Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от eva)

Глава десета

Не желая да си спомням какво се случи после. Отвратителният мълчаливец, който заяви, че ми е съпруг, ме метна през рамо и ме понесе нагоре по стълбите. Неволно си спомних как Рет бе отнесъл Скарлет в стаята и как по-късно двамата се бяха любили. Този мъж приличаше на неандерталец, но беше доста секси. И ми бе съпруг и бе Джами — може би.

Но той ме хвърли на леглото, излезе от стаята, заключи вратата и минути по-късно отново се появи сивокосият лекар; разбрах как са се извършвали гинекологичните прегледи но времето на Едуард VII. Мечтаех да дружа с краля, а вместо това разглеждаха интимните ми части.

Ще кажа само, че бях покрита със завивките и прегледът бе извършен — доколкото въобще е възможно — деликатно. Знаех какъв е проблемът. Два припадъка за един ден вероятно означаваха, че лейди дьо Грей е бременна. Сега ми ставаше ясно защо е изчезнала. Не ми се струваше вероятно тя и враждебният й смугъл съпруг да са прекарвали дълги мързеливи следобеди в леглото, така че ако тази Катрин бе бременна, то бе от друг мъж.

Когато лекарят, чиито ръце бяха заети с прегледа, ме изгледа озадачено, разбрах че съм го загазила. Без съмнение всички знаеха за предстоящия развод на лейди дьо Грей, а в същото време тя беше бременна, но не от съпруга си.

Сигурна съм, че се изчервих от срам, но лекарят не отрони дума, затвори чантата и напусна стаята.

Дойде прислужничката, свали ми корсета (слава Богу) и ми облече пищен пеньоар. После среса косите ми и ме остави да чакам, без съмнение, него.

Какво щях да разправям на мъж, комуто току-що е било съобщено, че съпругата му, с която не беше се любил Бог знае от кога, е бременна?

Най-после той пристигна. Трябва да призная, че се чувствах доста нервна. Никога не ми е допадал безразборният секс. Винаги — и в книгите, и в живота си — съм била за любовна връзка с един мъж в даден момент. Вероятно случилото ми се тогава ми е послужило за урок.

— Направи ме за посмешище пред цяла Англия. Защо? — започна той. Черните му очи ме пронизаха за миг, после той ме загърби и се загледа през прозореца.

Трябва да призная, че ме караше да се чувствам странно. А винаги съм мислила, че успявам да се контролирам, когато съм с мъж. Със Стивън винаги анализирах всичко; исках да направя онова, което е добре за мен. Но този мъж ме вълнуваше. Това е най-точната дума за моите чувства: вълнение. Ако успеех да уточня точно какво е това вълнение, щях да съм доста по-спокойна.

Преглътнах, преди да кажа:

— Вероятно имаш предвид всички мъже. Ами бях… Бях самотна. Ти си постоянно в градината и…

Той се извърна и ме изгледа гневно.

— Искам да кажа, че няма никакви мъже, както добре знаеш.

Трябваше ми малко време, за да разбера какво ми казва, а когато схванах, не можех да повярвам. Само по един начин той можеше да е сигурен, че не е имало никакви мъже.

— Да не би да съм… — не сдържах усмивката си — …девствена?

Самата мисъл ме разсмиваше. Тридесет и девет годишна американка, върната във времето и попаднала в тялото на двадесет и седем годишна девственица!

— Това ти се струва смешно? — попита разярен той.

— Отчасти — уточних аз и като погледнах към него, попитах: — След като съм девствена, защо искаш да се разведеш?

— Както ти е добре известно, ще се женя за Фиона.

Колко съвременно, помислих си, по-ядосана, отколкото ми се щеше. Какво, да поканя блудницата на чай ли?

Докато осмислях отвратителната новина, Катрин заговори с онова, което бях започнала да считам за своя уста:

— Но разводът ще накара обществото да ме отхвърли. Никой мъж няма да иска да ме вземе.

— Да си мислила, преди да ме направиш за посмешище пред цяла Англия.

— И как го постигнах? — полюбопитствувах, а гневът ми нарастваше с всяка секунда.

Той вече си бе избрал следващата булка, съпругата му бе девствена, а аз щях да бъда наказаната.

— С твоите похотливи писма! — последва ядосаният отговор. — Като съобщи на света, че си се любила с всички мъже в Англия, начело с краля. Не желая да бъда рогоносец.

— Рогоносец! Луд ли си? Не съм се любила с други мъже. Лекарят потвърди, че съм девствена. Можеш да обявиш пред всички, че писмата не отговарят на истината. Знаеш, че разполагаш с доказателство, че не съм се любила с нито един мъж.

Очите му станаха още по-черни.

— Да обявя на света, че съпругата ми е девствена? Моята съпруга!

Не можех да повярвам на ушите си.

— Искаш да се разведеш с мен, да ме превърнеш в несретница и да ме изриташ от обществото, макар да знаеш, че съм невинна?

Погледът му бе достатъчно красноречив. Да, той щеше да направи точно това.

През целия този разговор Катрин витаеше наоколо и ме осведомяваше колко пагубно може да й се отрази един развод. Той щеше да разруши живота й, а неговият щеше да остане непроменен; той притежава парите и благородническата титла. Тази несправедливост доста ме ядоса. Погледнах към него с лицемерна любезност:

— Защо не си й… ми… отнел девствеността? Не можеш да го направиш, а не желаеш да се разбере, така ли? Казвал ли си на скъпоценната си Фиона, че си полумъж?

Никога не бях докарвала мъж до сексуален бяс. Ако бях героиня от любовен роман на автор отпреди десетина години, щях да се озова върху леглото с вдигнати поли. Аз обаче винаги съм се съпротивлявала срещу изнасилването в любовните романи. Спомням си втория си роман. Редакторката (тогава не беше Дариа) каза: „Опасявам се, че не можем да го публикуваме, защото героят не изнасилва героинята и читателките няма да знаят на какво е способен.“ Избухнах в сълзи: „Тогава ще трябва да си намеря друго издателство. Ако я изнасили, той няма да е никакъв герой.“ Сега звучи логично, но по онова време беше революционно. Издателката все пак пусна романа, но ме предупреди да не се надявам на големи продажби. Романът обаче се разграби като топъл хляб, а редакторката сега работи за един издател на порнографска литература.

Това, което в момента обаче ми се случваше, беше истинско, а аз не контролирах напълно положението. Сложих ръка на гърлото си и се опитах да се отдръпна от него. Гледаше ме изпепеляващо и сърцето ми подсказваше, че иска да ми докаже способностите си, нереализирани до този момент.

Предусетих, че нищо няма да се случи. Прекалено много държеше на честта си, за да удари жена, а нещо го възпираше от изнасилването. Понякога мисля, че у мен се е вселил дявол. Червенокожо дяволче със заострена опашка — седи на дясното ми рамо и ме ръга да върша отвратителни неща. Усещах как клетата девствена Катрин се гуши в мен, ужасена от този човек, и бях възмутена от цялата несправедливост на онова, което един мъж може да направи на една жена. Изправих се срещу него предизвикателно.

— Не можеш, нали? — надсмях се аз. — Какво ще ти помогне, ако се разведеш и се ожениш за Фиона? Щом не можеш с мен, значи няма да можеш и с нея.

Веднага разбрах, че сбърках. От ярост лицето му се изкриви. Какво ли мислеха мъжете от времето на Едуард VII по въпроса за побой на съпругата?

Трябва да отбележа, че не направи опит за физическа разправа. Обърна ми гръб, но виждах, че се тресе от гняв.

— Много си позволи — прошепна той и аз разбрах, че има „проблем“.

Средствата за масово осведомяване в Америка са ни научили да се чувстваме виновни, ако не се отнасяме с разбиране към проблемите на другите. Затова, дори да беше негодник, го съжалих. Импотентността е тровила много мъже, без значение кога са живели.

Застанах до него.

— Виж… Понякога за тези неща има причини… Може да са от физическо или психологическо естество. Ако си поговорим, можем да открием причината за твоята… твоята неспособност, а откривайки причината, ще разрешим проблема. И после според мен това не те прави по-малко мъж и не мога…

Смехът му ме накара да спра. Ненавиждам да ми се присмиват. И особено ненавиждах самодоволния, снизходителен начин, по който той ми се присмиваше.

— Какво дете си — отбеляза той. — Какво невинно дете.

Самодоволно не е точната дума, изразяваща отношението му.

— Не съм толкова невинна, колкото си въобразяваш — възразих и почувствах, че отново започвам да се ядосвам. Само да бяхте видели как ме гледаше! Готова корица на любовен роман — а кой по-добре от мен знае как изглеждат? Безукорно облечен (ненавиждам това определение!), със снежнобяла връзка, широкоплещест, със стройни бедра и елегантни ръце с дълги пръсти. Отметна назад разкошната си глава и ме изгледа над дългия си аристократичен нос. Беше толкова самодоволен, толкова арогантен, така убеден, че той, мъжът, знае всичко, а аз с моята тънка талийка — нищо.

— Не си ли толкова невинна, Катрин? — попита той, приближавайки ме с непоколебимостта на приливна вълна, само че по-бавно. — Не си ли?

Осъзнах, че възнамерява да ме целуне. Исках да го спра, защото част от мен бе обхваната от страха на Катрин към него. Но не можех да помръдна, също както не бих могла да помръдна къщата, каквото и да сторех.

В мига, преди устните му да докоснат моите, се сетих за думите на Нора: „Ако се случи да го целунеш, ще бъде като сливане на две души.“ Не помня в отговор на какъв въпрос ги каза, но го запомних.

Когато устните му докоснаха моите, не знам дали беше сливане на души или не, но никога не бях се чувствала така с друг мъж. Сякаш целувката не беше само докосване на устните ни; имах чувството, че телата ни се опитват да се слеят. Исках да потъна в него, да се слея с него по начин, който не е толкова физически по своята същност, а… а…

О, какво ме е грижа как го описвам? Само мога да кажа, че докато той ме целуваше, просто се загубих в него. Не бях аз или Катрин, или някой друг; бях част от него.

Краката ми се огънаха и ние потекохме към леглото. „Потекохме“, защото имах усещането, че съм от живак, а не от кости и плът. Той се свлече заедно с мен и се озова отгоре ми с плътно прилепнали устни към моите.

Много пъти съм се сблъсквала с похот. Доста мъже са ме вдъхновявали да… да правя такива неща в леглото, които са си моя работа, но този мъж ме караше да се чувствам както никога досега. Обзе ме желание, каквото не съм подозирала, че съществува; завладя ме така пълно, че изчезнаха всякакви други мисли и чувства. Усещах само него. Нито друго.

Трябваше да го имам. Исках го толкова близо до себе си, колкото физически беше възможно. И осъзнах, че не изпитвам просто сексуално желание. Исках този мъж да влезе целият в мен; исках цялата да съм в него.

Нямам думи да опиша какво изпитвах към него. Може би и той изпитваше същото, защото целуваше шията ми така, сякаш ако не го прави, ще умре. Отпуснах глава назад и единствената дума, която повтарях, беше „да“. „Да“ на всичко, което пожелае. „Да“ на всичко, което можех да му дам или сторя за него.

Ръката му бе върху гърдите ми; моите ръце бяха върху неговите, по гърба му, в косата му — навсякъде, където можех да го докосна. Никога през живота си не бях желала по-силно мъж.

Поставих ръка между краката му и там не открих нищо. О, той си имаше цялото полагаемо се оборудване, но в момента то просто не функционираше. Или поне не функционираше при моя допир.

Щом го докоснах, той се отдръпна и покри лицето си с ръце, за да не видя мъката му. Цялото ми тяло трепереше, а аз се чувствах напълно загубена без него. Може би трябваше да се опитам да го утеша, но в този момент мислех единствено за себе си.

— Само когато си с мен ли се получава така? — прошепнах аз. — Само с мен ли?

— Да.

Думата се изтръгна някъде дълбоко от него и знаех, че признанието му причинява болка.

Погледнах го и не можех да повярвам, че той „не може“ или че трябва да спрем. Исках да го докосвам. Всъщност исках да сваля всичките му дрехи и да изближа целия цвят от кожата му.

— Тавей — пророних аз и се изтърколих към него, като сложих устни на гърдите му, там, където ризата му се бе разкопчала. Усещах ударите на сърцето му; усещах топлата тъмна кожа; усещах…

Той ме отблъсна и ме изгледа подигравателно.

— Не виждаш ли, че не те желая? Никога не съм те желал. Ти не ме привличаш.

Споменах, че съм твърде горда. Думите му ме нараниха, но не направих нищо да се защитя. Стоях и треперех от желание да се любим. Усещах, че тялото ми гори, сякаш треска ме тресе, и макар да ми говореше отвратителни неща, достатъчно беше само да ми подаде ръка, и аз щях да я поема.

— Можем да… — не се предавах аз, а тялото ми копнееше за неговото, докато посягах с ръка да го докосна. — Ако опитаме…

Той стана от леглото. Надвеси се над мен — очите му бяха пълни с присмех — и каза подигравателно:

— Катрин, ожених се заради парите ти. Използвах ги да сложа покрив на къщата си, да напълня обора с коне. Сега искам да се сдобия с няколко сина, а не мога да ги получа от теб. Ще говоря с адвокатите си утре и ще сложа край на тази женитба-фарс. — И ме дари с още един презрителен поглед: — Повече никога не опитвай подобно нещо. Няма никакъв резултат, а такова поведение само те унизява.

Напусна стаята и затвори вратата.

Бях направо потресена, за да мога да разсъждавам. Да дойда на себе си след срещата с него бе все едно да се възстановя след двуседмичен грип. Чувствах се слаба, беззащитна, уморена, а някъде вътре в мен лейди дьо Грей нареждаше: „Казах ти, че ще стане така. Казах ти.“

Може и да ме е предупредила, може би трябваше да се вслушам в съвета й, но смятах, че всичко е ужасно несправедливо. Не бях сторила нищо нередно. Аз, искам да кажа, Катрин — само беше написала няколко пикантни писма и доколкото се познавах — познавах нея, — беше го сторила, за да привлече вниманието му. И тя ли бе толкова увлечена по него, колкото и аз? При тази мисъл усетих как духът й се свива. Тя го обичаше извънредно много. И което бе по-лошото — същото важеше и за мен. Не се съмнявах, че ако се върне, ще се отпусна на леглото и ще го приема с отворени обятия.

— Но в същото време го мразя — произнесох на глас.

Как да не мразиш мъж, готов чрез развод да съсипе живота на една жена, защото не може да се люби с нея? Мразех го и за отвратителните неща, които ми наговори.

В главата ми прокънтяха думите на Нора: „Любов. Омраза. Това е едно и също.“

— Обичам го и го мразя — продължих аз и усетих, че Катрин се съгласява с мен. „Истинската омраза — бе казала Нора — е обратната страна на любовта.“ Сега най-накрая разбрах какво е имала предвид и ми се щеше да не го бях проумявала.