Джуд Деверо
Спомен (22)

Глава двадесет и втора

Веднъж започнала, Мег не можеше да спре. През деветте години, през които бе живяла с децата и ги бе обичала, винаги й бе липсвала възможността да говори за тях. И това си каза думата. Никога не разговаряше със съседите за децата, тъй като бяха съвсем различни от техните. На селските панаири — доколкото Уил им разрешаваше да присъстват — Кали и Талис се открояваха силно. Всички инстинктивно разбираха, че не са като другите.

Сега Мег можеше да говори на воля. И точно това правеше. Разказа колко надменен е Талис и как понякога обижда Кали. Талис никога не се сеща да се извини, ако с нещо огорчи Кали, но на вечеря слага най-хубавото парче месо в чинията й. Кали пък му поднася най-хубавото парче хляб.

— И двамата ще умрете от глад, докато си прехвърляте най-хубавото — много пъти им бе казвал Уил. Децата възразяваха и Талис се впускаше в дълги обяснения как той и Кали всъщност не се понасят. Обикновено Кали кимаше, защото и двамата бяха прекалено горди да признаят, че не могат един без друг.

— Невъзможно е да бъдат разделени — продължи Мег. — Не заспиват, ако и двамата не са в стаята и за предпочитане в едно легло. И… — тя се поколеба, като наклони глава замислено — …говорят си един на друг наум.

Засрамено погледна към лейди Алида, по чието лице бе изписан интерес, но и някаква погнуса. Мег реши, че е по-добре да не продължава повече в тази насока.

— Ако единият си пореже пръста, и другият изпитва болка. Плеснеш ли едното дете, другото също усеща.

Децата не бяха споделяли, но Мег помнеше колко предпазливо присядаше Кали, след като Уил бе налагал Талис с кожения колан.

Колкото повече слушаше Алида, толкова повече се разгневяваше. Ето отговорът на молбата й към Господ. А на колко много молби, отправени към Него през деветте месеца на последната й бременност, прекарана повече на колене, не отговори той. Не откликна на искането й за син. Вместо това отговори на молбата й нейното дете да подели душата на детето на онази чуждоземка. Защо, защо не откликна на искането й за син? Нейно момче, което да наследи имотите. Здраво телом и духом момче.

А сега тази сервилна старица й разправя колко мили били децата, колко обичливи и внимателни, как помагали на хората. Алида осъзнаваше, че трябва да я прекъсне, преди да й прилошее.

— Хайде, хайде — обади се тя, — трябва да имат поне един недостатък. Или не са човешки същества?

Гърбът на Мег се изпружи от самата мисъл, че нейните деца не са най-добрите на света.

— Да, разбира се, че имат слабости. Те… — поколеба се, но се сети, че пред нея е майката на Кали и следователно може да й се довери. — Те ревнуват — рече тихо тя. — И двете деца ревнуват.

Алида леко се усмихна:

— Това не е много лоша черта. Ние всички ревнуваме. Ето, пийнете още малко вино. Ако не ми разкажете повече за техните недостатъци, няма да повярвам в техните добродетели.

Прозвуча, логично — та нали само собствената й суета възпираше Мег да разкаже цялата истина за децата на тази жена?

— Ревнуват повече от другите хора. Не е нормално. Талис е по-лошият. Не търпи вниманието на Кали да е насочено към друг. Веднъж дойде едно момче и подари книга на Кали. Талис няколко пъти се ядоса, когато тя я разглежда. Иска цялото й внимание да е съсредоточено върху него.

— А момичето? — Алида не можеше да си наложи да я нарече своя дъщеря.

— Тя… — Мег отново се поколеба. Как да опише най-големия недостатък на Кали? — Тя го боготвори — заяви Мег накрая.

За миг Алида можеше единствено да премига.

— Боготвори го?

Пребледня. Може би момчето наистина идваше от Ада?

— Не — побърза да се поправи Мег, вярно разчитайки ужаса на милейди. — Не искам да кажа, че тя е против Господ. Тя… — Как да обясни? В момента й се искаше да притежава способността на Кали да борави с думите. — За Талис честта има огромно значение. Да, това е думата — чест. През цялото време говори за честта на мъжа и че той не може да лъже!

— А, значи момичето лъже — вметна Алида, добре разбирайки подобна потребност.

— Не — възрази рязко Мег. — Кали не лъже. Тя е изключително честна, но много, много държи на Талис. Държи единствено на него. — Гласът на Мег се сниши до шепот: — Понякога си мисля, че ще продаде душата си, за да го спаси от ужилване на пчела.

Мег разтърси глава в опит да я избистри, за да обясни какво има предвид.

— Те са само деца, нали разбирате? Не е нещо сериозно. Кали е готова да краде сладки за него, а Талис по-скоро би умрял, отколкото да открадне. Моята Кали е добро момиче. Честно. Има страх от Бога… Освен когато не се отнася за Талис. Тогава става истински дявол.

Мег привършваше чашата вино и се смееше. Дори когато разказваше „най-лошото“ за децата, то не звучеше ужасно.

— Уил и аз все трябва да сме нащрек, защото Кали винаги е готова да поеме вината върху себе си. Дали Талис е оставил вратата на плевнята отворена, дали е счупил нещо с дървения си меч или каквото и да било, Кали все е готова да твърди, че тя го е сторила.

— И момчето позволява да я накажат заради неговите простъпки? — попита Алида с усмивка. Ето най-после доказателството, че той е достоен син на Гилбърт Рашър.

— Не, не. Разбира се, че не — възпротиви се Мег. — Талис ужасно се разгневява, когато разбере, че тя е поела вината за неговите провинения. Все я пита как е възможно да лъже и й повтаря, че това е смъртен грях. — Мег се усмихна. — Иначе Кали не лъже. Само заради него. Но той никога не изисква това от нея. Тя обаче твърди, че не може да понесе той да бъде наранен. Твърди, че той достатъчно е опознал болката.

— Че каква болка е опознало момчето? — попита Алида строго. В момента си мислеше, че само тя знае истинското значение на тази дума.

— Не знам, милейди. Повтарям само думите на дъщеря ви. Тя твърди, че Талис е изпитал достатъчно болка и не бива да понася повече. Може би има предвид смъртта на майка му.

Мег не успя да скрие огорчението си, когато го каза. Сподели как все си мислела, че не е била достатъчно добра като майка, затова Кали говори за рождената майка на Талис.

— Значи сте им казали истината за тяхното раждане?

— О, не! Уил твърди, че е по-добре да не знаят… Докато не дойде времето, имам предвид.

В този момент Алида се убеди, че съпругът на старицата знае повече, отколкото казва на наивната си съпруга, но каквато и да е причината за опазване на тайната, тя бе доволна, че децата са несведущи по въпроса. Ако двамата стари хора бъдат убити и ако случайно децата останат живи, няма как да се явят пред нея с претенции за издръжка… или признаване. Не би им хрумнало да се обърнат към нея или към Джон.

Мег се възползва от настъпилата моментна тишина и със замаяна глава спомена причината за дългото си пътешествие и вероятността да си навлече гнева на съпруга си.

— Нуждая се от пари, за да наема учител за тях — изрече на един дъх.

Алида схвана веднага. Ето защо тази жена е тук. Разбира се, и дума не можеше да става Алида да образова момчето. Ако то оцелее от смъртта, която му замисля, тя не желае да му предоставя предимствата, които образованието осигурява. Освен това не иска да се разделя с никакви пари нито за секунда. Беше на път да загуби почти всичко и ставаше все по-чувствителна на тема пари.

Мег се досещаше какво обмисля Алида и защо се бави. Очевидно не желае на съпруга й да бъде напомняно за Талис. Значи, помисли си Мег, настъпил е моментът, когато трябва да е изключително съобразителна.

Мег започна да изрежда всичко, за което си бе мислила по дългия път насам.

— Не е редно децата да останат неуки — настоя решително тя. Беше си наумила да е неотстъпчива по този въпрос. — Трябва да имат учител; някой, който да ги подготви за мястото им в обществото.

Колебанието на нейно благородие принуди Мег да забие кинжала:

— Всичко, което съпругът ми и аз изкарваме, стига само да изхраним младия Талис. Той расте така бързо, че едвам смогваме да го обличаме. Казах ли ви, че е висок почти колкото мен, а е само деветгодишен? Сигурна съм, че милорд ще е възхитен, когато го види.

Алида печелеше време и съобразяваше бързо. В миналото не бе имала време да крои планове. В нощта на пожара допусна грешки, но този път искаше да ги избегне.

— Значи искате да образовате момчето попита тя благосклонно, като се стараеше омразата са не се прокрадне в гласа й. Разбираше, че тази отвратителна жена се опитва да я шантажира, да й каже, че ако не получи парите, ще представи това здраво момче на съпруга й.

— О, не! — спря я Мег. — Те и двамата трябва да получат образование. Не може да се даде нещо на единия, без да го получи и другият. Не е възможно да бъдат разделяни.

— Нима? И какво ще стане, ако бъдат разделени? — попита Алида усмихната, но в същото време си мислеше колко й е противна тази жена.

— Това ще ги унищожи — отговори Мег простичко и напълно искрено. — Нима не разбрахте? Те не са двама души. Те са едно цяло. Две половинки на едно цяло. Не е възможно да съществуват един без друг.

Алида отново усети как косата на тила й настръхва — точно както по време на молитвата й преди девет години. Две половинки на едно цяло. Един дух, разделен на две половини.

— Да, да. Елате утре и ще получите парите — изрече Алида припряно.

„Да — помисли си тя същевременно, — ела утре и ще съм подготвила всичко. Ще знам къде живеете и ще ви унищожа.“

Разбирайки, че разговорът е приключил, Мег се канеше да се надигне, но осъзна, че краката не я държат. Не й се искаше да се връща утре. Може би защото сетивата й бяха притъпени от виното или по друга причина, но изведнъж й се прииска да не бе предприемала това пътуване. Прииска й се да бе поговорила с Уил предварително. Може би той щеше да намери начин да се сдобият с пари за образованието на децата. Може би Уил щеше…

Мег нямаше време да мисли повече, защото изведнъж настъпи хаос — Пенела се втурна в стаята, за да съобщи на господарката си, че една от дъщерите й се е подпалила.

— Изчакайте ме тук — нареди Алида, повдигна полите си и хукна навън.

За момент Мег остана там, където беше — прекалено оклюмала и тежка, за да помръдне, уморено отпусна глава и за малко придряма.

Сънуваше и го съзнаваше, но нямаше значение, че е сън. Като че ли имаше нещо, което трябваше да си спомни, а не можеше. Тя и Уил бягаха с децата, бягаха през гората посред нощ и никой не ги виждаше. В сън си Мег бе като замаяна, а двете бебета бяха привързани към нея с примката, която Уил й стъкми. Той предложи да носи едното дете, но те така пищяха, когато бяха разделени!

— Хайде Мег, трябва да вървим — пошепна той след една кратка почивка. — Тя скоро ще ни настигне.

Мег сепната се събуди с доста бистра глава след изпитото вино. „Тя скоро ще ни настигне.“ Изведнъж Мег проумя. Лейди Алида бе предизвикала пожара през онази нощ, за да убие момчето, което заплашваше бъдещето на нейните деца.

Мег започна да проумява от години забравени неща. Неща, които бе чула в нощта, когато за пръв път видя децата. Проумя защо Уил настояваше да се крият през всичките тези години. Мег си припомни колко пъти бе спорила с него, че не вреди на децата от време на време да ходят в селото. Уил рядко им позволяваше освен в пазарните дни, и то защото се нуждаеше от помощ. Талис много го биваше да продава стоката, а Кали така умееше да я подреди, че всеки искаше да купи точно от тях.

Сега Мег разбра. Проумя защо никой не бе потърсил децата и никога нямаше да ги потърси. Хората мислеха, че тя и децата са загинали сред пламъците. А пожарът бе предизвикан от лейди Алида.

Дали от виното, дали от вечно готовия за закрила майчин инстинкт, но Мег усети как се разгневява. В един миг прозря какво значи да мразиш. Тази жена, тази… тази лейди се бе опитала да убие невинно дете, без да я е грижа, че щеше да загине и собствената й дъщеря.

Мег осъзна, че трябва да напусне това място и да се прибере вкъщи. А вече беше твърдо убедена, че лейди Алида е длъжница на децата заради всичко, което се бе опитала да им стори.

Без да се замисля повече — не я възпря дори безсмъртието на душата й, — Мег грабна малък, но тежък сребърен свещник от полицата над камината и го укри в полите си.

В следващия миг тичаше надолу по стълбището с пламнало от страх лице и лудо биещо сърце. Не бе слязла и три стъпала, и насреща й се зададе някаква жена с нареждания на нейно благородно, че Мег трябва да прекара нощта в къщата.

Какво би казала Кали, зачуди се Мег. Ако имаше будния ум на Кали, какво щеше да направи една от нейните приказни принцеси, за да се измъкне от тази каша?

— Да прекарам нощта? — възкликна Мег. — Нима не сте чули? Къщата гори!

— Не, просто лейди Джоана застана прекалено близо до камината и роклята й се подпали.

— Бях там, когато съобщиха на лейди Алида. Тя реши, че ще е по-добре да се каже на хората така. Страхува се, че всички ще се разбягат и няма да има кой да помогне да се потуши пожарът. Никак не ми се ще да изгоря жива. Оставете ме да мина!

Само след десет минути цареше пълен хаос и Мег лесно се измъкна сред лутащите се хора. На два пъти видя мъже, които сякаш я търсеха, но й помогна преимуществото, че прилича на обикновена селска жена.

Мег не се спря цяла нощ — вървеше в посока, противоположна на дома й. Ако я заловят, не искаше никой да разбере къде се намира фермата.

През втория ден мина край една конюшня и дочу двама мъже с отличителните знаци на хората на Джон Хадли да разпитват за жена с нейното описание — бе обвинена в кражба. За залавянето й предлагаха награда поне два пъти по-голяма от стойността на свещника. Според мъжете Мег бе откраднала най-малко половината от имота на негово благородие. Мег разбираше, че малко й остава да живее… ако не предприеме нещо. Кой щеше да остане неизкушен от голямата награда?

Какво щяха да направят принцесите на Кали, отново се зачуди тя, тъй като предишния път даде резултат. Ще се маскират, дойде веднага отговорът.

Два часа по-късно Мег бе изчезнала и на нейно място се появи едноръка старица с почернели зъби. Доста накуцваше и ходенето очевидно я затрудняваше. А за да не се приближават много-много до нея, натъпка джобовете си с толкова стара риба, че дори котките не биха я погледнали. Където и да минеше, всички я избягваха; деца я замеряха с буци кал и й викаха да се маха.

Стараеше се колкото се може по-малко да използва пътищата, но бе трудно да се ходи из нивите и обраслите с шубраци гори. В края на първата седмица двама от рицарите на Хадли я спряха и започнаха да я разпитват, но страхът на Мег бе толкова неподправен и нейните молби за милост така горещи, че те не успяха да изтръгнат нищо от нея. От истерията й и от вонята на рибата им призля. Оставиха я да си върви по пътя, като мърмореха, че е луда.

Бе така гнусна и хората така я избягваха, че не успя да си набави и храна; последните три дни от пътя не сложи залък в устата си.

Най-после, след близо едномесечно отсъствие, пристигна вкъщи. При вида на любимата си ферма припадна на прага.

Уил пръв я забеляза. Изскочи от плевнята, завтече се към нея, взе я на ръце и я внесе в къщата.

— Ще си скършиш гръбнака — успя да измънка Мег.

— Лекичка си като в деня на сватбата — каза той с прегракнал глас от сълзите, които се мъчеше да сподави.

— Воня — прошепна тя.

— Ухаеш на рози — увери я той и внимателно я положи на леглото.

Никой никога не попита Мег къде е ходила. Всички бяха прекалено доволни, че се е върнала, за да задават въпроси. Талис накара Кали да разкаже една приказка, в която Мег е отвлечена от цигани, но благодарение на храбрия й характер и извънредна мъдрост успява да избяга и се връща при семейството.

Макар Мег да не каза на никого истината, след този ден тя се промени. По някакъв начин уж се подчиняваше на Уил по-малко, а в същото време го слушаше повече; или по-скоро се вслушваше в онова, което той не казваше. Сега тя знаеше, че той е нащрек, защото животът на децата е в постоянна опасност, и вместо да е наивната жена, която нищо не разбира, сега се стараеше заедно с него да ги опазят.

Но Мег съзнаваше, че бъдещето на децата е много важно. Нямаше да допусне злата жена да им отнеме онова, което им се полагаше но рождение. Когато съобщи на Уил, че ще наеме учител за децата, той бе готов да спори, но щом видя израза на лицето й, се предаде.

— Ще намеря някого — обеща и тя бе сигурна, че ще го направи.

Уил винаги спазваше дадената дума. Той намери Найджъл Кобът в канавката до пътя. Когато Найджъл се напиеше, заставаше на мегдана и с хубави речи се опитваше да изкара някоя и друга пара, за да си купи още пиене. Дрехите му, макар скъсани и мръсни, бяха като на благородник; говорът му — като на онова момче Едуард. Едно от нещата, с които основателно се хвалеше, бе, че е преподавал в няколко благороднически къщи.

Ала на хората там им идваше до гуша от просията му за пиене и от нахалните му маниери, та го изхвърляха. Уил го хвана за врата и го извади от канавката — целият бе в кал и животински изпражнения.

— Можеш ли да четеш? — попита Уил. Наложи се здравата да го разтърси, за да получи отговор.

— Разбира се, че мога. Да не съм някой селски простак, който използва хартията, за да си бърше…

— Не ме интересуват селяните. Искам да научиш сина ми и дъщеря ми да четат.

Очите на Найджъл широко се разтвориха. Имаше силно развито чувство за хумор и когато този упорит фермер поиска от него — от него! — да научи тъпите му деца на азбуката, той забрави за изпражненията, засъхнали по лицето му. Изправи се в цял ръст и като се стараеше да не залита много, попита:

— А може би и да смятат?

При тези думи взе да рие земята с крак като дресиран кон — за да подскаже, че според него децата на Уил са с акъла на животните.

Макар и с прост произход, Уил не се плашеше от никого — бил то крал или учен.

— Ще се спазаря с теб — обеща той. — Стига децата ми да са достатъчно умни, за да научат всичко, което знаеш, и да схващат бързо, ще се откажеш от пиенето.

След миг на вцепенение Найджъл отметна назад глава и избухна в смях. Причината да загуби толкова добри места, без да си осигури препоръки за други, бе, че не се въздържаше и обясняваше на родителите колко глупави са децата им. Веднъж обяви на един херцог, че по-скоро маймуна ще се научи да чете, нежели синът му.

А сега този селянин го предизвиква. Найджъл не очакваше да открие особена интелигентност в тъпата му ферма, само тайно се надяваше да изкара някое друго безплатно хранене. Прие предизвикателството на Уил, ала след като се запозна с Кали и Талис, не посегна повече към чашата. Просто нямаше време за пиене защото жаждата на двете деца за знания бе неутолима.