Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Източници на конституционното право

1. Източници на право

Понятието „източник на право“ е централно за съвременната наука и практика, бидейки предмет на продължителни дискусии и съдържателна еволюция. Същността и елементите му се изучават и разработват от теорията на правото в два различни смисъла: а) нормативните актове, които съдържат и въвеждат нормите в правния мир; б) самите норми, които са съдържанието на нормативните актове[1]. Различни теории и школи поддържат/отхвърлят едното или другото разбиране, но и двете разбирания са намерили широк прием в клоновете на действащото право[2]. Последното важи и за конституционното право, което използва „източник на право“ както за нормативното съдържание, така и за самите нормативни актове.

Така че на въпроса що е източник на право отговорът може да е дълъг предвид богатството и многообразието на правото; но може и да е кратък: източник на право са всички нормативни уредби, от които се черпи действащо право. За да бъде полезна за практиката тази кратка дефиниция, следва да бъде допълнена: източник на право са и тези актове, които не само въвеждат, но и „извеждат“ правни норми (напр. закон за изменение или отмяна на закон), или унищожават юридическата сила на правни норми (напр. решение на Върховния административен съд за отмяна на нормативен акт на министър като противозаконен — вж. Раздели XIII и XIV).

Като синоним на източник на право се употребява и по-лиричният термин „извор на право“. Многообразието на източниците/изворите разкрива богатата история за произхода на правото, неговата обвързваща сила и „разпознаваемост“. С това източниците на право представляват и познавателна категория.

2. Видове източници на конституционно право

Източниците на конституционно право притежават посочените общи белези на източниците на право въобще — йерархия и съподчиненост на правните норми и нормативните актове, в които се съдържат. Едновременно с това притежават и важни особености, произтичащи от установената форма на държавно управление (вж. Раздел III), от политическия режим и от принадлежността към някоя от главните правни фамилии по света (вж. Раздел V). Така че източниците на конституционно право в една държава формират своя национална система с история, логика и характеристики.

Следващото изброяване на видовете източници на конституционно право не се ограничава само до системата на източници в България, а се стреми да покаже многообразието на тези източници в сравнителноправен аспект.

 

2.1. Конституцията е първичен/оригинерен източник на конституционно право. Тя се създава от учредителна власт (вж. Раздел IV). Конституцията заема най-високо място сред източниците на конституционно право. Едновременно с това тя е правна основа на цялата система на действащото право, т.е. тя е правна основа и за другите клонове на правото. Конституцията е източник на конституционно право в целия си текст, вкл. и преамбюла.

 

2.2. Законите. Това са нормативните актове, които националният представителен орган в държавата — парламентът, създава при спазването на строго формализирани процедури, които пък гарантират демократичния характер на това основно нормотворчество. Във федералните държави има закони и на провинциално равнище (вж. Раздел III).

Законите биват няколко вида:

— конституционни закони, т.е. закони за изменение на действащата в страната конституция. Като правило такива закони се приемат по усложнени законодателни процедури, с повече фази и квалифицирани мнозинства, което е присъщо за приемането на нова конституция. Пример за такива закони са законите за изменение и допълнение на действащата българска Конституция, за които самата тя предвижда в отделна Глава IX особен усложнен ред за приемане, различен от предвидения за обикновените закони. В някои страни (Унгария, Италия) „конституционни закони“ е название за особено важни закони, чието значение се покрива с „органични закони“;

— органични са законите, които се различават от останалите закони по материален критерий — регулират основни обществени отношения, чиято принципна уредба е в самата конституция: основните права на гражданите, изборното право, отбраната и въоръжените сили и др. За разлика от конституционните закони органичните закони не изменят конституцията, а я развиват. Съответстващо на предмета им, по правило за такива закони се предвижда усложнен законодателен процес (Франция, Испания, Португалия);

— закони, приети чрез референдум;

— обикновени парламентарни закони и кодекси;

— нормативни актове със сила на закон, издадени от държавния глава или от орган на изпълнителната власт. Това са актове на т.нар. делегирано законодателство — особена правна фигура, изрично предвидена от конституциите на Испания, Португалия и др., за бързо правителствено нормотворчество въз основа на изрично упълномощаване/делегация от парламента (вж. Раздел XIII), както и „декрети-закони“ като актове, приети в условия на извънредно положение.

От посочените в сравнителноправен план видове закони като източник на конституционно право, съвременното българско конституционно право предвижда конституционните закони като закони за изменение и допълнение на Конституцията, приемани по особен ред, както и обикновените парламентарни закони и кодексите.

 

2.3. Актовете на държавния глава. По съвременното българско конституционно право това са актовете на президента на Републиката. Те са ненормативни актове (с някои изключения, вж. Раздел XII), но са източници на конституционно право, защото привеждат в действие конституционноправни норми и основни функции по осъществяването на държавната власт.

 

2.4. Подзаконовите актове. Те се създават въз основа и в изпълнение на законите и имат вторичен/производен характер — постановления, правилници, наредби, издавани от Министерския съвет; правилници, наредби и инструкции, издавани от министри; наредби, издавани от общински съвети и по изключение — от други органи, въз основа на изрично законово възлагане.

 

2.5. Правилникът за организацията и дейността на парламента. В парламентите, еднокамарни и двукамарни (вж. Раздел X), всяка камара приема и работи по свой правилник. Този вид източник на конституционно право заема особено място в системата на източниците — той се приема не в изпълнение на закона, а пряко — в изпълнение на Конституцията (чл. 73 от КРБ). Съдържа правилата за осъществяване на цялостната дейност на парламента — законодателство, парламентарен контрол и други правомощия (вж. Раздел XI). Пример за призната особена значимост на тези актове е изискването в конституционното право на Франция правилниците на двете камари на парламента задължително да подлежат на предварителен контрол от Конституционния съвет (вж. Раздел XV).

 

2.6. Актовете, чрез които се упражнява контролът за конституционност. Тяхното предназначение е да осигуряват върховенството на Конституцията. По съвременното българско право това са актовете на Конституционния съд (вж. Раздел XV).

 

2.7. Съдебните решения. Причисляването им към източниците на конституционно право има основание в онези правни системи, които са възприели модела на разпръснатия контрол за конституционност на закони и други актове. Така например в САЩ всеки съд може да се произнесе относно конституционността на закон или подзаконов акт в рамките на протичащ пред него съдебен процес и неговото произнасяне по този въпрос ще бъде източник на конституционно право в границите на юрисдикцията на този съд, съгласно правилото на съдебния прецедент (вж. Раздел XV).

И в съвременната българска правна система, в изрично предвидени от закона случаи, решения на Върховния административен съд и на други съдилища могат да бъдат източник на конституционно право, неотделимо вплетени в конституционните процеси — при обжалване на подзаконови нормативни актове, на актове на избирателни комисии, на откази за поправка на избирателни списъци и др.

 

2.8. Обичаите. „Consuetudo est altera lex“ — „Обичаят е другият закон“, са казвали древните римляни. Днес обичаите в публичното право, и особено в конституционното право, почти са загубили своята роля. Тяхното място е заето от позитивноправна уредба — закони и други актове. Близък до обичая, но без непременно да е налице исторически натрупало се продължително прилагане, е друг вид източник на конституционно право, присъщ на англо-американската правна система — конституционните конвенции.

 

2.9. Конституционните конвенции (съглашения). В исторически план този източник има значение за установяването на парламентаризма като световно прилагана форма на управление и за същността на британския конституционализъм, който силно е повлиял еволюцията на съвременната конституционна държава.

Конституционните конвенции са неписани прагматични правила за поведение, на които участниците в конституционния процес признават обвързваща сила, т.е. тези правила важат дотогава, докато действащите участници в политическия процес ги намират за полезни и необходими. Конституционните конвенции не са създадени от някоя от трите власти; те се създават чрез „консервиране“ на неписани правила; наложила ги е конституционната практика. Обяснението е, че във Великобритания няма действаща „писана конституция“ като единен нормативен акт с най-висока юридическа сила. В британската система конституционните конвенции регулират отношения, които в други страни по правило се регулират от Конституцията, напр. взаимоотношенията между висши държавни органи — държавния глава, правителството, парламента с двете си камари и др. Нерядко конвенциите „се изливат“ във формата на закон, т.е. придобиват формата на писано позитивно право — напр. приемането на известните Актове за Парламента от 1911 и 1949 г., с които значително се орязва законодателното участие на Камарата на лордовете, представлява законодателно оформяне на дълго спазвана конституционна конвенция за полагащото се надмощие в законодателния процес на представителната камара над аристократичната.

 

2.10. Юриспруденцията. Терминът е от Древния Рим. Означава „практиката по решаване на делата“. В широк смисъл днес означава и аргументите на правната теория, на правната мисъл въобще, използвани при решаване на спорове. Юриспруденцията представлява неизчерпаем източник на идеи, аргументи, съображения, които с различен интензитет преминават в действащото позитивно право. В конституционното право юриспруденцията се използва като източник само по неуредени или противоречиво уредени въпроси, и то като субсидиарен източник.

2.11. Международните договори. Съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ нормите на международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за България, стават непосредствено част от вътрешното право на страната и имат предимство пред норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Това не означава, че нормите на международните договори автоматически изместват вътрешноправните актове и се прилагат вместо тях на национално ниво — този ефект е налице само при противоречие между законова норма и норма на такъв международен договор. Следователно международният договор става източник на конституционно право само при колизия с норми на вътрешното законодателство; в останалите случаи, което е нормалното състояние, източници на право като елементи на националната правна система са вътрешните закони, но съобразени с международните правни стандарти.

Съдебна практика (Конституционен съд):

Решение № 7 от 1992 г., ДВ, бр. 56 от 1992 г.: чл. 5, ал. 4 (монисткият принцип).

Литература:

Андреев, М. Римско частно право. 7. изд. С., Софи-Р, 1993.

Баламезов, Ст. Конституционно право. Част I, Софи-Р, 1993.

Владикин, Л. Записки по държавно право. С., 1929.

Владикин, Л. Общо учение за държавата. С., 1992.

Келзен, X. Чистото учение за правото. С., Юриспрес, 1995.

Киров, Ст. Общо държавно право (кратък курс). С., 1918.

Киров, Ст. Българско конституционно право. Т. Ф. Чипев, 1938.

Спасов, Б. Конституционно право, Част I. Юриспрес, 2002.

Стоилов, Я. Къде е границата между правото и политиката. — Юридически свят, 2004, № 1.

Стойчев, Cт. Конституционно право. 5. изд., С., Сиела, 2002.

Танчев, Е. Въведение в конституционното право. С., Сиби, 2003.

Танчев, Е. Юридическите източници в сравнителното конституционно право. — Съвременно право, 1995, № 1.

Ташев, Р. Еволюцията на теорията на източниците на правото през XIX и XX век. — Съвременно право, 1997, № 1.

Торбов, Ц. История и теория на правото. С., 1992.

Burdeau, G. Manuel de droit constitutionnel et institutions politiques, Paris, 20. ed., Montchrestien, 1984.

Doehring, K. Allgemeine Staatslehre, C. F. Müller, 1991.

Katz, A. Staatsrecht, 9. Aufl., G. F. Müller, 1989.

Maunz/Zippelius Deutsches Staatsrecht, 29. Aufl., C. H. Beck, 1994; Schwacke/Schmidt, Staatsrecht, 5. Aufl., Deutscher Gemeindeverlag, 2007.

Бележки

[1] Ташев, Р. Еволюцията на теорията за източниците на правото през XIX и XX в. — Съвременно право, 1997, № 1, с. 52–58.

[2] Относно понятието източник на право в юридически и исторически смисъл вж. Спасов, Б. Учение…, с. 70–76; Торбов, Ц. История и теория на правото. 1992, с. 281–326.