Емилия Друмева
Конституционно право (45)

Изборни системи в България от 1990 г. насам

Непосредствено след възстановяването на модерната българска държава през последните десетилетия на XIX в. в България е възприета мажоритарна система с многомандатни райони (1880 г.). Заслужава да се подчертае, че много скоро след възстановяването на суверенитета си България съумява да следва най-прогресивните световни тенденции в изборното право, преодолявайки вековна изостаналост. Българската правна теория (Стефан Киров, Борис Вазов и др.) подхваща на страниците на сп. „Демократически преглед“ пространна дискусия за изборното право и системи, която постига особен интензитет през 30-те години на XX в.

Впрочем, България е между първите страни в света, които въвеждат пропорционална система; това става в периода 1910–1912 г. Оттогава пропорционални изборни системи, в различни варианти, функционират като силен фактор в политическия живот на страната до 1934 г., когато неотменните участници в пропорционалното избиране — политическите партии, биват забранени.

След Втората световна война свободни и плуралистични избори в България има недълъг период от време. Установяването на тоталитарен режим по съветски образец прави неуместен политическият плурализъм и изборните системи като институт на демокрацията. В края на 40-те години на XX в. в България, както и в другите източноевропейски страни, вече се произвеждат „избори“ с един кандидат, завършващи с резултат 99% в полза на управляващата партия.

В рамките на демократичните промени от 90-те години на XX в. изборното право и изборните системи в Източна Европа се доказаха като мощен фактор с легитимиращи и канализиращи функции. През юни 1990 г. в България се проведоха избори за Велико народно събрание, което трябваше да изработи и приеме конституция; изборите се проведоха по смесена система. През октомври 1991 г. се проведоха избори за 36-то Народно събрание (редовен парламент) по пропорционална система с участие и на независими кандидати. По същата изборна система се проведоха изборите за Народно събрание и през 1994, 1997, 2001 и 2005 г. През май 2007 г. се проведоха първите избори за членове на Европейския парламент от Република България — по пропорционална система с национални листи.

1. Изборна система за Велико народно събрание 1990 г.

1.1. До 1990 г. в историята на България няма аналог на смесена изборна система. Как се стигна до нейното предпочитане? След дълги дискусии на Националната кръгла маса в първите месеци на 1990 г. (вж. Раздел IV). Тогава мненията се застъпваха и за двата главни типа изборни системи: мажоритарната и пропорционалната. И както в световен мащаб изборната теория и практика не се е произнесла категорично в полза на някоя от двете системи, така и Националната кръгла маса не можа да се обедини около една от двете; Изходът от продължителното обсъждане бе намерен в смесена система, представляваща експериментиране на двете системи, независимо една от друга, но все пак в общата рамка на една смесена система. По този начин бе направена началната идентификация и бе тествана сегментацията на обществото.

С какво приложената през 1990 г. смесена система привлече вниманието на специалисти и наблюдатели, въпреки че незаслужено остана извън вниманието на българската правна наука? Със своята оригиналност и простота. Самото смесване на мажоритарни и пропорционални елементи беше ново и оригинално. Смесването е механично; в него няма преливане и зависимост между двата елемента, което е присъщо на други познати смесени системи. Концепцията на системата, развита в приетия Закон за избиране на Велико народно събрание (ЗИВНС), може да бъде обобщено формулирана по следния начин: двата принципа — мажоритарен и пропорционален, са еднакво и поравно застъпени — Великото народно събрание е от 400 народни представители; 200 от тях се избират мажоритарно в едномандатни райони и 200 — пропорционално по партийни листи в многомандатни райони. Това означава, че върху една и съща територия, т.е. върху националната територия, веднъж се осъществява мажоритарният избор за половината мандати, и втори път — пропорционалният избор за другата половина. Двата избора „се наслагват“ един върху друг, без да си пречат. Избирателят разполага с два гласа: за мажоритарния и за пропорционалния избор.

Възниква въпросът защо все пак тези две части — мажоритарна и пропорционална, след като протичат независимо, принадлежат към една система? Налице ли са основания те да се третират като система? Отговорът е „да“ и основанията са в следните свързващи точки:

а) Едно и също лице може да се кандидатира както в един едномандатен район (мажоритарно), така и в една партийна листа в многомандатен район (пропорционално). Никой не може да фигурира в повече от една партийна листа; във всички 28 многомандатни райони партийните листи съдържат различни имена на кандидати. Когато същото лице, кандидатирало се едновременно и в едномандатен, и в многомандатен район, е избрано и на двете места, то трябва да се откаже от едно от тях. Това положение не е изрично уредено в закона, но имплицитно се съдържа в концепцията за смесената изборна система и най-вече — в принципа на представителната демокрация „един човек — един мандат“; Логично е кандидатът да се откаже от многомандатния район, което ще позволи на партията, която е издигнала листата, „да вкара“ следващия по листата кандидат.

б) Образуването на изборните райони бе направено така, че малките, т.е. едномандатните райони, да влизат точно по границите на големите, т.е. многомандатните райони. Това направи възможно избирателите да дадат двата си гласа в една и съща изборна секция, което заслужава да бъде преценено като съществено улеснение. Секционната комисия разпределя подадените мажоритарни и пропорционални бюлетини съответно към едномандатните и към многомандатните районни комисии. При смесената система от 1990 г. районните комисии са два вида — едни за едномандатните райони, и други — за многомандатните райони.

в) Всеки избирател разполага с две бюлетини, които следва да използва за своите два гласа, и по този начин да изрази политическата си воля по два начина: мажоритарно и пропорционално; така той може да избира между личности и между партии.

В едномандатните райони избора печели кандидатът, за когото са подадени повече от половината действителни гласове, т.е. печели се с абсолютно мнозинство (повече от 50%), при условие, че са гласували повече от половината избиратели в района. Следователно, за да бъде излъчен победител в мажоритарния избор, трябва да са налице кумулативно две изисквания: абсолютно мнозинство на действително подадените гласове, и кворум на участие на правоимащите избиратели в района повече от 50 процента. Ако едно от двете условия отсъства, в срок от една седмица се провежда втори тур на изборите като коректив. На втория тур се печели вече с относително мнозинство, т.е. с гласове „повече“.

Пропорционалният избор се проведе в 28 многомандатни изборни райони, вариращи по големина между 4-мандатни и 26-мандатен район. Предвидена бе изборна бариера 4%: право на участие в разпределянето на 200-та пропорционални мандати имаха само партии и коалиции, които са събрали в цялата страна избирателски гласове за своите листи, представляващи 4 или повече процента от всички подадени действителни гласове в страната.

 

1.2. При пропорционалните избори най-важен е въпросът за метода, по който се изчисляват резултатите и по който се реализира пропорцията между гласове и мандати. Но ЗИВНС не съдържа изрична уредба на такъв метод, а изрично предвижда, че всяка партия или коалиция получава места, пропорционално на подадените за нея действителни гласове, съобразно с методика на изчисляване, утвърдена от Централната избирателна комисия. Така законът тогава възложи на Централната избирателна комисия, в конституционноустановния двумесечен срок за подготовка на изборите, да изработи такава методика. Това бе направено. Методиката бе публикувана в „Държавен вестник“ (бр. 46 от 1990 г.). По нея бяха определени резултатите от пропорционалната част при изборите за Велико народно събрание през 1990 г.

Тази методика е органична част на действащото изборно право; съдържа оригинални и творчески елементи, с доказана ефективност през изминалите избори. Методиката съобразява три водещи принципа: а) разпределянето на национално равнище (4-процентовата бариера), б) предварително установения брой мандати, полагащ се за всеки изборен район; в) регистрирането на партийните листи на равнище изборни райони, а не на национално равнище. От математиката и от практиката по прилагане на пропорционални системи е известно, че в по-големите изборни райони по правило се получава по-справедлива пропорция между гласове и мандати. Когато изборният район е по-малък, т.е. изборът е за по-малък брой мандати, в по-малка степен може да се получи съответствие между гласове и мандати за отделните партии. На практика при прилагането на пропорционалната система в 4, 3 или 2-мандатни райони, при участието на много партии, остават много неоползотворени гласове. По този начин пропорционалната система, прилагана в малки райони, се превръща на практика в мажоритарна система, т.е. тя изменя своята природа и представителния си характер.

Немалка част от формираните в 1990 г. изборни райони бяха малки, и за тях бе възможно да се получи такова нежелано отклонение от пропорционалния характер на изборната система. Ето защо съображенията за справедливо пропорционално разпределяне заложиха в методиката принципното положение, че разпределянето на 200-те мандата се извършва на национално равнище върху „общите партийни суми“, т.е. спрямо действителните гласове, подадени за всяка партия в рамките на цялата страна.

Разпределянето на национално равнище е определящо начало в приетата методика. Но тя отчита и законовото изискване във всеки изборен район да бъдат заети полагащият му се брой мандати, като при това те бъдат разпределени съобразно успеха на издигнатите в същия район партийни листи. Разпределянето на национално равнище обикновено предполага наличието на национални партийни листи. Но законодателството не предвижда национални листи на отделните партии, а изисква от партиите да издигат листи в изборните райони. При това положение налице се явява необходимост от вторично разпределяне, при което мандатите, завоювани от една партия в рамките на цялата страна, следва да бъдат разпределени върху листите на тази партия в отделните изборни райони, т.е. налага се персонализация на мандатите по райони.

Съчетавайки тези трудно съвместими законови положения и съобразявайки принципните изисквания на пропорционалното избиране, методиката предвижда два етапа в разпределянето на парламентарните мандати:

1) разпределяне на мандатите на национално равнище;

2) персонализиране на мандатите, получени от всяка партия на национално равнище, между листите на тази партия, издигнати в отделните изборни райони.

Както националното, така и вътрешнопартийното разпределяне се изчислява по метода на Д’Ондт. Главно предимство на този метод е, че той е винаги резултатен — разпределя мандатите наведнъж, без остатък. Той е силно застъпен в изборната история на България от първата половина на XX в.

Методиката ще бъде илюстрирана със следния пример: 25 мандата за разпределяне. Участват пет партии — А, Б, В, Г и Д. Страната е разделена на 6 изборни района с различен брой мандати за избиране — Р1 (7 м.), Р2 (5 м.), РЗ (4 м.), Р4 (4 м.), Р5 (3 м.) и Р6 (2 м.) — общо 25 мандата. Във всеки район партиите имат свои листи, за които са подадени гласове, както следва:

	А	Б	В	Г	Д	Общо
Р1 (7 м.)	700000	600000	320000	60000	20000	1700000
Р2 (5 м.)	550000	550000	50000	20000	30000	1200000
РЗ (4 м.)	400000	450000	105000	20000	25000	1000000
Р4 (4 м.)	350000	300000	120000	50000	80000	900000
Р5 (3 м.)	250000	150000	180000	100000	20000	700000
Р6 (2 м.)	150000	50000	125000	110000	65000	500000
Общо
25 м.	2 400000	2 100000	900000	360000	240000	6000000

 

I. Сумират се гласовете, подадени за всяка отделна партия във всички райони — получава се „обща партийна сума“. Тези суми се подреждат една до друга и се делят последователно на редицата от цели числа 1, 2 и т.н. Делението продължава, докато се достигне частното, на което се присъжда последният мандат (в случая 25-и). Прави се сортиране на частните от по-големи към по-малки, т.е. прилага се методът на Д’Ондт.

	А		Б		В		Г	Д
1	2400000	/1/	2 100000	/2/	900000	/5/	360000 /14/	240000 /22/
2	1200000	/3/	1 050000	/4/	450000	/11/	180000	120000
3	800000	/6/	700000	/7/	300000	/17/	120000	80000
4	600000	/8/	525000	/9/	225000	/25/	90000	60000
5	480000	/10/	420000	/12/	180000		72000	48000
6	400000	/13/	350000	/15/	150000		60000	40000
7	342857	/16/	300000	/18/	128571		51429	34286
8	300000	/19/	262500	/21/	112500		45000	30000
9	266667	/20/	233333	/24/	100000		40000	26667
10	240000	/23/	210000		90000		36000	24000
11	218182		190909		81818		32727	21818
12	200000		175000		75000		30000	20000

Мандат № 1 се присъжда според най-голямото частно 2400000; то е в колонката на партия А. Мандат № 2 се дава на второто по големина частно — 2 100 000, намиращо се в колонката на партия Б. Така се процедира до разпределянето на 25-ия мандат.

Крайният резултат от разпределянето на национално ниво е: партия А има 10 мандата (№ 1, 3, 6, 8, 10, 13, 16, 19, 20, 23); партия Б има 9 мандата (№ 2, 4, 7, 9, 12, 15, 18, 21, 24); партия В има 4 мандата (№ 5, 11, 17, 25); партия Г има 1 мандат (№ 14) и партия Д има 1 мандат (№ 22). С това решаващото разпределяне между партиите на национално равнище приключва.

 

II. Следва персонализацията, т.е. връщането на мандатите по райони. Предмет на разпределяне са мандатите, спечелени от всяка партия на национално равнище; то се извършва между листите на тази партия, издигнати в отделните райони, според подадените за тези листи гласове. Спазват се следните изисквания:

— партията връща мандати само в райони, където е издигнала листа;

— във всеки район се разпределят толкова мандати, колкото е броят на мандатите по решението на ЦИК, минус спечелените в този район независими мандати (ако има такива);

— сумата от „върнатите“ мандати на партията трябва да отговаря на броя мандати, завоюван от тази партия на национално равнище.

Сумите гласове, получени от партията във всеки район, се подреждат една до друга и спрямо тях отново се прилага методът на Д’Ондт. Делението продължава, докато се достигне X мандат, отговарящ на броя мандати, завоюван от тази партия на национално равнище.

Партия А

	Р1		Р2		РЗ		Р4	Р5	Р6
1	700000	/1/	550000	/2/	400000	/3/	350000 /4/	250000 /7/	150000
2	350000	/5/	275000	/6/	200000	/9/	175000	125000	75000
3	233333	/8/	183333	/10/	133333		116667	83333	50000
4	175000		137500		100000		87500	62500	37500

Партия А получава по 3 мандата в първи и втори район, 2 мандата в трети район и по 1 мандат в четвърти и пети район; общо 10 мандата.

Партия Б

	Р1		Р2		РЗ		Р4	Р5	Р6
1	600000	/1/	550000	/2/	450000	/3/	300000 /4/	150000	50000
2	300000	/5/	275000	/6/	225000	/7/	150000	75000	25000
3	200000	/8/	183333	/9/	150000		100000	50000	16667
4	150000		137000		112 500		75000	37500	12500

Ако при делението се получат равни частни, мандатът се присъжда на по-горния ред. Пример са мандат № 4 и мандат № 5^[1].

Партия Б получава по 3 мандата в първи и втори район, 2 мандата в трети район и 1 мандат в четвърти район; общо 9 мандата.

Партия В

	Р1		Р2	РЗ	Р4	Р5	Р6
1	320000	/1/	50000	105000	120000	180000 /2/	125000 /4/
2	160000	/3/	25000	52500	60000	90000	62500
3	106667		16667	35000	40000	60000	41667
4	80000		12500	26250	30000	45000	31250

Партия В получава 2 мандата в първи район и по 1 мандат в пети и шести район; общо 4 мандата.

Партия Г

	Р1	Р2	РЗ	Р4	Р5	Р6
1	60000	20000	20000	50000	100000	110000 /1/
2	30000	10000	10000	25000	50000	55000

Партия Г получава 1 мандат в шести район; общо 1 мандат.

Партия Д

	Р1	Р2	РЗ	Р4	Р5	Р6
1	20000	30000	25000	80000	/1/ 20000	65000
2	10000	15000	12500	40000	10000	32500

Партия Д получава 1 мандат в четвърти район; общо 1 мандат.

Получава се следното разпределение по изборните райони:

Райони	Р1	Р2	РЗ	Р4	Р5	Р6
Мандати по вторичното разпределение	8	6	4	3	2	2
Мандати по Решението на ЦИК	7	5	4	4	3	2
Разлика	+ 1	+ 1	0	— 1	— 1	0

Констатира се очакван феномен: „препълване“ (Р1 и Р2), но и „непопълване“ (Р4 и Р5), т.е. партиите са върнали повече, респ. по-малко мандати в тези райони, като се има предвид, че за всеки район броят мандати е предварително определен с Решение на ЦИК. Тук методиката съдържа интересно и оригинално решение:

1. Пристъпва се към попълване на всеки непопълнен район поотделно. Търси се най-голямото частно, на което не е присъден мандат в този район. Според това в чия партийна колонка се оказва това най-голямо частно, разпределението продължава само между листите на тази партия, издигнати в различните райони.

2. Търси се препълнен район, в който тази партия има своя листа.

3. Извършва се следното прехвърляне: от препълнения район мандатът, присъден срещу най-малкото частно, се прехвърля в непопълнения район, но пак в полза на същата партия.

Така става попълването на незаетите мандати в отделните райони — извършва се по ясни и твърди критерии. В нашия пример има два незаети мандата за попълване: по 1 в Р4 и в Р5:

А) Най-голямото частно, на което не е присъден мандат в район Р4, е 175000; то е в колонка на партия А. Разпределението продължава за запълване на Р4. Мандат (10) на партия А, който е с най-малкото частно, се прехвърля от район Р2 в район Р4.

Б) След това се пристъпва към запълването на Р5. Най-голямото частно, на което не е присъден мандат в Р5, е 150000 за партия Б. Мандат № 8 на партия Б се прехвърля от Р1 в Р5 (най-малкото частно, срещу което е присъден мандат — № 9, е 283333, но това частно е в Р2, който вече не е препълнен).

Като резултат се заемат всички мандати във всички изборни райони. Партиите получават полагащия им се, според гласовете, брой мандати, и крайното разпределение е следното:

По партии: Партия А получава 3 мандата в Р1, по 2 мандата в Р2, РЗ и Р4, и 1 мандат в Р5, т.е. общо 10 мандата.

Партия Б получава 3 мандата в Р2, по два мандата в Р1 и РЗ, и по 1 мандат в Р4 и Р5, т.е. общо 9 мандата.

Партия В получава 2 мандата в Р1 и по 1 мандат в Р5 и Р6, т.е. общо 4 мандата.

Партия Г получава 1 мандат в Р6.

Партия Д получава 1 мандат в Р4.

По райони: В Р1 са усвоени точно 7 мандата, в Р2–5 мандата, в РЗ — 4 мандата, в Р4–4 мандата, в Р5–3 мандата, и в Р6–2 мандата.

Това решение на Методиката относно „препълнените“ и „непопълнени“ райони, както и „прехвърлянето на мандати“, е оригинално и ефективно. То е принос в технологията на изборите като техника на демокрацията, гарантираща стабилност и яснота в определянето на изборните резултати и поради това представлява достатъчно основание за това в конкретната формула до името на известния белгиец Д’Ондт с чертичка да застане и българско име.

Пропорционалният избор в смесената система през 1990 г. произведе 100% пропорция между гласове и мандати.

Партии	Гласове	% мандати	Разлика
БСП	48,40	48,50	+ 0,10
СДС	37,17	37,50	— 0,24
БЗНС	8,24	8,00	— 0,18
ДПС	6,18	6,00	+ 0,33

Разликите бяха под 0,5% и отнесени към 200 мандата, се вместват в рамките на един мандат, който представлява неделимо цяло. Тази точна пропорция е целта на всеки пропорционален избор. Тя без съмнение е представлявала силен аргумент за това парламентарните избори през 1991, 1994, 1997, 2001 и 2005 г. да бъдат произведени по чисто пропорционална система, макар и с участие на независими кандидати^[2]. На тези последвали избори, обаче, пропорцията между гласовете и мандатите остана под оптимума, поради различна сегментация на електоралното пространство, както и поради други фактори.

2. Изборна система за Народно събрание

Изборната система за избиране на Народно събрание (1991, 1994, 1997, 2001 и 2005 г.) е „чиста пропорция + независими кандидати“. До чисто пропорционална система през 1991 г. се стигна след продължителни дискусии в VII ВНС, което след приемането на Конституцията функционираше до избирането на Народно събрание. Приет бе Законът за избиране на народни представители, общински съветници и кметове (ЗИНПОСК, ДВ, бр. 69 от 1991 г., сега отменен). По него едновременно се проведоха комбинирани избори за националния представителен орган и за избиране местни органи на власт. Такива комбинирани избори имат свой аналог в традицията на българското изборно право. Аналог има и обхватното съдържание на закона, регулиращ както парламентарни, така и местни избори, и с това осъществяващ на практика един основен принцип на изборното право — този на хомогенността при правното нормиране на изборните отношения.

За избирането на 240 народни представители ЗИНПОСК през 1991 г. предвиди разделяне територията на страната на 31 многомандатни изборни района и продължи практиката с цветните бюлетини: за цветове се използват само бял, оранжев, син, зелен и червен, а след изчерпване — цветни ивици на бял фон; независимите кандидати — с бели бюлетини.

ЗИНПОСК предвиди и нещо, рядко срещано в рамките на една пропорционална система — независими кандидати. Те се регистрират като самостоятелни кандидатски листи въз основа подписите на определен брой избиратели и инициативен комитет. Резултатът от техния избор се определя не на национално ниво както при партийните листи, а на ниво изборен район; прилага се методът на изборната квота (Хеър).

Така ЗИНПОСК съдържаше две принципно различни методики за изчисляване на резултати от избирането на народни представители. Различието е според това дали кандидатът е регистриран в партийна/коалиционна листа, или е издигнат като независим кандидат с подписи на избиратели. Първо се изчисляват резултатите за независимите кандидати (в РИК), а след това — за партии и коалиции (в ЦИК).

Ако гласовете за независимия кандидат са равни или надхвърлят изборната квота в района, той печели мандат. Но гласовете над изборната квота пропадат; те не се преливат никъде, те просто изчезват, защото законът не допуска подгласници на независимия, които да обират неоползотворените гласове. А независимият кандидат според съвременното изборно право не може да е носител на повече от един мандат. Същата е съдбата и на гласовете за независим кандидат, които не са достигнали квотата. Тези гласове не участват в разпределението на национално равнище и се губят. Този ефект без съмнение накърнява принципа за равното избирателно право и представителния характер на този тип изборна система. Спечеленият мандат в района се изважда от броя мандати, полагащ се за този район. Така във всички райони, в които независими кандидати са спечелили мандати, се получава редуциране на броя мандати — от общия брой 240 мандати се изважда сумата от спечелените независими мандати във всички райони в страната; оставащият брой мандати ще се разпределя между партийните листи и по друга методика.

По отношение на кандидатските листи, издигнати от партии и коалиции, ЗИНПОСК предвиждаше прилагането на методиката, изработена от ЦИК за пропорционалната част от изборите за Велико народно събрание (ДВ, бр. 46 от 1990 г.), което безспорно представляваше признание за качествата на тази методика като изпробван инструментариум, работещ с ясни и твърди критерии и позволяващ добра прозрачност на целия процес на изчисляване на резултатите. Последвалите избори за Народно събрание в 1994, 1997, 2001 и 2005 г. приложиха същата методика за определяне изборните резултати за партии и коалиции, с несъществени изменения^[3]. През април 2001 г. ЗИНПОСК бе цялостно отменен. Оттогава действа Законът за избиране на народни представители (ДВ, бр. 37 от 2001 г., с изм.).

Обобщено, действащата изборна система, прилагана на избори за Народно събрание, има следните характеристики:

1) Чиста пропорционална система с издигане на кандидатните листи в районите.

2) 4% от действителните гласове като изборна бариера, прилагана на национално равнище за разпределянето на мандати между партии и коалиции; само партия/коалиция, която със спечелените си гласове достигне бариерата, има право да участва в разпределянето на мандатите.

3) Участие на независими кандидати, чиито изборни резултати се определят в изборния район по метод, различен от този за партии и коалиции.

4) Цветът на бюлетината е бял, като се гласува с една обща (интегрална) бюлетина.

3. Избиране членове на Европейския парламент от Република България

Европейският парламент е демократичният орган на Европейския съюз, в който народите на държавите-членки са представени по квоти, формирани чрез специфична норма на представителство. За Република България квотата е 18 членове на ЕП. Изборите са преки, въз основа на всеобщо избирателно право, и се провеждат всеки 5 години (чл. 9А от ДЕС). Предвижда се, че ЕП ще предложи създаването на правна уредба за избиране на неговите членове в съответствие с уеднаквена процедура във всички държави-членки, или в съответствие с общи за всички държави-членки принципи (чл. 190, ал. 1 от ДЕС). Действащото положение е второто — общи принципи, по които протича избирането на европейските депутати. Резултатите се определят по същите принципи, установени за изборите на Народно събрание. Различията са в следното:

 

3.1. Избират се 18 членове на ЕП; кандидатните листи са национални.

 

3.2. Избирателят може да изрази предпочитание към кандидат от листа на партия или коалиция, като надлежно постави знак върху бюлетината; той има право само на едно такова предпочитание. Предпочитанията се отразяват върху подреждането на кандидатите в една листа: ако броят на предпочитанията за конкретен кандидат стигне 15 и повече % от действителните гласове, подадени за канди-датната листа, този кандидат „се придвижва“ с едно място напред в листата (чл. 116, ал. 5–9 от ЗИЧЕПРБ).

 

3.3. Изборният резултат на партийните и на независимите кандидати се определя на национално равнище от ЦИК по приетата от нея Методика^[4], с прилагане метода на Хеър/Нимайер (чл. 9, ал. 2 от ЗИЧЕПРБ). Този метод представлява превърната форма на класическия метод на Хеър, прилагана в Германия за избиране на Долната камара на федералния парламент — Бундестага, от 1987 г. насам; добавката „Нимайер“ към класическия метод на Т. Хеър е името на германския математик X. Нимайер.

Съгласно Методиката първо се определят резултатите на независимите кандидати, ако има такива, и после — за листите на партиите и коалициите. Процедурата започва с определянето на т.нар. национална избирателна квота (НИзбКв): общата сума от действителните гласове, подадени в страната и в чужбина за всички участващи партии, коалиции и независими кандидати, се дели на числото 18 — това е броят на европейските мандати за разпределяне. Полученото частно е НИзбКв. Независим кандидат, който е събрал гласове не по-малко от НИзбКв, е избран, т.е. получава мандат в Европейския парламент.

Следва разпределянето на останалите мандати: ако има избрани независими кандидати, техният брой се изважда от общия брой мандати за разпределяне (18 — х). В това разпределяне участват партиите и коалициите, но не всички регистрирани за изборите, а само тези, които са събрали гласове в страната и чужбина най-малко колкото НИзбКв. Изчислява се нова избирателна квота — „квота на Хеър“^[5], чрез деление (първо): числителят е общата сума от всички подадени гласове за партиите и коалициите, достигнали НИзбКв, а знаменателят — броят мандати, останали след изваждането на спечелените независими мандати, ако има такива. Частното е „квотата на Хеър“. Колкото пъти тя се нанася (второ деление) в сумата действителни гласове, подадени за всяка листа на партия и коалиция, толкова мандати получава партията или коалицията.

Дотук Методиката по същество използва класическия метод на Хеър. Добавката „Нимайер“^[6] обединява двете деления и ги представя като една дроб, чието частното представлява броят мандати, които печели партия или коалиция:

Брой спечелени мандати за партия = Обща сума гласове x партийна сума гласове / Брой мандати за разпределяне

Ако при деленията се получават остатъци и не всички предвидени мандати биват разпределени, което е характерен признак на този метод, законът и Методиката съдържат правилото на най-големия остатък — нераздадените мандати се разпределят „по реда на намаляването на дробната част (остатъците) от полученото частно“, т.е. избирателната квота.

Методът на Хеър/Нимайер има приложение и при определяне резултатите при местни избори за общински съветници след изменението на ЗМИ през 2007 г. (вж. Раздел XVI).

Въпреки многогодишното прилагане на пропорционалната система в най-новата изборна история на България, дебатът за това коя е най-подходящата и справедлива изборна система за най-доброто възпроизвеждане на представителната демокрация не е приключил; не е приключил и по света, и бива активиран при всяко наближаване на парламентарни избори.