Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

Глава тридесет и седма

— Не разбирам защо точно аз трябва да яздя с теб — мърмореше Талис редом до Кали, докато сновяха из гората, предназначена за лов само за Джон Хадли. — Толкова много млади мъже те следват неотлъчно където и да идеш. Не мога да си обясня как търпиш до себе си някой с долен произход като мен, ти, чийто баща е граф, при това роднина на кралицата.

Талис се насилваше да спре тези врели-некипели, но не можеше. Вчера тя му изпрати бележка, че иска да пояздят заедно. След първоначалната радост той се разтревожи дали ще успее да спази клетвите си пред Алида, ако остане прекалено дълго насаме с Кали. Мина година откакто с подобаваща пищна зрелищност пред цялото село й се обясни в любов, но доколкото си спомняше, се бе постарал всячески никога да не останат истински насаме.

Кали бе наметнала разкошна синя вълнена пелерина с голяма качулка, обшита с бяла кожа. Сякаш се стараеше да се направи предизвикателно красива за Талис, та той да не може да й устои. Днес дори косматото личице на маймунката, свила се в гънките на кръста й, не го дразнеше.

— Мисля да се омъжа — съобщи Кали и го погледна през рамо.

За миг Талис не можа да си поеме дъх, после мускулите му се стегнаха и той вдигна високо глава.

— Да, идеята не е лоша. Започваш да остаряваш, а още не си задомена.

— Така е. И освен това искам да имам деца. Как мислиш, дали ще бъда добра майка?

Възможно ли беше мускулите му да се опнат повече? Сякаш някой го стисна за гърлото.

— Да, разбира се — успя да я увери той.

— Радвам се — усмихна се тя. — Днес реших да отидем някъде двамата сами, за да ми опишеш какво правят мъжът и жената, за да имат деца. Не желая да встъпя в брак невежа като сестрите ти. Ти си ми приятел и трябва да ми кажеш всичко.

Гневът накара тялото на Талис да се раздвижи. Обръщайки се на седлото, той дръпна юздите на коня, за да спре пред Кали, и с почервеняло от гняв лице почти извика:

— Поиска да дойда с теб чак тук, и то когато всеки момент ще се разрази буря, за да ти кажа… да ти кажа… — Беше така ядоса, че не можеше да говори.

— О, разбирам — подметна Кали небрежно и пришпори коня. — Знаеш по-малко и от мен. А така разчитах на теб. Нали прекарваш живота си сред толкова много жени.

— Знам всичко! — не можа да се овладее той, като отново се приближи до нея. — Знам всичко, което трябва да се знае. Но ти…

— Да? Какво аз?

Вбесяваше се, че тя говори за всичко това с усмивка, сякаш не бе най-отвратителното, най-окаяното, най… Той се спря, защото разбра, че го дразни, че няма никакъв друг мъж и изобщо не възнамерява да се омъжва за друг освен за него.

Той също й се усмихна.

— Лейди Франсес ми показа всичко, което правят един мъж и една жена. Не я ли намираш за красива?

При тези думи той бе удовлетворен да види как лицето на Кали поруменява от гняв, но преди да успее да я успокои, тя заби пети в хълбоците на коня и пое със страхотна скорост. Бе разпоредил да й обяздят кон като за дете, а той самият се метна на огромното черно чудовище, което лорд Джон не даваше на никого. Но Талис пристъпи забраната, защото искаше да впечатли Кали — ако това бе възможно.

Точно когато конят на Кали се устреми през гората, една светкавица проряза небето и плисна дъжд. Минаха няколко минути, преди Талис да успее да овладее подплашения си кон и да препусне след Кали.

Откри я и сърцето му се качи в гърлото, защото помисли, че е умряла. Лежеше неподвижно на земята под едно дърво, където дъждът още не бе проникнал през гъстите листа. Приличаше на ангел небесен. При падането косата й се бе разпиляла и сега я обкръжаваше като божествен облак; разтворената й пелерина и разкъсаната на деколтето рокля разкриваха едно голо бяло рамо и нежната заобленост на едната й гърда. След толкова подигравки по адрес на плоските й гърди с радост забеляза какво е свършило времето. Вдигнал главичка до лицето й, Кип сякаш умоляваше Талис за помощ.

Той скочи от коня в движение.

— Кали! — викаше, докато тичаше към нея, за да я вземе в ръце. — Кали, любов моя. Кажи нещо. Кали, ще умра, ако ти се е случило нещо лошо. Кали, моля те.

Притискаше тялото й така близо до себе си — лицето й бе заровено в гърдите му, — че почти не чу стона й. Когато разбра, че е жива, очите му се напълниха със сълзи.

Отдалечи малко лицето й, но все още я притискаше така силно, че тя едва успяваше да диша, и я погали по бузата. „Кали, Кали“ — нашепваше неспирно, а после в изблик на облекчение, че е жива, започна да обсипва с целувки бузите, челото и косата й.

— Пострадала съм — пророни тя.

— Пострадала? Ще те заведа в къщата. Ще намеря най-добрия лекар, ще…

— Глезенът ми. Сигурно е счупен, а кракът ме боли ужасно. Не мога да се изправя.

— Конят ми… — той искаше да я успокои, че ще я отведе на коня си, но капризното чудовище не се виждаше никъде. Конят на Кали обаче бе кротък и…

— Къде е твоят кон?

— Откъде да знам? — сряза го тя.

Талис продължаваше да я държи в прегръдките си, но свъсил вежди оглеждаше наоколо. Странно. Специално избра този кон за Кали, за да е в безопасност. Беше толкова хрисим и никога нямаше да остави ездача си. Дори едно от конярчетата се шегуваше, че от този кон не можеш да се отървеш. А сега го нямаше!

— Кракът ми. Кракът ми — простена Кали. — Боли ме. И тук, отстрани ме боли. А и главата…

Дъждът се усилваше. През короната на дървото проникваха студени капки. Една от тях уцели Кип право в окото. Той изквича и бързо се скри под пелерината на Кали. Талис разбираше, че трябва да се приберат час по-скоро. Да открие поне един от тези проклети коне и да я принесе незабавно.

Внимателно я положи на земята и се приготви да тръгне да търси конете.

Тя се надигна.

— Интересуваш се повече от коня, отколкото от мен!

— Не! Нужен ни е кон, за да се приберем в имението. Трябва…

— Дори няма да погледнеш глезена ми?

И се стовари назад, сякаш припадна.

Талис мигом се озова при нея и я взе в ръце. Най-добре е да открие кон и да доведе някой, който разбира от рани повече от него, за да помогне на Кали.

— О, Тали, толкова ме боли — простена тя, отпусната в ръцете му. Бе така крехка, така безпомощна. Изцяло зависеше от него.

Придържаше я с една ръка през раменете, а с другата посегна към крака й, за да види глезена. Кали бе по-дребна от връстничките си, а в сравнение с него бе направо като кукла, но въпреки това Талис не успя хем да я задържи на ръце, хем да стигне до глезена й. За да го видя, трябваше да вдигне полите й.

Странно, но около ставата не се забелязваше никакъв оток.

Докато оглеждаше да види рана, Талис се зачуди защо досега не е забелязал колко деликатни са глезените на Кали и как плавно преминават в изящен прасец. Носеше тънки, почти прозрачни чорапи, прилепнали към крака й.

— Боли — простена отново Кали. — По-нагоре. Много ме боли. Мисля, че кърви.

С леко трепереща ръка Талис повдигна още малко полите й. Кога бе започнала да носи всички тези женски измишльотини? Ако бяха във фермата, щеше да й се изсмее на прозрачните чорапи — че те нямаше да издържат дори една разходка из къпините.

Но в момента съзнаваше, че никога не е виждал нещо по-привлекателно от бледорозовите чорапи, обгърнали добре оформените крака на Кали. Бавно, забравил, че всъщност трябва да провери колко е пострадала, той повдига тялото й и издърпа роклята нагоре.

Чорапите свършваха точно над коляното и бяха завързани с най-причудливото нещо, което бе съзирал: жартиер от розова панделка и бял плат, обшит с дребни сърчица. Изящен и женствен, жартиерът бе най-очарователното парче плат, което Талис бе виждал някога. Не можеше да откъсне очи от него.

Времето бе замряло. Той плъзна поглед над жартиера и се взря в бедрото на Кали. Откриваха се няколко сантиметра плът, а по-нагоре полата покриваше останалото, кожата й бе бледа като пролетно слънце, изглеждаше стегната и сякаш го подканваше да я погали.

Точно посегна, когато силна гръмотевица го върна към действителността.

Изплашен, Талис отпусна Кали на земята и рязко се отдръпна.

— Трябва да намеря кон. Трябва да го намеря — повтаряше той, а влагата по лицето му бе повече пот, отколкото дъжд. — Трябва да те отведа обратно в къщата. Трябва…

За миг Талис дочу доста цинични думички от Кали, но реши, че така му се е сторило. Или даже да ги бе изрекла — най-вероятно е заради болка или може би проклетата маймунка неволно я бе оскубала. Каквато и да беше причината, той разбра, че трябва да действа още сега. Хвана се за един от ниските клони и се надигна.

— Къде си мислиш, че отиваш — извика му Кали, когато бързо и сръчно той започна да се катери по дървото.

— Опитвам се да видя къде са конете — отвърна й от високото.

В този момент отнякъде се появи конят на Кали и тя направи гримаса.

— Единственият кон, който не може да намери сам пътя до конюшнята, и да се падне точно на мен — промърмори тя.

Погледна нагоре, за да се увери, че Талис продължава бясното си изкачване, и изтича към коня-глупак. Животното я гледаше, сякаш искаше тя да се погрижи за него — което впрочем бе точно така.

Кали обичаше животните, но Талис обичаше повече, затова въпреки надигащото се чувство за вина извади от джоба си приготвената предварително китка от билки и я върза за юздата на коня. Само след едно вдишване конят се обърна и пое към имението Хадли, а Кали, с Кип вкопчен в колана й, бързо се върна под дървото.

Талис завари Кали легнала на земята, която с всяка секунда прогизваше все повече. Забеляза, че полите й откриват единия й крак до над коляното, а другия — до средата на прасеца. Почти беше сигурен, че не е възможно, но все пак роклята при рамото й бе по-разкъсана и сега се виждаше по-голяма част от гръдта й, отколкото преди. Дали не е наказание, че само преди година й се бе присмивал колко е плоска? Защо не си бе останала плоска? Защо трябваше да е така пленително красива?

— Кали? — прошепна той, но тя не отвори очи. — Кали! — почти изкрещя, но не я взе на ръце. — Трябва да тръгваме. Мокра си, започва да вали по-силно. Трябва…

Кали леко отвори очи, а гласът й сякаш идваше от оня свят:

— Не мога да вървя. Потърси помощ. Доведи… Едгар, сина на конския доктор. Къщата им е наблизо, а той е достатъчно силен да ме отнесе до имението. И няма да има нужда от кон.

Талис я взе на ръце, а тя се сгуши в него — зарови глава в рамото му и обви врата му с ръце.

— Ще се умориш, ако ме носиш — прошепна тя в ухото му. — Гърбът ти…

— Пази си силите — процеди той през зъби. — Мога да те нося до края на света, ако се налага.

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ?

Талис не си даде труд да и отговори. Но истината бе, че са на километри от имението и с всяка минута дъждът се усилваше.

— За какво мислиш? — попита тя, като изви тяло така, че гърдите й се опираха в неговите.

От носа му капеше вода.

— Мъча се да разбера защо глупавият ти кон избяга. Много е странно. И ми се ще да проумея защо настоя да дойдем толкова далеч, след като те предупредих, че ще има буря. Човек и с половин акъл можеше да види какъв дъжд ще плисне, но ти все пак…

В този момент Кали бе сигурна, че ако през вековете някой мъж е бил истински романтичен, това е било чиста случайност.

— О, Талис — започна да хленчи тя. — Толкова съжалявам. Напоследък съм ужасна с теб. Наистина ужасна. Затова исках да отидем някъде, където ще сме само двамата. Както някога. Исках да ти кажа, че те обичам и че съжалявам за отвратителното си държание. Можеш ли да ми простиш?

От опит знаеше, че когато се самобичува, доставя огромно удоволствие на Талис. Жалните извинения обикновено й помагаха да постигне много повече, отколкото гордостта.

— Е, може би… — премига той, за да се опази от дъжда, който се стичаше по очите, носа му и оттам — върху лицето на Кали.

— Съжалявам, че не се получи както исках. — Трябваше да вика, за да я чуе. — Но кракът наистина ме боли. Няма ли местенце, където да… Да спрем да починем, докато премине бурята?

— Пак ли говориш за сина на конския доктор? Там ли искаш да отидеш? Предпочиташ…

— Не, разбира се. Няма ли нещо друго наблизо? — попита тя, като се мъчеше да го разсее от ревността, която го заслепяваше. Опита се да му подскаже: — Колиба или нещо такова. Където да е сухо и топло.

— Тук се ловува, както добре знаеш. Боже, Кали, помислих си, че имаш повече ум… — той млъкна и се замисли. — Да, има едно местенце наблизо. По-скоро е заслон, няма врата, но е по-добре, отколкото на открито.

Наложи се Кали да скрие лицето си, за да не види усмивката на лицето й.

— Не! — реши той, поклащайки глава. — По-добре да те отнеса вкъщи.

При тези думи на Кали й се доплака.

— Талис, моля те, нека спрем. Вали така, че нищо не виждам, а и ми е студено.

— Откога се плашиш от дъжд? Вървели сме с километри под дъжда. Ти обичаш да се разхождаш в дъжд, а сега дори не се налага да ходиш. Нали те нося?

— Но погледни ме. Подгизнала съм. — Тя се отмести, за да му покаже мократа си рокля. Не носеше корсет. Всъщност под тънката бяла вълнена рокля нямаше почти нищо и от дъжда тя бе станала почти прозрачна. — Погледни ме! Талис, ти не ме гледаш. — Ала дори през дъжда виждаше, че се е изчервил. Очевидно бе погледнал.

Прегръщайки го отново през врата, притисна гърди към него.

— Моля те, ако наистина знаеш сухо и топло местенце — отведи ме там. Ще поседим и ще си почина. Глезенът ме боли ужасно.

Без да каже нищо, Талис продължи да върви, сякаш щеше да я носи до Китай.

— О, разбирам. Страх те е да останеш насаме с мен — не се отказваше тя. — Колко мило. Нямах представа, че ме намираш за толкова непривлекателна, че не желаеш да останеш насаме с мен. Какъв рицар ще станеш ти? Можеш да изпълниш само клетви, които не могат да бъдат подложени на проверка. Да, сега разбирам.

Талис се извърна така рязко, че Кали трябваше да го стисне през врата, за да не отлети, а Кип заби лапи в кръста й, за да се задържи. Беше наистина студено, а под тънката рокля Кали не носеше почти нищо. Ако не бе наметната с пелерина, просто нямаше да може да излезе така облечена. Но всичко бе в името на целта, повтори си тя.

След минути стигнаха до заслона, изграден в подножието на един хълм.

Талис положи внимателно Кали върху леглото, покрито с нова дебела слама — Кип доволно се зарови в нея — и започна да се оглежда с нескрит интерес. Дори високият стон на Кали не го откъсна от заниманието му: продължаваше да оглежда вътрешността на колибата.

— Какво ти става? — рязко попита тя. Вече сериозно се ядосваше, че той не й обръща внимание.

— Погледни — отвърна той. — Само преди седмици това място бе съвсем занемарено. Нямаше никаква врата. А сега — нова слама.

Млъкна, защото чу, че зад гърба му вратата се затваря. Изтича и откри, че е залостена! От външната страна! Няколко минути я опипваше, изучаваше я.

— Кали — заяви той сериозно, — става нещо много странно. Тази врата е с нови железни панти. Те дори не са ръждясали.

— Очевидно някой е потегнал заслона.

— Е добре, но защо, когато пристигнахме, вратата зееше? И защо никой не използва мястото сега?

— Може да е подготвено за утре, а някой нехаен работник да е забравил да затвори вратата.

— За какво може да се използва това място? Прекалено малко е за склад, а за живеене… И кому е притрябвало да слага десет сантиметра дебела дъбова врата на заслон с пръстен под и дървен покрив? Покривът ще сдаде много преди вратата. И друго — тази земя е на лорд Джон; откакто е купена, я използва само за ловуване. Заповядал е да налагат с камшици всеки, който стъпи тук.

— Да, добре — съгласи се Кали и по тона й личеше колко малко я интересува темата. — Сигурно е така. Бараката е постегната от бракониер; да има откъде да наблюдава.

— Кали, това са глупости. Кой бракониер ще се „скрие“ на място, където вратата се залоства отвън. Той би…

— Талис! Не знам за какво е това място. Представа нямам защо някой си е дал труда да сложи нови панти и лост на вратата. Аз…

Талис я изгледа под вежди.

— Аз не съм казвал, че лостът е подменен.

— Разбира се, че каза. Но дори и да не си оттук мога да видя, че е нов.

Талис се замисли.

— Не, лостът не е нов. Всъщност взет е от друго място. Кали, някой е искал вратата да изглежда стара. Наистина е нова. Чудя се…

За момент Кали го изгледа и като че ли нямаше какво да му възрази. Бързо обви раменете си с ръце и потрепери.

— Талис, студено ми е. — За да подсили ефекта, кихна три пъти. — Стоиш и ми говориш за вратата, а аз умирам от студ.

Лицето на Талис стана сериозно.

— Да. Знам, че ти е студено, и възнамерявам да намеря начин да излезем от тук. Кали, заклевам ти се, че ще те отведа у дома.

Стиснала зъби тя каза:

— Не можеш да излезеш оттук. От три страни постройката е с каменни стени, а за четвърта служи хълмът. Вратата е от десетсантиметрови дебели дъбови талпи. Пантите са от ново желязо. Не можеш да излезеш.

Докато му обясняваше, Талис се обърна към нея и очевидно се мъчеше да проумее какво казва. Тя го изгледа решително.

— Най-доброто, което можем да направим според мен, е да се приготвим да прекараме нощта тук. Сутринта някой ще дойде и ще ни освободи.

Известно време Талис остана безмълвен. Стараеше се да се държи толкова настрана от нея, колкото му позволяваше малкото пространство, и сякаш продължаваше да обмисля думите й. Кали е толкова невинна, помисли си той. Изглежда, продължава да си мисли, че са деца и могат да прекарат нощта, сгушени един в друг. Вероятно си представя как, покрити със слама, двамата се притискат и спят спокойно.

Но за Талис бе достатъчно само да я погледне и да осъзнае, че на него му липсва каквато и да било невинност. Пелерината й бе разтворена и отдолу се виждаше бялата рокля, прилепнала към твърде релефното й тяло. След като гърдите й се бяха така добре оформили, не можеше ли да е достатъчно любезна да не е толкова съблазнителна? Всеки мъж в Англия щеше да я погледне и…

Най-добре да престане с тези разсъждения, увещаваше се той. Извърна се и заоглежда отново вратата. Мечът му е тук; може би ще успее да счупи пантите. Или да издълбае вратата? А ако в стената все пак има някой разместен камък…

Чу звук и се обърна. За негов пълен ужас Кали бе проснала пелерината върху сламата и в момента разкопчаваше роклята. Беше се облегнала на каменната стена, едното й бедро провокативно стърчеше напред, а гърдите й напираха под плата.

— Какво правиш? — в гласа му имаше истинска паника.

Тя му отговори сякаш бе повече от очевидно:

— Свалям мокрите си дрехи. Нали ти казах, че умирам от студ.

Логика, помисли си Талис.

— И как смяташ, че ще ти стане по-топло, след като се… разсъблечеш?

Тя спря с пръсти върху връзките, освободени вече до кръста. Нищо ли няма отдолу, зачуди се той. Кали погледна Талис косо.

— Не се бях сетила. Аз… Ние можем…

Да, пълна невинност, помисли си Талис отново и докато Кали премигаше насреща му, той се сети за няколко начина да се стоплят.

— Сламата! — възкликна Талис въодушевено, сякаш току-що бе измислил нещо гениално. — Зарови се в сламата. Дълбоко. Много дълбоко. Колкото по-надълбоко се заровиш, толкова по-топло ще ти бъде.

— Ами ти — попита тя плахо. — Ти как ще се стоплиш?

— Аз? — жестът му показваше красноречиво, че неговото удобство няма значение. — Ще се опитам да се измъкнем оттук.

Лицето на Кали загуби спокойния си, почти прелъстителен израз.

— Но Талис! Не можеш да останеш буден цяла нощ! Казах ти — стените са каменни, а вратата…

Талис разбра, че Кали се съмнява в него. Случваше се за първи път и не се ядоса. Нейното съмнение само го тласна окончателно, че трябва да я убеди в способността си да се грижи за нея. А и е време да й каже истината: той е възрастен, а не дете, както тя все още си мисля.

Пристъпи към нея, прегърна я и целуна студената буза.

— Чуй ме, скъпа. Досега не съм те подвеждал, нали? И този път няма да го направя. Не искам да те тревожа, но според мен никой няма да дойде да ни потърси сутринта, много сме далеч. Можем да прекараме тука дни наред, преди да се появи жива душа. Сега, докато още не съм уморен, ще направя всичко, за да се измъкнем. Нали ми вярваш?

Полуразсъблечена, Кали се отпусна върху него.

— Талис, любов моя, не мисля, че не можеш да ни изведеш оттук. Ако някой може — това си ти. Просто…

— Да?

— Нищо — спря тя внезапно. — Добре, дълбай вратата цяла нощ, опитвай се с голи ръце да откъртиш камък от стената. Какво ме интересува? Какво значение има това за мен? Хайде — отдай се на подвизите си.

Талис нямаше представа защо е толкова разстроена. Наистина през последната година той не разбираше почти нищо от нейното поведение. Тя се отдръпна рязко и почти падна, но когато той се опита да я задържи, грубо отблъсна ръката му. Държанието й подсказваше, че той трябва да положи всички усилия да се освободят; да спечели отново доверието й, за да е сигурна, че е способен да стори всичко на този свят. Дори ако му струва живота, той ще я изведе оттук.

Но след час Талис не бе напреднал особено в опита си да излязат от студения затвор. На няколко пъти Кали се опита да привлече вниманието му, ала Талис, съсредоточен върху мисията си, дори не я погледна. Знаеше, че е заровена в сламата до шия и му е много сърдита — усещаше го осезателно, както и мокрите си дрехи. Но колкото по-силно усещаше гнева й, толкова повече се стараеше да се измъкнат от този капан. Можеше да понесе почти всичко, но не и Кали да сметне, че не е способен да свърши нещо.

Нейният писък го изненада. Обърна се рязко и я видя как се върти из сламата. Почти заспалата маймунка я загледа стреснато.

— Бълхи! — изпищя тя. — Навсякъде по тялото ми! Помогни ми да ги махна!

След секунди Талис опипваше пленителното й тяло, нападнато от бълхи според нея.

Но той не можа да издържи дълго на изпитанието. Пребледнял, разтреперан, облян в пот независимо от студа и мокрите дрехи, той се отдръпна. В следващия миг като някакво огромно животно с невероятна сила, той грабна меча си и проби дупка в покрива. Посипа се боклук и се разхвърчаха големи парчета; Кали вдигна ръце, за да предпази лицето си, а Кип шумно протестираше, че му пречат да спи.

Талис грабна една греда и се измъкна през отвора навън, под студения дъжд. След миг отвори вратата, но не погледна към Кали, която все още стоеше гола сред купчината слама, прикрила само краката й до коленете. Обърнат с гръб към нея, той й нареди много строго:

— Кали, облечи се. Тръгваме.

— Но, Талис — започна тя. — Мисля, че трябва да останем тук. Според…

— Тогава отивам да намеря кон и се връщам да те прибера.

— Не можеш. Много е далеч. Ще мине цяла вечност.

По гласа й личеше, че ей сега ще се разплаче.

— Ще тичам.

— Талис, не можеш да тичаш през целия път. Това са километри.

Той вдигна ръце.

— Кали — Талис не криеше раздразнението си, — мога да тичам километри дни наред. Може би дори години. Мога да тичам до края на света. Мога…

Не продължи, а хукна колкото се може по-бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и красивото голо тяло на Кали.

Не му се наложи да тича дълго. Намери коня на Кали с юзди заплетени в близките храсти и се върна твърде бързо.

Беше горд, че я спаси. Но по неизвестна причина Кали бе така ядосана, че не му проговори през целия път. Нейният неоснователен гняв го разсърди. Защо момичетата, с които човек прекарва така добре, се превръщат в нещо толкова неразгадаемо, когато станат жени?

Яздеха мълчаливо към имението и Кали нито веднъж не му благодари, че я спаси.