Емилия Друмева
Конституционно право (20)

Опазване на конституцията

1. Същност

Дълго време опазването на конституцията е било „оставено“ на наказателноправните норми. Пример за това е наказателноправният състав „измяна“ (чл. 95 от Наказателния кодекс):

„Който с цел да бъде съборена, подронена или отслабена властта в републиката участва в извършването на опит за преврат за насилствено завземане на властта в центъра и по места, или в бунт, или във въоръжено въстание, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години с доживотен затвор, или с доживотен затвор без замяна.“

Визират се определени действия и форми на организирана борба срещу властта в държавата.

Но има редица действия, актове, посегателства към конституцията, които без да представляват организирана борба срещу установената власт в държавата, довеждат до изпразване от съдържание на конституционни форми, до преобръщане и изкривяване на заложени в конституцията принципи. Към такива посегателства и отклонения е насочен смисълът и предназначението на „опазването на конституцията“ като понятие в конституционното право.

Едва ли има съмнение, че най-добрият страж за спазването на конституцията е съзнанието у хората, че тя като основен закон, като „норма на нормите“ следва да бъде спазвана и да бъде охранявана. Главният проблем се състои в следното: държавата и нейните органи са основни участници в конституционноправни отношения; едновременно с това те се явяват и гаранти за осъществяването на тези отношения. А кой контролира висшите държавни органи — парламента, държавния глава, Конституционния съд? Неслучайно един от оспорваните въпроси на конституционната теория и практика е въпросът за „пазителите на конституцията“: докъде да бъде надграждана държавната система, за да бъде гарантирано спазването на установения ред.

Необходимостта от опазване на конституцията е била осъзната още в зората на конституционализма. В исторически план може да се проследи следната закономерност: в по-ранните епохи на преден план са гаранции с тържественоклетвен характер; постепенно с течение на векове те отстъпват място на институционните гаранции, които днес са широко разпространени. Във всяка конституционна система, като система за контролирано управление, има различни форми на опазване на конституцията, които за кратко може да действат успоредно, в други случаи — взаимно се контролират и възпират.

2. Самозащита на Конституцията

Това са собствените „оръжия“ на конституцията, с които тя се защитава.

а) Нейното върховенство: „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат“ (чл. 5, ал. 1 от КРБ). Върховенството на конституцията е отправна точка и критерий за всички други средства за нейното опазване; всички те се равняват по това дали и доколко е налице нарушение на върховното положение на конституцията. Конституцията е „закон на законите“.

б) Непосредственото действие на нейните разпоредби (чл. 5, ал. 2). Опосредяваща правна норма или акт не е необходим; конституционните норми действат пряко.

в) Особеният ред за изменяне на конституцията е нейно силно самозащитно средство. Действащата българска Конституция съдържа самостоятелна глава с уредба за собственото си изменение и допълнение.

г) Строгите наказания, предвидени за извършителите на „нарушение на конституцията“. Наистина, Наказателният кодекс не предвижда състав на престъпление „нарушение на конституцията“. Но „нарушението на конституцията“ заедно с „държавната измяна“ представляват единствените два случая, при доказано наличие на които имунитетът на президента и на вицепрезидента на Републиката „се снема“ (вж. Раздел XII).

Съгласно чл. 40, ал. 2 от КРБ призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред са достатъчно основание за спиране и конфискация на печатно произведение или друг носител на информация, който ги съдържа. В случая конституционният законодател е поставил опазването на „конституционно установения ред“ по-високо от свободата на печата и на другите средства за масова информация, прилагайки съизмерването и съпоставянето на обективни ценности; опазването на конституционноправния ред е първостепенна ценност, защото е предпоставка за признаването и осъществяването на правата и свободите (вж. Раздел XVII).

3. Конституционната клетва

Член 76, ал. 2 от КРБ предвижда клетва, която народните представители полагат на първото заседание на новоизбрания парламент: „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се.“

Клетва във вярност към Конституцията и законите на страната полагат и президентът и вицепрезидентът на Републиката, министрите на България, съдии, прокурори и следователи, управителят и подуправителите на Българската народна банка и други висши държавни органи и служители, когато това е изрично предвидено в закона. Тази клетва се полага от лица и органи, облечени в публична власт.

Клетвата във вярност към конституцията по своя произход е много по-стара от самата конституция в съвременния й смисъл. В древна Атина и Спарта князете са полагали клетва, че ще управляват страната според законите. В древния Рим е било предвидено държавните служители задължително да полагат клетва за вярност в спазване на законите. Във феодализма клетвата за вярност е била неотделим елемент от политическия договор между сюзерен и васали и с това е била в основата на самия държавен феодален строй. Заслужава да се припомни, че Великата харта на свободите от 1215 г. във Великобритания съдържа неотменното изискване към всеки нововъзкачил се на престола монарх да повтори тържественото обещание, че ще спазва правата и свободите на всички родени в Англия свободни хора. Налага се правилото, че монархът полага клетва като тържествено обещание за спазване на законите, обичаите и реда в страната. Съзряването на конституционализма и постепенното ограничаване на кралската власт са придружени с опасения, че възкачващият се на престола монарх ще се стреми да възстанови предишната си неограничена власт. Поради това институтът на кралската клетва също търпи развитие: от краля се иска полагане на клетва, че признава съществуващия държавен строй, т.е. ще го пази и ще се подчинява на ограниченията, които този (конституционен) строй налага върху упражняването на властта.

Съгласно Конституцията на Франция от 1791 г. клетва като гаранция за опазването на установения конституционен строй полагат кралят, народните представители и гражданите. Това днес може да се възприеме като увлечение по записване гаранции за спазването на конституцията, като се има предвид, че другите полагащи клетва субекти са носители на публична власт. Полагането на такава клетва от гражданите постепенно преминава в основно задължение на гражданите да спазват законите и конституцията на страната си. Това предвижда и чл. 58, ал. 1 от действащата българска Конституция (вж. Раздел XVII).

Какво е значението на клетвата като средство за опазване на конституцията? Безспорно е, че полагането на такава клетва е акт с подчертана тържественост и официален характер. Всичко това свидетелства за повишено нравствено и политическо значение, като се има предвид, че такава клетва полагат преди всичко носителите на водещите държавни функции.

Има ли полагането, респ. неполагането на такава клетва, правни последици? Продължително време мненията в конституционноправната теория са били разделени: едното слага ударение върху нравственото и политическото значение, с което приема, че то изчерпва значението от полагането, респ. неполагането на клетва. Другото виждане е, че клетвата, предвид своя официален, тържествен, решаващ характер, не може да няма и правни последици^[1].

В практиката е надвило второто виждане. Конституционният съд е произнесъл задължително тълкуване по въпроса, дали неполагането на клетвата има правни последици: произнасянето е в полза на правната природа и правния ефект от полагането, респ. неполагането на клетва^[2] — народен представител, който не е положил предвидената в Конституцията клетва, не встъпва в упражняването на мандата си; клетвата за спазване на Конституцията има правно значение.

4. Институционни гаранции

Опазването на конституцията е гарантирано и от реда, по който се приемат/издават актовете на висшите държавни органи: това се осъществява с участието на държавни органи, които взаимно се контролират, насрещно са отговорни, и всичко това се извършва в предварително установена поредност на условия, изисквания, фази на процедурата. Пример е „пътят на законите“ (вж. Раздел XI): законопроектът се изготвя (в повечето случаи извън Народното събрание), внася се в Народното събрание, разпределя се на комисиите и се обсъжда, преминава през две четения в пленарната зала, приема се и напуска Народното събрание. Оттук нататък законът е подложен на по-нататъшна проверка вече от друг висш държавен орган, който няма преки законодателни функции — президентът на Републиката. Той, по конституция, има право да върне приетия закон за повторно обсъждане в Народното събрание и това не може да му бъде отказано — в това се състои правото на вето на държавния глава върху приетия закон; ветото е отлагателно, което означава, че Народното събрание може да преодолее несъгласията на държавния глава и повторно да приеме закона, след което държавният глава е длъжен да го обнародва. Упражнявайки правото си на вето върху приетия закон, президентът извършва една обща проверка върху съдържанието и формата на току-що приетия закон, при което проверката се съсредоточава и върху съответствието на закона с Конституцията. В този смисъл упражняването на президентското вето е гаранция и средство за опазване на Конституцията. Това средство е поставено на плоскостта „проверки и баланси“ между разделените власти в съвременната конституционна държава. С президента на Републиката е свързан и друг механизъм за опазването на Конституцията — търсенето на политическа отговорност (импийчмънт) при виновно нарушение на Конституцията — чл. 103, ал. 1–3 от КРБ (вж. Раздел XII).

Парламентът има свои, чисто парламентарни средства да пази ненакърнимостта на Конституцията. Тук принадлежи целият арсенал от средства и механизми, влизащи в големия комплекс „парламентарен контрол“: въпроси, питания, анкетни и проучвателни комисии, интер-пелации (вж. Раздел XI). В немалко съвременни парламенти специализираната постоянна комисия, в която се обсъждат юридическите законови материи, се нарича „Конституционна комисия“; името насочва, че такава комисия, освен другото, проверява и за правните съответствия на законопроекта, вкл. за неговото съответствие с конституцията.

Правата на гражданите. Гаранциите, които бяха посочени дотук, се намират в т.нар. организационна сфера на конституционното право. В сферата на правата и свободите, като основна съставка от конституционното право, осъществяването на правата на гражданите и ефективността на тяхната закрила представляват силно средство срещу противоконституционни действия от страна на органи на публичната власт. На основните права е иманентно присъщо изпълнението на такава задача (вж. Раздел XVII).