Джуд Деверо
Спомен (4)

Глава четвърта

В два през нощта ми се обади Нора и ми съобщи, че й се налага да замине веднага. Очевидно не намираше за необичайно да звъни в два след полунощ и затова реших, че е излишно да го споменавам. Макар да изглеждаше съвсем нормална, всъщност тя живееше в минали животи и „четеше мисли“. Така си обяснявам някои нейни причудливи навици.

Макар две трети от мен да спяха, съобразих да попитам дали пътуването е лично или по работа. От последвалата дълга пауза от другата страна на линията разбрах, че съм прекрачила границите на приличието. Това обаче не ме спря. Страхливците никога не научават нищо интересно, което да могат да включат в книга.

Най-после тя пророни: „По работа.“ В главата ми се завъртяха стотици въпроси. Какво на този свят може да е „спешно“ за една ясновидка? Призракът на бившо его, разхождащ се из нечия спалня? Бивш любовник, дошъл да те прибере? Мъж, готвещ се да убие жена, която е убил и в минал живот?

Почувствах как се разбуждам и вероятно Нора също го е усетила, защото побърза да прекрати разговора.

Известно време останах будна, чудех се какво ли вижда една ясновидка и се замислих върху сюжет, в който героинята чете чужди мисли. Какво ли би открила в главата на Джами? Щеше ли да се изчерви, когато разбере защо очите му така я изгарят? Или ще го скастри с: „Как смееш?“ Или ще бъде каквато аз бих била, ако аз срещна Джами? Щях да сложа ръка на челото си, да заявя: „Вземи ме, твоя съм“, и да се отпусна грациозно в силните му мускулести ръце.

Реших да стана и да се поохладя. Време е да престана с гледането на кабелна телевизия до сред нощ, иначе никога няма да се наспя. Налях си чашка от любимото ми питие „Мандарин Наполеон“ и написах доста гореща сексуална сцена за книгата с Джами — сещате се, нали: онази, за която още нямам сюжет.

На следващото утро отидох до библиотеката да видя какво мога да открия за себе си, искам да кажа лейди дьо Грей.

Благодарение на зоркото ми око веднага успях да открия каквото ми трябваше. Според мен е изключително лесно да се правят справки. Ако ме питате, хората се затрудняват, защото мислят за историята със скучните критерии, натрапени в училище. По-специално имам предвид войните. В училище историята се занимава само с войни. Дори не научаваме какво е ставало между две войни. Кой е наясно какво се е случило между Първата и Втората световни войни? Е, може да сте прочели нещо за икономиката, но нищо друго.

Написала съм хиляди страници за най-различни исторически периоди, но не знам нищо за войните. Имам правило, когато правя справки: не чета нищо, което не е интересно. Аргументът ми е: щом не ми е интересно за четене, значи ще е скучно за писане, следователно — ще е досадно за читателя.

Затова, когато правя справки, чета само занимателни неща. Чета за дрехите, храните и проблемите, занимавали хората. Как са се отнасяли към децата си? Какво е било отношението към жените? Такива неща.

За да открия подобна информация, никога не чета енциклопедии или издания, които съдържат триста биографии. Обичам специализирани книги, например четиво за очилата или за историята на зъболечението. Притежавам над четиристотин тома за историята на костюма — всичките с показалци и препратки, така съвсем лесно намирам каквото търся. Много мразя да прочета в роман „Лейди Дафне бе облечена по последна дума на модата.“ Какво е било на мода точно тогава? Какви са били десените, ръкавите, предпочитаните шапки? Искам да знам.

Една от любимите ми авторки, Нора Лофтс, в интервю твърди, че читателите искат да знаят две неща за времето, което се описва: как хората са изкарвали прехраната си и как са се къпали. Опитвам се да следвам съвета й и в моите романи се старая да поднеса тези описания фино и с нужното чувство за мярка.

Доста отдавна се научих да правя справки. Обръщам внимание на конкретното, не на общото. Отидох в отдел „Родословие“ на Нюйоркската градска библиотека и помолих за най-старото издание с имената и родословието на перовете, съставено от Бърк.

Нужни ми бяха пет минути, за да я открия. Рейчъл дьо Грей, починала през 1903. Съвпадаше по време с живота на Фаберже. Съпругът й бил трети граф дьо Грей и първи маркиз на Рамсден.

Преписах си оскъдното сведение и се зарових в азбучния каталог на библиотеката, събран в черни, трудни за разчитане томове. Бързо открих произведение за първите маркизи на Рамсден. Със затаен дъх подадох заявката на гишето. Да работиш в Нюйоркската библиотека е все едно да се целиш на тъмно — никога не се знае дали книгата не е открадната, или не е поставена на грешна лавица.

Половин час по-късно получих тома. Само след минути открих и двете споменавания на съпругата на маркиза в цялото съчинение. В крайна сметка — колко важна може да бъде една съпруга? Тя трябва единствено да е там, когато той се провали в нещо, и като му каже, че е най-добрият на света, да го окуражи да продължи. Никой ли не си е дал сметка, че има причина неженените мъже рядко да успяват в своите начинания?

Все едно — останах толкова доволна от написаното за мен… за нея, че скоро простих на автора лаконичността му.

„Независимо от крехкото си здраве лейди дьо Грей бе олицетворение на безрезервно раздаващ се човек. Нейният приветлив и жизнерадостен характер не отстъпваше на този на съпруга й и от деня на сватбата животът им бе един безкраен меден месец.“

Така вече беше по-добре! Стига с глупостите за властност! Ако това е ровене в предишни животи, трябвало е да го започна много отдавна.

Продължих да чета и разбрах, че Рейчъл и съпругът й били женени тридесет и пет години и имали двама сина; единият загинал в Турция (нападнат от разбойници), а другият — Адам — наследил титлата. Прекарах следобеда в четене за „съпруга“ си, попивайки всяка дума за скъпата му, мила жена, която била неотлъчно до него и му помагала. Когато моят… нейният син загинал, тя издигнала прекрасен параклис в негова памет.

Когато библиотеката затвори, ми се виеше свят от глад и прекрасни факти. Почти полетях от читалнята. Рейчъл бе намерила подходящия мъж за себе си; бе открила своя Джами. И била негова вярна, постоянна спътница цели тридесет и пет години, с изисканите си маниери и скромно поведение събуждала любов където и да отидели.

 

Нора се върна в града след седмица, а аз бях изключително горда за неподражаемия начин, по който можех да открия всичко, заровено в една библиотека. И бях изпълнена с блаженство от моя пълноценен и хубав „минал“ живот. Щях да се пръсна от гордост — чудя се как успях да мина през вратата на Нориния офис. Бях готова да се обзаложа, че никога не е имала клиент, който да е откривал толкова много неща за толкова кратък срок.

С цялото високомерие, на което бях способна, поставях фотокопие след фотокопие в скута й. Бях открила дори снимка на тази чудесна жена. Бях направила сложна схема от дати, бях използвала различни шрифтове, за да покажа колко вещо боравя с компютър. Докато разказвах какво съм открила за себе си, връчих на Нора всичко това доста претенциозно.

Нора седеше, примигваше и ме наблюдаваше. А после почти ме докара до гневен изблик, присъщ на някоя от моите героини, защото ми се изсмя. Точно така. Изсмя ми се.

Нямаше нужда да ми казва защо го прави; знаех. Майка ми се смееше по същия начин, когато й обещавах, че ще слушам и няма да се забърквам в пакости. Често обещавах, че няма да си отварям устата и да изказвам мнение по всички въпроси. Обещавах „да се държа като дама“. Какво ли не обещавах, но никога не успявах да го изпълня. Животът бе толкова вълнуващ и аз исках да участвам в него, а тези, които участват в живота, не могат „да се държат като дами“.

— Мислиш, че не съм аз ли? — попитах плахо, а същевременно си мислех колко несправедливо е всичко. Всеки, за когото бях чувала, че се е запознал с предишен свой живот, имаше да разкаже нещо вълнуващо. Сегашният ми живот, за което съм благодарна, бе достатъчно вълнуващ. Но ми се искаше да прочета, че някога, в миналото, съм обичала едни мъж в продължение на тридесет и пет години, че съвместният ни живот е бил един безкраен меден месец.

Бях започнала да свиквам, че Нора разчита мислите ми.

— В миналото си обичала дълбоко — подхвана тя меко, вече без да се смее, защото разбираше колко дълбоко съм наранена. — Но ти не си жена, която… — поколеба се.

— …жена, която спокойно седи в сянка — довърших аз. Чувствах се на границата на пълното отчаяние. Какво лошо има да искаш да си човек, когото всички харесват?

Вече не бях изпълнена с толкова гордост.

— Какво не ми е наред? — попитах аз. — Пиша любовни романи, за да изкарвам прехраната си. Като че ли любовта е единственото, което искам от живота. Повечето хора, с които общувам, мислят, че съм силна и цинична, но аз не съм. Искам само онова, което другите жени получават, обаче явно не съм наред. — Бях готова да се разплача. Дадох си сметка, че с тази жена съм по-откровена, отколкото с когото и да било друг през живота си. — Нещо не е наред при мен. Сигурно съм дефектна. Сякаш съм по-различна от другите. Имаше чудесен мъж, влюбен в мен. Беше идеален, а аз го оставих да си отиде. И сега нямам никого. Само мъж на хартия. Мъж, който дори не съществува.

Сълзите рукнаха — огромни сълзи на самосъжаление. Нора изчака да се посъвзема.

— В миналото — започна нежно тя, — си обичала изключително силно един мъж. Обичала си го толкова, че макар да минаваш през времето, не успяваш да забравиш тази любов. Никой друг не е в състояние да заслужи същата любов. Дори когато срещнеш мъж, достоен за обич, ти го изтласкваш встрани, защото продължаваш да обичаш мъжа от миналото.

Издухах си носа.

— Всичко това ми е от голяма полза, когато вечер си лягам сама.

Нора се усмихна, но не каза нищо.

Подсмъркнах и умът ми заработи отново.

— Добре, продължавам да го обичам, а той? Какво изпитва той към мен?

— Обича те не по-малко.

В главата ми забушуваха толкова много мисли, че езикът ми се преплете, докато се опитвах да ги изкара наведнъж.

— Искаш да ме увериш, че някъде там навън един мъж ме обича толкова силно, колкото и аз него, и всичко е било заложено в някой наш предишен живот? Търси ли ме? Как ще го намеря? Отказва ли на други жени, докато ме чака? Какво да направя?

Нора се натъжи.

— Вече ти казах.

Аз съм човек на действието, не се примирявам с нещата, каквито са. Никога не съм смятала, че човек трябва да приема всичко, което му се предлага; ако нещо не ти допада, трябва да направиш всичко възможно да го промениш. А виждах, че Нора е от хората, които приемат даденостите.

Поех дълбоко въздух.

— Можеш ли да ми дадеш повече информация? Ако разполагам с повече факти, вероятно ще успея да разбера по-добре всичко, което ми казваш.

И да се опитам да измисля как да се справя с този проблем, продължих наум. Щом там накъде има мъж, който ми принадлежи, мъж, който бях напълно убедена, че е персонификация на Джами, щях да направя всичко възможно, за да го открия.

Нора се усмихна по начин, който ме раздразни — сякаш знаеше, какво се върти в главата ми. Започна да ми говори за сродни души. Като я чух, само дето не изстенах. Не вярвам на този свят да има по-девалвирала фраза от сродни души. Класирах я след двете най-омразни за мен думи (ако не броим написвам отново): използване и подлизурко. Бих искала да залича и двете от лицето на земята.

Както и да е. След близо час приказки май схванах какво значи, от гледна точна на ясновидците, сродна душа.

Според терминологията на ясновидците сродна душа е твоята половинка. Нали помните как в Библията пише, че Господ създал Адам, след това му взел една ребро и създал Ева? Според Нора така са се появили първите; духът бил разрязан на две — една мъжка и една женска половина. Първите клонинги, така да се каже. Ще излезе вярно, че няма нищо ново под слънцето.

Според теорията този човек е съвършената ти половинка. Можеш да си щастлив и с други хора, но никой не е като този човек. По нейните думи сродната душа „изпълва духа ти“.

На теории сродните души трябва да са заедно при всяко прераждане, но през вековете нещата се пообъркали. Схемите се дисхармонизирали. Мъжете загивали по-често от жените. Или две сродни души са родени и живеят в близост в Елада. Той обаче пада от кон и си чупи врата на осемнадесетгодишна възраст. Тя доживява до осемдесет. Той се преражда в римски гладиатор, но тя е достатъчно възрастна и може да му бъде майка, като добавим и обстоятелството, че вече са и доста далеч един от друг. Така чак след близо сто години времето им се изравнява и те отново се раждат в съседни къщи, но тогава пък бащите им не се разбират и не смятат да допуснат децата им да се оженят и т.н., и т.н. Сега разбирате как сродните души могат да бъдат разделени.

Като се има предвид трудностите, чудно е, че сродните души все пак се срещат. Излиза, че да се срещнеш с половинката си е голям Подарък от Бога. Ти трябва: (1) да настояваш за сродната си душа; (2) да заслужиш сродната си душа; (3) да приемеш сродната си душа независимо в каква форма той/тя ще ти се яви в момента.

Снабдена с цялата информация, се питах къде точно се вписвам аз? Според Нора от години настоявах да открия сродната си душа. Сподавяйки смеха си, обобщих:

— За предпочитане опакован като подарък и поставен под коледното дърво.

На Нора й трябваше време, за да свикне с моето чувство за хумор, но напоследък прекарвахме доста часове заедно. Тя твърдеше, че нейните клиенти са изключително сериозни. Знаех, че при нея идват хора, отказали се от терапевти и консултанти, хора, правили опити за самоубийство. Вярвах й, че не са весели и закачливи като малки горски духове.

Но аз виждам хумор във всичко и не се налагаше да го търся дълго в ситуацията, в която, според Нора, се намирах; тя твърдеше, че се моля да открия сродната си душа, а това вече ми се струваше само по себе си доста забавно. Навремето мама ми внушаваше, че добрите момиченца се молят единствено да има мир на света.

Дори да се молех за сродна душа, щеше да ме е страх да не получа някой космат тип от Лос Анджелис, който се кълне, че е продуцент и ще ме направи звезда. Опитах се да убедя Нора, че не се моля да срещна сродната си душа.

Именно в този момент Нора ме шокира. Все си мислим, че съзнанието е нещо лично, недостижимо задругите, но ето явява се ясновидец и ти обяснява за какво мечтаеш и за какво копнееш от три години насам.

Тя го нарича молене, но аз предпочитам да го наричам желание. Отдавна желая да открия точно мъжа, който ще ми подхожда повече от всеки друг. Винаги съм си мислила: трябва да има мъж за мен. Трябва да има някой за мен. Мъж, по-добър от другите. Мъж, когото да обичам толкова силно, колкото мога и искам, и който ще ме обича по същия начин. Желаех мъж, пред когото нямаше да се налага да се преструвам, че ми няма нищо, когато ме е наранил. Желаех мъж, на когото да мога да викам, и въпреки това той да продължава да ме обича. Желаех мъж, с когото да се чувствам в безопасност. Желаех мъж, който да знам, че ме обича, и то не защото ми го е казал, а защото го чувствам, защото самото му съществуване кара нещо дълбоко в мен да трепти.

Нора твърдеше, че този мъж е описан в романите ми.

Нора ми заявяваше всичко това и ме караше да се изчервявам от срам, защото най-съкровените ми мисли бяха прочетени. Повечето от моите познати смятаха че съм цинична; саркастичният ми хумор го доказваше. Но никой не виждаше колко объркана съм всъщност.

Нора ми каза още нещо: че съм готова да приема този мъж във всякакъв вид, размер и форма.

Отне ми известно време, за да съобразя какво точно има предвид. Сетих се засрамена как една нощ се бях усамотила със здравословен джин-тоник в ръка. Понякога самотата и отчаянието докарват човека до големи падения. Та въпросната нощ силно желаех тъкмо този мъж и си спомням как ми хрумна, че като писателка съм свободна да пътувам и бих го взела от която и да е държава, в каквото и да е здравословно състояние, какъвто и да е.

Ето защо реших, че разбирам Норините думи, и усетих мъничка надежда. Къде беше тази моя сродна душа? Как да я открия? Да пусна обява във вестника ли?

За жалост Нора ме погледна отчаяно. Обясни ми, че моите „духовни наставници“ са ме отвели при нея, за да ми съобщи лошата новина. Е, всъщност Нора каза, че новината е добра. Било ми определено да срещна сродната си душа след три прераждания.

Едвам се въздържах да не се разкрещя. Поне частица от мозъка на тази жена не живееше ли с настоящето? Няма такова нещо като минали животи и определено не съществуват никакви „духовни наставници“.

Нейната упоритост и неотстъпчивост ме накараха да скръцна със зъби.

— Искам Джами и го искам в този живот — отсякох аз. — Американка съм и настоявам веднага да се изпълни желанието ми!

Тук тя се разсмя.

— Можеше да го имаш, ако можеше да се промени миналото — заяви ми усмихната. — Но дори да го срещнеше днес следобед, нямаше да го обичаш. Щеше да го мразиш. Щеше да го намразиш от пръв поглед. Щеше да го намразиш така дълбоко, че нямаше да искаш да го видиш повторно.

Нямах сили да помръдна, а тя вече ми обясняваше, че моят сеанс отдавна е изтекъл и я чакат други клиенти.

— Защо не откриеш истинската лейди дьо Грей? — посъветва ме тя. — Вероятно са съществували и други.

— Да — промълвих аз, докато си събирах нещата и се отправях към вратата. Тъй като нищо от казаното не е истина, можех да се отдам на нови проучвания и справки. Колкото и симпатична да е била Рейчъл дьо Грей, тя не е подходящ образ за моя героиня. Налагаше се да намеря жена, подходяща за моя Джами.

Тръгнах към библиотеката, по пътя грабнах един хот-дог от някаква улична сергия. Никаква надменност повече, помислих си аз. Този път търсенето ще е истинско.