Джуд Деверо
Спомен (3)

Глава трета

Случки от някой минал живот те лишават от възможността да си щастлива в този.

С тези думи Нора ме посрещна на следващия ден. Офисът й бе обзаведен с хубави мебели — имитация на старинни стилове, и никъде не се забелязваше кристална топка.

Седнах срещу нея. Днес не изглеждаше много добре. Миналия път очите й бяха с размера на чинийки за кафе, а сега — хлътнали и с огромни черни кръгове. Раменете й — безжизнено отпуснати.

— Какво се е случило в миналите ми животи? — полюбопитствах аз.

— Не знам.

При този отговор ми идеше да я сграбча за раменете и здравата да я разтърся. Ала се опомних — та това са измислици. Следователно няма причина да се гневя. Но, от друга страна…

— Какво значи „Не знам“?

— Прераждаме се многократно. Не е лесно да се открият животите, в които са се объркали нещата.

— Аха — не се въздържах аз. — Значи снощи си прехвърлила набързо миналите ми животи, както се разглежда колода карти, и не си открила онзи или онези, които съдържат Великата Страст?

— Точно така — потвърди тя уморено. Очевидно теорията за минали животи не й бе толкова интересна, колкото на мен.

— Имаш ли нещо против да споделиш видяното с мен? Бас държа, че аз ще мога да различа Великата Страст, когато я зърна. — Едвам се въздържах да не скоча и да не извикам: „Кажи ми, кажи ми, кажи ми, кажи ми сега!“

Тя ме стрелна през пръстите на ръката, с която в момента разтриваше очите си, и усетих, че знае колко дълбоко съм развълнувана. Ето, сега се наслаждава на моето очакване точно както актьорите обожават момента преди вдигането на завесата. Суета, помислих си аз, като използвах моите далеч не медиумни способности за наблюдение. Доста се гордее с таланта си и обича да предизвиква хората да изтръгват от нея каквото знае.

— За кой живот искаш да научиш?

При този въпрос насочих мислите си към нея и успях да я накарам да се усмихне.

— Писала си и преди това; във Франция.

— Коя е тя? Как се е казвала?

В главата ми се завъртяха планове да напиша биография (автобиография?). Но изпитах и ужас от необходимостта да науча френски.

Нора махна с ръка и сякаш пропъди всичко.

— Не знам. Но тя няма значение. Кармата ти е в мъж.

Карма? Понечих да запитам какво означава, но се въздържах. По-късно направих справка. Означава, че получаваш каквото заслужаваш. Според теорията, ако в един живот нараняваш хората, самият ти ще бъдещ наранен в следващия. Такъв закон съществува и във физиката: всяко действие има противодействие. А също и в Библията: ще пожънеш, каквото посееш. Според мен кармичният закон се проявява навсякъде под най-различни форми.

Нора продължаваше да разказва за миналите ми животи: един във Виена (много нещастен), няколко в Англия, един доста тежък в Италия.

Чух я да казва:

— Сега вече имаш приятелка…

Все още изпитвах огорчение от вчерашните й приказки, че никой не ме обича, затова изброих двадесетина имена на хора, които считах за свои приятели.

Нора ме изгледа презрително и ми даде да разбера, че нея не мога да баламосам.

— Имаш само две истински приятелки — отсече тя.

— Да — смутолевих и положих усилие да не се изчервя от обхваналото ме смущение. Дариа с възхитителните крака, които започват от сливиците и влудяват мъжете. И Мили — пълничка писателката на любовни романи. Не е нито особено хубава, нито особено секси, неомъжена, на тридесет и пет, а изглежда на петдесет, ала безкрайно добра.

— Да — признах аз. — Имам две приятелки: Дариа и Мили.

— Познавала си ги и преди това. Те са ти истински приятелки и ти желаят единствено щастието.

— Доколкото разбирам, това не се случва често?

Израз на дълбоко отвращение пробяга по лицето на Нора и аз разбрах, че понякога тя вижда в мислите на хората ужасни неща. Едвам издържам да надничам в собствената си глава, да не говорим за чужди. Какви ли мръсотии съдържа съзнанието на педофила например?

— Какви са ми били тези жени в миналото? — попитах аз.

— Младата ти е помогнала в нещо. Не знам точно в какво… А по-възрастната като че ли ти е била майка и въпреки това — не съвсем.

Хубава, сбита, ясна информация, само дето не ми казва нищо, помислих си аз. Опитах се да изкопча още нещо.

— Не съм ли била момичето на някой гангстер? Или истински фатална жена? А може би — страстна певица в някой бар? Искам да кажа — нещо много по-различно от това, което съм сега?

— Не — отсече Нора и продължи да ми изброява „каноните“ на миналите животи.

Да ме извинява, но още не бях възприела дори мисълта, че съществуват минали животи, а сега пък — „канони“.

Нора ми обясни за характерите. Характерът, или както днес го наричаме — личността, не се променя. Сега си онова, каквото винаги си бил. Поне като характер.

Ако в сегашния си живот предпочиташ да си стоиш вкъщи, то и в миналите е било така. Дребните като мишлета женички в миналото не са били пищни изкусителки независимо какво ще ви наговорят разни шарлатани. Тя също ми обясни, че талантът ти в този живот може да се е развил в някой предишен (в такъв случай никога не съм свирила на пиано). Държави, които желаеш да посетиш, може да са места, където си имал щастлив живот. Начинът ти на обличане, мебелите, които харесваш, до голяма степен вкусът ти се влияят от миналите ти животи.

После ми поясни, че онова, което човек обича да чете, или както в моя случай — да пише, често се базира на миналото.

Тук я прекъснах.

— Затова ли пиша с такава лекота книги, в които действието се развива в Средните векове? Затова ли мразя книги за пирати и викинги? Затова ли обичам почти всичко, свързано с епохата на крал Едуард VII?

— Вероятно — лаконично се съгласи Нора.

Преди да може да ми отговори със сигурност, трябвало да „види“ още къде съм била и къде не. Лично аз не бях убедена, че човек може да е сигурен в нещо, което или е, или не е съществувало.

Тя продължи да ми обяснява, че вкусовете, звуците и уханията са нещо много силно и съпътстват човека през цялото време.

— Например — уточни Нора — има миризми, от които ти прилошава. Например лошият дъх от устата на хората.

Тя наистина виждаше вътре в мен! Беше права, и то за нещо, което не съм споделяла никога с никого. Ако се срещна с някого с лош дъх, ми прилошава.

— Има и животно, което харесваш.

— Кучета?

Обичам кучетата, но нямам.

— Не — махна Нора, а очите й ме пронизваха, докато се съсредоточаваше. — Животно, което живее в джунглата.

— Имах гадже. По китайския хороскоп беше тигър — споделих аз в желанието си да помогна.

Тя дори не се усмихна, но изведнъж погледна тържествуващо.

— Ти ядеш от това животно.

Мислех трескаво. В следващия миг се усмихнах победоносно.

— Маймуни!

— Да — потвърди тя и също се усмихна.

Така и не успях да разбера, защо толкова много обичам маймуните. Но ги събирам във всякакъв вид. Имам свещници с изображение на маймуни, чинии, лампи, статуетки и какво ли не още, разпръснати из целия апартамент. Когато някой влезе за пръв път в апартамента ми, обикновено възкликва: „О! Ти май си луда по маймуните.“ Мнозина ми подаряват различни предмети с маймуни и така колекцията ми се увеличава.

— И какво още? — попитах нетърпеливо. — Къде съм живяла? С какво съм се занимавала?

Сякаш бях забравила, че не знаех дали всичко е вярно, или не. Ръцете ме сърбяха да се захвана с някой справочник. Щях да напиша задълбочена биография за някого — искала съм го винаги, но сега героинята щеше да е пресъздадена с повече разбиране, защото по някакъв начин това щях да съм аз. Нора бе замислена и намръщена.

— Как се казва бижутерът, когото толкова много харесваш?

— Картие? Тифани? Хари Уинстън? — можех да продължа да изреждам цял ден.

— Не — спря ме тя раздразнена. — Онзи, когото наистина харесваш.

Наистина харесвам Картие, помислих аз, но реших поне този път да й спестя сарказма и се опитах да се сетя за някой специален бижутер в живота ми. Доколкото можех да преценя, всичките бяха специални.

— О — сетих се след малко. — Фаберже.

— Да.

Тя не каза, но си личеше, че се гордее с мен. Вероятно е утешително за такива като нея от време на време да виждат, че и ние, смъртните, сме в състояние понякога да използваме до известна степен едностранчивите си мозъци.

— Ако прочетеш за този бижутер, ще откриеш себе си.

Още едно от нейните защо-слънцето-обича-луната твърдения. Лично аз предпочитах да ми каже име и дата, но виждах че „Фаберже“ е единственото, което ще измъкна от нея.

Времето ми изтече. Сбогувах се с Нора и веднага хванах такси до центъра на града. Отидох до „Странд“ — мястото, спечелило си име на най-голямата антикварна книжарница в света, но също така можеше да претендира и за славата на мястото с най-мръсните, груби в странно изглеждащи продавачи и продавачки. Няма да забравя как преди време, още като новак по история на костюма, така се втрещих от халките по носа, устната и бузата на младото момиче, което таксуваше избраните от мен книги, че се наложи четири пъти да ми поиска кредитната карта.

И все пак „Странд“ си остава великолепно място за търсене на отдавна издавани книги. Купих всичко, каквото намерих за Фаберже, хванах такси, цели десет минути обяснявах на шофьора, който не говореше английски, къде живея (като през цялото време таксиметърът бе включен, разбира се) и се прибрах.

Критиците могат да ни смятат нас, авторите на любовни романи, за всичко, ала ние отлично знаем да правим справки. Небесата да са ни на помощ, но се налага да сме безупречни, защото се оказва, че нашите читатели имат памет, която би разплакала от завист базата данни на всеки компютър. Едно недоглеждане и те веднага ти пишат. Нямам предвид само датите, но и ножиците. Читателите веднага съобщават, че сте пъхнали ножици в ръцете на героинята още преди да са били изобретени. Недопустимо е да сложиш в устата на героя реплика от рода на „Почакай минута“ преди часовниците да са се използвали масово. Ами храните! Не правете грешки с доматите и картофите, защото не подозирате какво ще последва.

Разбира се, става въпрос за същите онези женици, за които критиците и отбраната читателска публика смятат, че са тъпи като тикви.

Е, добре. И все пак знайте, че правя справките изключително добре. С ключовата дума в главата, очите ми пробягват по страниците на някоя книга и за секунди безпогрешно откриват всичко, което търся.

Двадесет минути след като тръснах току-що купените стари/нови, много мръсни книги на килима в хола, бях я открила.

Пет жени стоят зад успеха на Фаберже. Две от тях са рускини. Не, не съм сред тях. Не изпитах чувство за нещо познато във „Война и мир“. Дори не успях да догледам филма докрай. Третата дама бе американка и много богата. Тя ми допадна, но после прочетох, че била голям филантроп, откривала благотворителни болници, вършила добрини за хората. За жалост пак не бях аз. Влагам всичките си пари в ценни книжа и прибирам всеки цент.

Едната жена е била принцеса на Уелс, а по-късно — кралица Александрия. Достатъчно често бях правила справки за нея, за да съм наясно, че тя и аз не притежавахме еднакви характери. Аликс била красива, но не особено умна и си отмъщавала на неверния си съпруг, като закъснявала при всеки удобен случай. Съвсем не е в моя стил.

Последното име в списъка ме накара да настръхна. Лейди дьо Грей. Преди години страстно следях сериала „Шедьоврите на театъра“, за да гледам Лили Лангтрай и през цялото време бях очарована от приятелката й лейди дьо Грей. Дори купих няколко книги за девойката от Джърси — исках да открия нещо повече за тази жена, ала попаднах само на няколко изречения.

Едва ли съм се преродила от тази жена — харесва ми името и все пак не е достатъчна причина. В показалеца на книгата за Фаберже открих още подробности за лейди дьо Грей.

Разказва се как всички светски дами така настоятелно преследвали Фаберже да им прави непрекъснато бижута, че той едва смогвал да яде или спи.

„Никоя не можеше да се сравни с лейди дьо Грей — пишеше авторът. — Тя бе изключително очарователна и интелигентна млада жена, ала пожелаеше ли да получи нещо, на света нямаше сила, която да я спре. Един ден малко преди вечеря лейди дьо Грей влезе в магазина на Фаберже; той се опита да се измъкне през задната врата, но нейна светлост познаваше изтънко човешкия нрав и го залови. Пленен от присъщия й хумор, чар и властност Фаберже разбра, че днес няма да се прибере за вечеря.“

Така добре схващах описаното, че усетих как ми прималява. Много ми допадаше частта за нейната „интелигентност“, но ме смущаваше казаното за нейната „властност“. Напомняше, макар и в съвсем мъничка степен, за всичко казано по мой адрес през детството ми от мама.

Сетих се обаче, че не съществуват минали животи. Следователно какво значение има дали лейди дьо Грей е била властна или не. То нямаше нищо общо с мен.

Според показалеца книгата включваше и снимка на бижу, притежавано от лейди дьо Грей. Намръщена и раздразнена от цялата идиотщина характерът-си-остава-същият разгърнах на илюстрацията.

Представляваше изображение на сладка маймунка, гравирана върху нефрит.

Отпуснах се на пода и се зачудих: „В какво се наврях този път?“