Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

Глава четиридесет и пета

— Добре ли сте? — питаше ме той.

Лежах на дивана в хола, а той седеше до мен; с мокър пешкир бършеше лицето ми и отмяташе косата ми все още влажна от банята. Оглеждаше ме, сякаш възнамеряваше да запомни завинаги всяка моя частица. Ако не бях преживяла онова, което мина през главата ми, ако не знаех кой е този мъж, щях да се изплаша. Никога не бих допуснала непознат да гали бузата и врата ми с опакото на ръката си, с палец да проследява линията на веждите и от там — на носа ми.

Но този мъж не беше непознат. Знаех всичко за него освен някои неща от този му живот — например името му и откъде е. Но подробностите нямаха значение. Този мъж е мой и е бил мой през всички векове.

Гледах го, докато ме изучаваше. Дали щеше да се сети коя съм? Дали духът на Тависток не е под повърхността?

Изведнъж сякаш излезе от унеса си.

— Простете — каза той и се поизправи. — Позволете да се представя. Казвам се Тариз… — допълни още няколко имена, но не ги чух. Звуците идваха от гърлото му, а докато седеше до мен, бедрото му докосна моето и аз усещах изговарянето на всяка сричка, когато я произнасяше. Тариз бе единственото, което исках да знам. Талис, Тавей, Тариз.

— Вие не сте добре — отбеляза загрижено той. — Да извикам лекар? — Кожата му с цвят на мед пребледня, а гласът му се сведе до шепот: — Да не би да сте бременна.

— Не — отговорих усмихната. — Никакво бебе. Не съм омъжена. Не съм сгодена. Свободна съм.

Тариз помълча и продължи да ме наблюдава съсредоточено.

— Сигурно ще ме сметнете за луд, но имам чувството, че ви познавам. Сякаш… Не съм в състояние да го опиша. Сякаш ви знам. Можете ли да ме разберете?

— Да. Напълно.

— Ще ми се изсмеете, но просто знам разни неща за вас. А това е невъзможно, защото никога не сме се срещали.

— Какво знаете за мен?

Той се усмихна леко, а аз имах чувството, че сърцето ми ще се разтопи.

— Страхувате се от високото и обичате… — той се поколеба. — Обичате малки животинки. — Хвърли поглед към свещника на масата зад мен. — Обичате маймунките и… Правите нещо… — той прокара ръка през очите си. — Разказвате истории. Великолепни истории. Карате хората да се смеят. Не, мен разсмивате. Вие…

Той млъкна и отново започна да ме разглежда, а кафявите му очи ставаха все по-големи, кожата му — все по бледа.

— Мисля… Сякаш…

Никога не бях виждала мъж да припада, но сега като че ли ми предстоеше точно това. Бързо се надигнах от дивана, бутнах го да се облегне назад и отидох за бренди. Само че нямах, тъй като не обичам бренди. Налях „Мандарин Наполеон“ и му поднесох чашата.

— Моля да ме извините — помъчи се да стане. — Вероятно е от полета. Как се казва?

— Следполетна умора — подсказах аз, но си помислих, че всъщност е следвековна.

Бе облечен в тъмен костюм, който засилваше цвета на косата и веждите му. Повече от всичко на света исках да ги докосна. Исках да му разкажа всичко, което имаше да се разказва за нас. Исках да усетя ръцете му на тялото си.

— Защо ме гледате така? — попитах аз, за да го предизвикам да ми каже какво мисли.

Усмихна се и видях хубавите му бели равни зъби; а устните! О! Направо копнеех за тях. Хавлията ми почти зееше, но не си дадох труда да се загърна. Най-малкият жест от негова страна, и щях да я захвърля на пода.

— Не те познавам — каза той тихо — и ти не ме познаваш. Но някак те знам и ти ме знаеш. Знам всичко хубаво и всичко лошо у теб.

— Лошо? — попитах неволно.

Той се усмихна.

— Мисля, че бързо се гневиш.

— Само когато не правиш каквото искам — отвърнах аз. — А когато правиш каквото искам и когато го искам, съм кротка.

Като се има предвид, че току-що се бяхме срещнали, би трябвало да прозвучи неразбираемо за него, но той се усмихна:

— Да, знам. Имаш силна воля.

Пое си дълбоко въздух и погледна към чашката в ръката си. Седях на дивана на десетина сантиметра от него и това разстояние ми се струваше непоносимо.

— Току-що пристигам във вашата страна — каза тихо. — Снощи. В тази сграда имам среща с един човек.

— На осемнадесетия етаж е, но си натиснал грешен бутон.

Той ме стрелна с очи:

— Не, натиснах правилния бутон.

— Да — съгласих се аз, — правилният бутон. Погледна пак към чашката и забелязах как една вена пулсира на врата му — място, което копнеех да целуна. Въздухът между нас бе като зареден с електричество и неговата концентрация нарастваше.

— Дойдох тук, за да говоря с народа ви, с президента ви за недоразумение между нашите страни.

— Дипломат — възкликнах аз. Знаех, колко добре би се справил Талис с тази задача. Бе толкова контактен, че можеше да помири смъртни врагове.

— Правя каквото мога — скромно отбеляза той и ме изгледа изпитателно. — Ти не си една от онези американки, обвързани с компания, която е закрепостила служителите си, нали?

За миг не разбрах какво ме пита, но сърцето ми трепна.

— Не съм обвързана с никакво място. За да си изкарвам прехраната, пиша и мога да живея навсякъде.

— Добре — промълви той и се усмихна. Готвеше се да каже нещо, но се поколеба и за да спечели време, внимателно постави недопитата чаша на масичката до дивана.

— Защо питаш… дали мога да пътувам?

— Ще помислиш, че съм луд, ако ти призная какво ми е на сърцето.

— В никакъв случай — възразих пламенно, с надеждата, че не става въпрос просто да ме покани на вечеря.

Погледна ме с грейнали очи и сърцето ми се качи в гърлото.

— Не знам как или защо, но те обичам. Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа. Сякаш точно теб съм чакал, точно теб съм търсил цял живот.

Само успях да вметна:

— Аз също.

А сега, помислих си, ще си разкъсаме дрехите; дори понечих да посегна.

Но той погледна часовника си и сърцето ми замря. Как забравих, че има среща? Нали е тук, в Америка, с важно послание — стабилизирането на мира между две държави, приближаването на гледните точки на две философии за живота, или дори — предотвратяване на война. Как може една припаднала жена да го отклони от мисията му.

— Доста закъснях, но ще приключа до четири часа следобед. Тогава ще се върна и ще се оженим.

Зяпнах.

— Няма да припаднеш пак, нали?

— Аз… Не! Не! Няма. Но… Да се оженим? — И като не ми дойде нищо друго на ум, попитах: — Не можеш ли да отложиш срещата си за малко?

Той се изправи, а в очите му играеше пламъче, което много пъти бях забелязвала у Талис. Беше съвсем наясно какво имам предвид и се наслаждаваше на раздразнението ми. Хвана брадичката ми със силните си пръсти.

— Няма да те докосна, докато не си моя по закон. А след това няма да те оставя да напуснеш леглото поне шест месеца. — Целуна ме по челото. — Пък дотогава ще си в прекалено напреднала бременност, за да можеш да стигнеш далеч.

Усетих коленете ми да се подгъват. Само едно нещо исках повече от този мъж, и то бе — нашето дете.

— Облечи се, ще дойда след два часа.

Мисълта да си тръгне ми бе непоносима. Ами ако не се върне? Ако го бях сътворила във въображението си? Ако…

— За да се ожени човек в Америка, са нужни три дни. Трябва да изчакаме. Не можем…

Той ме целуна по двете бузи, както правят в Европа или на Изток.

— Ще позвъня тук-там. Няма да чакаме.

Целуна ме по врата, но не ме прегърна. Знаех, че изпитва същото като мен и ако се доближим, няма да се откъснем един от друг.

— Имаш ли още въпроси? — попита той с уста до ухото ми.

Не отговорих. Отдалечи ме и ме погледна, а аз успях само да поклатя глава. Нямах въпроси. Абсолютно никакви. Той бе мой и бях готова да го следвам до края на света.

— Тогава дай ми паспорта си. Има някои неща за уреждане.

С треперещи ръце извадих синия документ от чекмеджето на бюрото и му го подадох; наблюдавах го как го разглежда.

— Родени сме в една и съща година — отбеляза той. — В един и същи ден.

Изпращайки го, само кимнах и останах на вратата, докато пристигне асансьорът.

— Съмняваш ли се в мен? — попита той с ръка на дръжката.

— Ни най-малко. Вярвам ти. Доверявам ти се напълно.

— А обичаш ли ме? — прошепна той.

— С цялото си сърце. С цялата си душа. От началото до края на вечността.

— Да — каза той тихо, докато вратата на асансьора се затваряше. — И с мен е така. Винаги съм те обичал.

— Да — прошепнах аз. — Да.

Край
Читателите на „Спомен“ са прочели и: