Джуд Деверо
Спомен (14)

Глава четиринадесета

— Дайте да видя сина си — бяха първите думи на Алида, щом започна да се съвзема от замайването си. Не разбираше реакцията си към случилото се. Раждане като раждането. Не бе по-различно от всички останали; напротив — даже бе по-леко, защото детето бе твърде дребничко. Но когато акушерката докосна с ножа младата жена до нея, Алида изпита страхотна болка и я усещаше през цялото време, докато безсърдечната акушерка пореше корема на другата. Не беше в състояние да обясни как, но съвсем точно знаеше, че чужденката беше жива до раждането на детето си, до мига, когато се убеди, че бебето ще живее; едва тогава издъхна. Алида знаеше също, че тя бе умряла щастлива, убедена, че детето й ще оцелее и ще бъде отгледано.

На Алида не й бе приятно да мисли как след смъртта духът й остана да се рее наоколо и да ги наблюдава, особено момченцето. Младата жена вече бе добре, освободена от наполовина разрязаното тяло; не изпитваше повече болки.

Болки изпитваше Алида. Сякаш нейното тяло бе разрязано на две. Тя, която се гордееше с леките си раждания; тя, която презираше жените, дето пищяха и стенеха от такова дребно нещо като едно раждане, осъзна, че крещи с цяло гърло. Не бе на себе си от болка, а ръцете и опипваха корема, за да се увери, че все още е цял. Не го усещаше такъв; по-скоро имаше чувството, че е разкъсан, разпран, прерязал и кърви. Болката бе непоносима и тя пищеше неистово, докато акушерката и прислужничките отчаяно търсеха причината за страданието й. В създалата се суматоха децата бяха забравени.

Сега, напълно убедена, че най-после е успяла, Алида поиска да види сина си. Не беше възможно да преживее всичко, каквото се случи, и да не получи каквото желае. Алида никога не бе сторила нещо, което така да разгневи Господ, че той да я накара отново да роди момиче.

Думите на Алида въдвориха тишина в стаята. Всички впериха очи в нея. Само Мег не се обърна — бързаше да повие децата, за да не настинат.

— Е? — попита Алида, изцеждайки последни сили, тъй като бе крайно изтощена от болката. — Къде е синът ми?

Никоя прислужница нямаше куража да изпита гнева на господарката, когато узнае, че отново има дъщеря.

Мег не изпитваше подобни притеснения. Разбира се, знаеше за молбите на милейди да роди син, но Мег смяташе, че това са глупости. Какво значение има дали детето е момиче или момче? Детето е Дар Божи и трябва да се възприема като такъв.

— Имате много красива дъщеря — обяви Мег, докато си проправяше път между застиналите по местата си прислужнички, и с усмивка показа на Алида децата.

Отначало Алида отказваше да повярва на онова, което чува. Не беше възможно! Не беше възможно пак да е родила дъщеря.

— Ето, вижте. Нали е красива? — продължи Мег и се наведе, за да може Алида да види децата в ръцете й. Дръпна мекото парче плат, с което ги бе покрила. — Вижте колко е бяла кожата й, колко мека е косицата. И какви красиви очи има! Ще бъде най-красивата от дъщерите ви, така да знаете.

Замаяна от болка и потресена от разочарование, Алида продължаваше да не вярва, че я е сполетяло такова нещастие. Сега не искаше да види нищо друго освен едрото, с меден цвят на кожата момченце, сложено до безличното русо момиченце.

— Дайте да видя сина си. Искам да го видя — настояваше Алида и посегна към момченцето, без да обръща внимание на момиченцето.

Мег бързо се отдръпна, защото схвана какво се готви да направи милейди.

— Не! — отсече тя. — Децата искат да са заедно.

Алида си пое дълбоко дъх. Известно бе колко бързо се разгневява. Както ядът на съпруга й се изливаше върху нея, така и тя не се колебаеше да вика и хока прислугата. Всички се страхуваха от сприхавостта й.

Ала нещо от здравия разум в думите на Мег и липсата на всякакъв страх върнаха Алида в действителността.

— Искам момченцето — прошепна тя. — То трябваше да е мое.

Огледа се бързо, за да види кои са в стаята и да съобрази как да ги накара да запазят тайната.

Възнамеряваше да получи това момче. Нали чужденката й го даде? Принадлежи й по право. И кой може да знае, че в суматохата бебетата не са били подменени и момченцето всъщност е нейно, а момичето — на онази, умрялата? Няма значение, че всичките й дъщери са светлокоси, а това момченце е с тъмни коси.

Дали ще успее да го стори?

Единствено Мег, която не живееше постоянно при Алида и не бе свидетел на отношението на Джон, не се сещаше какво съобразява милейди в момента. Но дори и да знаеше, това нямаше значение за нея, стига да се полагат грижи и за двете деца.

Пенела, прислужничка на Алида от деня на сватбата, заговори първа. Сълзи напираха в очите й, защото обичаше господарката си и през изминалите години бе няма свидетелка как щастливото засмяно момиче се превърна в кавгаджийка.

— Тази — прошепна тя и посочи мъртвото тяло на чужденката — имаше една стара прислужница. Щом момченцето се роди, хукна да съобщи на бащата.

За миг на Алида й причерня от гняв; гняв към самата себе си; гняв към всички, които не се бяха сетили да подменят по-рано бебетата. Защо не се сети да разпореди на Пенела да опразни, стаята? Колко лесно щеше да стане подмяната, ако бе насаме с акушерката. Кой щеше да посмее да твърди, че момченцето не е нейно.

Само ако имаше време да извести Джон, че момченцето е негово, той щеше да убие омразния Гилбърт Рашър, ако онзи оспори твърдението. И най-важното: съпругът й щеше да я обича. Истински.

— Ще се опитам да я настигна — прошепна Пенела и се втурна след вестоноската.

Но на прага стоеше Джон, а зад него, пиян, със зачервено мръсно лице, бе Гилбърт Рашър.

Независимо от старанието да прикрие надеждата в гласа, на лицето на Джон бе изписано очакване.

— Бил се родил син — подхвана той. Стараеше се да прозвучи, сякаш не вярва да е така, но той не бе добър актьор.

Промушвайки се между двамата мъже на прага дребно маймуноподобно същество с черни очи и с пръсти като на хищна птица извика със силен акцент:

— Моята господарка роди син. Те я убиха, за да вземат детето. Той е мой. Той е мой!

При тези думи Гилбърт Рашър нахлу в стаята и удари невзрачната старица през лицето.

— Вън. Няма нужда да търпя повече противната ти физиономия.

Остана в стаята. Престори се на по-пиян, отколкото беше, и понеже бе много хитър, даде вид, че не забелязва какво е станало. За да преживява сносно мързеливец като него, се налагаше да търси начини да осигурява дрехи за гърба си и телешко за масата си чрез всевъзможни средства, само не и с труд.

През последните два дни бе избирал най-неугледните прислужнички и се бе преструвал, че неудържимо ги харесва. А те — щастливи, че са ги забелязали, се пъхаха в леглото му и охотно му разказваха какво става в замъка. Сега знаеше колко много Джон мечтае за син и как съпругата му е наброила доста злато на някаква стара магьосница, за да й помогне да роди момче.

Гилбърт бе заплатил предварително на грозната стара прислужница, която съпругата му водеше със себе си от родината си, за да остане невидима и нечута в стаята и да му извести мигом, щом се роди синът му. Алида действаше спонтанно от отчаяние, а Гилбърт хладнокръвно пресмяташе нещата и бе преценил, че ако лейди Алида роди едновременно с жена му, няма начин да не й хрумне да подмени децата.

Гилбърт не изпитваше никакво желаеше да се сдобие с още един син. Тримата, които имаше, ядяха колкото цяла армия, а и дрехите им струваха пари. Не ги образоваше, така че този разход му бе спестен, но затова пък му висяха като бреме, защото бяха неуки като него.

Знаеше, че ако правилно изиграе картите си, може да накара Джон хем да му плати, хем да го натовари да отгледа син, който не е негов.

— Дайте да видя сина си — гласът на Гилбърт бе изпълнен с толкова обич, колкото успя да докара. Той тръгна към Мег, прегърнала децата. Възнамеряваше да вземе детето и да го покаже като награда, спечелена на турнир. Само че той не обичаше много-много бебета, а това на всичко отгоре бе покрито с кръв и слуз и кой знае защо се бе вкопчило в дребното бяло момиченце, затова се отказа. Мигом, с шестото си чувство за самосъхранение — нещо, което притежаваше в съвършен вид — Гилбърт схвана, че в това дете има нещо необичайно и той трябва да се отърве тутакси от него — користно, разбира се. Не биваше да се жени за онази мълчалива чужденка с огромните очи — майката на детето. Само при мисълта за нея трябваше да потисне желанието да се прекръсти.

Джон продължаваше да стои на вратата. Омразата, с която гледаше съпругата си, бе достатъчна да подпали стаята. Мина време, преди да си възвърне гласа. Нямаше значение, че хиляди пъти бе изричал едни и същи думи. При появата на всяка дъщеря гневът му пламваше отново и отново.

— Как може една жена, слаба като червей, да роди момче, а ти — не?

Дребничката съпруга на Гилбърт бе покрита с одеяло. Раната не се виждаше, но безжизненото тяло едва надигаше покривалото. В сравнение с нея Алида бе едра и здрава, а кожата й светеше независимо от току-що преживяното.

Само за няколко минути Джон успя да избълва какво мисли за съпругата си, като я унижаваше и пред прислугата, и пред Рашър, чиито очи светеха от радост по време на грозната сцена.

Мег стоеше с бебетата в ръце, а те ме издаваха звук, макар че бяха будни и се гледаха едно друго в очите.

Джон най-после забеляза децата, по-точно момченцето. Пристъпи решително напред и застана пред Мег. Той не бе суеверен и не притежаваше лукавството на Гилбърт. Гледката на вкопчените едно в друго деца не го смути. Виждаше единствено едрото здраво момченце — син, какъвто от край време бе мечтал да има.

Преди Мег да се усети, за да го възпре, той сграбчи момченцето, откъсна го от другото бебе и го притисна към себе си.

Никога не се бе чувал вой, какъвто последва след разделянето на децата. Ако някой смяташе, че момченцето е по-немощно по рождение, това се разсея в мига, когато то си отвори устата и запищя; същото впрочем стори и момиченцето. Врявата от детския рев бе невероятна. Сякаш стотици духове от онези, които вещаят смърт в дома, бяха пуснати на свобода в старата каменна стая. Виковете отекваха в стените и се множаха.

Очите на присъстващите се разшириха от удивление; една прислужница запуши уши с ръце; потресена, Мег гледаше как момченцето се гърчи в ръцете на Джон; Гилбърт, седнал до мъртвата си съпруга, си мислеше колко големи усилия му коства изкарването на насъщния.

Единствено Джон като че ли не забелязваше шумотевицата.

— Това се казва син, мадам — крещеше той на Алида. — Такова дете трябваше да ми родиш. Не със сакати крака. Не със слаби дробове. Знаеш ли как да заченеш син?

Гилбърт схвана, че Джон ще продължи да нарежда дълго и той може да не успее да се спазари, както си бе намислил, затова реши да вземе инициативата.

— О, моя обична съпруго — захленчи той. За да го чуят, се наложи да повиши глас, сякаш е на арената. Сред писъците на проклетите деца и крясъците на Джон неговият глас едва се долавяше. — О, любима моя. От всичките обичах единствено теб — не се предаваше Гилбърт. — И сега трябва да отгледам още един син сам, без майка. Едвам изхранвам тези, които вече имам. Как ще се справя и с този? Ами образованието? Как ще намеря време да го науча на всичко, което едно момче трябва да знае? Кой ще язди с него? Кой ще ловува? Кой ще празнува, когато убие първия си глиган?

Най-после Джон прекъсна тирадата по адрес на жена си и се загледа в Гилбърт, а в главата му бавно пропълзя някаква мисъл.

— Дайте детето на жената да го нахрани — заповяда навъсен Гилбърт. Не можеше да се начуди как Джон издържа на тази олелия.

Джон осъзна, че вероятно измъчва от глад скъпоценното дете в ръцете си. Тласнат, сякаш подът под краката му гореше, с една крачка прекоси стаята и нежно връчи детето на Мег. Щом момченцето и момиченцето се докоснаха отново, плачът им секна.

Със задоволство Джон наблюдаваше как Мег разтваря грубата си дреха и разкрива чудесни, налети гърди; само след миг двете деца се бяха впили в тях и сучеха лакомо.

Това отклонение даде време на Джон да осъзнае чутото преди малко. Но Гилбърт се впусна в нови вайкания за в случай, че не е бил разбран напълно.

— О, Господи — молеше се Гилбърт прекалено високо, — дай ми сили в този час на изпитание. Знаеш, че съм беден човек. Благословена е връзката ми с трона по линия на Стюардите, но не съм благословен с пари. Не знам как ще успея да облека това момче по подобаващ на произхода му начин. Не знам…

— Сега ни оставете — обади се Алида с леден глас. Беше й пределно ясно какво цели Гилбърт.

Джон така усилено премисляше думите на Гилбърт, а желанието му за син бе толкова непреодолимо, че по изключение не се развика на съпругата си. Само й направи знак с ръка да млъкне. На него и през ум не му минаваше, че Гилбърт Рашър желае да даде сина си; да даде човек нещо толкова скъпоценно като това дете, бе все едно да захвърли планина от злато. Не бе ли се трудил цял живот именно за това? Но Гилбърт лесно се сдобиваше със синове; за него златото бе по-ценно.

— Аз… — започна плахо Джон, страхувайки се да не засегне Гилбърт — …аз ще се нагърбя с грижата за твоя син. Ще го храня, ще го образовам.

Гилбърт го изгледа, сякаш идеята го удари като гръм от ясно небе.

— Не можеш да направиш такова мило нещо за мен — симулира съмнение той. Никой не е толкова щедър.

С престорено превити от мъка рамене той се запъти към Мег, за да погледне отблизо как жадно бозае сина му.

Джон му препречи пътя.

— Длъжен съм да помогна на човек, изпаднал в беда.

Трескаво затърси в съзнанието си нещо, което „дължи“ на Гилбърт.

— Съпругата ти почина в моя дом. Виновна е акушерката, която живее тук. За да те възмездия, ще я изхвърля и ще платя за отглеждането на сина ти.

Тези думи тласнаха Берта към протест, но Алида й направи знак да мълчи. Алида искаше да предотврати всичко, което знаеше, че ще се случи, но не можеше да измисли как. Беше родила на съпруга си много дъщери и двама синове, а сега цялата й болка се пренебрегваше. Щеше да е добре, ако бе успяла да подмени децата, без съпругът й да разбере. Той щеше да я обича, защото го е дарила със син. Но вече знаеше, че пак се е провалила и ще я ненавижда. Нещо повече, щеше да даде всичко — земя и собственост — на това дете, което не бе негово.

— Не, не — възрази Гилбърт, привидно потопен в скръб. — Не можеш да изхвърлиш акушерката на улицата. Сигурен съм, че си разбира от работата. Тя не е виновна; моя е вината. Синовете ми винаги са толкова едри, че съпругите ми не могат да преживеят раждането им. Само ако можех, щях да ги дарявам с малки златни момиченца като теб.

— Конят, който хареса вчера — обяви Джон, — е твой.

Гилбърт го погледна обиден.

— Въобразяваш си, че ще заменя сила си срещу кон? — попита той напълно основателно.

— Не, не. Разбира се, че не — веднага се съгласи Джон.

Всички коне на света нямаше да накарат Джон да се раздели с едър, силен, здрав син, ако го имаше.

Бавно, за да даде време на Джон да предложи нещо по-ценно в замяна на момчето, Гилбърт отиде до Мег и децата. Но Джон не се сещаше да добави нищо и Гилбърт реши да му помогне:

— Не мога да откъсна детето от млякото. Ще трябва да изчакам. — С поредната драматична въздишка той продължи: — Ех, да можех да оставя момчето при вас…

При тези думи очите на Джон светнаха.

— …Ако имаше някаква връзка между нашите две семейства… чрез женитба… Ето, нуждая се от нова съпруга.

— Избери, която искаш от дъщерите ми — предложи Джон бързо. — Можеш да вземеш която ти хареса. За себе си. За синовете си. Която и да е. Твои са.

— Искам онази червенокосата — съгласи се мигом Гилбърт.

Алида рязко си пое дъх, защото дъщеря й Джоана бе едва десетгодишна.

— Не можеш да… — тя се вторачи в съпруга си с мълчалива молба.

Джон дори не я погледна.

— Твоя е — отсече той.

— Каква е зестрата й?

Пазарлъкът бе започнал и Гилбърт престана да се прави на опечален.

— Имението Пениман — реши бързо Джон.

Ръцете на Алида се свиха в юмруци. Имението Пениман бе нейно, от баща й. Там се оттегляше тя при всяка възможност. Там можеше да се наслаждава на градината си и да е сигурна, че конски копита няма да стъпчат тревата. Там мъжете не бяха добре дошли; там се складираше всичко красиво, което притежаваше, обичаше или бе сътворила. Съпругът й ненавиждаше имението с всичките му тапицерии, книги, жардиниери с ароматни билки и полирани маси.

Алида отвори уста да протестира, ала Джон се извърна към нея с почерняло от гняв лице:

— Ти ми отне онова, което ми принадлежи по право, затова аз ще взема нещо твое. — Той погледна отново към Гилбърт. — Имението и момичето са твои. Момчето остава при мен.

Най-после започваше да разбира, че притежанието на момчето е въпрос на пари.

— Не знам дали да се откажа от него. Той е чудесен, нали? Виж само колко е силен. Момичето отдавна престана да суче, а той продължава. Сигурен съм, че ще порасне чудесен, як мъж.

Със сърце в гърлото, Джон се насилваше да мисли, че се пазари за кон. Само дето никога така силно не бе желал кон, колкото това момче.

— Децата понякога умират — продължи Джон с привидно безразличие, което не подведе никого. — Чудя се дали да настоявам да го задържа. Какво ще получа, като отглеждам твоя толкова едър син? Та той може да ме остави без покрив над главата.

— За теб ще бъде чест да отгледаш момче, свързано с трона — възрази Гилбърт с тон, в който прозираше обида.

— Ха! Ще го отгледам, ще го образовам, а после ще си го вземеш и ще го ожениш за някое хилаво момиче което не ми е никакво.

Гилбърт обожаваше пазарлъка. В такива случаи кръвта му кипваше.

— Хм — обмисляше той, протърквайки брадичка, — ти, разбира се, си прав. — Никога не забравяше да поласкае другата страна. Вдигна глава и обяви: — Ще ги обречем един на друг, какво ще кажеш?

На Джон му идеше да подскочи до небето от радост, но се въздържа. Най-после се реши:

— Значи цял живот ще го храня, обличам, образовам, след което той ще се ожени за моя дъщеря и ще живее в къщата, която ще им дам. Мога да намеря съпрузи за моите дъщери, без да трябва първо да ги отглеждам.

На Гилбърт му бяха необходими няколко минути, за да съобрази какво цели Джон.

— Искаш наследник — започна тихо той, а умът му работеше трескаво. Излизаше, че Джон е глупак, готов да се довери всекиму и склонен да остави цялото си състояние на момче, което дори не е негова кръв. Гилбърт огледа Джон от главата до петите. Джон бе почти на четиридесет години, а Гилбърт, макар да бе водил развратен живот, което доста го бе състарило, бе едва на двадесет и осем. Ако Джон направи това момче свой наследник, след смъртта на благодетеля Гилбърт щеше да се намеси, да поиска момчето и да заграби всичко.

— Не го прави! — извика Алида към съпруга си. Тя просто четеше мислите на Рашър. — Не виждаш ли какво цели? Открил е начин да открадне цялото ти богатство. Ако умреш, той ще получи всичко.

Джон я изгледа гневно:

— Защо да ме е грижа какво ще стане с имота ми, когато умра? Нима трябва да работя цял живот и да го оставя на жена, която ми ражда само дъщери? Или може би да го оставя в ръцете на двете нефелни момчета, които ми даде? Едното едва крета, другото едва има сили да диша — той я изгледа бесен. — Не ме интересува — можеш да отидеш да живееш на бунището. — И отново насочи вниманието си към Гилбърт: — Дай ми момчето. Ще напишем договори, аз ще го обрека на една от моите дъщери — имам ги в изобилие — и ще го направя мой наследник. Докато съм жив, той ще бъде мой.

Докато е жив, помисли си Гилбърт. Ако Джон умре, преди момчето да стане пълнолетно, ще има права над него. Истината бе, че Гилбърт ще контролира положението независимо на колко години е момчето, стига само Джон да го няма. Гилбърт винаги бе смятал, но днес се убеди напълно, че Джон е безкрайно мекушав. Бе готов да се раздели с всичко заради нещо, което никога не можеше да му принадлежи истински. Кръвта е всичко; думи върху договори не значеха нищо. Само момчето да поотрасне, Гилбърт винаги може да заяви, че е самотен и иска да вземе момчето — в случай, че Джон не е готов да заплати допълнително, за да го задържи.

— Какво може да ме утеши сега, когато губя сина на жената, която толкова обичах? — вайкаше се Гилбърт на глас.

Джон не съобразяваше какво да отговори. Какво повече да предложи, след като бе обещал всичко, което притежава?

— Има един кон… — подсказа Гилбърт. — И няколко златни бокала. Нали трябва да пия от нещо. А и нямам вино в оня мой стар замък. Може би нов покрив ще попречи на дъжда да го наводнява.

Изпълнена с омраза, Алида слуша близо час как съпругът й се пазари. Това не беше дори пазарлък — та Джон обещаваше на този отвратителен мъж всичко, което пожелаеше. Даде му вино, добитък, олово за покрив и майстори, които да го поставят. Даде му и шестте златни бокала, които Алида му подари на сватбата. Колко красиви бяха: инкрустирани с рубини и изрисувани със сцени от живота на светци. Родът й ги притежаваше от поколения. Мечтаеше да ги даде на семейството на големия си син, а сега отиваха в ръцете на този мръсен мъж, който без съмнение щеше да ги разтопи часове след като ги получи.

Престана да мисли за Джон. Насочи вниманието с към заспалите в ръцете на дойката деца. Там беше причината за нейното нещастие.

Дали заради годините, прекарани в страдание и покорност, дали заради униженията, причинени от съпруга й, дали заради деветнадесетте години, преминали в молитви без да получи онова, което толкова бе желала, но нещо в Алида се прекърши.

Тя проумя: няма смисъл да се надява, че ще спечели благоразположението на съпруга си. Цял живот се бе старала да бъде изрядна съпруга, умело и вещо да управлява имотите му. Той нямаше никаква представа как се ръководят нещата в замъците му, как се осигурява подходяща храна и как се сервира на масата. Това бе грижа на Алида и тя се бе справила блестящо. Успяваше да командва прислугата, макар да бе почти непрекъснато бременна. Когато възникнеха проблеми — а те никак не липсваха, — тя се заемаше с разрешаването им, така че съпругът й никога не беше обезпокояван.

И сега, след деветнадесет години преданост от нейна страна, той предоставяше всичко, принадлежало от векове на рода й, на едно дете, с което нямаше кръвна връзка. Лишаваше собствените си интелигентни и красиви деца, за да го предостави на това същество.

Погледна чернокосото момченце, сгушено в пълните ръце на дойката, и усети непозната досега омраза. Изпълнилата всяка фибра на тялото й ненавист се насочи към детето. Днес то вече уби майка си, сега се готвеше да убие и нея. То не само ограби от едно цяло семейство всичко, което по право му принадлежеше, но и бъдещето му.