Емилия Друмева
Конституционно право (82)

Разпръснат контрол за конституционност

1. История

Най-старата институция от този вид възниква в Североамериканските щати. Тя получава своето оформяне едва във федерацията, но наченките й се срещат още в някои от колониите (вж. Раздел V). Федералната конституция е гласувана 1787 г. Няколко години по-късно (1795 и 1800 г.) решения на Федералния върховен съд съдържат идеята, че закони, които не са съобразени с Федералната конституция, не следва да се прилагат. През 1789 г. е приет Законът за съдебната власт, в който се съдържа същата идея. Но едва през 1803 г. в известното дело „Марбъри срещу Медисън“ председателят на Федералния върховен съд съдията Джон Маршал поставя началото на контрола за конституционност на законите, упражняван от общите съдилища в Съединените американски щати и наричан „американски“.

Такъв съдебен контрол за конституционност върху законите, упражняван от общите съдилища, е американско творение. Като правен институт той принадлежи към приносите на американската правна теория и практика в световния конституционализъм (вж. Раздел V). В доктрината^[1] се приема, че в оригиналния си американски вид контролът се появява, до голяма степен, като реакция към английския принцип за „парламентарното върховенство“. Това се извършва в общата рамка, в която американският конституционализъм възниква, като „се оттласква“ от редица принципи на английския конституционен ред: отречена е монархията, отречено е и „върховенството на парламента“, което не допуска какъвто и да е контрол върху парламента и съдържанието на неговите закони. Щатите провъзгласяват народа за суверен; волята му, изразена в Конституцията, е върховен закон, на който са подчинени всички учредени органи.

Конституцията е документ с постоянна стойност, установяващ основите на държавната организация като висше право, и представляващ основа за другите процеси на контролираното управление в държавата. В тази връзка думите на съдията Джон Маршал в известното дело „Марбъри срещу Медисън“ (1803) са се превърнали в класика: „Сигурно всички онези, които са правили писани конституции, са ги завършвали, като че правят основното и постоянното право на нацията, и впоследствие всяко управление трябва да има разбирането, че един законодателен акт, който е противен на Конституцията, да се смята за недействителен. Това виждане в същността си се отнася до писани конституции и следователно трябва да се приема от този съд като един от основните принципи на нашето общество“^[2].

И пак, в същото дело: „Задачата на съдебната власт, всъщност, е да казва що е закон. Тези, които прилагат нормата му към частните случаи, по необходимост трябва да изложат и изтълкуват тази норма. Ако два закона си противоречат, съдът трябва да определи кой закон ще се прилага. Ако един закон противоречи на Конституцията… съдът е длъжен да определи, коя от колидиращите норми трябва да се приложи към дадения спор. Това е същината на правосъдната служба. Който акт на законодателното тяло противоречи на Конституцията, той е нищожен и без действие (null and void and of no effect). Такъв акт не може да бъде задължителен за съдилищата. Съдиите трябва да приложат по-висшия закон и да отстранят по-нисшия закон, който му противоречи“^[3].

Логично възниква въпросът защо все пак контролът за конституционност върху законите, търсейки титуляр, „взема посока“ към съдебната власт? Би ли подхождала изпълнителната власт за титуляр на такъв контрол? Ако се поставим в условията на парламентарното управление (каквото през XVIII в. се оформя в Англия), там изпълнителната власт е до известна степен интегрирана със законодателната власт. В САЩ пък изпълнителната власт вече е ангажирана в процеси по опазването на Конституцията — американският президент има право на вето върху приетите от Конгреса закони. Би ли подхождала законодателната власт за титуляр на контрола? Тя също вече е ангажирана като контролно средство в законодателния процес — посредством Сената, т.е. Горната камара на парламента. Остава съдебната власт. Най-важният аргумент в подкрепа на контрола за конституционност, упражняван от съдебната власт, е че тя е по-независима и самостоятелна в сравнение с другите власти.

Тълкуването на съдията Маршал през 1803 г., получава позитивноправна уредба с приемането на Четиринадесетата поправка към Федералната конституция на САЩ (1868 г.). Тази поправка е предназначена да гарантира защитата на личните публични (вж. Раздел XVII) права на гражданите от възможните посегателства както на изпълнителната, така и на законодателната власт. Тя гласи: „Нито един щат не може да приема или прилага какъвто и да е закон, който ограничава привилегиите или свободите на гражданите; нито един щат не може да лиши едно лице от живот, свобода или собственост без надлежен законен процес…“. Този термин — „надлежен законен процес“ (due process), се е превърнал в нарицателно и се възприема като позитивноправната основа на съдебния контрол в САЩ.

2. Общи характеристики

Системата на разпръснатия контрол разрешава на всеки съд, респ. съдебен състав, да прави преценка дали конкретен закон, който е приложим в разглежданото дело, съответства на Конституцията; ако съдът прецени, че законът не съответства, той има право да не го приложи в конкретното дело. Дифузията се проявява в това, че правомощието е разпръснато по всички съдилища в страната.

Властта на съдилищата да се произнасят по конституционността на законите произтича от възприетия принцип за върховенството на Конституцията. Върховенството на Конституцията и контролът за конституционност на законите, упражняван от съдилищата, са същностно свързани; връзката е ясно изразена в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Съединените щати, известна като „клауза на върховенството“^[4].

След като Конституцията е признатото върховно право на страната, при колизия между Конституцията и закон, Конституцията ще има предимство. Съдът, решавайки делото, не прави нищо друго, освен в конкретния случай да установи предимството на Конституцията пред противоречащия й закон, да не го приложи, а да приложи Конституцията. Съдът не става законодател, макар и „с негативен знак“, защото не отменя противоречащия на Конституцията закон и поради това не издава специален акт, а просто не прилага противоречащия закон към конкретния случай. Следователно произнесената противоконституционност има действие само към пресъденото нещо в конкретното дело.

Веднага обаче може да се направи възражение: в резултат на такъв контрол ще има правна несигурност и нееднаквост в правоприлагането. В САЩ такъв възможен неблагоприятен ефект е балансиран чрез принципа на stare decisis, известен още като „прецедент“. Този принцип е присъщ на правните системи на „общото право“ и се изразява в следното: решението на висшия съд обвързва всички по-долни (като равнище — вж. Раздел XIV) съдилища, обхванати от неговата юрисдикция; когато Върховният съд в рамките на висящ пред него процес обяви закон за противен на Конституцията, всички други съдилища са правно обвързани от това произнасяне и в аналогични случаи нямат право да приложат въпросния закон. Принципът stare decisis изисква съдилищата да следват прецедента във всички подобни случаи. В резултат на това законът не е формално отменен, той остава на книга, но практически е мъртъв^[5].

Доктрината stare decisis обаче не е присъща на повечето правни системи в Европа, които следват римскоправната традиция. В тях съдилищата не са обвързани с прецеденти на по-горестоящите съдилища и възприемането на разпръснатия контрол за конституционност носи опасност от хаос в правоприлагането. Въпреки това и в Европа разпръснатият контрол има рецепция. Изходът от неблагоприятните последици е намиран в специфичните национални традиции в правото (скандинавските страни) или в координацията с другия тип контрол за конституционност — „концентрирания“, какъвто е случаят в Гърция и Португалия.

Обобщено за разпръснатия контрол за конституционност:

— Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага в конкретното дело. А би ли могъл гражданин, сравнявайки конкретен закон с текста на Конституцията и установявайки несъответствия между тях, да прецени, че конкретен закон противоречи на Конституцията и да не го спазва? Отговорът е категорично „не“. Такова правомощие е дадено само на съда.

— Правомощието за обявяване противоконституционност на приложим закон е правомощие на всички съдилища. Това основно положение логично следва от принципа за върховенството на Конституцията. То произтича и от разбирането, че произнасянето на съдията не е само възможност, но и задължение, имащо за цел опазването на Конституцията.

— Разпръснатият контрол има инцидентен характер, т.е. извършва се по повод на висящо в съда дело, което има за предмет спор, различен от въпроса за конституционността на въпросния закон. Съдът преценява дали възражението за неконституционност въобще е релевантно по делото.

— Инициативата за започване на разпръснатия контрол е и у съда. Дори когато страните по делото не повдигат въпроса за противоконституционност на приложим по делото закон, съдът може сам да се сезира. Произнасянето на съда за съответствието на конкретен закон с Конституцията представлява не само негово право, но и негово задължение. Това основно положение още веднъж илюстрира разбирането, че разпръснатият съдебен контрол за конституционност е заложен и прилаган като гаранция за опазване на Конституцията.

— Ефектът на решенията е inter partes, т.е. само между страните, с което се подчертава инцидентният характер на разпръснатия контрол. Когато съдът не прилага един закон поради противоречието му с Конституцията, не означава, че законът е отменен и е преустановил своето присъствие в правната действителност; законът остава в сборниците, но се прилага по правилата на прецедента. А постигането на стабилност и унифициране в правоприлагането се осъществява чрез доктрината stare decisis.

Рационалността на разпръснатия контрол за конституционност се проявява и в това, че чрез него се използва действащата съдебна система в държавата и се спестява създаването на нова паралелна система или вграждането на нови правомощия и процедури в съществуващата съдебна система, какъвто е случаят при концентрирания контрол за конституционност. Системата на разпръснатия контрол намира приложение на американския континент: освен в САЩ тя е възприета в Мексико, Аржентина, Бразилия, Канада; извън американския континент — в Австралия, а също и в Европа (скандинавските страни, частично в Гърция, Португалия).