Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
проф. Цвети (2011)

Издание:

Проф. Емилия Друмева. Конституционно право

Българска. Трето преработено и допълнено издание

Редактор: Михаил Гочев

Коректор: Илка Стамболиева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Печат и подвързия: „Абагар“ АД, Велико Търново

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Сиела софт енд паблишинг АД 1463 София, 2008

ISBN: 978–954–28–0248–8

История

  1. — Добавяне

Актове на президента

1. Укази. Обръщения и послания

В упражняване на своите правомощия президентът издава укази, отправя обръщения и послания (чл. 102, ал. 2 от КРБ). Указът е традиционен за конституционализма в България, специфичен правен акт, издаван от държавния глава. Конституцията не прави разграничение относно правния характер на президентските укази — дали са нормативни или ненормативни актове[1]. Разграничението има значение за влизането на указите в сила — по принцип актове, които нямат нормативен характер, влизат в сила от момента на тяхното издаване, а нормативните актове — три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок (чл. 5, ал. 5 от КРБ). Един поглед върху президентските правомощия води до заключението, че указите на президента на Републиката нямат нормативен характер, с изключение на указите за организацията и реда на дейност в службите в Президентството[2].

Указите на президента не подлежат на съдебен контрол в рамките на административното правосъдие (чл. 2, ал. 2, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс. Те обаче подлежат на контрол за конституционност пред Конституционния съд (чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ, вж. Раздел XV).

Указите на президента се обнародват в „Държавен вестник“ с изключение на указите за гражданство, убежище, помилване, опрощаване на несъбираеми вземания и за службите към Президентството (чл. 4, ал. 1, т. 5 от ЗДВ).

Обръщенията и посланията на президента не са юридически актове. Те са политически актове със силно обществено въздействие и осигуряват възможност за активно участие на президента във формирането на държавната политика.

2. Приподписване на указите (контрасигнатура)

КРБ съдържа присъщия за парламентарната държава принцип, че указите на държавния глава подлежат на приподписване/контрасигниране от министър-председателя или от съответния министър — чл. 102, ал. 2 от КРБ. Смисълът и разумът на това изискване произтича от принципното положение, че държавният глава не носи отговорност за действията, извършени при изпълнение на функциите си, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията (чл. 103, ал. 1 от КРБ).

Институтът на приподписването има своя произход в конституционната монархия. Първоначално предназначението му е било да автентизира актовете на държавния глава чрез полагането на държавния печат, т.е. да действа като нотариална заверка. Впоследствие постепенно се превръща в предпоставка за правната валидност на актовете на държавния глава. С установяването на задължението за контрасигниране се счита, че е намерена удачна юридическа форма, която да вмести неотговорния монарх в рамките на контролираното управление на държавата. Теорията и практиката от миналия век възторжено акламират установяването на контрасигнатурата като постижение на конституционната държава — поемайки отговорността, правителството получава част от правителствената власт на монарха и се стабилизира като самостоятелен орган наред с него.

Всъщност институтът на приподписването, наричан още „контрасигнатура“, осигурява специфично сцепление между държавния глава и министрите, от една страна, и между парламент и министри — от друга. В този смисъл контрасигнатурата бива характеризирана като триъгълна конструкция, в която министърът приподписва актовете на държавния глава, за което пък отговаря пред парламента. Така се установява една, макар и непряка, зависимост на държавния глава от парламента, която може да се реализира индиректно посредством парламентарната отговорност на министрите.

В действащата българска Конституция уредбата на приподписването се съдържа в Глава четвърта — „Президент на Републиката“. Това систематическо място свидетелства за смисъла, който Конституцията влага — като предпоставка за валидността на актовете на президента. Съгласно чл. 102, ал. 2 от КРБ указите на президента се приподписват от министър-председателя или от ресорния министър. Предвид силната позиция на министър-председателя (вж. Раздел XIII), може да се направи заключението, че той може да приподписва всеки подлежащ на приподписване указ на президента, докато ресорният министър може да прави това само по укази, които засягат неговия ресор.

Провъзгласеният в Конституцията принцип за приподписване на президентските укази съдържа и изключение: от обхвата му са извадени няколко групи укази (чл. 102, ал. 3 от КРБ). На първо място, това са три възможни вида укази, които президентът издава в рамките на процедурата по формиране на правителството: указ за възлагане на проучвателен мандат за образуване на правителство; указ за назначаване на служебно правителство; указ за разпускане на Народното събрание — и трите указа се издават на основание чл. 99 от Конституцията. Втората група укази, които не подлежат на приподписване, са в сферата на законодателния процес: указ, с който президентът обнародва закон, и указ, с който приет от парламента закон се връща за повторно гласуване. Освен посочените две групи укази, не подлежат на приподписване и указите, с които се насрочват избори и национален референдум, както и указите, с които се определят редът и организацията на службите в Президентството. За всички тези укази контрасигнирането от министър не е изискуемо условие те да бъдат валидни правни актове.

Възниква въпросът дали съдържащото се в краткия каталог на чл. 102, ал. 3 изброяване на изключенията е изчерпателно, или, казано с други думи, всички ли укази на президента, които не попадат в този каталог, подлежат на задължително приподписване от министър. С този и други въпроси около правната същност на приподписването бе сезиран през 1996 г. Конституционният съд. Той се произнесе с решение[3] в следния смисъл: изброяването в чл. 102, ал. 3 от КРБ, на указите, които не се приподписват, не е изчерпателно; има и други укази извън посочените в този текст, които не подлежат задължително на приподписване от министър. Това, според Конституционния съд, са указите, чието съдържание не е насочено към сферата на изпълнителната власт. По аргумент на противното следва, че указите, насочени към сферата на изпълнителната власт, по правило подлежат на приподписване. Основанието за този извод е, че с приподписването правителството споделя отговорността за издаването на указа, вкл. политическата отговорност, която може да бъде реализирана пред Народното събрание. С приподписването се поема задължение и за съдействие по прилагането на указа[4].

Налага се заключението, че министърът, когато полага своя подпис върху президентския указ, не само поема отговорност за издадения от държавния глава указ, но в известна степен упражнява контрол върху държавния глава. Допустимо ли е министър да откаже приподписването на указ? Без изрично да се урежда от Конституцията, отговорът би следвало да бъде положителен. Така е и в други парламентарни страни, които съдържат института на контрасигнатурата. При такава хипотеза обаче в съвременната българска държава ще има конфликт между президента, който е пряко избран от народа, и министъра като член на правителството, избрано от парламента. Как би могъл да бъде преодолян един такъв конфликт? Съвременните конституции не дават изричен отговор; предоставят го на политическата практика и разум.

Бележки

[1] В кратък период от новата конституционна история на България (април 1990 г. — юли 1991 г.) Конституцията не допуска председателят (президентът) на Републиката да издава нормативни укази (вж. Раздел IV).

[2] В правното пространство на съвременната българска държава продължават да действат немалко укази с нормативен характер — напр. Указа за печатите. Те са „заварени“ от КРБ (вж. § 3, ал. 1) и са издадени от Държавния съвет или от Президиума на Народното събрание при действието на предишни конституции (вж. Раздел IV).

[3] Реш. № 13 на КС от 1996 г., ДВ, бр. 66 от 1996 г.

[4] Пак там.