Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remembrance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“


ЧАСТ ПЪРВА

Глава първа

НЮ ЙОРК, 1994

 

Случки от някой минал живот те лишават от възможността да си щастлива в този.

Какво ще си помислите, ако ви кажат подобно нещо? Ще решите — значи всичко е безнадеждно. Струва ли си дори да опитвам? Нали така? Или може би ще ви хрумне — тази, дето ми ги разправя, трябва да е луда, я по-добре да се омитам.

А може бе приличате на мен и ще решите — чудесен сюжет! Напоследък всички са се заловили с темата за пътуване във времето, но никой не се сеща за миналите животи, следователно, ако успея да задам повечко въпроси, от отговорите на жената мога да изфабрикувам добра история.

И понеже съм писателка до мозъка на костите, подобни мисли ме осениха още при първата среща с Нора. Всяка частица у мен се старае да използва чутото, за да го пресъздам в книгите.

Хората постоянно ме питат как съм станала писателка. Иска ми се да имам отговор, който да им допада. Например, че съм се разхождала из поляна с дребни сини цветя и пред мен се е явила красива жена в сребърни одежди, докоснала ме е по главата с вълшебната си пръчица и с меден глас ми е казала: „Дарявам те със способността да пишеш. Върви и твори.“

Понякога си мисля, че хората желаят да чуят, че съм била „избрана“, че съм нещо като пророк. Но не сте ли забелязали, че когато четете за пророци, те винаги се обръщат към Бог с думите: „О, Боже, защо точно аз?“ Дори си мисля, че да си „избран“ не е благословия, а проклятие.

Е, добре, току-що ви разказах защо съм станала писателка. Съчинявам истории от всичко. От абсолютно всичко на този свят. Зървам нещо, чуя нещо, прочета нещо и мозъкът ми започва да съчинява история.

Става съвсем непринудено. Дотолкова непринудено, че когато някой ме попита как съм станала писателка, ми се иска да отвърна с въпроса — ако не с истории, то с какво е пълна главата ви? За какво мислите, докато слушате безкрайна, скучна реч? Или докато шофирате? Или когато за шести път зареждате пералнята с мръсни дрехи? За мен това е истинската загадка на живота. Знам какво има в моята глава, но какво друго, ако не истории, се върти в главите на останалите?

Както и да е, сега, когато съм пълноценна писателка (ще рече да не трябва да работя друго, за да си плащам сметките), откривам, че ние, писателите, принадлежим към малък клуб, на който би трябвало да сме предани. Клетвата на Хипократ е нищо в сравнение с нашата отдаденост.

Тъй като не желая да загубя писателското си членство, ще кажа каквото се очаква от мен. Да се пише е дяволски трудно. Какво беше казал някой — как си разрязваш вената и оставяш кръвта да се лее върху белия лист? Е, така е. Писането наистина е трудна работа. Само помислете! Налага се да седя на задните си части по шест до десет часа на ден. Разхождам се из стаята и се чудя: „Какво ще стане оттук нататък?“ Издателската къща, с която работя, ми изпраща цветя и пари всеки път, когато предам книга.

Звучи, сякаш писателят страда повече, отколкото, да речем, секретарката. А тя всъщност става с иззвъняването на будилника (аз ставам, когато пожелая), и изпраща децата и съпруга, труди се за шеф, който никога не я хвали, а като се прибере, я чака безкрайна домакинска работа. Но на нея никой никога не й казва: „Я, ти си секретарка. Как стана секретарка?“

Предполагам, че всеки върши каквото може. Ако умееш да караш камион — правиш го. Ако си в състояние да заблуждаваш хората и това да не ти тежи на съвестта — ставаш адвокат. Ако в главата ти гъмжи от истории — просто ги записваш. Мисля си, че да си писател не е по-различно — и далеч не така важно — от останалите професии. Но светът сякаш не е съгласен с мен. Общо взето, хората са решили, че писателите са по-умни, по-проницателни, по-просветени, по каквото щете от другите, и затова се отнасят към тях с благоговение и уважение.

Ако ме питате, предлагам да се създаде Национална Професионална Лотария — ежегодно десетина професии да бъдат изтегляни от шапка и ангажираните с тях да са обект на хвалби през годината. Да се състави списък на най-добрите и те да получават писма от почитатели, да присъстват на събирания, където да раздават автографи, да има нещо като издателство, което да ги хвали и да им раздава подаръци.

Ето, видяхте ли? Пак започнах да съчинявам. Дайте ми клавиатура и не мога да се спра.

Искам да обърна внимание обаче, че има една „професия“ прекалено жестока, за да бъде включена в лотарията. Професията на литературните критици. И по-точно — рецензентите на любовни романи.

Може би тук трябва да спомена, за да не се почувствате излъгани и да спрете да четете тази книга — аз пиша любовни романи.

Така, заявих го. Излезе на бял свят.

Независимо от всички радости в живота ми той има една наистина ужасна страна. Шокиращо ужасна. А именно: начинът, по който хората гледат на любовните романи, на читателите на любовни романи и най-вече — на авторите на любовни романи!

Колко странно нещо е светът! Видях по телевизията мъж, който призна, че няколко пъти е правил секс с невръстната си дъщеря. Почти всеки артист/певец заявява на всеослушание, че той/тя е опитвал всички познати наркотици и е наранил или отблъснал повечето от хората в живота си.

И как се отнасят към всички тези люде? С любов — ето как! С любов, разбиране и симпатия.

А ето ме мен и какво правя аз? Пиша забавни кратки любовни истории за мъже и жени, които се влюбват. Най-дивото, което правят, е едно или две бебета. Никакви наркотици. Никакво кръвосмешение. Никой никого не натиква в казан с вряла вода и никакви други ужасни неща. Дори не карам моите герои да кроят планове за убийство. Просто пиша истории за нещо, за което всички ние мечтаем: да имаш някого, когото обичаш и който също те обича.

Може би си мислите, че самата мисъл за автор на любовни романи предизвиква усмивка. Ах, колко хубаво. Обич. Любене. Смях. Целувки.

Но не е така. Светът далеч не е настроен дружелюбно и, доколкото виждам, любовните романи и техните автори са обект на подигравки, присмех, общо взето — на презрение.

Защо? Една от любимите ми теории, е че читателките преплитат действителност и блян и си представят мъж, който ще ги избави от Живота. Ако тази теория е вярна, то значи жените са толкова глупави, че не са в състояние да различат истината от фантазията. Кой се тревожи, че ако мъжете четат шпионски трилъри съществува опасност да нападнат съседа си с автоматично оръжие? Не мога да си спомня някому някога да е хрумвало подобно нещо. Нито се сещам някой да се е разтревожил от въздействието на криминалните романи или научната фантастика. Изглежда, само жените са толкова тъпи, за да допускат, че разкошен, грижовен, готов да обича мъжага ще ги спаси.

Скъпи мои, ако някоя жена вярва, че разкошният мъжага ще я спаси, то любовните романи нямаше да представляват четиридесет процента от всички издавани книги.

Както и да е; да се върна на литературните критици. Тези умни млади хора завършват колеж и мечтаят да работят в известно с интелектуалните си достойнства списание. Но какво става? Някакъв стар мъж, с угаснал вече блясък в очите, решава да даде на младото, ала пълно с претенции нищожество житейски урок и възлага на това почти дете възможно най-долната работа в занаята — рецензирането на любовни романи!

Досетете се върху кого се стоварва гневът на току-що постъпилия новак. След като са похарчени осемдесет хиляди за образованието му, той получава за рецензиране книга, на чиято корица е изобразена „готова за кърмене майка“ (определена така поради големината на знаете какво и бюстие, очевидно готово да падне напълно. (Задача: мъж или жена е автор на подобна корица?).

Е, добре; той/тя изкарва гнева си върху мен — писателката на любовни романи. Най-долното същество на света. По манталитет домакиня, но с банкова сметка.

Правило номер едно при рецензиране на любовен роман: сравнете книгата с най-доброто литературно произведение, което някога сте чели. Ако не прилича поне малко на романите на Джейн Остин, то изразходвайте знанията си, за които сте платили поне шестдесет хиляди, за да сринете писателката по най-унищожителен начин. Ако обаче допуснете грешка и случайно книгата ви хареса, пишете „вероятно почитателките на Хейдън Лейн ще я харесат“. Каквото и да правите, в никакъв случай не се ангажирайте да отбележите, че книгата наистина ви харесва. Допуснете ли някой да реши, че любовните романи ви допадат, никога няма да напреднете и да получите „хубава“ книга за рецензиране.

Добре де — какво общо има всичко това с темата за минали животи? Истината е, че има много общо, защото, разбирате ли, аз съм на тридесет и девет; на път съм да започна четиридесетте, и се опитвам да разбера някои неща от живота си. Понякога си мисля, че съм не по-малко любопитна от читателите си да разбера как всъщност станах писателка. Кое ни прави това, което сме днес?

Общо взето, най-интересно е да се анализират хората. Защо жената, която живее в долния край на улицата, се облича с военна прецизност? Защо някои се страхуват от ножове, или пожар, или високи места? Ами хората, обхванати от ужас да напуснат дома си?

Съществува, разбира се, теория, че всеки страх в съзнателния ни живот е причинен от нещо ужасно, случило се в детството — за предпочитане нещо, което не сме в състояние да формулираме, така че е наложително да посетим стотици пъти терапевт и да му заплатим хиляди долари с цел да ни помогне да си припомним злополучното събитие. И в резултат на проведената терапия не само сме по-бедни, но имаме и нови неприятни спомени.

През лош период от моя живот (какво освен мъж може да причини „лош период“ на жена?) отидох при терапевт. Тя ми обясни, че в главата ми е пълно с истории, защото съм искала да се любя с баща ми. Щом си възвърнах способността да говоря, заявих с огромно негодувание:

— Не съм искала да се любя с баща си!

— О — отвърна тя спокойно, — тогава сте потискали това желание.

Като разбрах, че няма да мога да победя — а за мен винаги е било важно да побеждавам, — повече не я посетих.

Опитвала съм се да си обясня защо пиша и защо пиша именно така. Защото, разбирате ли, всички писатели мечтаят за едно — безсмъртие. Затова именно сме толкова суетни и смятаме, че някой ще иска да прочете написаното от нас. Ние, писателите чуваме, че Марк Твен е починал в бедност, но не изпитваме съчувствие, защото старият Марк е постигнал целта. Той ще живее вечно. Нашите семейства без съмнение биха се радвали да сме писатели, които изкарват купища пари, но ние, писателите, неизменно предпочитаме вечното признание пред богатството.

Там именно е проблемът. Никой не идва при вас, кацнал на розово облаче с тефтер в ръка, за да ви предложи: „Предоставям ти дарбата да пишеш. Коя предпочиташ — такава, на която се присмиват, или която ще се помни и след смъртта ти?“ Талантът не е като колата на старо. Няма как да го върнеш, ако не ти харесва. Не можеш да обявиш: „Искам да заменя моя талант с такъв като на Едит Уортън.“

Моят талант е да пиша любовни романи, а на тях им се присмиват и подиграват. Ако във филма режисьорът иска да покаже, че героинята е глупава, той натиква в ръцете й любовен роман.

Много отдавна реших, че съм благодарна за таланта си. Които умеят — пишат, а които не — рецензират. Както е казал Антъни Тролън: „Само глупакът не пише за пари“, или нещо подобно. Но наистина е така. Не можеш да седнеш пред компютъра и да кажеш: „Ще напиша името си в литературната история.“ Просто не става така. Не ти решаваш кое ще те надживее; правят го други.

И ето продължавам да се чудя как стана така, че започнах да пиша любовни романи. Връщам се назад в живота си, за да се опитам да разбера как станах писателка. Всъщност искам да разбера как станах това, което съм във всяко отношение.

До седмата си година бях най-щастливото дете на планетата. Родителите, сестра ми, брат ми и аз живеехме в съседство с две къщи, пълни с братовчеди, лели, чичовци и няколко чифта баби и дядовия. Истински рай. Като главатар на цялата банда, аз нареждах на всички какво да правят и как да го правят. Изобретателността ми беше високо ценена.

Е, може би не от всички. Веднъж видях как баба изви главата на една кокошка, затова казах на братовчедка ми, че е редно да помогнем на Нана и да извием главите на всички кокошки. И така — някъде към петгодишни, с кокошки притиснати между одраните ни колене, ние извивахме и извивахме и извивахме. Баба излезе от къщата, понесла пране за простиране, а всичките й кокошки, с глави килнати на една страна, се люшкаха като пияни из двора. Връщам се назад и си припомням свирепия нрав на баба — все още не знам как братовчедка ми и аз останахме живи.

Но тези прекрасни години свършиха скоро след като мама реши, че й е дотегнало от прословутия нрав на свекърва й. Майка ми (тя можеше да пречупи всеки нрав с желязната си упоритост) осведоми баща ми в един съдбоносен ден, че е купила терен, където той да й построи къща. В нашето семейство всички обичахме да се преструваме, че татко диктува законите. Според мен законът, който беше въвел, гласеше: „Дайте на мама каквото поиска, иначе тя ще направи живота на всички ни ад.“ Каквото и да си е мислел, не бе толкова глупав да й възрази, когато в очите й се забелязваше онзи поглед.

Преместихме се. В един единствен ден загубих всички братовчеди, баби и дядовци; загубих кокошките, храните и опосума, който живееше в бъчва в плевнята. Загубих къпиновите храсти, от които ме полазваха бълхи, загубих ябълковите дървета, по които се катерих. В един единствен ден от шампион над всички, от човек от първостепенно значение се превърнах в дете, за което трябва да се бди.

Само за броени часове бях преместена от най-вълнуващия живот, който можеше да се води, в най-скучния. Мама и сестра ми бяха от едно тесто. Бяха добри. Добри, добри, добри.

Какво може да е по-отегчително от това да си добър? Майка ми постоянно повтаряше „Не яж прекалено много шоколад. Ще ти прилошее“, или „Не, не мога да погледна точно сега. Имам много работа“, или „Хейдън, не чети тази книга сега. Не си свършила с миенето на банята“. Все натякваше. Имаше подходящо и неподходящо време за всичко. Но доколкото схващах, подходящото време за забавления никога нямаше да настане.

На хората не им ли се искаше от време на време да правят неща, които не са запланували? Единствена аз ли на света мечтаех да изям толкова шоколад, колкото можех да поема, и по дяволите какви щяха да са последствията?

Като си припомням онези дни, си мисля, че някои просто ги е страх да нарушават правилата. Може би се опасяват, че ако ги нарушат, ще загубят самоконтрол и ще се превърнат в нещо ужасно; в случая с майка ми — да бъде домакиня, чийто под в банята е мърсен.

Каквото и да се криеше зад всичко, резултатът винаги бе един и същ: бях изолирана и сама като в сапунен мехур. Не биваше да забравям да седя изправена, да вървя спокойно и никога, никога да не съм непокорна. Стараех се, но е толкова трудно да се контролираш, когато си дете. Понякога май родителите ми мислеха, че ако не бдят над мен всяка минута от денонощието, оставена сама на себе си съвсем щях да загубя контрол. Вероятно щях да започна да ям шоколад, да се смея и просто никога да не престана. Или пък се страхуваха, че ако ме изпуснат, няма да успеят да ме „навият“ обратно и просто ще трябва да ме оставят да съм си аз.

Сега, когато съм вече на толкова години и познавам живота на възрастните (да не повярваш), разбирам, че родителите ми не са били с творческа нагласа, а аз съм била. Ако те купеха нещо, което трябва да се сглоби, внимателно изчитаха упътванията и правеха всичко според указанията на производителя. Ако аз вземех нещо подобно, смятах, не да четеш инструкциите е все едно да преписваш. И ако не успеех лесно да го сглобя, беше съвсем естествено да се втурна да скачам върху кутията и да изричам всички известни ми мръсни думи — които, слава Богу, не бяха много.

Наказанието, че съм скачала върху кутията или по някакъв друг начин съм нарушила правилата, неизменно бе да ми се говори „за мое добро“. Никога през живота си не успях да проумея смисъла на тази фраза. Щом някой каже „за твое добро“ то винаги, винаги, винаги означава, че той или тя искат открито да признаеш тяхната върховна власт.

Но както и да е; как все пак успях да оцелея сред тези унищожители на духа? Как оцелях след като ме мъкнеха при пастора, за да ми говори, защото съм била „различна“? Как оцелях, след като чух майка ми да пита роднини дали имат представа какво трябва да „направи“ с мен?

Сторих най-доброто, което можех, а то бе да избягам в царството на историите.

Четях непрекъснато. Когато мама ме караше да мина с прахосмукачка спалнята, която делях със сестра ми, тя се интересуваше повече от времето, прекарано с прахосмукачката, отколкото от чистотата. Единствено проверяваше дали по крушките няма прах, затова се научих да ги почиствам, а после се завирах в килера с книжка, фенерче и прахосмукачката и в продължение на четиридесет и пет минути се отдавах на четене. Мама имаше слух на прилеп, затова трябваше да съм сигурна, че се чува как се включва и изключва всмукването, ето защо допирах гърлото на тръбата до различни части на лицето и тялото си и четях; всмуквах от себе си и четях; всмуквах и четях. Бързо схванах, че гърлото трябва да е съвсем чисто — иначе лицето ми ставаше доста мърляво и тогава мама вече наистина ме принуждаваше да почистя стаята както трябва. Ооох!

Постепенно се научих да избягвам вечната работа, работа, работа и чистене, чистене, чистене, налагани от естетическата потребност на майка ми, и да отделям време за любимите си книги. Още тогава четях не художествени измислици, а книги за герои, за мъже и жени, които са направили нещо и са постигнали целта в живота си.

Сред тях бяха Даниел Бун, Джаки Кокран и, о! — капитан сър Ричард Франсис Бъртън. Там беше и най-прекрасната кралица, която някога е съществувала — Елизабет I, и момичета, които се обличаха като момчета и ставаха шпиони. Списъкът е безкраен.

Тогава не го осъзнавах, но онова, което вършех всъщност бе изследователска работа. Да, точно така — изследователска работа. Днес получавам изпълнени с възхищение писма от читателки, в които пише: „О, как успявате да извършите всичката изследователска работа, нужна, за да се напише исторически роман?“ Нека да погледнем действителността. Тази жена споделя, че работи целодневно и едновременно се грижи за три деца под петгодишна възраст, а се интересува как аз успявам да направя нужните ми справки за историческия роман. Аз бих искала да знам как тя успява да се справи!

Пространните ми обяснения за моя начин на живот се налагат, за да накарам вас, читателите ми, да разберете, че съм нормален, разумен човек, защото по-късно се случи нещо, което не е нито нормално, нито разумно.

Влюбих се в един от моите измислени герои.

Докато не започнах да пиша роман, наречен „Завинаги“, смятах, че съм добре приспособен човек. Е, може би главата ми бе пълна с различни истории, но според мен хората, които не разполагат с такива, се лишават от нещо чудесно.

Както и да е; обичам да мисля за себе си като за щастлив и относително добре приспособен човек. Бях на тридесет и седем години, работата ми допадаше, имах приятели и най-хубаво от всичко — бях срещнала чудесен мъж на име Стивън.

Стийв беше като сбъдната мечта: интелигентен, остроумен, талантлив, грижовен. Дори да го бях измислила, не можех да го направя по-идеален. И ме обожаваше. Смееше се на всичките ми шеги, смяташе че съм красива, интелигентна. Каквото и да се сетите — всичко бе идеално. Спор нямаше: най-сетне ми се дощя да се омъжа. Когато той поиска ръката ми, докато се возехме в едно такси из Сентрал парк, аз се метнах на врата му и повтарях: „Да! Да! Да!“ — с такъв ентусиазъм, че леко го смутих.

Но същата вечер, по-точно, в неделя рано сутринта, се събудих в три с ИДЕЯ. Това бе необичайно за мен. Когато започнах да пиша, бях бъкана с Идеи, но така се страхувах да не ги забравя, че ставах и пишех по цели нощи. Ала след десетина книги даже и да ми дойдеше Идея, продължавах да спя.

Нощта, когато получих предложението за женитба, с натежала от пръстена на Стивън лява ръка, ме събуди ИДЕЯ. Беше толкова великолепна, че не бях в състояние да остана до топлото тяло на Стивън и отново да заспя.

Станах и на пръсти се промъкнах до компютъра, за да запиша мислите си. Всъщност дори не мислех за сюжета, а за герой. Добре де, за мъж. Прекрасен мъж, за какъвто не бях писала преди. Мъж, по-истински за мен от всеки друг, когото бях създала.

В моите книги пиша за един род — Тависток. В началото винаги щом приключвах с даден роман, изпадах в депресия, защото знаех, че никога повече няма да се срещна с моите герои. Но един ден ми хрумна брилянтната идея да напиша четири книги за четирима братя от едно семейство. Не бях преценила обаче, че когато приключа с романите, ще бъда четирикратно повече депресирана. И единственият изход, за да се съвзема, бе да продължа да пиша книги за същия род.

По онова време не си давах сметка в какво се забърквам. Броят на книгите за това семейство растеше, но се увеличаваха и писмата, с които хиляди изискваха от мен да направя родословно дърво. Хората непрекъснато ми сочеха случаи, когато в един роман мъж и жена имат син, а в следващия детето се оказва дъщеря. Наложи се да купя професионални родословни софтуерни програми, за да следя моите хора, защото само след няколко години имах около четиристотин герои, все роднини помежду си.

С годините започнах да обичам моите Тавистокови и техните братовчеди — за мен те бяха като истински. Така че в нощта след моя годеж не беше изненадващо да започна да пиша за човек на име Тависток.

Кръстих го Джеймс Тависток, а аз го наричах Джами; бе едър, разкошен шотландец от шестнадесети век, облечен в характерното за Тависток каре, а героинята — съвременна жена, която предприема пътешествие в миналото, за да се срещне с него.

На сутринта Стийв ме завари пред компютъра да нахвърлям диалози и бележки за книгата. Никога не ме бе виждал така, защото през годините се бях научила да гледам на писането като на всяка друга работа, която те ангажира от девет сутринта до пет следобед. Възползвах се от почивните дни и си давах отпуска като всички останали хора. Бях открила, че това се отразява по-добре на работата ми, отколкото да се поддавам на лудостта „да чакам вдъхновението.“ Наемът, който плащам ежемесечно, е цялото вдъхновение, което ми е нужно.

Стийв подходи с разбиране. Беше инвестиционен банков чиновник (не, не позволявам той да борави с парите ми; споменах вече, че съм влюбена, а не — малоумна) и беше донякъде възхитен от творческия процес. Затова сам си поръча закуската от кулинарния магазин (в истинския живот жената пържи яйца на любимия си; в Ню Йорк просто звънваме по телефона до кулинарния магазин за любимите си), а аз продължих да пиша.

След време се отегчи да ме гледа над клавиатурата и се опита да ме склони да отидем на кино или да се разходим. Но аз не исках да излизам. Сякаш не можех да спра да пиша за Джами.

Стийв заяви, че ме разбира, и затова реши да ме остави да си върша работата; уговорихме се да се видим на следващия ден.

Но не се видяхме на следващия ден, нито на по-следващия. Всъщност не се видяхме в продължение на две седмици. Не желаех да се срещам с никого; единствено исках да продължа да пиша за Джами.

Четях книги за Шотландия до малките часове на нощта и всичко свързвах с Джами. Мислех за него, сънувах го. Виждах черните му очи, тъмните коси. Чувах как се смее. Знаех кои са положителните му черти и кои — не. Той беше храбър и почтен; държеше до безумие на честта си и тя тласкаше живота му напред. Беше толкова горд, че понякога това му пречеше. Но независимо от всичките си добродетели той бе и суетен, а понякога мързелив като котарак. Всичко, което желаеше, беше аз — искам да кажа, героинята да го чака.

След две седмици най-после излязох със Стийв; не знам как се случи, но сякаш не го виждах. Като че ли гледах на целия свят през очила, чийто стъкла са намазани с вазелин. Нищо не ми изгледаше истинско. Единственото, което можех да чуя или видя, бе Джами.

През следващите няколко месеца пристрастеността ми към този мъж все повече се засилваше. Какво ли само не опита Стийв, за да привлече вниманието ми. Говореше ми, умоляваше ме да спра да работя и да започна да му обръщам внимание.

— Къде е жената, в която се влюбих? — питаше той с усмивка, но всъщност прикриваше колко е наранен.

Не можех да му отговоря. Мечтаех единствено да се върна при компютъра и при справочниците. Не знам какво търсех в тях; може би смятах, че ще „открия“ моя Джами.

Трябва да призная, че през цялото време Стийв се държа възхитително. Той наистина ме обичаше. След около четири месеца пълна незаинтересованост от моя страна към него, той ме уговори да отидем заедно на консултант. По това време вече изпитвах чувство на вина. Не — поправка: имах усещането, че вероятно трябва да се чувствам виновна; а всъщност исках целият свят ако ще да изчезне, но да остана насаме с Джами.

В продължение на три месеца всяка седмица Стийв и аз посещавахме терапевта и разговаряхме за моето детство. Нищо не ме интересуваше. Просто седях и изричах каквото очакваха да чуят от мен — че мама не ме е обичала, че татко не ме е обичал и т.н. А истината бе, че мислех само за онова, което мечтаех да напиша за Джами. Бях ли изследвала напълно как слънчевата светлина играе в косите му? Бях ли описала тембъра на смеха му?

Стийв отлично разбираше, че не отдавам никакво значение на терапевтите. И след като в продължение на осем месеца не получи нищо от мен, обяви, че желае да развали годежа. В сцена, за която имах чувството, че наблюдавам отстрани, му върнах пръстена. Единствената ми мисъл бе: сега вече наистина мога да посветя цялото си време да пиша за Джами.

Когато за първи път споделих с моята приятелка и редакторка Дариа как съм се посветила на този мъж, тя остана очарована. Посветените писателки създават чудесни романи. Онези, които се провалят, звънят и питат: „Какво искаш да ти напиша?“

На този сеят единствено Дариа желаеше да слуша за Джами толкова, колкото аз исках да разказвам за него. За да съм честна, трябва да кажа обаче, че се бе научила да слуша писателките, докато редактираше ръкописи, ядеше сандвич и даваше нареждания на помощничката си за поредната корица и текста върху нея. Дариа притежаваше изключителен мозък.

Но тогава именно се случи нещо необичайно. Близо три месеца бях говорила непрекъснато за тази книга и Дариа обяви:

— Искам да видя какво си написала.

— Не! — срязах аз молбата й.

Това само по себе си бе доста странно. Писателите се държат, сякаш са доста самоуверени, но всъщност на всички коленете ни се подгъват. Ние сме във властта на редакторите — първите, които зърват нашия труд. Дариа винаги изпада във възторг от първата част на книгата, която съм й предала. По-късно може да ми каже, че нищо не струва, но никога не го прави в началото. Също както не можеш да кажеш на най-добрата си приятелка, че човекът, в когото е влюбена, не струва нищо. Можеш да го съобщиш едва след като се разделят.

Обикновено давах на Дариа книгите си на части от по петдесет страници и започвах да я тормозя за мнението й (подразбирай — неподправен възторг) още преди пощата да й ги достави. Една книга от петстотин страници, добре помня това, й изпратих на порции от по десет страници. Изключително мъдро Дариа отказва да инсталира факс в дома си: всички неуверени, но жадни за похвали автори ще й изпращат своите книги по факса страница по страница и през час ще настояват да похвали пасажите, които смятат, че са написали особено сполучливо.

Описвам всичко това, за да разберете колко необичайно бе нежеланието ми Дариа да види какво съм написала. Обясних й, че искам да приключа цялата част.

Истината беше, че не желаех нито тя, нито която и да е друга жена да зърне моя Джами.

Минаха месеци, аз продължавах да отказвам поглед върху каквото и да било от книгата и тя започна да се тревожи. Някои автори лъжат колко са написали, но знаех че Дариа не ме подозира, защото беше наясно колко обичам да пиша; по-точно — пиша, защото трябва, защото нещо ме тласка.

Дариа се разтревожи още повече, когато след около месец споделих за разваления годеж със Стивън.

— Но ти не си ми разказала нищо — възкликна тя поразена, защото бяхме истински приятелки, не само делови познати.

Изглеждаше малко разтревожена от уверенията ми, че разваленият годеж няма значение, че не съм била особено разстроена от раздялата.

Минаваха месеци — аз продължавах да пиша. Докато пиша, създавам файл „Сцени“ и щом ми хрумне част от диалог, годен за романа, го пъхам там. И тъй като съм твърде пестелива, неизменно използвам всяка дума, включена в този файл.

Бях написала толкова много за Джами, че файлът „Сцени“ надхвърли шестстотин хиляди байта, повече от четиристотин страници, а всъщност дори не бях започнала да пиша книгата. Все си казвах, че се налага да направя още някои справки или да науча още нещо за Джами, преди да мога да започна истинската работа по романа.

Бях си представяла Джами и героинята ми, наречена Кайтлин, във всякакви ситуации. Убеждавах се, че „изследвам възможностите на характерите им“. Написала съм двадесет и пет книги и никога не съм изпитвала подобна нужда, но, от друга страна, никога не съм се чувствала така към герой, когото съм измислила. О, доста често сякаш бях „влюбена“ в героите си, но никога не бях изпитвала такова нещо, което чувствах към Джами.

Минаваха месеци, а аз продължавах да нахвърлям бележки. Джами вече не бе шотландец, а англичанин от времето на кралица Елизабет I.

Дариа ми се сърдеше все повече, защото упорствах и отказвах да й покажа каквото и да било от написаното. Тя ми напомняше, че съм пресрочила срока, но това не ми повлия. Изпрати ми макет на корицата и ми говореше за всички хора от издателството, които разчитат на мен — нещо, което обикновено дълбоко ме трогваше. Сега обаче нищо и никой не ме интересуваше освен Джами.

Мисля, че поканата за сватба от Стийв ме накара да си дам сметка, че имам „проблем“. Знам, че с красивата гравирана картичка искаше да ме огорчи и нарани, да разбера, че съм го загубили завинаги, но в действителност бе най-доброто, което можеше да ми се случи. Разбрах, че заради измислен герой, когото бях създала на хартия, съм захвърлила истински, жив, чудесен мъж. Дадох си сметка, че от месеци не съм разговаряла с приятели, че в пресата, която отразяваше любовните романи, бяха започнали да се питат: какво се е случило с Хейдън Лейн?

Разбираш вредата от нещо, но не можеш да престанеш. Всички пушачи знаят, че трябва да спрат, но се оказва недостатъчно, за да се откажат от вредния си навик.

След като успях да призная, че наистина имам проблем, реших да потърся помощ. В продължение на три месеца всеки ден посещавах терапевтка. Оказа се безполезно. Никой не се беше сблъсквал със случай като моя. Отначало се опитвах да скрия от нея, че мъжът, който ме бе покорил, е плод на въображението ми, но имам голяма уста, а и не ме бива в интригантството, така че тя скоро разбра. Посъветва ме да излизам повече, да се срещам с хора. Опитвах, но не даде резултат, защото само отегчавах хората до смърт с моите неспирни: „Джами каза…“, „Джами харесва…“, „Джами прави…“.

Терапията не ми помогна. Започнах да пробвам други методи, за да разбера какво не е наред с мен. На всеки ъгъл в Ню Йорк има хора, които гледат на ръка, твърдят че са медиуми, гадаят с помощта на картите Таро или са посветени в тайни учения. Посетих неколцина. Може би се надявах някой да ме успокои, че до седмица-две отново ще съм добре. Ала никой не ми каза нищо обнадеждаващо. Разправяха ми, че съм богата и известна, че имам звездичка на дланта — знак, че съм „по-особена“. Осведомяваха ме, че хората, с които работя, започват да ме смятат за луда и вече ме третират като нитроглицерин, който всеки момент ще избухне.

С други думи — не ми съобщиха нищо по-различно от онова, което знаех. Вкъщи плачех много и копнеех за Джами. Не само исках да пиша за него, исках да го усетя, да го докосна, да говоря с него. Исках да следвам крачките на дългите му крака по селски пътеки; исках да зачена децата му.

Нямам представа какво щеше да се случи и докога щеше да продължава всичко това, ако не бях срещнала Нора. Като паяк в мрежата си, тя седеше в офиса си с огромен червен неонов надпис АСТРОЛОГИЯ срещу салона на фризьорката ми. Докато седях с намазана глава (косата ми е руса до бяло затова използвам оцветители, за да я накарам да изглежда „по-естествена“ — съдба, какво да се прави, нали?), си помислих: защо да не си направя хороскоп?

Казвам, че Нора е като паяк, защото скоро констатирах, че разбира от астрология по-малко от мен дори. Сложила е обявата, за да привлича хора. Всъщност Нора е ясновидка и щом поисках да ми направи хороскоп, предложи:

— А какво ще кажете за един сеанс?

— Готова — отвърнах аз и с тази единствена дума започна всичко.