Емилия Друмева
Конституционно право (73)

Съдия. Правно положение

1. Изисквания за заемане на длъжността

Имат се предвид изисквания и квалификации за лицата, които заемат длъжност в съдебната власт като съдия, прокурор и следовател. Това е принципно положение в КРБ — еднакви изисквания за длъжностите на съдия, прокурор и следовател.

Законът регулира условията и реда за придобиване на т.нар. юридическа правоспособност като условие за заемането на магистратска длъжност в съдебната власт. Условията са: висше юридическо образование, шестмесечен стаж като стажант-юрист, и успешно полагане на изпит (чл. 294, ал. 1 от ЗСВ). Стажът е предназначен за практическо запознаване с основните функции и организация на съдебната власт и за участие в изготвянето на постановяваните актове; протича в окръжните съдилища по разпределение от министъра на правосъдието.

Длъжност на съдия, прокурор и следовател може да заеме лице, което има само българско гражданство (чл. 162 от ЗСВ — двойно гражданство е недопустимо) и отговаря на следните изисквания:

а) да е завършило висше образование по специалността „право“;

б) да е преминало изисквания стаж и да е придобило юридическа правоспособност;

в) да не е осъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление, независимо от това дали е реабилитирано;

г) да не страда от психическо заболяване и да притежава необходимите нравствени и професионални качества.

Законът (чл. 164 от ЗСВ) поставя изисквания и за (юридически) стаж. Като такъв се зачита стажът, придобит на длъжност или професия, за която се изисква висше юридическо образование^[1]. За съдия в районен съд, за прокурор в районна прокуратура и за следовател в окръжна следствена служба се изисква най-малко 3 години стаж. За съдия в окръжен и административен съд, за прокурор в окръжна прокуратура се изисква най-малко 8 години стаж. За съдия в апелативен съд и прокурор в апелативна прокуратура — най-малко 10 години стаж. За съдия във Върховния касационен съд и Върховния административен съд, за прокурор във Върховната касационна прокуратура и във Върховната административна прокуратура, както и за следовател в Националната следствена служба — най-малко 12 години стаж.

2. Независимост

Независимостта на магистратите като понятие се съдържа в Конституцията (чл. 117, ал. 2): съдебната власт е независима; при осъществяването на функциите си магистратите се подчиняват само на закона. В съвременната доктрина се поддържа, че от тази уредба за всеки магистрат произтича правото на независимост като едно субективно право в публичната сфера (вж. Раздел XVII), чието осъществяване държавните органи са длъжни да осигуряват^[2]. То има функционално значение за изпълнението на служебното задължение на магистрата да се подчинява и служи само на закона — да решава по знание и съвест, без въздействието на лични виждания и заинтересовани среди, да служи само на истината и справедливостта. Независимостта на магистратите обаче следва да се възприема не само като тяхно право, но и като тяхно задължение към обществото. Независимостта е отговорност за самостоятелно мислене и действие по съвест и разбиране.

От конституционния принцип за независимостта на магистратите се извеждат постулатите за тяхната предметна и персонална независимост. Предметната независимост означава свобода от указания при законосъобразно изпълнение на служебните задачи; обхваща само „предметната“ дейност — наказателно, гражданско или административно производство, а не управлението и организацията на съдебната власт. Тази предметна/делова независимост, която произтича от чл. 117 на Конституцията, не е привилегия, а последица от конституционното разделение на властите. Тя е предпоставка, обоснована с природата на основните функции на съдебната власт и потребността от отделянето й от другите власти; предпоставка е за установяване на правото в конкретния случай, което се дължи на истината и справедливостта. Тази предметна/делова независимост е принцип на правовата държава; тя е основна греда в конституционната държава.

Но предметната независимост не може да съществува, ако не е подсигурена от другия вид независимост на магистрата — от неговата лична независимост. Тя се проявява в изградени и прилагани правни институти, предназначени да я гарантират — несменяемост, имунитет, несъвместимост с извършването на определени дейности.

Магистратът не е държавен служител. Той е свободен от държавни указания, т.е. неговото положение във висока степен е социално разграничено и професионализирано.

2.1. Несъвместимост (чл. 195 от ЗСВ). Съдията, прокурорът или следователят трябва да е неутрален, поради това няма право да членува в политически партии и да извършва политическа дейност. Законът изброително посочва и дейностите, чието извършване е несъвместимо с магистратската длъжност: докато я упражнява, съдия, прокурор или следовател не може да е народен представител, министър, кмет и общински съветник, да заема длъжност в държавни или обществени органи и др. Магистратът може обаче да извършва преподавателска и научна дейност, нормотворчество, и да упражнява авторски права.

2.2. Несменяемост. Несменяемостта на магистрата има традиция в българската правна система, стъпила върху класически френски образци^[3]. За първи път в България несменяемостта се въвежда през 1883 г. само за някои съдии.

Несменяемостта е същностен елемент от правното положение на магистрата; проявява се при освобождаването от длъжност, както и при движението в кариерата. Несменяемостта е тясно свързана с принципа на независимостта на съдебната власт. Те взаимно се обуславят и осмислят. Несменяемостта е проява на независимостта на отделния магистрат. Тя е основна част от неговата лична независимост.

Несменяемостта на магистратите е понятие на действащата българска Конституция. Съгласно чл. 129, ал. 3 съдии, прокурори или следователи стават несменяеми след навършване на 5-годишен стаж като съдия, прокурор или следовател и атестиране от Висшия съдебен съвет с положителна комплексна оценка. Несменяемостта прави магистрата неотстраним, освен при наличието на някое от посочените в КРБ основания. Те са: 1) навършване на 65-годишна възраст; 2) подаване на оставка; 3) влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода за умишлено престъпление“; 4) трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си повече от една година; 5) тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт.

Ако магистратът бъде освободен на едно от посочените основания, той напуска съдебната власт. Придобитата несменяемост се възстановява при следващо заемане на магистратска длъжност, ако освобождаването е било с подаване на оставка или поради временна невъзможност за изпълнение на задълженията.

2.3. Имунитет. До влизането в сила на Първата поправка^[4] на Конституцията уредбата (чл. 132) не регулираше самостоятелно имунитета на магистратите, а препращаше към имунитета на народните представители (вж. Раздел X), т.е. магистратите се ползваха с депутатския имунитет, без съобразяване с различията в естеството на извършваните функции.

В България първата стъпка към имунитет на съдии и прокурори се прави със Закона за устройство на съдилищата от 1883 г.^[5] — наказателно преследване срещу тях може да се възбужда едва след разрешение от министъра на правосъдието. Тази линия се развива и трайно се установява в българската правна традиция — през годините се сменя компетентният орган (министърът на правосъдието, Държавният съвет, Висшият съдебен съвет), който при наличието на достатъчно данни за извършено от магистрата престъпление, дава разрешение за наказателно преследване.

Още в първите години след влизането в сила на Конституцията от 1991 г. в обществото и в юридическите среди вече се споделя разбирането, че извършената законодателна икономия се е оказала правнотехнически несъвършена и в крайна сметка — несполучлива: присаждането на чуждо тяло, каквото представлява депутатският имунитет, върху съдебната власт е преценено като неудачно решение, което създава свръхзащита, подкопаваща авторитета на правосъдието^[6].

С Първата поправка на Конституцията имунитетът на магистратите бе разграничен от този на народните представители и получи самостоятелна уредба: магистратите продължаваха да се ползват с имунитет в двете му разновидности (вж. Раздел X) — наказателна и гражданска неотговорност за служебните действия, и наказателна неприкосновеност, която може да бъде „свалена“ с разрешение на Висшия съдебен съвет. Като резултат след Първата поправка на Конституцията имунитетът на магистратите в сравнение с този на народните представители, бе стеснен като обхват и съдържание.

С Третата поправка на Конституцията^[7] обаче бе извършено значително стесняване в имунитета на народните представители (вж. Раздел X).

С Четвъртата поправка на Конституцията^[8] тенденцията за стесняване на имунитетите продължи: извърши се изменение на уредбата, създадена с Първата поправка — имунитетът на магистратите бе още повече стеснен, като от него въобще отпадна процесуалноправният компонент — магистратите нямат неприкосновеност срещу задържане и срещу наказателно преследване. В резултат на това динамично развитие магистратите се ползват само с наказателна и гражданска неотговорност за служебни действия и постановени актове, при условие, че извършеното не е умишлено престъпление от общ характер (чл. 132, ал. 1). Тази неотговорност има материалноправен характер; тя е за служебни действия, чрез които се осъществяват основните функции и се взимат решения. Важи доживот.

Без съмнение предназначението на имунитета е да гарантира защитено от натиск и въздействие работно пространство за магистратите. В Конституцията имунитетът за магистратите е предвиден като гаранция за тяхната независимост, наравно с несменяемостта, Висшия съдебен съвет и самостоятелния бюджет на съдебната власт.

Следователно по действащата българска Конституция магистратите имат само функционален имунитет, предназначен да гарантира единствено необходимите условия за свободното от натиск въздействие и решаване на делата и преписките. С това си съдържание и с този обхват функционалният имунитет е предназначен да гарантира на магистратите тяхната независимост, когато извършват служебните си действия, но няма да ги прави недосегаеми, защото за всички техни действия извън службата им магистратите ще носят отговорност на общо основание както всеки гражданин.

4. Заемане и освобождаване на магистратска длъжност

Този въпрос има важно значение за независимостта на съдиите. Според теорията на демокрацията би следвало най-доброто решение да бъде съдиите да се избират пряко от народа. Но в практиката на демократичната държава се е установило, че това не е гаранция за най-добро решение. Поради това по света се прилага както назначаване на съдиите от правителството или от държавния глава след предложение на съдебен съвет/комисия — САЩ, Великобритания, Франция, Германия и др., така и прякото избиране на съдии — отделни щати на САЩ, кантони в Швейцария.

След Втората световна война в Европа се наблюдава тенденция към въвеждане на механизми за вътрешнослужебна селекция при заемането на съдийските длъжности, респ. при преместване, повишаване, уволняване. Тя намира израз във формации като Висш съдебен съвет. Във Франция той е бил предвиден в Конституцията от 1946 г., а според действащата френска Конституция този съвет работи под председателството на президента на Републиката. Аналогичен гремий за вътрешна селекция на съдебни кадри, изразяващ професионалната автономия, функционира и в Италия, Испания, Португалия, Турция, както и в скандинавските страни. В Турция съдебният съвет се председателства от министъра на правосъдието.

Съгласно чл. 129, ал. 1 от КРБ съдии, прокурори и следователи, с изключение на главния прокурор и председателите на двата върховни съда, се назначават, повишават, понижават, преместват от длъжност от Висшия съдебен съвет. Това конституцонно положение има развитие в Закона за съдебната власт.

Законът за съдебната власт съдържа каталог на длъжностите, заемани от съдии, прокурори и следователи, вкл. тяхното взаимно приравняване (чл. 163). Принципно законово положение е, че първоначално постъпване в органите на съдебната власт, както и назначаването на младши съдии, прокурори и следователи, се осъществява чрез централизиран конкурс, провеждан от Висшия съдебен съвет (чл. 176–194 от ЗСВ). Що се отнася до повишаване или преместване на свободни длъжности в съдебната власт, ВСС провежда конкурси чрез атестиране (чл 189, ал. 1 от ЗСВ). Решенията на ВСС могат да се обжалват пред ВАС, тричленен състав, чието произнасяне е окончателно (чл. 187 от ЗСВ).

Длъжностите на съдия, прокурор и следовател са снабдени с рангове, установени възходящо (чл. 233 от ЗСВ). Ранговете са предназначени за растеж в кариерата. Повишаването на място в по-горен ранг и възнаграждение са предвидени в закона, при определени условия (чл. 234–235 от ЗСВ).

Председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се назначават и освобождават от президента на Републиката по предложение на Висшия съдебен съвет. Президентът не може да откаже назначаването при повторно направено предложение (чл. 129, ал. 2 от КРБ). Мандатът, за който се назначават тези висши длъжностни лица, е 7 години, без право на повторно избиране.

Директорът на Националната следствена служба има мандат 5 години както другите административни ръководители в органите на съдебната власт (чл. 129, ал. 5 от КРБ); всички те се назначават и освобождават от Висшия съдебен съвет (чл. 130, ал. 6 от КРБ).

При първоначалното встъпване в длъжност всеки съдия, прокурор или следовател полага предвидената в ЗСВ клетва, от който момент встъпва в длъжност. Периодично (на всеки 5 години) се извършва атестиране от ВСС на всеки магистрат (чл. 196, ал. 1, т. 4 от ЗСВ).

Съдии, прокурори и следователи се освобождават от длъжност само при наличието на някое от посочените в закона основания (чл. 165–166 от ЗСВ), като се има предвид, че магистрат, придобил несменяемост, може да бъде освободен от длъжност само на някое от основанията в КРБ (чл. 129, ал. 3) или при несъвместимост (чл. 165, ал. 3 от ЗСВ).

5. Права и задължения

Правата и задълженията на магистратите са подробно разписани в Закона за съдебната власт (чл. 210–229). Съдии, прокурори и следователи са длъжни да решават разпределните им дела и преписки в срок, да участват в Общите събрания, да изпълняват и други задачи. Съдиите и съдебните заседатели са длъжни да пазят тайната на съвещанието. Магистратите нямат право да изразяват предварително становище по нерешени дела, нито да дават правни консултации. Магистратите могат да искат съдействие от държавни органи, юридически лица, и граждани, които са длъжни да им я оказват.

Държавата защитава магистратите при изпълнение на служебните им задължения и ги обезщетява за вреди, причинени при или по повод изпълнение на служебни задачи, в т.ч. вреди, причинени на съпруг, низходящи и възходящи.

Магистратите могат да членуват в организации, които защитават професионалните им интереси. Законът за съдебната власт съдържа уредба за функционирането на Национален институт на правосъдието. Той е юридическо лице със седалище в гр. София със задача да поддържа и повишава квалификацията на съдии, прокурори и следователи (чл. 249–263 от ЗСВ).

За виновно неизпълнение на служебните задължения съдии, прокурори и следователи носят дисциплинарна отговорност. ЗСВ съдържа изчерпателно видовете дисциплинарни нарушения и наказания. Дисциплинарните наказания се налагат от административния ръководител, от Висшия съдебен съвет или от министъра на правосъдието (чл. 307–328 от ЗСВ).