Джуд Деверо
Спомен (29)

Глава двадесет и девета

— Ти наистина си много привлекателен — отбеляза Алида, като огледа Талис днес сутринта. Положи специално старание да се облече, защото смяташе да се срещне насаме с момчето за пръв път, откакто пристигна в имението Хадли. За миг изпита завист, че онова крехко смугло момиче е родило такова красиво момче, докато нейните синове са тъй деликатни и нежни. Как успява Гилбърт Рашър да прави такива синове?

Като наблюдаваше Талис, имаше чувството, че слънцето извира от него. Дори да не й бяха казали, щеше да се досети, че този момък ще умре, но няма да предаде нещо, в което вярва. Приличаше на герой от легенда за благородни дела, в която мъжете са прекалено добри за този свят. За миг я побиха тръпки, защото се сети, че обикновено умират много млади.

— Не се чувстваш добре — отбеляза Талис загрижено. Подхвана я със силната си ръка и я отведе до стола. Настани я, коленичи пред нея и се загледа дълбоко в очите й. Изучаваше я, както никой от нейното семейство не го бе правил.

После загърна коленете й с шал и разбута огъня, за да дава повече топлинна. Когато отново се обърна към нея, тя разбра: той знае, че тя умира. Отново й се прииска това момче да е нейно.

Положи усилия да седи изправена. Не биваше да се поддава на самосъжаление. Само след месеци ще се срещне със своя Създател, а дотогава има да изкупи доста неща. Как ще се яви при Господ, ако остави съдбата на децата й да зависи от някого, който не е нейна кръв.

— Ела, сине — покани го тя немощно, — ела седни при мен. Искам да те гледам.

Той мигом я послуша, а тя придърпа лицето му към светлината. Прекрасна кожа, съвършени зъби, открити, честни тъмни очи.

Тя отмести ръце от лицето му.

— Искаш да се ожениш за Каласандра.

— Да. Това е най-силното ми желание на този свят. Кали е…

Той спря, изчерви се и се загледа в огъня.

— Тя е много млада — отбеляза строго Алида.

— Но не и прекалено — отвърна той, като се усмихваше.

Усещаше неговата убеденост, неговото чувство, че Кали е нещо, което трябва да притежава.

— Ти си синът, който винаги съм искала и никога не съм имала — продължи тя нежно.

Талис се намръщи.

— Филип и Джеймс са…

— Да — прекъсна го бързо тя. — Те са добри и внимателни. Но независимо колко деца има една жена, когато загуби някое, в сърцето й остава празнина. Дали знаеш, че побелях, когато ми казаха, че съм те загубила в пожара? Знаеш ли колко бяхме съкрушени от скръб? Баща ти така и не се възстанови напълно.

— Чух за това — отвърна Талис загрижено.

Тя погали косите му — така меки, а къдриците се увиваха около пръстите й. Имаше време в живота й, когато бе способна да дава огромна обич. Ако още в началото бе родила на съпруга си момче като това, животът й щеше да е много по-различен.

— И сега, толкова скоро след като те намерих отново, искаш да ме оставиш? Да се ожениш и да ме оставиш?

— Ще живеем тук, щом желаеш така.

Тя му се усмихна.

— Ако се ожениш, няма да имаш време за мен. Младите мъже мислят единствено за младите си съпруги които ги чакат в леглото.

При тези думи Талис тихичко се изсмя и се загледа в огъня. Тя разбираше, че всичките му мисли са при любимата — да я докосва, да я целува. Сърцето на Алида се вкамени. Някога и тя мислеше за същите неща, но ето как я изигра животът! Целувките не са вечни; но имотите са.

Известно време останаха смълчани; Талис седеше на пода в краката й, а Алида — облегната на стола. Единствената светлина в стаята идваше от камината и ги обгръщаше.

— Знаеш ли, че умирам? — попита тихо тя.

— Да — отвърна той, без да я погледне.

— Как разбра?

— Забравяш, че не съм израснал в тази богата къща. Живях във ферма. Научаваш се да гледаш в очите на животното и да разбираш кога изпитва болка.

— Само трима души знаят: ти, прислужничката ми и една гадателка. Според нея имам най-много още две години.

Тя не добави нищо повече. Талис се надигна и взе нежната й бяла ръка в своята.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя умолително.

— Ще направя каквото е по силите ми.

— Цял живот си ми липсвал. Не те държах като бебе, не видях първите ти крачки. Нямах възможност да прекарам с теб, както с другите си деца. — Тя стисна ръката му. — О, Талис, толкова обичам децата си, че понякога се държа егоистично с тях. Не мога да си представя, че някоя от дъщерите ми ще се омъжи и ще ме остави.

Изчака да види дали ще й повярва. Повярва й. Очевидно не познаваше измамата. Смяташе, че хората говорят само истината.

— Знам… Знам… — продължи плахо тя, като направи пауза, сякаш болка разкъса гърдите й. — Знам, че много обичаш това момиче, но искам да те помоля нещо. Дай ми възможност да те опозная. Дай възможност на братята и сестрите ти да те опознаят, преди да се обречеш на друга. Преди сам да се сдобиеш с деца, които ще отнемат цялото ти време. Ако се ожениш сега и ти се родят деца, ние — съпругът ми, аз, братята и сестрите ти — няма да имаме време да те опознаем. — Тя направи пауза. — Знам, че искам много от теб. Нямам право. Не съм била за теб като истинска майка. Нощта, когато се роди, едва не умрях. Толкова си едър, а аз съм дребна жена. — Тя се засмя и положи ръка на главата му. — Почти ме разкъса, толкова голям беше.

Талис седеше намръщен, избягваше да я гледа, засрамен от приказките й. Изпитваше вина, че с появата си на този свят е причинил толкова болка на майка си.

— Не се оплаквам — продължи Алида, — но изпитвам необходимост да ти обясня защо не ти обърнах достатъчно внимание тогава. Бях обезумяла от болка. — Тя сниши гласа си: — А и кръвта. Загубих много кръв. Твоето раждане е причина да нямам повече деца. Не можех да зачевам повече.

Талис се почувства още по-зле. Държеше на тази жена, а почти я бе убил, отнел й бе възможността да има други деца.

— Когато научих, че след всички ужасни мъки, които изпитах, за да се появиш на този свят, си загинал в пламъците, почти загубих разсъдък. Дълго време след раждането ти не бях добре.

Тя галеше косите му и гледаше огъня.

— Разказвам ти всичко това, защото искам да те помоля за нещо. Искам да те помоля да не се жениш докато… Докато не си отида.

— Но… — възрази Талис, ала тя бързо го прекъсна:

— Знам какво искам. Познавам горещата кръв на младите, знам как кипи. Надявах се, че можеш да се контролираш, но може би греша.

— Мога да се контролирам — отсече Талис обидено.

— Разбира се, че можеш. Не исках да прозвучи, сякаш не можеш. Талис, дай възможност на баща ти и мен просто да ти се порадваме.

Талис мислеше единствено за Кали. Да я държи в прегръдките си, да е близо до нея. През последните седмици, откакто се бяха срещнали с Джон Хадли, нейното присъствие до него се превърна в мания. Откри, че за него не е толкова важно да стане рицар. Колкото да бъде с Кали.

— Как ще я издържаш? — не спираше Алида.

— Моля?

— Как смяташ да издържаш съпругата си?

При тези думи сърцето на Талис замря. Имаше две възможности: да работи във фермата с Уил или да разчита на щедростта на баща си. Ако баща му не желаеше да се ожени, тогава Талис ще трябва да отведе Кали обратно във фермата и да прекара живота си, като я гледа как извива главите на пилците.

Алида повдигна главата му към лицето си:

— Ако изпълниш желанието ми, в завещанието си ще ти оставя моето имение Пениман.

Докато той я гледаше и премигваше, тя разказваше: каменна къща на около петдесет години, паркове, върху които се бе трудила дълго време; имаше сложни плетеници от храсти и розова градина. Говореше за конюшните, за постройките за ратаите.

— С твоите познания по земеделие помисля само какво можеш да направиш с декарите земя към имението…

Видя пламък в очите му.

— Мислил ли си за хората, които те отгледаха? Не са млади и ще им е трудно да продължат да обработват земята си, нали? Имението Пениман е достатъчно голямо, за да можете да подслоните и тях, за да се грижат за децата ви.

Талис се усмихна, защото знаеше каква радост ще е за Мег да дундурка безброй внучета в скута си. А Уил щеше да се труди в зеленчуковата градина.

Кали щеше да има чудесна къща, красиви дрехи. Няма да й се наложи да води живот, изпълнен с тежък труд. Децата им щяха да получат най-доброто образование, да се радват на хубави коне.

— Прекалено много ли е да поискам да изчакаш две години, след като наградата е толкова голяма? — прекъсна мечтите му Алида.

— Не — призна той. — Не е.

Мисълта му бе заета с Кали и радостта й, когато е съобщи всичко. Можеха да планират бъдещето си, какви коне да купят… Или като познаваше Кали — да говорят безкрай как ще кръстят децата си. Самата идея го накара да се усмихне отново.

— Не бива да й казваш — чу гласа на Алида, сякаш четеше мислите му. — В никакъв случай не бива да казваш на Каласандра.

Той я погледна косо.

— Не бива да й казваш. Ако го сториш, ще трябва да й кажеш и за… здравето ми, а тя не бива да знае. Тя не ми е роднина. Не бих могла да изтърпя да ме гледа със съжаление. А съм сигурна, че ще го стори. Тя е с добро сърце.

— Да. С изключително добро сърце. Но съм сигурен, че няма да каже…

— Талис! Чуй ме. Разчитам на теб така, както не съм разчитала на никой друг. Дори съпругът ми не знае, че съм болна. — За да засили ефекта от думите, тя се разкашля и като доближи кърпичката до устата си, показа на Талис следите от кръв.

Заговори отново, а гласът й бе прегракнал и дрезгав:

— Трябва да ме послушаш. Вече си мъж и е редно да се държиш като такъв. Не можеш като някакво хлапе да разправяш наляво и надясно всичко, което знаеш. Част от това да си възрастен, е да имаш тайни и да умееш да ги пазиш. Ако си достатъчно зрял, за да се ожениш, тогава си и достатъчно зрял да можеш да защитиш момичето, което обичаш. Мъж ли си?

— Да — отвърна той.

— Тогава трябва да ме послушаш. Не бива на никого да казваш какво споделих с теб. Моето семейство много ме обича, така както ти обичаш онази жена, която те е отгледала. Как мислиш, че ще се чувстваш при нейната смърт?

Талис не можеше дори да си представи, че Мег ще умре.

Алида не спираше:

— Когато умра, семейството ми ще се разпадне. Няма да се оправят без мен. Затова разчитам на теб да се грижиш за тях известно време. Налага се да стоваря на твоята глава бремето от моята смърт. Не можеш да си толкова жесток, че да го споделиш с момичето, което обичаш, нали?

Талис поклати глава.

— И не бива да й съобщаваш, че си поискал разрешение да се ожениш за нея.

— Това трябва да кажа на Кали — възпротиви се Талис. — Ти не я познаваш. Тя ще реши, че аз… че…

— Че не я обичаш? — попита Алида със светнали очи. — Не се ли сещаш, че преди да стана съпруга и майка, също съм била момиче? Да, вярно, ще ти се цупи. Ще се оплаква, ще натяква, че има чувството, че нищо не значи за теб. — Алида се захили: — Толкова ли лошо звучи всичко това?

— Не — съгласи се Талис, усмихнат, докато си представяше как ще протече всичко. Понякога си мислеше, че Кали е прекалено сигурна в него.

— Истината е, че трябва да убедя съпруга си да даде съгласие за тази женитба. Виждаш ли, Талис, родословието на Каласандра не е така знатно, както твоето. Нейният баща не е най-желаният сват. Когато съпругът ми дойде при мен по въпроса за вашата женитба, призна, че не е склонен да даде съгласие. Иска да изпрати Каласандра при баща й и…

Млъкна, защото Талис рязко си пое дъх.

— Не можете да отпратите Кали. Ще отида с нея.

— И какво ще направиш? — попита строго тя. — Ще станеш беден дървар?

За миг Талис си припомни приказката на Кали за момчето и момичето, които избягали и почти умрели от глад.

— Трябва да ми имаш доверие — настоя тя. — Трябва. Желая онова, което желаеш и ти, искам най-доброто за теб. Ще убедя съпруга си; ще те възнаградя за цялата ти помощ. Но през следващите две години трябва да си на моя страна.

— Да, ще направя всичко по силите си.

— Искам да ми се закълнеш за някои неща.

Очите на Талис се разшириха от учудване. Рицарите правеха свети клетви. Те се заклеваха пред дами, изпаднали в беда.

— Подай ми Библията — нареди тя, като немощно вдигна ръка и посочи тежка стара книга с обков от слонова кост.

Той пое книгата и тя започна:

— Трябва да се закълнеш, че на никого няма да продумаш за наближаващата ми смърт.

— Заклевам се.

— Сега целуни Библията.

Той го направи тържествено и със страхопочитание.

— Закълни се, че няма да кажеш на Каласандра, не си поискал разрешение да се ожениш за нея. Ако те попита, ще й отговориш, че не си решил за кого ще се ожениш.

Тук Талис се поколеба, но като видя намръщеното лице на Алида, се закле и отново целуна Библията.

— Закълни се, ме няма да посегнеш на девствеността й, докато не се ожените.

Очите на Талис се разшириха.

— Не можеш да вземеш онова, което не ти принадлежи, нали? Ами ако тя забременее, а ти паднеш от коня и си счупиш главата, преди да сте се оженили? Какво ще стане с нея и детето? Не те ли е грижа за нея? Или те интересуват само твоите долни страсти? Нима съм се подвела и ти си още дете, а не мъжът, който мислех, че си?

Талис се поколеба отново, но накрая целуна Библията и даде третата си клетва.

Когато свърши, Алида го погледна: бе така сериозен; явно приемаше надълбоко всичко, което ставаше сега.

— Трябва да стоиш далеч от нея — каза тя внимателно. — Хората вече я одумват. Разправят, че характерът й не е добър, че двамата сте се опознавали интимно много пъти.

— Това не е вярно! — възмути се той.

— Аз го знам и ти го знаеш, но това не пречи на хората да говорят — тя го гледаше в очите. — Те не говорят за теб, а за нея. Ти никога няма да чуеш подобни злобни подмятания по свой адрес. Омразна истина е, но подобни думи биха били похвала за теб, само че същите разрушават репутацията на жената. — Алида го погледна с вдигнати вежди: — Или може би не те засяга какво разправят за нея? Повечето мъже не биха обърнали внимание.

— Аз не съм като повечето мъже — каза той гордо изправен. — Не бих искал тя да пострада заради мен. Ще направя така, че да не давам никакъв повод да се говори за нея лошо.

— Ти си мило момче. Но май се чувствам уморена и трябва да си почина.

— Да — отвърна той загрижено. — Тръгвам.

Секунди след като Талис излезе, Алида нареди на Пенела да й доведе Каласандра.