравняване на възможностите им с цел насърчаване на пълно и ефективно равенство, докогато тези мерки са необходими; не се считат за дискриминация и мерките в областта на образованието и обучението за осигуряване балансирано участие на жените и мъжете, и др.

Важен елемент в законовата уредба е преместването на тежестта на доказване, което е заложено в директиви на Европейския съюз (43/2000, 78/2000 и 97/80). В производството за защита от дискриминация, когато от изложените от ищеца факти може основателно да се предположи, че е налице дискриминация, тежестта да докаже липсата на дискриминация пада върху ответната страна (чл. 9).

Защитени субекти по този закон са всички намиращи се на българска територия физически лица, както и юридическите лица, когато те са обект на дискриминация на основата на посочените в закона признаци по отношение на техни членове или на заетите в тях лица.

В изпълнение на закона е създадена Комисията за защита от дискриминация като независим специализиран държавен орган, който прилага закона и санкционира проявите на дискриминация. Съставът е 9 членове, формира се на квотен принцип: от Народното събрание и от президента на Републиката, с мандат 5 години. Комисията е специализиран държавен орган извън структурата на изпълнителната власт; отчита дейността си пред Народното събрание всяка година.

За рационално функциониране в Комисията са обособени три относително самостоятелни постоянни състава. Комисията е правомощна да налага принудителни административни мерки, както и имуществени санкции и глоби.

Паралелно и независимо от производството пред Комисията законът предвижда и съдебна защита срещу дискриминация: лицата, които смятат, че правата им за равно третиране са нарушени, могат да предявят иск пред съответния районен съд и да искат осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението отпреди нарушението, както и да плати обезщетение за претърпени вреди.

Заседанията на Комисията по правило са открити. Не се събират държавни такси.